Вещиците: Лашър

Двайсет и две

Събраха се в девет часа в офиса на последния етаж на сградата „Мейфеър“ — Лайтнър, Ан Мари, Лорън, Райън, Рандъл и Фийлдинг. Фийлдинг определено не биваше да е тук, всички виждаха това, но никой не започна да спори.

Пиърс се появи с Мона и това не предизвика нито изненада, нито възражения. Всички се вгледаха в нея, защото не бяха я виждали никога със син вълнен костюм, който, разбира се, бе на майка й и й беше широк. Тя изглеждаше с няколко години по-голяма, но повече заради израза на лицето й, отколкото заради отказа от детските къдрици и панделката. Сега носеше обувки с високи токчета, които също не й бяха съвсем по мярка, а Пиърс се опитваше да не гледа красивите й крака.

Той никога не се бе чувствал особено комфортно в присъствието на братовчедката Мона, дори когато тя бе съвсем малка. В нея имаше нещо много съблазнително още когато беше на четири, а той на единайсет. Тя се бе опитвала да го прелъсти безброй пъти. Възражението, че е много малка, някак бе отпаднало още преди пет години, а сега бе съвсем неприемливо. В момента обаче Мона бе изтощена колкото него.

— Нашите майки умряха! — беше му прошепнала тя по пътя към центъра. Всъщност това бяха единствените й думи, откакто напуснаха Амелия стрийт.

Това, което другите по някое време щяха да разберат, бе, че Мона е поела контрола. Пиърс тъкмо бе дошъл в къщата на Амелия стрийт с новината, че всички Мейфеър са уведомени, включително и братовчедите от Европа. Той смяташе, че нещата вече са овладени; всъщност всички бяха обзети от странно вълнение, каквото само смъртта може да всее. Пиърс се чувстваше като в навечерието на някаква война, преди страданието и смъртта да потопят всички в отчаяние.

Когато обаче се обадиха, за да им кажат, че и Манди Мейфеър е мъртва, той не намери думи да каже нищо. Мона стоеше до него и рече:

— Дай ми слушалката.

Манди Мейфеър бе умряла в дванайсет на обяд. Преди Алисия и след Едит. Намерили я облечена за погребението на Джифорд. Молитвеникът и броеницата й били на леглото. Прозорците на апартамента й във Френския квартал били отворени към малкия вътрешен двор. Всеки можел да прескочи оградата му. Нямало други следи от борба, нито пък от взлом. Манди лежала на пода в банята, със свити колене и притиснати към корема ръце. Около нея били пръснати цветя. Полицаите установили, че са откъснати от градината в двора. Цветчета лантана, които цъфтят в топлите месеци след Коледа. Оранжевите и лилави листенца били посипани върху тялото.

Никой не смяташе да нарече това естествена смърт или пък резултат от мистериозно заболяване. Пиърс обаче не беше в състояние да предположи нищо друго. Защото ако нещо бе убило Едит, Манди, Алисия и Линдзи в Хюстън, и още една братовчедка, чието име за свой срам бе забравил, тогава това нещо бе убило и майка му.

Последните й мигове явно не са били много спокойни, тя бе протегнала ръка към морето. Беше си въобразил и хиляди други неща, когато видя мъртвото й тяло и чу как е била открита и че кръвта й е била изтекла, когато я вдигнали на носилката.

Не, не е било така.

Той дръпна един стол за Мона като джентълмен, а след това сам седна. Оказа се срещу Рандъл. Когато погледна лицето на баща си обаче, веднага разбра — Рандъл беше начело на масата, защото той бе поел нещата. Райън не беше в състояние да направи нищо повече.

— Е, вече знаете, че не е това, което си мислехме — каза Мона.

За изумление на Пиърс, всички кимнаха, или поне тези, които си направиха труд да кимнат. Лорън беше изтощена, но все пак спокойна. Единствено Ан Мари изглеждаше искрено ужасена.

Най-голямата изненада обаче беше Лайтнър. Той гледаше през прозореца към реката и осветения мост и като че не бе забелязал влизането на Пиърс и Мона. Не поглеждаше към тях и сега.

— Аарън — обърна се към него Пиърс, — мислех, че ти ще ни помогнеш, ще ни дадеш насоки. — Думите просто излетяха от устата му, преди да може да ги спре. Още една от онези реплики, които винаги му носеха неприятности. Баща му казваше, че един адвокат не може да говори каквото му хрумне! Адвокатите трябва да обмислят думите си внимателно.

Аарън се обърна към масата, скръсти ръце и погледна първо Мона, а после Пиърс.

— И защо бихте ми вярвали? — попита той тихо.

— Работата е там — обади се Рандъл, — че вече сме сигурни, че става дума за един човек. Знаем, че е висок над метър и деветдесет, има черна коса и е нещо като мутант. Знаем, че Едит и Алисия са претърпели спонтанен аборт. От резултатите от аутопсията разбрахме, че този мъж е предизвикал това. Знаем и че развитието на ембрионите, поне в тези два случая, е протекло извънредно бързо, а майките са изпаднали в шок няколко часа след забременяването. Всеки момент очакваме от Хюстън да потвърдят същото и в случая на Линдзи и Клайти.

