Вещиците: Лашър

Шест

Юри трябваше да иде при Аарън Лайтнър, и толкова. Трябваше да напусне Таламаска веднага, без значение какви нареждания бе получил, и трябваше да открие Аарън в Ню Орлиънс, трябваше да разбере какво се е случило през последните няколко месеца, че да съсипе така неговия обичан приятел и ментор.

Щом колата излезе от портите на метрополията, Юри знаеше, че може би никога вече няма да бъде отново между тези стени. Таламаска не прощаваше на членовете, които проявяваха неподчинение. А той нямаше как да оправдае своята простъпка.

И все пак всичко около това заминаване беше толкова просто — потегляше объркан, сам в сивото утро и оставяше благословеното убежище близо до Лондон, където бе прекарал почти целия си живот.

Мислеше за това и за изненадващата липса на вътрешен конфликт или колебания. Наистина, опитваше се да подложи постъпката си на подобаващото за разумния човек съмнение, да осмисли действията си от морална и логическа гледна точка.

Но той бе взел решение. Или по-скоро взеха го вместо него, когато му наредиха да прекъсне всякакъв контакт с Аарън, когато му казаха, че досието на вещиците Мейфеър е засекретено. Че случаят е приключен.

Нещо лошо се бе случило с тези вещици, нещо лошо бе наранило и обезкуражило Аарън. Сега Юри отиваше при него. В известен смисъл това бе най-естественото нещо, което можеше да стори.

Юри беше сръбски циганин, висок, тъмнокож, с черни мигли и големи въгленовочерни очи. Косата му бе леко вълниста, но така късо подстригана, че това трудно се забелязваше. Строен и енергичен, той изглеждаше много слаб с небрежното яке, плетената блуза с якичка и намачкани панталони цвят каки.

Очите му бяха леко извити нагоре в ъгълчетата, а лицето му беше четвъртито и изглеждаше приятно заради вечната му усмивка. Минаваше за местен в много страни — от Индия до Мексико. Дори в Камбоджа и Тайланд не привличаше вниманието. Наистина имаше нещо азиатско в чертите му, може би дори в маниерите му. Шефовете му в Таламаска го наричаха „Невидимия“.

Юри беше старши изследовател в Таламаска. Числеше се към този тайнствен орден на „психични детективи“ още от дете. Въпреки че не притежаваше някакви особени психични сили, той работеше винаги успешно в случаите на екзорцизъм, с медиуми, ясновидци и магьосници навсякъде по света. Беше най-добрият в откриването на изчезнали хора, бе неуморен и акуратен в събирането на информации, истински шпионин в света на нормалните, даровит детектив. Юри обичаше Таламаска. Беше готов на всичко, на всякакви рискове в името на своя Орден.

Той рядко, почти никога, не задаваше въпроси относно назначенията си. Не се опитваше да проумее всички обстоятелства около случаите, с които се заемаше. Работеше само с Аарън Лайтнър или Дейвид Талбът — високопоставени членове на ордена. Доставяше му удоволствие, че те дори понякога се караха за него, толкова добре си вършеше работата.

Юри говореше гладко и спокойно. Владееше няколко езика почти без никакъв акцент. Беше научил английски, руски и италиански от майка си — и нейните мъже — още преди да навърши осем години.

Дете, което знае толкова езици, има голямо предимство не само в областта на лингвистиката, но и в областта на логиката и на образното мислене. Юри имаше жив ум и не бе потаен човек, въпреки че цял живот бе потискал вродената си бъбривост и й даваше воля в много редки случаи.

От майка си бе наследил много — ума, красотата и може би известна доза вироглавство. Тя печелеше много добре от своите клиенти и бе много общителна, знаеше как да се държи със служителите в хотелите, където забавляваше своите мъже. Имаше и много приятелки, с които често бъбреше на чаша кафе или английски чай.

Нейните мъже никога не се държаха зле с Юри. Много от тях дори не го познаваха. Но онези, които се задържаха по-дълго, бяха добри с него, иначе майка му не би ги търпяла. Той растеше щастлив сред толкова доброта, в приятен безпорядък, в който всички го глезеха. Научи се да чете много рано, и то от списанията и вестниците, обичаше да скита из улиците.

Годините на горчивина и тишина започнаха, когато циганите го отведоха. Той никога не забрави, че тази банда крадци бяха негови кръвни роднини, негови братовчеди, които купуваха деца и ги водеха в Париж и Рим, за да станат джебчии. Те се добраха до него след смъртта на майка му, в родното й място в Сърбия — мизерно селце, където тя се оттегли веднага щом разбра, че скоро ще умре.

След години Юри се опита да открие това малко селце и останалите си живи роднини, но не успя да измине този път назад, на север през Италия, до Сърбия. Спомените му от онези дни на скиталчество бяха осакатени от страданието — от спомена за ужасните мъки на майка му, бореща се за всеки дъх, и за онова чуждо място, в което бе сам-самичък.

Защо бе останал толкова дълго с циганите? Защо бе станал толкова добър джебчия, който танцуваше ловко около туристите и крадеше парите им, както го бяха научили? Какво не му беше наред, че бе сторил всичко това?

Този въпрос вероятно щеше да го тормози чак до смъртта му. Циганите го биеха, оставяха го да гладува, подиграваха му се, заплашваха го, на два пъти го залавяха при опити за бягство и накрая му казаха, че ще го убият, ако го направи отново. Но понякога бяха нежни, убедителни, пълни с обещания — да, така беше.

Когато стана на девет години обаче, Юри вече не можеше да бъде лъган. Майка му не беше глупачка дори като малко момиче. Нито един сводник не бе успял да я подчини. Нито един мъж не бе успял да я уплаши, макар че от време на време се влюбваше в някого… поне за известно време.

Баща си Юри не познаваше, но знаеше доста неща за него — беше американец от Лос Анджелис, богаташ. Преди Юри и майка му да напуснат Рим за последното им пътуване заедно, тя бе скрила в сейф в банката паспорта на баща му, малко пари, фотографии и красив японски часовник. Това бе всичко, което им беше останало от него. Той бе починал, когато Юри бе на две годинки.

Вече десетгодишен, той успя да се добере до тези стари съкровища.

Циганите го бяха принудили да краде няколко месеца в Париж, после във Венеция, Флоренция и чак когато дойде зимата, заминаха за Рим.

Щом влязоха във Вечния град, града, в който бе живял с майка си, Юри видя своя шанс. Знаеше къде да иде. И така, една неделна утрин, докато циганите се бяха смесили с тълпата на площад „Ватикана“, той реши да направи първата крачка към свободата. Проправи си път през изпълнените с туристи кафета по „Виа Венето“, търсеше някоя компания богаташи, както навремето майка му правеше с присъщата й грация.

