Вещиците: Лашър

Двайсет и седем

На Аарън вече не му пукаше. Тримата стояха на моравата. Юри се чудеше дали след време щеше да окачестви това като най-лошия ден в живота си. Откри наставника си чак вечерта в тази голяма розова къща на булеварда, по който минаваха шумни трамваи. Тя бе пълна с плачещи хора. Столов беше неотлъчно до него, натрапчиво и смущаващо присъствие, което постоянно му шепнеше нещо, откакто напуснаха хотела, за да идат в къщата на Мейфеър на Първа улица и после на Амелия стрийт.

Хората тук оплакваха мъртвите, както го правеха циганите — плачеха и виеха. Имаше много алкохол. Мнозина от събралите се стояха навън, пушеха и разговаряха. Атмосферата бе някак дружеска и все пак напрегната. Сякаш всички очакваха нещо.

Тук обаче не бе докарано тялото на нито една от починалите жени. Едната беше вече в гробницата, а другите в моргата на близката болница. Тези хора тук не се бяха събрали на бдение, а за да се защитят, сякаш всички крепостни бяха потърсили убежище в замъка, само дето тези тук не бяха никакви крепостни.

Аарън не изглеждаше напрегнат. Напротив, изглеждаше добре, въпреки всичко станало. Беше жизнен, със здрав вид, а по-изострените черти на лицето му се дължаха на хладното подозрение, което изпитваше към Столов, който пък не спираше до говори. Аарън дори като че се бе подмладил тук, вече не приличаше толкова на възрастен интелектуалец, колкото на енергичния джентълмен, какъвто бе преди години. Бялата му чуплива коса беше по-дълга и по-гъста, а очите му пазеха характерната си яркост. Каквото и да се бе случило в Ню Орлиънс, то не го бе сломило, нито пък състарило. Само дето в гласа му се долавяше някакво дълбоко обезсърчение, което сега вече се превръщаше в гняв.

Юри усети това, защото го познаваше твърде добре. Ако и Столов го бе усетил, то не го показа с нищо. Беше твърде зает да говори, да се опитва да ги убеди в правотата си.

Стояха далеч от останалите на окосената морава под дърво, което Аарън нарече магнолия. То не беше цъфнало, още бе рано за това, но пък имаше огромни лъскави зелени листа.

Столов продължаваше да говори тихо и настоятелно, почти обаятелно. Очите на Аарън обаче си останаха студени като камък и не изразяваха нищо. Нищо, освен гняв. Погледна Юри. Какво ли видя? Юри се озърна многозначително към Столов, но съвсем кратко, за част от секундата.

Очите на Аарън също се извърнаха към русия мъж. Той не беше погледнал към Юри, цялото му внимание бе приковано в Аарън, сякаш трябваше да го убеди на всяка цена.

— Ако не искаш да тръгнеш тази нощ, тогава утре — каза Столов.

Аарън не отговори.

Столов вече бе излял цялата си тирада най-малко два пъти. Една красива възрастна жена с тъмносива коса застана в края на дървената веранда и повика Аарън. Той й махна и й направи знак, че скоро ще дойде, а после погледна към Столов.

— Господи, човече, кажи нещо — настоя Столов. — Знаем колко ти е било трудно. Върви в Лондон. Заслужаваш почивка.

Но това не вършеше работа. Всичко в този мъж, думите му, маниерът му, всичко беше напълно погрешно.

— Ти също — каза тихо Аарън.

— Какво?

— Няма да си тръгна, Ерих. Беше ми приятно най-сетне да се запознаем, но аз съм наясно, че няма да мога да те отклоня от заповедите, които си получил. Ти си тук да свършиш нещо и ще се опиташ да го направиш. Аз обаче няма да си тръгна. Юри, ще останеш ли с мен?

— Виж, Аарън — каза Столов, — за Юри не може и въпрос да става. Той вече…

— Разбира се, че ще остана — отвърна Юри. — Нали дойдох заради теб.

— Къде си отседнал, Ерих? В „Порчартрейн“ ли?

— В центъра — отвърна Столов. Отново ставаше нетърпелив, гневен. — Аарън, в момента не си от голяма полза за Таламаска.

— Съжалявам, но трябва да призная, че в този момент и Таламаска не е от голяма полза за мен. Вече това е моето семейство. Е, Ерих, радвам се, че се запознахме.

Това си беше направо изгонване. Аарън протегна ръка. Високият рус мъж като че бе на път да си изтърве нервите, но после се успокои и каза:

— Ще се свържа с теб сутринта. Къде ще бъдеш?

— Не зная — отвърна Аарън. — Може би тук… с тези хора. С моите хора. Мисля, че в момента това е най-безопасното място за нас, не мислиш ли?

