Вещиците: Лашър

Три

Нерадостен, безкраен зимен дъжд се изливаше в Сан Франциско, лека-полека наводняваше стръмните улици на Ноб Хил и обгръщаше в мъгла чудатата смесица от сгради — сивата призрачна готическа фасада на катедралата, тежките импозантни жилищни сгради и високите модерни небостъргачи, извисяващи се от старите постройки на хотел „Феърмонт“. Небето притъмняваше бързо и в пет часа трафикът беше вече толкова неприятен, колкото изобщо бе възможно.

Доктор Самюъл Ларкин мина бавно с колата си покрай „Марк Хопкинс“, макар че не знаеше как е името на хотела сега — и после пое по Калифорния стрийт. Пълзеше търпеливо след един шумен претъпкан трамвай и се чудеше на упоритостта на туристите, които висяха по него в тъмното, в дъжда, с прогизнали дрехи. Внимаваше да не се подхлъзне по релсите — лобното място на шофьорите, които не бяха от града — и затова остави трамваят да се отдалечи напред, щом светлините на светофара се смениха.

След това започна да се спуска по Маркет стрийт, пресечка след пресечка, покрай красивите дървени входове на Китайския квартал. Винаги бе смятал този маршрут за малко опасен и много красив. Гледката често му напомняше за първите му години тук, когато всеки можеше да отиде с трамвая на работа и когато барът на върха на „Марк Хопкинс“ беше най-високото място в града, а тези манхатънски небостъргачи още ги нямаше.

„Как можа Роуан Мейфеър да напусне това място“, мислеше си той. Беше ходил няколко пъти в Ню Орлиънс. Общо взето, бе все едно да напуснеш Париж и да идеш в провинцията. Но не само това го озадачаваше в тази история.

За малко да подмине скромните порти на института „Кеплингер“. Зави рязко и навлезе твърде бързо в алеята и сухия мрак на подземния гараж. Беше пет и десет минути. Самолетът му за Ню Орлиънс излиташе в осем и трийсет. Нямаше време за губене.

Показа картата си на пазача, който веднага се обади да свери данните и му кимна да влиза.

Ларк трябваше да се идентифицира още веднъж, пред асансьора — този път пред някакъв женски глас, който прозвуча от мъничък говорител под видеокамерата. Мразеше да го виждат, а той да не може да види с кого говори.

Асансьорът го отнесе безшумно и бързо през петнайсетте етажа до лабораторията на Мичъл Фланаган. След няколко секунди Ларк откри вратата, зад чието матирано стъкло се виждаше светлина, и почука силно.

— Мичъл, аз съм, Ларк — извика той в отговор на мърморенето от другата страна.

Мичъл Фланаган изглеждаше както винаги — полуплешив и съвършено некомпетентен. Взираше се в Ларк през дебели очила с телени рамки. Туфата руса коса приличаше на перука, окачена на бостанско плашило, а лабораторната му престилка бе прашна, но по чудо без лекета.

„Любимият гений на Роуан“, помисли си Ларк. Е, аз пък й бях любимият хирург. Но защо съм толкова ревнив? Явно любовта му към Роуан Мейфеър умираше трудно. Но какво като бе отишла на юг, беше се омъжила и сега се бе набъркала в някакъв страховит медицински хаос. Той наистина искаше да спи с нея, но така и не го направи.

— Влизай — каза Мич, явно устоял на изкушението сам да издърпа Ларк в коридора, където редици малки бели светлинки меко очертаваха тавана и пода.

„Това място направо може да ме побърка“, помисли си Ларк. Очакваш да отвориш вратата и да откриеш човешки същества в стерилни клетки.

Мич го поведе покрай безброй метални врати с малки осветени прозорчета, зад които се дочуваха най-различни електронни шумове.

Ларк знаеше, че не бива да моли да го пуснат в тези светилища. Генетичните изследвания в „Кеплингер“ бяха нещо абсолютно секретно, дори за повечето хора от медицинската общност. Този разговор с Мичъл Фланаган беше уреден от Роуан Мейфеър — или по-скоро от семейство Мейфеър — на космическа цена.