За Юри не бе тайна, че има мъже, които предпочитат малките момчета пред жените. Пък и бе научил доста за тия неща, докато гледаше майка си през ключалката или някой процеп на вратата. Беше очевидно, че е по-лесно да бъде активната страна и ако всичко протечеше в атмосфера на доброжелателство, нямаше да е толкова трудно за понасяне.

Другото му преимущество беше красотата и сега трябваше да разчита на нея. При майка му това винаги вършеше работа.

Беше доста слаб, заради оскъдната храна, която получаваше от своите мъчители, но зъбите му бяха здрави и бели. Гласът му бе красив, без съмнение. Беше упражнявал усмивката си пред огледалото на една обществена тоалетна и сега нямаше търпение да я изпробва.

Доказа се и като добър познавач на човешкия характер.

Ако не се брояха една-две несполуки, той скоро отново започна да води живота, на който бе свикнал с майка си. Беше сред познатите красиви хотелски стаи, с бани и душове с топла вода и обилни вечери от румсървиса. Бъбреше с убедителна лекота — и от време на време дори се засмиваше горчиво — когато трябваше да измисли някоя история, за да отговори на въпросите на своите любовници и за да освободи от оковите на съвестта техните очевидни, предсказуеми и поддаващи се на манипулация желания.

На един казваше, че е индиец, на друг, че е португалец, а на трети, че е американец. Родителите му били туристи, дошли на ваканция, а той излязъл по магазините и да поскита из града. Да, ако любезният господин желае да му купи дрехи от магазина във фоайето, моля, той ще ги приеме с удоволствие. Родителите му няма да забележат, те не обръщат внимание на тези неща. Книги, списания, шоколад, да, разбира се, той ги обича. Усмивките и милото му изражение бяха смесица от искреност и актьорско майсторство.

Когато се наложеше, беше и преводач на клиентите си. Носеше багажа им. Водеше ги с такси до Вила Боргезе — едно от любимите му места в Рим — и им показваше стенописите и статуите, които обожаваше. Дори не броеше парите, които му даваха, просто ги прибираше в джоба си с ослепителна усмивка и смигваше леко.

И все пак живееше в ужас да не би циганите да го намерят и да го върнат при себе си. От тази мисъл оставаше без дъх. Опитваше се да не излиза много често. Понякога просто стоеше треперещ в някоя малка уличка, пушеше, проклинаше се и се чудеше дали да не събере кураж да напусне Рим. Циганите смятаха да тръгнат за Неапол. Може би вече бяха заминали.

Понякога бродеше из хотелските коридори и ядеше остатъците от храна по количките за румсървиса, оставени пред вратите на стаите.

Но нещата ставаха все по-лесни. Научи се да си урежда преспиване в чисто легло преди да сключи малките си сделки.

Един симпатичен сивокос американец му купи фотоапарат просто защото Юри прояви интерес, а един французин му даде портативното си радио, защото му бе омръзнало да го влачи навсякъде със себе си. Двама млади араби му подариха дебел пуловер от магазин с английски стоки.

На десетия ден от неговата свобода джобовете му вече бяха доста издути. Той дори си позволи да влезе в един изискан ресторант по обяд и си поръча ястие сам.

— Мама каза, че трябва да ям спанак — рече на келнера на италиански, без никакъв акцент. — Имате ли спанак. — Много добре знаеше, че спанакът е едно от най-вкусните ястия в римските ресторанти, сготвен съвсем леко, за да не нагарча. Крехката телешка пиката беше великолепна! Остави голям бакшиш до чинията и излезе.

И все пак не знаеше как да продължи.

На петнайсетия ден от неговото приключение — или малко по-късно — срещна човека, който щеше да промени целия му живот.

Беше ноември и застудяваше. Юри вървеше по „Виа Кондоти“, където си купи кашмирен шал в един от модните магазини недалеч от Испанските стълби. Фотоапаратът висеше на рамото му, а радиото бе пъхнато в джобчето на ризата му, под пуловера. Имаше много пари, пушеше цигара и дъвчеше пуканки от малко найлоново пакетче. Мотаеше се по улицата и оглеждаше осветените кафенета и шумните американци в тях. Вече почти не мислеше за циганите, не бе виждал нито един от тях от деня на бягството си.

Тясната улица бе само за пешеходци, красиви момичета се прибираха у дома от работа и вървяха едно до друго, както бе обичаят в Рим, или караха бавно малките си мотопеди сред тълпата, за да се доберат до близката ярко осветена улица. Юри огладняваше. Пуканките не му бяха достатъчни. Зачуди се дали да не влезе в някой от ресторантите. Ще помоли за маса за него и майка му, ще изчака известно време и после ще поръча, като внимателно покаже парите така, че келнерът да разбере, че е богат.

Като се чудеше какво да стори, той облиза солта от пуканките по устните си и смачка цигарата. Видя някакъв човек да седи до масичка в близкото кафене, приведен над чаша и гарафа с вино. Беше към двайсетгодишен, с дълга до раменете рошава коса, но със скъпи дрехи. Просто млад американец, а не безпарично хипи. Пък и на масата му имаше много скъп японски фотоапарат, бележник и куфарче. Всъщност мъжът като че се опитваше да пише нещо в подвързания с кожа бележник, но щом вземеше химикалката и надраскаше няколко думи, започваше да кашля мъчително, точно както кашляше майката на Юри при онова последно пътуване. При всеки пристъп чертите му се разкривяваха от болка, а очите му се присвиваха и се отваряха сякаш от изненада, че нещо толкова просто може да му причинява такива мъки.

Юри го гледаше. Този човек беше болен, тресеше го. Той трепереше. И освен всичко друго беше пиян. Това леко го отврати, защото му напомни за циганите, които бяха вечно пияни, а той мразеше всичко, което замъглява разсъдъка, също като майка си, която бе привикнала единствено към кафето, доколкото той можеше да си спомни.

Но въпреки че този човек беше пиян, всичко в него някак привлече Юри. Безпомощността му, младостта, отчаянието му. Мъжът се опита да напише още нещо, после се огледа, като че да намери някакво топло местенце, защото знаеше, че нощта ще се стовари над него. Вдигна чашата с червено вино, изпи я бавно и се облегна на стола. Последва нов пристъп на кашлица, който разтърси силно тесните му рамене и го остави съвсем без сили, отпуснат на облегалката на металния стол.

Беше вероятно на около двайсет и пет, а дългата му коса бе чиста. Носеше вълнена жилетка под синьото сако, над бялата риза и копринената вратовръзка. Ако не беше толкова болен и толкова пиян, със сигурност щеше да е добра партия.

Само че беше болен. Сърцето на Юри се късаше, докато го гледаше отпуснат на стола, така нещастен, така неспособен да помръдне, въпреки че явно искаше да го направи. Юри се огледа бързо наоколо. Не се виждаха никакви цигани, или поне хора, които да приличат на цигани. Нямаше и полицаи. Нищо не му пречеше да помогне на бедния човек, да го заведе някъде на топло.