— Не разбирам как може да се държиш така. Ние имаме нужда от твоето сътрудничество. Искам възможно най-скоро да говоря с Майкъл Къри…

— Не. Това няма да стане. Сигурен съм, че изпълняваш заповедите на Старшите, но няма да безпокоиш това семейство, поне не и с моето позволение и с моята помощ.

— Аарън, ние искаме да помогнем! Затова съм тук.

— Лека нощ, Ерих.

Напълно смаян, русият мъж остана онемял на мястото си, но след миг се обърна рязко и си тръгна. Голямата черна кола го чакаше вече от два часа, докато тази пиеса се играеше и преиграваше отново.

— Той лъже — каза Аарън.

— Той не е от Таламаска — каза Юри, въпреки че това бе по-скоро предположение.

— О, напротив, от Таламаска е. Той е един от нас, но лъже. Трябва да си пазиш гърба.

— Добре. Но как е възможно това, Аарън? Как може да се случи…

— Не зная. Чувал съм за него. В ордена е от три години. Чувал съм за работата му в Италия и Русия. Много е уважаван. Дейвид Талбът го ценеше. Ех, само да не бяхме загубили Дейвид… Столов обаче не е толкова умен, колкото си мисли. Не може да чете мисли така добре. Вероятно щеше да може, ако не се беше набъркал в тази комедия. Но ролята му изисква да впрегне всичките си умения, а той не е особено добър в това.

Черната кола тихо се отдели от тротоара.

— Господи, Юри — прошепна внезапно Аарън. — Радвам се, че си тук.

— Аз също, но нищо не разбирам. Искам да се свържа със Старшите, да говоря директно с някого, да чуя глас.

— Това никога няма да стане, момчето ми — рече Аарън.

— А какво сте правили, преди да има компютри?

— Печатахме всичко на машина. Всички доклади и въпроси се изпращаха в метрополията в Амстердам, а отговорите идваха по пощата. Това отнемаше много време. Но никой никога не е виждал глас или лице, Юри. В дните преди пишещите машини, писар пишеше писмата от Старшите. Никой не знаеше кой е той.

— Аарън, нека ти кажа нещо.

— Знам какво ще ми кажеш — каза спокойно Аарън. — Ти познаваше добре метрополията в Амстердам — всяко нейно кътче. Не можеш да си представиш къде биха могли да се събират Старшите, къде може да са получавали докладите. Никой не знае.

— Аарън, ти си в ордена от десетилетия. Можеш да се обърнеш с молба към Старшите. Със сигурност има начин при тези обстоятелства…

Аарън се усмихна хладно и знаещо.

— Твоите очаквания определено са по-високи от моите, Юри.

Хубавата сивокоса жена идваше към тях. Имаше крехко телосложение, деликатни китки и бе облечена в семпла широка копринена рокля. Глезените й бяха изящни и добре оформени, като на момиче.

— Аарън — каза тя с лек упрек. Вдигна обсипаните си с пръстени ръце, които никак не изглеждаха стари, и го плесна по раменете, а после го целуна нежно по бузата.

— Ела вътре — каза той на Юри. — Хората имат нужда от нас, ще поговорим по-късно. — Лицето му се бе променило драстично. Сега, когато Столов вече го нямаше, изглеждаше доста по-ведър.

Къщата бе изпълнена с вкусни ухания и оглушителна глъчка. Смеховете бяха силни, като изблици, почти истерични, както се случва в подобни ситуации. Чуваше се и плач. Плачеха и жени, и мъже. Един стар човек седеше до масата, скръстил ръце отгоре й, и плачеше, а младо момиче с мека кафява коса го тупаше постоянно по рамото. Лицето й изразяваше единствено страх.

Заведоха Юри на горния етаж, до една стая в дъното — малка, захабена, но доста симпатична — с тясно легло с колони и тъмнозлатиста копринена покривка, която явно помнеше и по-добри дни. Пердетата на прозорците бяха прашни, но той хареса топлината, уюта, дори избледнелите тапети на цветя. Зърна се в огледалото на вратата на гардероба — тъмна коса, тъмна кожа, слаб силует.

— Благодаря ви — обърна се към сивокосата жена, Беатрис, — но не мислите ли, че ще е по-добре да ида в хотел?

— Не — обади се Аарън. — Няма да ходиш никъде. Искам те тук, при мен.

Юри понечи да възрази, защото в къщата трябваше да има място за хората от семейството, но разбра какво точно има предвид Аарън.

— Хайде, нека не се натъжаваме отново — каза жената. — Няма да го понеса. Да идем да хапнем малко и да пийнем вино. Аарън, искам да седнеш и да изпиеш една чаша хубаво вино. Ти също, Юри. Хайде, идвайте.