— О, да, така се казваше, Клайти — обади се Пиърс и след миг осъзна, че всички са се втренчили в него. Май бе говорил твърде високо.

— Работата е там, че не става дума за заболяване — продължи Рандъл. — А някой причинява това.

— Този някой явно се опитва да се размножава — рече Лорън студено. — Той търси жени от нашето семейство, които може да имат някаква генетична аномалия, която да ги направи пригодни за това размножаване.

— Знаем също и че той търси жертвите си сред клоновете на рода, в които е налице най-силно кръвосмешение — продължи Рандъл.

— Така, значи тук имаме четири случая, а в Хюстън — два — обобщи Мона. — Те са по-късни.

— С няколко часа — уточни Рандъл. — Онзи може да е отишъл със самолет дотам.

— Значи не се е телепортирал — каза Пиърс. — Ако това е „мъжът“, който се е въплътил, както твърдеше мама, значи му се налага да се придвижва като всички нас.

— Кога ти е казвала, че става дума за мъжа?

— Извинете ме — обади се тихо Райън. — Джифорд каза това преди известно време, но не знаеше със сигурност. Това бе просто предположение. Нека се придържаме към фактите. Както каза Рандъл, става дума просто за някакъв мъж.

— Да — продължи Рандъл. — И ако съгласуваме това, което знаем, с информацията на Лайтнър и доктор Ларкин от Калифорния, имаме пълните основания да вярваме, че този мъж е носител на уникален геном. Той има деветдесет и две хромозоми в своето ДНК, което по принцип е подобно на човешкото, само дето и протеините, и ензимите в кръвта му, както и клетките му, са различни от тези на хората.

Пиърс не можеше да спре да мисли за майка си, не можеше да прогони образа й — как лежи на пясъка — въпреки че не бе видял това с очите си и сякаш сега бе осъден да си представя хилядите вариации на тази сцена. Дали е била изплашена? Дали това създание я беше наранило? Как е стигнала до прибоя? Той се втренчи в масата. Рандъл още говореше:

— Успокояваща е мисълта, че става дума за един мъж, който може да бъде спрян, каквато и да е историята му, колкото и мистериозна да е появата му, раждането му, или както искате го наречете. Важното е, че е един и може да бъде задържан.

— Точно там е работата — каза Мона. Говореше както винаги — сякаш всички са готови да я изслушат. Изглеждаше толкова различно с прибрана коса, хем млада, хем възрастна, с меките си бузи и изящно очертано лице. — Той е един, но явно се опитва да се размножи и ако ембрионите наистина се развиват с такава бързина, тогава всеки момент може да се роди негово дете.

— Така е — каза Лайтнър. — Точно така. И ние не можем да предвидим темпото на растежа на това дете. Трябва да приемем, че и то ще съзрее толкова бързо, колкото него самия, макар че за мен е пълна мистерия как точно е станало. Трябва да предположим и че след това той ще се чифтоса с детето. Всъщност мисля, че това ще е първата му работа, защото твърде много жени умряха в напразните му усилия.

— Господи, нима твърдите, че това е неговата цел? — попита Ан Мари.

— Ами Роуан? Някой чул ли е нещо за нея? — попита Мона.

Всички заклатиха глави. Само Райън си направи труда да изрече думата „не“.

— Добре тогава, искам да ви кажа нещо. Това същество за малко да се добере и до мен. Ето как стана.

Тя беше разказала историята на Пиърс още в къщата на Амелия стрийт, но сега той пак я слушаше с интерес и осъзна, че спестява някои детайли — например, че е била с Майкъл, че е била гола и че е заспала в библиотеката и се е събудила от грамофона, а не от отварянето на прозореца. Зачуди се защо ли премълчава това. Като че през целия си живот бе гледал как роднините му премълчават по нещо. Искаше да извика: „Кажи им за грамофона. Кажи им“. Но не го направи.

Съществуваше някакъв гротесков контраст между този мутант, както го наричаха, и тайнствените легенди и чудеса, които винаги бяха обгръщали с аурата си къщата на Първа улица. Грамофонът е свирел. Та той принадлежеше на съвсем различно селение от това, в което се говореше за ДНК, а полицията откриваше странни отпечатъци в апартамента на Манди във Френския квартал.

Смъртта на Манди бе първата, квалифицирана като убийство. Цветята по тялото й нямаше как да бъдат разпръснати от самата нея, а синините по врата й говореха, че се е съпротивлявала. Джифорд не се беше съпротивлявала. Нямаше синини. Явно беше хваната напълно неподготвена. Не се е страхувала. Не е страдала. Няма синини.

Мона обясняваше нещо за миризмата и Райън каза:

— Знам за какво говориш. — За първи път изглеждаше донякъде заинтригуван. — Познавам тази миризма. Усетих я в Дестин. Не е неприятна. Дори…

— Дори е приятна, някак вкусна. Кара те да я вдишваш с пълни гърди — добави Мона. — Е, аз още я усещам в къщата на Първа улица.