Приближи се до масата и каза на английски:

— Студено ли ви е? Нека ви помогна да си хванете такси. Таксита има горе, на Пиаца ди Спаня. Може да ни закарат в хотела.

Мъжът го погледна, сякаш не разбираше и думичка английски. Юри се наведе към него и сложи ръка на рамото му. Човекът определено имаше треска. Очите му бяха кървясали, но лицето му бе много интересно. Скулите му бяха много широки, както и челото. Имаше много светъл тен. Юри реши, че е сбъркал, не беше американец, а швед или норвежец, който не разбираше английски.

Но мъжът каза тихо:

— Малък мъж. — Усмихна се и добави: — Моят малък мъж.

— Аз съм малък мъж — каза Юри и изпъна рамене. Усмихна се и намигна, но всъщност изпита леко болезнено жилване в сърцето, защото майка му винаги го наричаше така. Този непознат използва същия израз. — Нека ви помогна — каза Юри. Хвана мъжа за дясната ръка, отпусната безжизнено на масата. — Тресе ви.

Мъжът се опита да каже нещо, но се закашля. Юри се напрегна. Внезапно се уплаши да не би да започне да кашля кръв. Човекът извади носна кърпа, но така непохватно, сякаш не можеше да владее ръцете си, и покри лицето си с нея. Потрепна безмълвно и като че ли преглътна всичко — кръв, шум, болка. После някак странно тромаво и неуравновесено се опита да се изправи.

Юри веднага му се притече на помощ. Хвана го през тънкия кръст и го придърпа леко нагоре, а после го поведе между масите на претъпканото кафене, пълно с шумни туристи. Тръгнаха бавно по красивата Виа Кондоти, покрай пъстрите сергии за цветя и магазините.

Вече се бе стъмнило. Когато стигнаха до голямата улица пред Испанските стълби, мъжът прошепна, че хотелът му е на върха й. Не знаеше дали ще може да изкачи стъпалата. Юри се замисли. Ако хванеха такси, то щеше да мине по заобиколен път и щеше да се забави доста. Но все пак това бе най-доброто в случая, защото изкачването щеше да е непосилно за този човек. Юри махна на едно такси и бързо каза адреса на шофьора.

— Да, „Хеслер“ — потвърди мъжът с огромно облекчение и потъна в седалката. Очите му изведнъж се извъртяха нагоре, сякаш бе изгубил съзнание и щеше да умре всеки момент.

Но когато влязоха в познатото фоайе на хотела, където Юри често бе играл като дете, но не чак толкова често, че да бъде запомнен от надменните служители, които сега ги гледаха изпитателно, се оказа, че мъжът няма запазена стая, а само доста италиански лири и впечатляващ набор от международни кредитни карти. Младежът заговори с лекота на италиански, макар от време на време думите му да бяха прекъсвани от мъчителна кашлица, и обясни, че иска апартамент. Още се подпираше на рамото на Юри, но не сметна за необходимо да даде някакво обяснение за присъствието на момчето. Просто се подпираше на него така, сякаш, ако не беше той, не би могъл да стои на краката си.

Отпусна се в леглото и като че ли припадна, не продума много време. От него се носеше лека, топла и някак застояла миризма. Бавно отвори очи и после пак ги затвори.

Юри му поръча супа от румсървиса, хляб, масло и вино. Не знаеше какво още да направи за него. Мъжът просто лежеше и му се усмихваше, сякаш всичко в Юри го умиляваше. Юри познаваше това изражение. Майка му винаги го гледаше по този начин.

Влезе в банята да изпуши една цигара, за да не пречи на мъжа.

Когато супата дойде, Юри нахрани непознатия. Стаята беше хубава и топла. Той поднесе и вино до устните на мъжа. Някак си му беше приятно да вижда, че се храни. Той самият бе изпитвал ужасен глад в месеците, прекарани с циганите, ужасен глад, какъвто не бе познавал като малко дете.

Чак когато няколко капки вино паднаха по зле обръснатата брадичка на мъжа, Юри разбра, че той е частично парализиран. Мъжът се опитваше да вдигне дясната си ръка, но не можеше. Момчето чак сега осъзна, че в кафенето той се бе мъчил да пише с лявата ръка и пак с нея бе извадил парите от джоба си на рецепцията, затова и ги беше изпуснал. Ръката, с която се подпираше на рамото му, бе напълно безполезна, почти не можеше да я движи. Половината лице на мъжа също бе парализирано.

— Как да ви помогна? — попита Юри на италиански. — Да извикам ли лекар? Трябва да ви прегледа. Имате ли семейство, искате ли да им се обадя?

— Не, просто остани да поговорим — каза мъжът на италиански. — Не си отивай.

— Да поговорим ли? Но защо? Какво да ви кажа?

— Разкажи ми нещо — каза мъжът тихо. — Кажи ми кой си и откъде идваш. Как се казваш.

И Юри измисли някаква история. Този път беше индиец, син на махараджа. Майка му избягала с него, а после двамата били отвлечени от бандити в Париж. Току-що бил избягал от тях. Изрече всичко това бързо и лековато, почти безстрастно, и когато видя, че човекът се усмихва, дори леко се смее, започна да разкрасява историята си все повече и повече. Превърна я в почти фантастична, леко глуповата приказка, пълна с невъзможни обрати, само и само да задържи искрицата веселие в очите му.

Измислената майка на Юри притежавала уникално бижу. Огромен рубин, който махараджата искал да си върне. Но майка му го скрила в сейф в банка в Рим и когато бандитите я удушили и хвърлили тялото й в Тибър, преди сетния си дъх тя изкрещяла на Юри никога да не им казва къде е рубинът. Тогава той скочил в един малък фиат и успял да се измъкне от мъчителите си. После, когато се добрал до рубина, открил нещо невероятно. Това не бил никакъв рубин, а малка кутийка с ключалка, в която било скрито малко мускалче с еликсир за вечно здраве и младост.

Юри млъкна внезапно. Имаше чувство, че потъва. Реши, че ще му прилошее. Но продължи, почти в паника, и каза: „Разбира се, вече беше твърде късно за майка ми; тя беше мъртва, а тялото й бе хвърлено в Тибър. Но това мускалче може да спаси целия свят“.

Сведе поглед. Мъжът се усмихваше, косата му беше сплъстена и влажна на челото и врата, ризата му бе мокра около яката, а връзката — разхлабена.

— А мен може ли да спаси? — попита той.

— О, да! — рече бързо Юри. — Само че…

— Само че онези бандити са го взели — каза мъжът.

— Да, те се промъкнаха зад мен в самата банка! Грабнаха го направо от ръцете ми. Аз изтичах при пазача, взех му пистолета и застрелях двама от тях. Но третият избяга със съкровището. А най-трагичното, най-ужасното, да, най-ужасното, е, че той дори не знае какво представлява то. Вероятно ще го продаде на някой амбулантен търговец. Той не знае! Махараджата не каза на тези лоши хора защо иска да върнат майка ми.