Мичъл въведе Ларк в голям кабинет с огромни прозорци, отворени към многолюдните сгради на Калифорния стрийт и внезапната драматична гледка на Бей Бридж. Съвсем тънко перде, като противокомарна мрежа, бе увесено на дългите хромирани пръти над прозорците и донякъде прикриваше и омекотяваше нощта, но на Ларкин тя му се струваше дори по-близка и ужасяваща. Спомените му за Сан Франциско преди ерата на високите сгради бяха още съвсем живи. Мостът му изглеждаше съвсем не на място, чужд на пропорциите на града.

От едната страна на махагоновото бюро се издигаше стена от монитори. Мичъл зае един стол с висока облегалка срещу Ларк и го покани с жест да седне в по-удобното кресло пред бюрото. Тапицерията му беше в цвят бордо, вероятно копринена, а стилът — леко ориенталски. Или ориенталски, или никакъв.

Под прозорците и гледката на страховитата нощ имаше лавици с папки, всяка с електронна заключалка. Килимът беше в същия наситен цвят като креслото, в което Ларк удобно се настани. И другите кресла бяха такива и сякаш се сливаха с пода и с тъмната ламперия на стените.

На бюрото нямаше нищо. Зад Мичъл и бостанската му коса имаше голяма абстрактна картина, която приличаше най-много на сперматозоид, който препуска като луд към зряла яйцеклетка. Но пък цветовете бяха прекрасни — кобалтово и горящо оранжево, неоновозелено — сякаш картината бе нарисувана от хаитянски художник, поразен от видяната яйцеклетка, оплождана от сперматозоид в някое научно списание и избрал я за модел, без изобщо да се досеща за какво става дума.

Кабинетът тънеше в разкош. Институтът „Кеплингер“ тънеше в разкош. Ларк установи, че немарливият, дори мръсен вид на Мич му въздейства — луд учен, който не прави никакви отстъпки пред корпоративната и научна тирания. Не се беше бръснал поне от два дни.

— Господи, радвам се, че най-после дойде — каза Мич. — Вече бях на път да полудея. Ти ми натресе това преди две седмици без никакво обяснение, освен че Роуан Мейфеър ти го е изпратила… и че трябва да открия всичко, каквото мога.

— Е? — попита Ларк. Понечи да разкопчее шлифера си, но се отказа. Остави куфарчето си на пода. В него имаше касетофон, но той не искаше да го включва. Вероятно щеше да изплаши Мич до смърт.

— И какво очакваш да направя за две седмици? Трябват петнайсет години, за да се разчете човешкият геном, или не си чувал за това?

— Какво искаш да кажеш! Това да не ти е интервю с редактора на научната рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Кажи ми с какво си имаме работа?

— И как да ти го обясня? — Мич посочи към компютъра. — Да ти покажа някаква триизмерна цветна анимация?

— Не, обясни ми. Не вярвам на компютри.

— Виж, преди да ти кажа каквото и да било, искам още материал. Искам още кръв, тъкан, всичко, което можеш да ми намериш. Секретарката ми звъня в кабинета ти всеки ден, но ти така и не ми се обади.

— Нищо повече не мога да ти дам. Кажи ми какво разбра от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Разполагаш с единствените проби, до които имам достъп. Дадох ти всичко. В Ню Йорк може би има още… но засега нямаме достъп до тях. Работата е там, че не мога да ти дам още кръв, тъкан, амниотична течност или каквото и да е. Имаш всичко, което Роуан ми изпрати.

— Тогава трябва да говоря с Роуан Мейфеър.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Би ли изключил тази трепкаща луминесцентна лампа? Направо ме подлудява. Нямаш ли обикновена светлина в този шикозен кабинет.

Мичъл се сепна и се отпусна назад в стола, сякаш го бяха блъснали. Изглеждаше объркан, но след миг каза:

— Да, разбира се.

Докосна някакъв панел под ръба на бюрото и лампата на тавана изгасна внезапно и напълно, а две малки лампи отгоре му светнаха с мека, жълта и приятна светлина. Те като че съживиха наситеното зелено на плота на писалището.