Райън поклати глава.

— В Дестин беше слаба.

— Слаба за теб, но силна за мен. Не разбирате ли, че това е вероятно някакъв признак за генетична съвместимост.

— Мона, какво знаеш ти за генетичната съвместимост? — обади се Рандъл.

— Недей да крещиш на Мона — каза тихо Райън. — Нямаме време. Трябва да направим нещо. Трябва да открием това същество. Да предвидим къде може да се появи отново. Мона, ти предполагаш ли нещо?

— Не, нищо. Но искам да се обадя пак на Майкъл. Звъня му от два часа, но без успех. Наистина се притеснявам. Мисля да ида да проверя…

— Няма да излизаш от тази стая — прекъсна я Пиърс. — Никъде няма да ходиш без мен.

— Добре тогава. Ще идем заедно.

Лорън направи един обичаен за нея жест, за да привлече вниманието им — потупа с химикалката си по масата. Само два пъти.

— Нека обмислим нещата отново. Вече всички жени са предупредени.

— Поне тези, които познаваме — каза Ан Мари. — Да се молим на Господ, че щом ние не познаваме всички Мейфеър, и това същество не ги познава.

— В Ню Орлиънс и Хюстън текат разпити на потенциални свидетели — каза Лорън.

— Да, но никой не е видял този мъж да влиза или да излиза от къщите на жертвите.

— Освен това знаем как изглежда — обади се Мона. — Нали онзи доктор Ларкин ни обясни. Както и свидетелите в Шотландия. Майкъл също го е виждал.

— Лорън, няма какво да направим, освен да чакаме — каза Рандъл. — Направихме всичко възможно. Сега просто трябва да останем заедно. Това същество няма да се откаже. Все някога ще се появи отново и ние трябва да сме готови за този момент.

— И как точно ще се подготвим? — попита Мона.

— Аарън — обади се съвсем тихо Райън, — твоите хора от Лондон и Амстердам ще ни помогнат ли? Мислех, че точно с това се занимавате, с подобни създания. Помня, че Джифорд все повтаряше: „Аарън знае, говори с Аарън…“. — В усмивката му имаше тъга и лека насмешливост.

Пиърс никога не бе виждал баща си да говори по този начин.

— Там е работата, че не зная — отвърна Аарън. — Мислех си, че знам цялата история на вещиците Мейфеър, но очевидно не е така. Има хора, свързани с нашия орден, които разследват случая, без да го съгласуват с мен. Още не съм получил ясен отговор от Лондонската митрополия. Казват само да чакам. Объркан съм. Наистина не знам какво да ви кажа. Аз съм… обезверен.

— Но ти не можеш да ни изоставиш — каза Мона. — Забрави за онези от Лондон. Нас не можеш да изоставиш!

— Така е — отвърна Аарън. — Само че не знам как да ви помогна.

— О, я стига — сопна се Мона. — Ще иде ли все пак някой да види какво става с Майкъл? Не разбирам как така не е дошъл. Той отиде да се преоблече и щеше да дойде у дома.

— Е, може би е отишъл — каза Ан Мари, натисна бутона в малка кутийка под масата и каза тихо в микрофона: — Джойс, обади се в къщата на Амелия стрийт. Виж дали Майкъл Къри е там. — Погледна Мона и добави: — Да, да, само това.

— Е, щом искате да ви кажа каквото знам — каза Аарън, — щом сте готови да ме изслушате…

— Да? — окуражи го Мона.

— Тогава бих казал, че това същество със сигурност си търси женска. И ако открие такава и детето се роди и бъде отведено от него, ние ще се изправим пред чудовищен проблем в буквалния смисъл на думата.

— По-добре да се заемем със залавянето му, отколкото да правим предположения — обади се Рандъл.

— Да, така е — рече Аарън. — Но не бива да забравяте какво каза доктор Ларкин. Какво му е казала Роуан. Това същество има огромно репродуктивно предимство! Разбирате ли? Вашето семейство от векове е живяло с една простичка история: за онзи мъж, който иска да се въплъти. Е, сега си имаме работа с нещо далеч по-лошо — мъжът не само се е въплътил, но се оказва от уникален и по-мощен от нас вид.

— Мислиш ли, че това е било планирано? — попита Лорън. Гласът й беше студен, но като глас на някаква друга Лорън — много нещастна и много по-решителна. — Мислиш ли, че това е било планирано от самото начало? Не само да храним това създание, но и да му осигурим невести?

— Не зная — отвърна Лайтнър. — Но знам едно — каквито и да са превъзходствата му, все трябва да има някаква слабост.

— Миризмата. Не може да я скрие — каза Мона.

— Не, говоря за физическа слабост или нещо от тоя род — настоя Лайтнър.

— Явно няма. Доктор Ларкин беше категоричен, хората от Ню Йорк — също. Това създание притежава мощен имунитет.

— Ще расте, ще се размножава и ще подчини земята — каза Мона.

— Тези пък глупости какви са? — сопна се Рандъл.

— Точно това ще направи — тихо рече Аарън, — ако не го спрем.