Юри пак замълча. Как можа да надрънка всичко това… течност, която дарявала вечна младост? А този млад мъж тук бе толкова болен, може би дори умираше, неспособен да помръдне дясната си ръка, въпреки че не спираше да се опитва. Как можа да му надрънка тези глупости? Сети се за майка си, мъртва на малкото легло в сръбското село, а после за циганите, които започнаха да идват и да му обясняват, че са му братовчеди и чичовци! Лъжци! Боже, каква мръсотия беше там, каква мръсотия.

Майка му никога, никога не би го оставила на това място, ако знаеше какво ще се случи. Обзе го студен гняв.

— Разкажи ми за двореца на махараджата — каза тихо мъжът.

— А, да, дворецът. Ами той е целият от бял мрамор… — И като въздъхна облекчено, Юри започна да го описва — подовете, килимите, мебелите…

След това разказа много истории за Индия, Париж и всички прекрасни места, където е бил.

Когато се събуди, беше ранно утро. Седеше до прозореца, с ръце на перваза. Беше заспал така, с глава, облегната на ръцете си. Огромният град лежеше под него, потънал в сивкав сумрак. От тесните улици долиташе шум.

Юри погледна мъжа. Той се взираше в него и момчето се притесни да не би да е мъртъв. Но мъжът проговори:

— Юри, би ли се обадил на едно място вместо мен.

Юри кимна озадачен, защото не му беше казал името си. Е, може да го бе споменал в някоя от историите. Това нямаше значение. Взе телефона от нощното шкафче и седна на леглото до мъжа. Каза името и номера на оператора — обаждаше се на някого в Лондон. Отсреща отговориха на английски и Юри веднага реши, че гласът е на образован човек.

— Обаждам се за сина ви, Андрю. Той е много болен. Много. Намира се в хотел „Хеслер“ в Рим. Моли да дойдете при него. Казва, че вече не е в състояние той да дойде при вас.

Човекът отсреща веднага мина на италиански и разговорът продължи.

— Не, сър — спореше Юри, верен на инструкциите на Андрю. — Той казва, че няма да иде на лекар. Да, сър, ще си остане тук. — Издиктува номера на стаята. — Да, сър, ще се погрижа да се храни. — Описа състоянието на младежа, доколкото можа. Каза, че явно има парализа. Очевидно беше, че бащата на мъжа почти обезумя от тревога. Заяви, че ще хване следващия самолет за Рим.

— Ще се опитам да го убедя да извикаме лекар. Да, сър.

— Благодаря ти, Юри — каза човекът в другия край на линията, въпреки че момчето и на него не бе казало името си. — Моля те, остани с него. Аз ще дойда възможно най-бързо.

— Не се притеснявайте — каза Юри. — Няма да го изоставя.

Още щом затвори телефона, започна да увещава Андрю.

— Не, никакви лекари — отсече мъжът. — Ако се обадиш на лекар, ще скоча през прозореца. Чу ли? Никакви лекари. Твърде късно е за това.

Юри не знаеше какво да каже. Имаше чувството, че ще се разплаче. Спомни си как майка му кашляше във влака на път за Сърбия. Защо не я беше накарал да иде на лекар? Защо?

— Говори ми нещо, Юри — каза мъжът. — Измисли някоя история. Или пък ми разкажи за нея, ако искаш. Разкажи ми за майка си. Аз я виждам. Виждам красивата й черна коса. Лекарят нямаше да й помогне, Юри. Тя знаеше това. Разкажи ми нещо, моля те.

Юри се вгледа в очите му и го полазиха тръпки. Изведнъж разбра, че този човек може да чете мисли. Майката на Юри му бе разказвала за цигани, които могат да правят такива неща, но самият той нямаше подобна дарба. Майка му твърдеше, че тя я има, но Юри така и не й повярва. Никога не бе виждал истинско доказателство за това. Сега изпита силна болка, когато си я спомни във влака, искаше му се да вярва, че наистина е било твърде късно за лекар, но никога нямаше да узнае със сигурност. Тези мисли го оставиха някак вцепенен, изпълниха го с грозна тишина, черна и студена.

— Ще ти говоря, ако си изядеш закуската — каза Юри. — Ще поръчам нещо топло.

Мъжът го изгледа апатично, но после се усмихна.

— Добре, малки господине — рече той, — както кажеш. Но никакви лекари. Поръчай храна оттук. И още нещо, Юри, ако вече не проговоря, запомни едно: не позволявай на циганите да те хванат отново. Помоли баща ми да ти помогне… когато дойде.

Баща му дойде чак вечерта.

Юри беше в банята с мъжа, който повръщаше в тоалетната чиния, увесен на врата на момчето, защото не можеше да стои сам. Повръщаше кръв. От миризмата на повърнато на Юри му призляваше, но той стоеше плътно до болния и го подкрепяше. Когато вдигна очи, видя бащата — белокос човек, но не много възрастен и явно богат. До него стоеше едно пиколо от хотела.

О, ето го и бащата, рече си Юри, и внезапно го заля гняв, който скоро се смени със странна апатия и неспособност да помръдне.

Колко добре поддържан бе този човек. Имаше гъста бяла коса и много скъпи дрехи. Той се приближи и хвана сина си за раменете, а Юри отстъпи назад. Пиколото също отиде да им помогне. Сложиха Андрю в леглото.

Той започна трескаво да търси Юри. Викаше името му.

— Тук съм, Андрю — рече момчето. — Няма да те изоставя. Не бива да се тревожиш. Но моля те, нека сега баща ти извика лекар. Моля те, Андрю. Послушай баща си.

Той седна на леглото, свил едното си коляно. Хвана ръката на мъжа и се загледа в лицето му. Брадата му бе пораснала и бе станала по-гъста, кафеникава, косата му миришеше на пот. Юри се опитваше да сдържи сълзите си.

Дали бащата нямаше да го обвини, че не е извикал лекар? Не знаеше. Бащата поговори с пиколото, после седна в едно кресло и просто се загледа в сина си. Не изглеждаше нито тъжен, нито кой знае колко разтревожен, беше просто леко обезпокоен. Имаше приятни сини очи, а ръцете му бяха с доста едри кокалчета и сини вени. Ръце на старец.

Андрю спа дълго. После отново помоли Юри да му разкаже някаква история за палата на махараджата. Момчето бе притеснено от присъствието на баща му, но някак си наложи да не му обръща внимание. Този човек умираше, а баща му не извика лекар! Нито настояваше за това. Що за баща беше тоя, че не се погрижи за сина си? Но щом Андрю иска да чуе отново историята му, добре.

Спомни си как навремето майка му бе прекарала доста дни с един много възрастен немец в хотел „Даниели“. Когато една приятелка я попита как може да понася такъв старец, тя отговори: „Той е мил с мен и умира. Никога не бих го огорчила“. Юри помнеше изражението на очите й и щом най-сетне пристигнаха в онова мизерно селце и циганите й казаха, че майка й е вече покойница.