Ларк не беше забелязал колко перфектен е този плот, без нито една драскотина. Не бе забелязал и черния телефон със странна форма, кацнал върху него с множеството си мистериозни бутони като някаква символична китайска крастава жаба.

— Така е по-добре. Мразя луминесцентната светлина — каза Ларк. — Кажи ми сега какво точно знаеш.

— Първо ти кажи защо не мога да говоря с Роуан Мейфеър, защо не мога да получа още информация? Защо да не ти изпрати например снимка на това същество? Трябва да говоря с нея…

— Никой не може да я открие. Опитват се от седмици. Семейството й я търси още от Коледа. Тогава е изчезнала. Тази вечер заминавам със самолета в осем и половина, за да се видя с тях в Ню Орлиънс. Аз съм последният, който я е чувал. Телефонното й обаждане до мен преди две седмици е единственото доказателство, че е жива. Едно телефонно обаждане, а после и пробите. Тогава се свързах със семейството й за пари, както тя ме помоли, и те казаха, че е изчезнала. Забелязана е само веднъж от Коледа насам… може би… в някакъв град в Шотландия, наречен Донелайт.

— Ами куриерската служба, която е доставила пробите? Откъде са ги взели? Пита ли ги.

— Да, но без резултат. Взели са ги от хотел в Женева. Някаква млада жена, отседнала там, ги е оставила, преди да замине. Описанието й донякъде отговаря на Роуан, но няма никакво доказателство тя да е била в този хотел, поне не и под това име. Тази история звучи направо свръхестествено. Тя е дала инструкциите за дестинацията на пакета няколко дни по-рано. Виж, семейството е проучило всичко, повярвай ми. Те са по-нетърпеливи да я открият от всеки друг. Когато им се обадих да им кажа за това, направо откачиха. Затова отивам там. Искат да ме видят лично, това е тяхно право и аз ще го направя с удоволствие. Но те вече са наели детективи из цяла Женева. Няма и следа от Роуан. Повярвай ми, щом това семейство не може да намери някого, значи никой не може.

— И защо?

— Заради парите. Парите на Мейфеър. Не може да не си чул за плановете на Роуан от миналата есен, за медицинския център „Мейфеър“. Сега говори, Мич, какви са тези проби? Трябва да хвана самолета. Можеш да разчиташ на моята дискретност. И ако не възразяваш за израза, хайде, излей си душата!

Мичъл Фланаган помисли за миг, скръсти ръце, издаде леко долната си устна напред, разсеяно свали очилата си и се втренчи в пространството. Сложи си пак очилата, сякаш не можеше да мисли без тях, и се вгледа напрегнато в Ларк.

— Добре. Всичко е точно както ти каза, или по-скоро както е казала Роуан.

Ларк не отговори, но знаеше, че реакцията му го е издала. Искаше Мич да продължи.

— Това същество не е хомо сапиенс — каза Мич. — Примат е, бозайник е, мъжко е, потентно е, има невероятна имунна система и според мен по времето, когато са му взети последните проби, е достигнало зрелост, но не е съвсем сигурно. Освен това то използва минералите и белтъчините по доста озадачаващ начин. Има нещо общо с костите му. Мозъкът му е огромен. Това може да се окаже страшен недостатък, но няма как да съм сигурен, докато не се направят още изследвания.

— Обясни ми малко по-подробно.

— От рентгеновите снимки бих заключил, че е около 68 килограма, или по-малко, а при последните изследвания в края на януари е било високо над метър и деветдесет. Ръстът му се е променил значително между първите рентгенови снимки, направени през декември в Париж, и тези от Берлин на пети януари. Но между пети и двайсет и седми януари няма промяна. Няма промяна в никакво отношение, затова казвам, че трябва да е достигнало зрелост. Но не съм сигурен. Черепът не е напълно развит, но може и така да си остане.

— А колко е пораснало от декември до януари?