Слязоха по задното стълбище сред задуха и белите облаци тютюнев дим. Около маса за закуска до яркия огън бяха насядали няколко души, които плачеха и се смееха едновременно, а един от тях просто се взираше навъсено в пламъците. Юри не можеше да види огъня, защото стоеше зад комина, но виждаше отблясъците му, чуваше пращенето и чувстваше топлината.

За миг зърна призрачна женска фигура в малката задна стая — гледаше през прозореца към тъмната нощ. Беше много стара и крехка, облечена в габардинена рокля с дантела, на която имаше красива брошка във форма на човешка ръка с нокти от диаманти. Бялата й коса образуваше нещо като ореол около лицето й, вдигната на старомоден кок и прибрана с фуркети на тила. Друга жена, пак стара, но не колкото нея, държеше ръката й, сякаш възнамеряваше да я защити от нещо.

— Ела, Древна Евелин, ела с нас — каза Беатрис. — Хайде, скъпа Вив. Нека идем до огъня.

Много старата жена, Древната Евелин, промърмори нещо под нос. Посочи прозореца с пръст, който клюмна бързо, сякаш нямаше сили да го държи изпънат.

— Хайде, скъпа, недей така — каза жената, която Беатрис бе нарекла леля Вив. Изглеждаше много мила. — Не мога да те чуя. Древна Евелин, знам, че можеш да говориш, и ти знаеш, че можеш. Цял ден говориш по малко. Хайде, скъпа, говори така, че да те чувам.

Древната старица измърмори нещо отново, но по-ясно. Пак сочеше прозореца. Навън се виждаше само тъмната улица, съседните къщи, светлините и тъмните големи дървета.

Аарън го хвана за ръката.

Млада жена с лъскава черна коса и красиви златни обеци се приближи към тях. Беше облечена с червена вълнена рокля и шикозен колан. Застана близо до огъня, за да си стопли ръцете, а после се приближи още, като привлече вниманието на Аарън, Беатрис и дори на милата Вив. Излъчваше някакъв хладен авторитет.

— Всички са заедно — каза тя многозначително на Аарън. — Всички са добре. Тази улица се охранява, както и по две пресечки нагоре и надолу.

— Известно време ще е спокойно — каза Аарън. — Той действа слепешката, като дете. Но можеше да причини още смърт и още страдание…

— О, скъпи мои, престанете — намеси се Беатрис. — Трябва ли да говорим за това? Поли Мейфеър, сладката ми, върни се в офиса, там имат нужда от теб.

Поли Мейфеър, „Сладката“, не обърна никакво внимание на Беатрис.

— Ние сме готови за него — рече Аарън. — Много сме, а той е един. Със сигурност ще дойде.

— Какво? — Поли Мейфеър изглеждаше объркана. — Как така ще дойде? Защо ще идва? Не би ли трябвало да бяга колкото сили има?

— Ами ако вече е мъртъв? — обади се Беатрис. — Ако, разбира се, приемем, че такъв индивид съществува. Ако е излязъл от онази сграда в Хюстън и просто… ами, нали се сещате… може да е издъхнал на улицата. — Тя потрепери.

— Не бива да се надяваме на това — каза Аарън. — Но ако е станало, щяха да го открият и ние щяхме да знаем.

— О, господи, надявам се — намеси се Поли Мейфеър. — Надявам се тя да го е убила с онзи удар. Надявам се просто да е изпълзял навън и да е умрял.

— А аз не — пак се обади Аарън. — Не искам той да нарани никого. Това не бива да се случва. Той носи нещастия, това е безспорно, но аз искам да го видя. Искам да говоря с него, да чуя какво има да каже. Трябваше да се изправя пред него преди доста време. Бях глупак и заблудих и останалите, но сега няма да пропусна тази възможност. Искам да говоря с него. Да разбера какво мисли, откъде, по дяволите, идва, към какво се стреми.

— Аарън, нека не започваме пак с тези истории за призраци — настоя Беатрис. — Хайде, елате…

— Нима мислиш, че той ще говори с теб? — попита Поли Мейфеър. — Не предполагах такова нещо. Мислех си, че ще го открием и… нали разбираш… ще се погрижим… ще го унищожим. Ще сложим край на нещо, което изобщо не е трябвало да започва. Никой никога няма да разбере. Но не съм мислила, че ще разговаряме с него.

Аарън сви леко рамене, обърна се към Юри и каза:

— Само в едно не съм сигурен. На първа улица ли ще иде, или в „Мейфеър и Мейфеър“. Може да иде и в Метаир, при хората, събрани в къщата на Райън. Може да дойде и тук. Кого ще потърси — за да говори с него, да му се довери, да го примами на своя страна? Ето, това се чудя.

— Но си сигурен, че ще дойде.

— Скъпа, той няма друг избор — каза Аарън. — Та това е неговото семейство, а сега всички са заключени и скрити. Какво друго може да стори? Къде другаде ще иде?