И така, Юри разказа всичко за махараджата, за слоновете му, за красивите седла от червено кадифе, обшито със злато. Разказа и за харема, в който неговата майка е била кралица. Разказа и за партията шах, която играли заедно цели пет години, без никой да победи. Играели на богато украсена маса под едно мангрово дърво. Разказа и за малките си братя и сестри. За домашния си любимец — тигър със златна верига.

Андрю се потеше ужасно. Юри отиде до банята да вземе кърпа, но в този миг болният отвори очи и започна да го вика. Момчето се върна бързо и попи потта от челото и лицето му. Бащата дори не помръдна. Какво, за бога, му ставаше на този човек!

Андрю се опита да докосне Юри с лявата си ръка, но като че вече не можеше да движи и нея. Момчето изпита внезапна паника. Хвана здраво ръката му и погали с нея лицето си. Мъжът се усмихна.

След около половин час болният заспа, а после умря. Юри го гледаше. Виждаше какво става. Гърдите на Андрю спряха да се надигат. Клепачите му се открехнаха леко. И това бе всичко.

Юри погледна бащата. Той седеше в креслото, приковал поглед в сина си. Юри не смееше да помръдне.

Най-после бащата се приближи до леглото и се вгледа в Андрю. Наведе се и го целуна по челото. Юри беше изумен. Първо не извика лекар, а сега го целува, рече си той с гняв. Усети как неговото собствено лице се сгърчва, знаеше, че всеки миг ще се разплаче, не можеше да се сдържи. И след секунда сълзите рукнаха.

Изтича в банята, издуха носа си с тоалетна хартия, потупа една цигара на опакото на дланта си, лапна я и я запали. Устните му още трепереха и той започна да дърпа бързо и жадно, а очите му се замъгляваха от сълзи.

В стаята се чуваше някакъв шум. Хора влизаха и излизаха. Юри се облегна на облицованата с плочки стена и започна да пуши цигара от цигара. Скоро спря да плаче. Изпи чаша вода и остана там, скръстил ръце. Мислеше си, че трябва да се измъкне някак оттук.

Нямаше да моли този мъж да го отърве от циганите. Нямаше да го моли за нищо. Само щеше да изчака всички да си тръгнат и после щеше да се измъкне. Ако някой го попиташе нещо, щеше да излъже. Нямаше проблем. Никакъв проблем. Може би дори щеше да напусне Рим.

— Не забравяй обаче за сейфа в банката — каза бащата.

Юри подскочи. Белокосият мъж стоеше на вратата. Зад него стаята изглеждаше празна. Бяха изнесли тялото на Андрю.

— Какво искате да кажете? — попита Юри на италиански. — За какво говорите?

— Майка ти е оставила нещо за теб — паспорта на баща ти и пари. Тя искаше да ги вземеш.

— Но аз нямам ключ.

— Ще идем в банката. Ще им обясним.

— Не искам нищо от теб! — кресна Юри. — Ще се оправя и сам. — Понечи да мине покрай мъжа, но той го хвана за рамото. Имаше твърде здрав захват за толкова стар човек.

— Юри, моля те. Андрю поиска да ти помогна.

— Ти го остави да умре. Що за баща си! Просто си седеше там и го гледаше как умира! — Юри го изблъска и хукна към вратата на стаята, но мъжът все пак успя да го хване през кръста.

— Аз не съм му баща, Юри — каза той, щом момчето се успокои малко. Мъжът също като че се посъвзе. Оправи реверите на палтото си и въздъхна дълбоко. Погледна благо Юри. — Ние принадлежим на една организация. В нея той ме смяташе за свой баща, но аз не съм му роден баща. Той дойде в Рим, за да умре. Сам пожела така. Аз просто изпълних волята му. Ако искаше още нещо от мен, щеше да ми каже. Но той пожела само да се погрижа за теб.

Значи отново четене на мисли. Що за хора бяха тия! Какви бяха? Някакви богати цигани? Юри изсумтя. Скръсти ръце, заби пети в килима и се втренчи подозрително в мъжа.

— Искам да ти помогна — настоя непознатият. — Ти си много по-добър от циганите, които са те отвлекли.

— Знам — сопна се момчето. Пак си спомни за майка си. — Някои хора са по-добри от останалите. Много по-добри.

— Точно така.

Сега е моментът, рече си Юри и хукна пак към вратата, но мъжът отново го хвана. Юри бе доста силен за своите десет години, а този беше някакъв старец. И все пак не успя да се измъкне.

— Успокой се за момент, Юри — каза мъжът. — Нека поне идем до банката и отворим сейфа. После ще решим какво да правим.

Не след дълго разплаканият Юри се остави мъжът да го изведе от хотела и да го качи в една кола — хубав немски седан. Банката беше смътно позната на момчето, а служителите в нея не беше виждал никога. Той гледаше с недоумение как белокосият англичанин им обяснява всичко и скоро сейфът беше отворен. Юри беше запознат със съдържанието му — няколко паспорта, японският часовник на баща му, дебел плик с италиански лири и американски долари, и връзка писма, на поне едно от които се виждаше адресът на майка му в Рим.

Юри беше много развълнуван от възможността да види отново всички тези неща, да ги докосне, да извика в ума си съвсем ясно момента, в който двамата с майка му влязоха тук и тя постави всичко в кутията. След като служителите прехвърлиха вещите в кафяви пликове и му ги подадоха, той ги притисна към гърдите си.

Англичанинът го поведе отново към колата и след кратко пътуване те спряха отново. Озоваха се в малък офис, където англичанинът поздрави свойски служителя, който каза на Юри да застане пред един фотоапарат на триножник.

— За друг паспорт — обясни му мъжът на италиански. — Тези, които имаш, няма да свършат много работа.

— Но паспорти се правят в полицията — рече презрително момчето.

— Ние си правим наши паспорти — отвърна мъжът. — Така ни харесва повече. Я си избери някакво име. Или искаш аз да ти измисля? Ще ми се да ми помогнеш, за да те заведа в Амстердам, там ще ти хареса.

— Не — сопна се Юри и си спомни как Андрю настояваше да не вика лекар. — Никаква полиция, никакви сиропиталища, никакви манастири, никакви приюти. Не! — Избърбори набързо още няколко термина, които знаеше на италиански, румънски и руски. Всички означаваха едно: — Никакъв затвор!

— Не, не, нищо такова — рече търпеливо мъжът. — Можеш да дойдеш с мен в нашата къща в Амстердам. Можеш да си тръгнеш оттам, когато пожелаеш. Тя е много сигурно място. Ще си имаш собствена стая.

Сигурно място. Собствена стая.

— Но кои сте вие? — настоя момчето.

— Наричаме се „Таламаска“ — отвърна мъжът. — Ние сме учени-изследователи. Събираме информация; свидетелства за разни събития. Това е, чувстваме се длъжни да вършим това. Ще ти обясня всичко в самолета.