— Осем сантиметра. Издължаването е предимно в бедрените кости, донякъде в предмишниците и много малко в пръстите. Ръцете му, между другото, са много дълги. Главата си остава все така едра, но не чак толкова, че да привлича внимание, предполагам. По-голяма е от нормална човешка глава. Ако искаш, ще ти покажа на компютъра какво имам предвид. Ще ти покажа как изглежда, как се движи…

— Не, просто ми обясни. Какво още?

— Какво още ли? — изуми се Мич.

— Да, какво още.

— Нима това не е достатъчно? Ларк, ти трябва да обясняваш на мен. Къде са били направени тези изследвания? Та това идва от клиники из цяла Европа. Кой е направил тестовете?

— Роуан, поне така предполагаме. Семейството й работи по въпроса. Най-вероятно в клиниките не са знаели какво става. Явно Роуан някак е вмъквала това същество в тях, правела му е рентгенови снимки и се е измъквала, преди някой да се усети, че има външен човек или че това създание не е техен пациент. Всъщност в Берлин никой не помни да я е виждал. Само датата и часът на рентгеновата снимка потвърждават, че е била там. Същото е и със снимките от мозъчния скенер, електрокардиограмите и тестове с талий. Тя е влязла в клиниката в Женева и е поръчала в лабораторията исканите изследвания. Не са я питали нищо по очевидни причини — бялата престилка, авторитетът, говорела е немски. После е взела резултатите и си е тръгнала.

— Нима може да е толкова просто?

— Да, може. Това са все обществени клиники, а ти си спомняш Роуан. Кой би й задавал въпроси?

— О, да, абсолютно.

— Хората в Париж, които са я видели, я помнят добре, но не могат да ни помогнат да я намерим. Не знаят откъде е дошла, нито къде е отишла. Колкото до придружителя й, той бил „висок и слаб, с дълга коса и шапка“.

— Дълга коса! Сигурен ли си в това?

— Да, така е казала жената от Париж на детективите на семейството. — Ларк сви рамене. — В Донелайт Роуан също е забелязана с висок слаб мъж с дълга черна коса.

— И ти не си я чувал от нощта, в която получи пробите?

— Точно така. Тя каза, че ще ме държи в течение, доколкото може.

— А записа ли обаждането?

— Тя ми каза, че е в Женева и това, което вече ти предадох. Отчаяно искаше да ми изпрати тези неща. Каза, че ще се опита да ги изпрати преди зазоряване и аз трябва да ги донеса на теб. Каза, че тя е родила въпросния субект. Амниотичната течност беше по парчетата от хавлия. Имаше и проби от нейната собствена кръв, слюнка и коса. Надявам се, че си направил изследванията.

— Можеш да си сигурен.

— Но как може да е родила нещо, което не е човешко същество? Искам да знам какво си открил, без значение колко е откъслечно или противоречиво. Ще трябва да обясня всичко това на семейството утре! Ще трябва да го обясня и на самия себе си.

Мич покри уста с дясната си ръка и се покашля леко, колкото да си прочисти гърлото.

— Както казах, то не е хомо сапиенс — започна той, като гледаше Ларк право в очите. — Може обаче да изглежда като хомо сапиенс. Кожата му е много по-еластична — всъщност такава е кожата единствено на човешките ембриони, но очевидно съществото ще запази това свойство, макар че само времето ще покаже. Черепът изглежда мек, като на бебе, но и това може да се окаже постоянна характеристика. Той все още има фонтанела, поне на последните рентгенови снимки; всъщност има индикации, че тя е постоянна.

— Господи боже! — възкликна Ларк. Не можа да устои да не докосне главата си. Фонтанелите на бебетата винаги го притесняваха! Но пък Ларк нямаше деца, а майките като че свикваха да разнасят насам-натам малките създания, които имаха покрити само с кожа дупки на главите.

— Това нещо никога не е било обикновен човешки зародиш, между другото — каза Мич. — Клетките от амниотичната течност показват, че когато се е родило, е било напълно развито миниатюрно същество от мъжки пол. Вероятно се е разгънало благодарение на изключителната си еластичност, станало е и е тръгнало с майка си, както малко жребче или жирафче тръгва веднага след раждането.

— Пълна мутация — каза Ларк.

— Не, изхвърли изцяло тази дума от ума си. Това не е мутация. Това сякаш е продукт на съвсем отделен и сложен еволюционен процес. Краен продукт на цял друг набор от случайни мутации и промени в течение на милиони години. Ако Роуан Мейфеър е родила това същество — а това изглежда сигурно с оглед пробите, които е изпратила — предполагам, че си имаме работа с вид, развил се в пълна изолация на някакъв непознат континент, нещо по-старо от хомо еректус и хомо сапиенс, много по-старо, и с цял спектър генетична наследственост от други видове, какъвто хората не притежават.

— Други видове.

— Точно така. Това същество изкачва своя собствена еволюционна стълбица. Не е съвсем чуждо за нас. Развило се е от същия първичен бульон, но неговата ДНК е далеч по-сложна. Ако опънеш двойната му спирала, тя ще се окаже два пъти по-дълга от тази на човека. Това същество като че ли — поне донякъде — е изкачвало стълбицата, запазвайки всякакви прилики с по-нисшите форми на живот, каквито ние, хората, вече не притежаваме. Но аз все още съм в началото на изследванията. И в това е проблемът.

— Не можеш ли да работиш по-бързо? Не можеш ли да откриеш още нещо?

— Ларк, не е въпрос на бързане. Едва започваме да разбираме човешкия геном — как бихме могли да разчетем генотипа на това същество? То има деветдесет и две хромозоми — това е два пъти повече от хромозомите на нормалното човешко същество. Явно и строежът на клетъчните му мембрани е много различен, но как бих могъл да го твърдя, след като не мога да кажа много за нашите собствени клетъчни мембрани, тъй като никой не знае от какво са изградени те. Това е въпросът. Границите на разбирането ми на това същество са същите като границите на разбирането ми на човешкото същество. Само дето това не е човек.

— Все още не разбирам защо да не е мутант.

— Ларк, отклонението е започнало много отдавна. То върви по път, доста по-широк от орбитата на мутацията. Съществото е силно организирано и цялостно само по себе си. Ако говорим в проценти за хромозомните прилики, човекът и шимпанзето са подобни на деветдесет и седем процента. А с това същество подобието е не повече от четирийсет процента. Вече направих някои прости имунологични тестове на кръвта му, които го доказват. Което значи, че то се е отклонило от човешкото семейство преди три милиона години, ако въобще някога е било част от него. Аз лично не мисля. Мисля, че принадлежи към съвсем друго родословно дърво.

— Но как тогава Роуан ще му е майка? Искам да кажа, че няма как…

— Отговорът е колкото изненадващ, толкова и прост. Роуан също има деветдесет и две хромозоми. И същият брой екзони и интрони. Кръвта, амниотичната течност и тъканните проби потвърждават това. Сигурна съм, че и тя самата вече е наясно с тази работа.

— Ами предишните й изследвания? Нима никой не е забелязал, че тази жена има два пъти повече хромозоми от другите човешки същества?

— Сравних всичко с кръвните проби в досието й от последния й преглед в Университетската. Тя има деветдесет и две хромозоми, макар че нищо в кръвната й картина не е показвало това — вероятно са били просто латентни. Никой никога не е забелязвал, защото никой не е правил генетичен профил на Роуан. Пък и защо да го прави? Тя никога не е боледувала.

— Но все някой…

— Ларк, ДНК профилирането е още в зората си. Мнозина се противопоставят на тази практика. Има милиони лекари по целия свят, които нямат и представа какво представляват собствените им гени. Моят дядо почина от хорея на Хънтингтън. Братята ми не искат и да знаят дали носят гена на болестта, нито пък аз. Разбира се, рано или късно ще се изследвам. Но въпросът е в това, че генетичните изследвания са съвсем в началото. Ако това същество се бе появило преди двайсет години, щеше да мине за човек. Сигурно щяха да го мислят просто за някакъв чудак.