— И четете мисли — каза Юри.

— Да. Някои от нас могат да четат мисли, други са просто самотници, които си нямат никого на този свят. Както и хора, които са по-добри от останалите, много по-добри. Като теб. Моето име е Аарън Лайтнър. И бих се радвал, ако дойдеш с мен.

В метрополията в Амстердам Юри се увери, че наистина може да избяга, когато реши. Провери многократно всички незаключени врати. Стаята му беше малка и чиста. Прозорецът му гледаше към канала и павираните кейчета. Обожаваше ги. Липсваше му обаче яркото италианско слънце. Тук беше доста по-мрачно, като в Париж, но все пак му харесваше. В къщата винаги гореше огън, беше топло, имаше меки дивани и кресла, в които можеш да подремнеш; твърди легла и много храна. Улиците на Амстердам бяха страхотни. Харесваха му старите къщи, построени още през седемнайсети век, една срещу друга, в безкрайни редици от красиви фасади. Харесваше скосените им покриви. Харесваше брястовете и чистите дрехи, които му дадоха. Дори започна да харесва студа.

В метрополията идваха и си отиваха различни хора. Юри всеки ден чуваше да се говори за Старшите, но така и не разбра кои са те.

— Искаш ли да караш колело, Юри? — попита го Аарън.

И Юри се научи. Гледаше как го правят останалите и скоро вече летеше като демон по улиците на града.

Все пак той още не искаше да говори. След дълго настояване разказа само историята за махараджата.

— Не, кажи ми какво се случи наистина — настоя Аарън.

— И защо да ти казвам? — отвърна Юри. — Дори не знам защо ме доведе тук.

Беше минала почти година, откакто бе разказвал истинската си история на някого. Не я беше казал дори на Андрю. Защо да я споделя с този човек? И внезапно, както отричаше да има нужда да разкаже истината, да обяснява каквото и да било, той започна да говори. Разказа всичко за майка си, за циганите, всичко… без да спира. Нощта отмина и утрото настъпи, а Аарън все още стоеше срещу него на масата и го слушаше. Юри не млъкваше.

Когато спря, той вече познаваше Аарън и Аарън познаваше него. Беше решено Юри да не напуска Таламаска, поне на първо време.

Шест години Юри ходи на училище в Амстердам.

Живееше в къщата на Таламаска и прекарваше повечето от времето си в учене, а след училище и през уикендите работеше за Аарън Лайтнър. Въвеждаше записи в компютъра, проверяваше разни неща в библиотеката, понякога изпълняваше и други поръчки — занеси това в пощата, донеси тази кутия.

Скоро започна да осъзнава, че Старшите всъщност са навсякъде около него. Те бяха почетни членове на ордена, но никой не знаеше кои са. Нещата стояха така: станеш ли веднъж Старши, не бива да казваш за това на никого. Беше забранено и да питаш: „Ти Старши ли си?“ или „Знаеш ли дали Аарън е Старши?“. Беше забранено и да се опитваш да разбереш, като се ровиш в мислите на другите.

Старшите обаче знаеха кои са Старши. Те поддържаха връзка с всички чрез компютрите и факс машините в метрополията. Всъщност всеки член, дори неофициалните като Юри, можеше да разговаря със Старшите, когато поиска. Дори посред нощ той можеше да включи своя компютър и да напише дълго писмо на Старшите. А малко по-късно, на зазоряване, щеше да получи отговор, който да се разпечата на принтера.

Това означаваше, разбира се, че Старшите са мнозина и че някои от тях са „на повикване“. Те като че нямаха своя индивидуалност, в отговорите им не личеше нечий истински глас, бяха просто много внимателни и грижовни, знаеха всичко и често ставаше ясно, че знаят за Юри повече, отколкото той самият знае за себе си.

Тази тиха комуникация със Старшите много му харесваше. Той започна да ги пита за всякакви неща. И те винаги му отговаряха.

Една сутрин Юри слезе да закуси в трапезарията, огледа се и се зачуди кой ли от събралите се е Старшият, който бе отговорил на писмото му през нощта. Разбира се, отговорът можеше да е дошъл чак от Рим, той беше наясно с това. Старшите бяха навсякъде по света, във всяка метрополия. Единственото, което знаеше със сигурност за тях, бе, че те са по-старите, по-опитните, онези, които управляваха ордена, въпреки че Висшият съвет, който се назначаваше от тях и отговаряше пак пред тях, беше официалният ръководен орган.

Денят, в който Аарън се премести в Англия, беше много тежък за Юри, защото къщата в Амстердам бе единственият постоянен дом, който бе имал в живота си. Но той не искаше да се разделя с Аарън, затова двамата заминаха заедно и заживяха в голямата метрополия извън Лондон — красиво, топло и безопасно място.

Юри започна да харесва Лондон. Зарадва се, когато разбра, че ще учи в Оксфорд. Прекара там шест години, като често се връщаше у дома.

Когато навърши двайсет и шест, Юри вече бе станал истински член на ордена. Не изпитваше и най-малкото съмнение в това отношение. Приемаше да изпълнява поръченията на Аарън и Дейвид, а скоро вече получаваше инструкции за пътуванията си направо от Старшите. Когато се върнеше, докладваше пак на тях, по мрежата.

— Назначение от Старшите — казваше той на Аарън, преди да потегли на път. Аарън никога не питаше нищо, а и никога не изглеждаше изненадан.

Винаги, каквото и да правеше, където и да ходеше, Юри поддържаше връзка с Аарън по телефона. Беше много предан и на Дейвид Талбът, но той беше вече много стар и изморен от работата в ордена и вероятно скоро щеше да отстъпи поста на директор или щеше да бъде помолен учтиво от Старшите да се оттегли.

Юри винаги отговаряше пред Аарън. Единствено за него го беше грижа.

Той знаеше, че между него и възрастния човек съществува специална връзка. Изпитваше някаква много силна, необяснима обич към Аарън, чиито корени бяха още в детството му, в тогавашната самота, в спомена за нежността и спасението. Това бе обичта, която можеше да бъде унищожена единствено от човека, който я бе породил. Аарън е мой баща, мислеше си Юри, точно както беше баща за Андрю, починал в онзи хотел в Рим.

Когато порасна, Юри прекарваше повечето от времето си извън метрополията. Обичаше да броди сам, харесваше му да се смесва с тълпата, да бъде анонимен. Имаше нужда да чува и други гласове, които говорят на различни езици, да потъне в огромните пренаселени дебри на градовете. Когато се движеше така сред множеството, се чувстваше по-жив.

Но почти всеки ден Юри разговаряше с Аарън по телефона. Аарън никога не го сгълча заради тази зависимост. Всъщност той винаги бе готов да го изслуша, да поговори с него. Годините минаваха, а Аарън започна да споделя с Юри дори чувствата си, разочарованията си, надеждите си.

Понякога те разговаряха предпазливо и за Старшите, но Юри така и не успя да разбере дали Аарън е един от тях. Разбира се, той не биваше да разбира това, но все пак беше уверен, че е точно така. Ако Аарън не беше Старши, тогава кой? Та той беше един от най-умните и най-възрастните членове на Таламаска.

Когато Аарън остана с месеци в Щатите, за да разследва вещиците Мейфеър, Юри бе разочарован. Не беше предполагал, че приятелят му може да отсъства толкова дълго от метрополията.

Дойде Коледа — самотно време за Юри, както за хиляди други хора по света — и той седна пред компютъра, отвори досието на вещиците Мейфеър и го разпечата цялото. Прочете го внимателно, за да разбере с какво се занимава толкова дълго Аарън в Ню Орлиънс.

Историята много му хареса, но тя събуди у него особено чувство, както никое друго от досиетата на Таламаска. Опитваше се да намери роля и за себе си в това разследване — може би да събере информация за Донелайт, която да помогне на Аарън? Иначе досието не го впечатли особено. В Таламаска имаше много такива случаи, някои доста по-странни от този.

Самият орден криеше многобройни мистерии, но те не засягаха Юри по никакъв начин.

Седмицата преди Коледа Старшите обявиха оттеглянето на Дейвид Талбът като директор на ордена, който щеше да бъде зает от човек с немско-италиански произход — Антон Маркус. Никой в Лондон не бе чувал за Антон Маркус.

Юри не познаваше Антон. Основното му притеснение беше, че не е успял да се сбогува с Дейвид. Пък и имаше нещо мистериозно в начина, по който Дейвид бе изчезнал. Както често се случваше в Таламаска, членовете говореха за Старшите, а от думите им личеше объркване и недоволство от начина, по който беше организиран орденът. Всички искаха да знаят дали Дейвид сега ще остане един от Старшите, тъй като се предполагаше, че е сред тях. Дали и оттеглилите се членове оставаха Старши, или само активните? Тази липса на информация според мнозина бе доста средновековен прийом.

Юри бе чувал всичко това и преди. Недоволството продължи само няколко дни. Антон Маркус пристигна ден след като назначаването му бе обявено и веднага очарова всички с маниерите си и впечатляващите си познания за историята на всеки от членовете. Покоят се върна в лондонската метрополия.

След вечеря в голямата столова Антон Маркус говори пред всички членове. Той беше едър мъж, с мека сребриста коса и дебели очила със златни рамки. Изглеждаше като шеф на корпорация и притежаваше особено тачения в Таламаска лек британски акцент. Дори Юри вече говореше така.

Антон Маркус припомни на събралите се колко важно е да се запази в тайна самоличността на Старшите. Те са навсякъде около нас. Те не биха могли да управляват ордена ефективно, ако срещат съпротива или недоверие. Старшите ще работят най-добре като анонимен ръководен орган, на който всички ние разчитаме.

Юри сви рамене.

Когато се прибра в стаята си в два часа сутринта, откри комюнике от Старшите на принтера:

Имаше и ново назначение за него. Трябваше да иде в Дубровник, за да вземе няколко важни пратки и да ги отнесе в Амстердам. А после да се прибере. Рутинна задача. Лесна работа.

Юри искаше да прекара Коледа с Аарън в Ню Орлиънс, но Аарън му каза по телефона, че това е невъзможно, че разследването е стигнало до задънена улица и се е превърнало в най-обезкуражаващия случай в цялата му кариера.

— Но какво се е случило с вещиците Мейфеър? — попита Юри. После обясни на Аарън, че вече е прочел цялото досие. Попита дали не може да свърши някоя работа във връзка с разследването. Аарън каза „не“.

— Просто имай вяра, Юри — рече той. — Ще се видим, когато Бог е рекъл.

Тези думи изобщо не бяха в стила на Аарън. Това бе първият тревожен сигнал за Юри, че нещо наистина не е наред.

Сутринта в деня преди Коледа, Аарън се обади на Юри в Лондон.

— Това е най-трудното време за мен. Има неща, които искам да свърша тук, а орденът няма да ги позволи. Трябва да остана в Щатите, в Ню Орлиънс. На какво съм те учил винаги, Юри? Най-важното е да следваш правилата. Би ли повторил сега този съвет на мен?

— Но какво забранено искаш да сториш, Аарън? — по пита Юри.

Аарън каза, че с Роуан Мейфеър ще се случи нещо ужасно и че тя има нужда от него, че трябва да отиде при нея и да стори каквото може, но Старшите са му забранили това. Старшите са му казали да остане в метрополията в Оук Хейвън и да не се „намесва“.

— Аарън — каза Юри, — ние сме опитвали да се месим, при това неуспешно, през цялата история на вещиците Мейфеър. Със сигурност не е безопасно да се приближаваш до тези хора, спомни си за Стюарт Таунсенд и Артър Лангтри — и двамата са загинали, защото са влезли в контакт с Мейфеър. Какво би могъл да сториш ти?

Аарън се съгласи с неохота. Всъщност този разговор бе преоценка на ситуацията. Той спомена, че Дейвид и Антон вероятно са прави, като настояват да не се намесва. Антон бе наследил поста от Дейвид, който бе запознат с цялата история. И все пак му беше трудно да остане настрана.

— Не съм сигурен, че е смислено само да наблюдаваме отстрани — каза Аарън. — Изобщо не съм сигурен. Вероятно винаги съм чакал този момент и сега той настъпи.

Това бяха много странни думи, нетипични за него. Юри много се притесни, но вече бе получил две задачи от Антон и замина за Индия и Бали, за да фотографира няколко места и хора. Беше много зает и се наслаждаваше на пътуването, както винаги.

Чак към средата на януари се чу отново с Аарън. Аарън искаше от него да иде в Донелайт, Шотландия, за да открие дали някой там е виждал една доста странна и тайнствена двойка. Юри започна бързо да си води бележки.

— Ще търсиш Роуан Мейфеър и нейния придружител — мъж, много висок, слаб, с черна коса.

И изведнъж Юри разбра какво се е случило — призракът на семейство Мейфеър, духът, който се явяваше на поколения вещици, бе успял някак да премине във видимия свят. Не попита нищо, въпреки че бе много развълнуван. Случилото се изглеждаше едновременно изключително важно и ужасяващо и той искаше да открие това същество.

— Значи искаш да ги открия, така ли? Сигурен ли си, че трябва да започна от Донелайт?

— Не знам откъде другаде бихме могли да започнем — каза Аарън. — Те може да са навсякъде в Европа. Може дори да са се върнали в Щатите.

Юри замина за Донелайт още същата нощ. В думите на Аарън обаче се усещаше някакво дълбоко отчаяние.

Юри написа на Старшите за новото си назначение, като попълни обичайния формуляр, който компютърът щеше да изпрати на факса в Амстердам. В съобщението си обясняваше какво му е заръчано и че тръгва на път.