— Значи искаш да кажеш, че и Роуан не е човешко същество?

— Не, тя е човек. Напълно. Както се опитах да обясня, всички други изследвания, които са й правени, са нормални; картоните на педиатъра показват нормален растеж. Което означава, че този допълнителен набор хромозоми не се е проявявал по време на развитието й… докато това дете не е започнало да расте в утробата й.

— И какво е станало тогава?

— Предполагам, че зачеването е отключило няколко комплексни химически реакции у Роуан, затова и амниотичната течност е пълна с всякакви хранителни вещества. Тя е гъста, с много белтъчини и аминокиселини. Хранителният жълтък е останал с това развиващо се същество много след ембрионалния етап. А кърмата? Знаеш ли, че имаше и кърма? Тя не е с нормална гъстота и строеж, но ще ми трябват месеци, може би дори години, за да разбера всичко. Това е съвсем непознат вид плацента. Да, има много работа, а аз нямам всичко необходимо, за да започна.

— Роуан е била нормална — повтори Ларк. — Просто е носила набор очевидно ненужни гени. Когато е заченала, тези гени са се отключили и са започнали определени процеси.

— Да. Нормалният човешки геном се активира последователно, при нея също е така, но тя има допълнителни гени в двойната спирала и те са чакали нещо да ги отключи, като са накарали ДНК-то й да даде нови инструкции.

— А ти успя ли да клонираш тази ДНК?

— Да. Но дори при скоростта, с която клетките се делят, ще е нужно време. Освен това те имат и други странни особености. Устойчиви са на всеки вирус, с който ги атакувах, на всяка бактерия. Пък и са изключително еластични. Всичко е в мембраната, както вече казах. Тя не е човешка. А когато тези клетки умрат — при нагряване или охлаждане — като че ли изчезват напълно.

— Свиват ли се? Как така изчезват?

— Да кажем, че се свиват, и тук се крие най-провокативното им свойство. Ако има и други такива създания по земята, те не биха оставили никакво доказателство за съществуването си — като фосили например — по простата причина, че останките им ще се свият и ще се разложат много по-бързо от човешките.

— Фосили ли? Какви са тия фосили сега? Преди минута говореше за чудовище…

— Не, не съм говорил за чудовище. Говорех за различен примат с огромни преимущества. Собствените му ензими го разграждат в момента на смъртта. А костите… те са отделен въпрос. Те като че ли не се втвърдяват, но не съм сигурен. Ще ми се да имах цял екип за този случай. Всъщност ще ми се целият институт да…

— А това нещо съвместимо ли е с нашата ДНК? Можеш ли да разплетеш тази нишка и да я комбинираш с нашата…

— Не. Господи, ама и вие, хирурзите, сте едни. Четирийсет процента подобие не е достатъчно. Можеш ли да направиш от плъховете маймуни, Ларк? А и в момента в него протича друга силна реакция. Може би има поне две противоположни генетични инструкции от страна на неговата ДНК. Проклет да съм, ако знам. Сигурен съм, че не бих могъл да го комбинирам с човешки клетки, но това не значи, че не може да се направи. Това същество може да се е появило благодарение на множество бързи повтарящи се мутации в нуклеотидите на даден ген.

— Чакай малко, не разбрах. Нали знаеш, че съм хирург.

— Да, винаги съм знаел, че вие не сте съвсем наясно какво точно правите.

— Мич, ако знаехме, как щяхме да го правим? Когато ти потрябваме, не дай боже, ще ни благославяш заради невежеството ни и нашето чувство за хумор, заради здравите ни нерви. А сега… да се върнем на въпроса… значи това нещо не може да се чифтоса с човек?

— Не. Освен ако този човек не е Роуан. Този човек ще трябва да има четирийсет и шест латентни хромозоми. Ето защо трябва да я намерим и да я изследваме по всякакъв начин.

— Но значи това същество може да се чифтоса с Роуан, така ли?

— С майка си? Да. Вероятно! Но тя сигурно не е толкова луда да направи подобно нещо.