В Донелайт имаше късмет. Мнозина бяха видели тайнствената двойка. Описаха му мъжа. Юри дори успя да му скицира нещо като портрет и уреди да спи в стаята, в която преди това бяха отседнали Роуан и мистериозният й придружител. Събра отпечатъци от предметите, макар че не можеше да определи чии са.

Старшите му изпратиха специален факс от Лондон в хотел в Единбург. Казваха, че тази задача е с висок приоритет. Да не пести средства. Ако мистериозната двойка е оставила някакви вещи след себе си, непременно да ги открие. Междувременно да работи с изключителна дискретност. Никой в Донелайт не бива да разбира за разследването му. Юри леко се засегна от това. Той винаги работеше дискретно и дори написа този факт в отговора си до Старшите.

„Приеми извиненията ни — отвърнаха те в следващия факс. — Продължавай в същия дух.“

Донелайт плени въображението на Юри. За първи път вещиците Мейфеър започнаха да придобиват някаква реалност за него. Всъщност това разследване притежаваше невиждано досега очарование.

Той събра много книги и брошури, които се продаваха за туристите. Направи снимки на руините на катедралата и на новата църква, в която се съхраняваха мощите на неизвестен за него светец. Прекара последния следобед в градчето сред руините. Същата нощ се обади на Аарън от Единбург и му описа чувствата, които го бяха завладели, като се опита да измъкне още нещо относно самоличността на мистериозната двойка. Дали тайнственият мъж не бе самият Лашър, който бе успял да се въплъти?

Аарън каза, че сам изгаря от желание да му разкаже всичко, но сега не е моментът за това. Майкъл Къри, съпругът на Роуан Мейфеър, бил открит полумъртъв на Коледа, в Ню Орлиънс, и сега той, Аарън, трябвало да остане при него, каквото и да се случи.

Когато се върна в Лондон, Юри предаде отпечатъците от пръсти и снимките в лабораторията, за да бъдат класифицирани. После написа изчерпателен доклад до Аарън, който изпрати по факса на номер в Щатите. Направи и копие за Старшите, което изпрати в Амстердам. Разпечата всичко на хартия и легна да спи.

На сутринта, когато се опита да влезе отново в досието на вещиците Мейфеър, видя, че то е променено.

Достъпът до всички първични източници — автентичните свидетелски показания, описите на вещи, фотографиите, картините и прочие — беше отказан. На практика досието беше засекретено. Юри не можа да открие нищо повече от препратки в други досиета към него.

Когато най-сетне се свърза с Аарън, за да го попита какво става, се случи нещо много странно. Аарън не знаеше за случилото се, но и не показа изненада пред Юри. Беше ядосан и разстроен. Юри осъзна, че го е разтревожил много.

Същата нощ той писа на Старшите:

Старшите отказаха.

След няколко дни Юри бе изтеглен от разследването. Казаха му, че Ерих Столов ще го поеме вместо него. Ерих бил опитен експерт в тази област, а Юри трябвало да иде на малка почивка в Париж, тъй като скоро му предстояло пътуване до Русия, където било много студено.

— Нима ме изпращате в Сибир? — попита той иронично. — А какво става с вещиците Мейфеър?

Отговорът дойде от Амстердам — Ерих щеше да се заеме с работата по случая „Мейфеър“ в Европа. А Юри отново бе посъветван да си почине. Беше му напомнено и че всичко, което знае по случая Мейфеър, е строго поверително и не бива да бъде коментирано с никого, дори с Аарън. Това било стандартна практика при „този род“ разследвания.

„Ти разбираш естеството на нашия орден — пишеше в комюникето. — Ние не се намесваме в нещата. Ние сме предпазливи. Ние сме наблюдатели. Имаме принципи. Сега имаме работа с безпрецедентна опасност. Трябва да оставиш случая на по-опитните, на Ерих. Аарън знае, че Старшите са засекретили досието. Ти няма да се чуваш вече с него.“

Това последно изречение, тези няколко думи, решиха всичко.

Ти няма да се чуваш вече с него.

Някъде към полунощ, докато метрополията бе притихнала под воя на студената зима, Юри написа отговор до Старшите.

Към четири сутринта факсът събуди Юри. Отговорът идваше от Амстердам.

Повече не бива да молиш за разговор с Аарън.

Юри не можа да заспи. Слезе в кухнята. Тя се състоеше от няколко огромни, пещероподобни помещения, в които се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Готвачите работеха само нощем, омесваха хляба и го изпичаха в огромните пещи. Те дори не забелязаха Юри, който си наля малко кафе със сметана и седна на дървената пейка пред огъня.

Той реши, че не е в състояние да се подчини на нареждането на Старшите. Осъзна, че обича Аарън, всъщност че не може да си представи живота си без неговото присъствие.

Ужасно е да установиш, че толкова много зависиш от някого, че щастието ти зависи от някого — че имаш нужда от него, че го обичаш, че не можеш да живееш без него. Юри беше донякъде разочарован от това откровение. Но такива бяха фактите.

Изкачи се по стълбите и се обади на Аарън.

— Старшите ми забраниха да говоря с теб — каза му той.

Аарън беше смаян.

— Идвам — рече Юри.

— Но те могат да те отлъчат — възрази Аарън.

— Ще видим. Ще пристигна в Ню Орлиънс възможно най-скоро.

Юри резервира билет за самолета, събра си багажа и слезе да изчака колата. Антон Маркус отиде при него, разрошен, с тъмносин халат и кожени чехли, очевидно току-що се беше събудил.

— Не можеш да идеш там, Юри — рече му той. — Разследването става изключително опасно. Аарън не може да разбере това.

Той отведе Юри в кабинета си и му каза тихо:

— В нашия свят времето тече различно. В известен смисъл ние сме като Ватикана. Век или два не са твърде дълъг период за нас. Наблюдаваме вещиците Мейфеър от столетия.

— Зная.

— Сега се е случило нещо, което ни изплаши и което не можеше да се предотврати. То представлява огромна опасност за нас, както и за останалия свят. Ти трябва да останеш тук и да очакваш нареждания, да правиш каквото ти се казва.

— Не, съжалявам. Отивам при Аарън — отвърна Юри, стана и излезе от къщата. Дори не помисли повече за това. Не се обърна назад. Не се интересуваше от реакцията на Антон.

Все пак хвърли един последен дълъг поглед за сбогом на метрополията. Когато колата потегли към „Хийтроу“, в главата на Юри имаше само една мисъл, нещо като повтарящ се смътен рефрен. Видя отново смъртта на Андрю в хотела в Рим. Видя как Аарън стои срещу него самия и му казва: „Аз съм твой приятел“. Видя майка си, умираща в онова сръбско селце.

Не, в него нямаше и най-малко колебание.

Той отиваше при Аарън. Знаеше, че това трябва да стори.