— Но тя каза, че то вече я е заплодило и тя е изгубила детето. Подозира, че е заченала отново.

— Какво!?

— Точно така. И аз трябва да реша дали да кажа това на семейството й. Семейството, което ще строи най-голямата клиника по неврохирургия и изследователски център в целите Съединени щати.

— Да… голямата мечта на Роуан. Разкажи ми за това семейство. Колко души са? Има ли братя и сестри, които можем да изследваме? Ами майка й? Тя жива ли е? А баща й?

— Няма братя и сестри. Бащата и майката са мъртви. Но има много, много братовчеди, а кръвосмешенията като че ли са нещо обичайно за тази фамилия. Те обаче май не са планирани и тези хора не се гордеят много с тях. Не искат генетични изследвания. Опитвано е и преди.

— Но трябва да има и други от рода с този допълнителен набор хромозоми. Кой е бащата на това същество… мъжът, от когото Роуан е заченала? Той също трябва да има деветдесет и девет хромозоми.

— Така ли? Той е съпругът й. Сигурен ли си?

— Да, абсолютно.

— Е, ще се върнем на съпруга й след минута, имаме много информация за него. Кажи сега за мозъка на това същество. Какво видя на снимките от скенера?

— По-голям е от човешкия мозък един път и половина. Във фронталния лоб е протекъл феноменален растеж за времето между снимките в Париж и Берлин. Сигурен съм, че това създание има изумителни лингвистични и вербални способности. Но всъщност само предполагам. Има и нещо особено в слуха му. Всъщност налице са всички признаци, че то може да чува звуци, недоловими за човека. Като прилепите или морските създания. Това е много важен въпрос. Обонянието му е много добре развито или поне има заложби за това. И знаеш ли кое е най-възхитителното? Че фенотипът му е толкова подобен на останалите, но се е развило по съвсем различен начин и има нужда от три пъти повече белтъчини от човешките същества, създава свой собствен вид лактаза, която е много по-киселинна, и накрая — изглежда доста по-красиво от нас.

— Как би обобщил това?

— Не мога. Нека се върнем на мъжа, от когото Роуан е забременяла. Какво знаем за него?

— Всичко, каквото ни трябва. Живял е в Сан Франциско. Бил е известен, преди да се ожени за Роуан. Изследвали са го в Общата болница по всеки възможен начин. Наскоро е получил сърдечна криза, в Ню Орлиънс. Можем да получим веднага последните му изследвания, и то без да искаме разрешението му, но е редно да го направим. Ако и той има деветдесет и две хромозоми…

— Трябва да ги има.

— Но Роуан спомена нещо за външен фактор. Тя каза, че бащата е нормален, че го обича. Той бил неин съпруг. Даже се разстрои и прекъсна разговора. Каза ми да се свържа със семейството за пари и после затвори. И до днес не съм сигурен дали някой не я прекъсна.

— О, сещам се кой е този човек! Разбира се, всички говореха само за него. Това е мъжът, когото Роуан е спасила в морето.

— Точно така, Майкъл Къри.

— Да, Къри. Човекът, който се върна от смъртта със свръхестествената дарба в ръцете си. О, как искахме да му направим някои изследвания. Дори се опитах да се обадя на Роуан да поговорим за това. Видях статиите за него във вестниците.

— Да. За него става дума.

— Той замина за Ню Орлиънс с Роуан.

— Може да се каже.

— Ожениха се.

— Определено.

— Свръхестествена дарба. Не разбираш ли какво означава това?

— Да, знам, че Роуан също притежаваше подобна. Винаги съм смятал, че е велик хирург, но другите настояваха, че има лечителска дарба и диагностично сетиво, или Господ знае какво. Та какво означава това?

— Забрави глупостите за магии и прочие. Говоря за генетичните маркери. Тези психически способности могат да бъдат такъв маркер. Те могат да се появят при наличието на деветдесет и две хромозоми. О, това е като въпроса за яйцето и кокошката. Господи, само да имахме някакви данни за родителите на тези двамата! Виж, ще трябва да накараш роднините да се подложат на няколко изследвания.

— Трудна работа. Те са наясно с генетичните проучвания на амишите. Чували са за изследвания и на мормоните в Солт Лейк. Знаят какво означава Ефектът на основателите, и не са много горди с кръвосмешенията. Напротив, те като че са повод за семейни шеги и голямо неудобство. Но продължават да го правят. Братовчеди се женят помежду си, също като в семейство Уилкс в „Отнесени от вихъра“.

— Те трябва да сътрудничат. Много е важно. Чудя се дали това проклето нещо не е прескочило едно поколение. Искам да кажа… тази възможност направо ме смайва. А можем ли да получим картоните на съпруга още сега?

— Ще ги помоля. Винаги е добре да се подходи учтиво. Но те са в тукашната болница и нищо не те спира да вдигнеш телефона и да ги изискаш. Къри им е позволил да го изследват, искал е да знае каква е тази дарба. Вероятно и на теб щеше да позволи, стига да го беше поискал. Пресата го принуди да се покрие. Постоянно виждал образи и разбирал разни неща за хората. Мисля, че накрая се принудил да носи ръкавици, за да спре всичко това.

— Да, да, знам историята — каза Мич. Спря, усмихна се за миг и отвори едно чекмедже на бюрото си, извади оттам голям жълт бележник, покрит с драсканици, и измъкна химикалка от джоба си. Започна да драска нещо неразбираемо, бележка до самия него. Помърмори известно време и се прокашля, за да изчисти гърлото си.

Ларк чакаше, но след малко стана ясно, че Мич се е отнесъл напълно. Наложи се да го върне към действителността.

— Роуан каза нещо за вмешателство при раждането на това същество. Вероятно химическо или термално. Не можа да обясни за какво става дума.

— Ами — започна Мич, без да спира да драска и да прокарва пръсти през рошавата си коса. — Явно е имало някаква термична активност, а химична, със сигурност. По онези парцали има и друга течност. Много течност. Прилича на коластра, нали се сещаш, веществото, което потича преди кърмата. Само че тази е по-различна. По-гъста, по-киселинна, пълна с хранителни вещества като млякото, но с уникален състав. С повече лактаза. Но да се върнем на твоя въпрос, да, имало е вмешателство, но е трудно да се каже откъде е дошло.

— Може ли да е било нещо паранормално?

— Този разговор е поверителен, нали? Нали няма да хукнеш към „Нешънъл Инкуайърър“ след това? Разбира се, че може да е било паранормално. Знаеш не по-зле от мен, че можем да измерим топлината, излъчваща се от човешките длани, които притежават така наречените лечителски способности. Да, може да е паранормално. Господи, Ларк, трябва да намеря Роуан и това същество. Трябва. Не мога просто да си седя тук и да…

— Но точно това ще направиш. Ще си седиш тук и ще изследваш пробите. Ще продължиш с клонирането на ДНК-то и с анализа на всеки детайл. А аз ще ти се обадя утре от Ню Орлиънс, за да ти кажа, че Майкъл е позволил да изследваш кръвта му.

Ларк се надигна и стисна здраво дръжката на куфарчето си.

— Чакай малко, нали каза нещо за Ню Йорк, че там има още материал.

— А, да. Когато Роуан е родила това нещо, имало доста кръв. После започнало разследване на изчезването й, точно на Коледа. Съдебният лекар в Ню Орлиънс взел всякакви проби от къщата и ги изпратил в Международния център за генетични изследвания в Ню Йорк.

— Мили боже! Там сигурно са полудели.

— Още не зная дали някой се е добрал до нещо. Семейството получава откъслечни доклади, които потвърждават твоите открития — генетични мутации при майката и детето. Огромно количество от човешкия хормон на растежа; различни ензими. Но само ти имаш всички данни. Само ти имаш рентгенови снимки.

— И семейството е споделило всичко това с теб?

— О, да, щом разбраха, че съм говорил с Роуан. Тя ми даде кода за сметката, за да може да финансира работата ти тук. Щом разбраха, че последен съм говорил с нея, те започнаха да сътрудничат. Не мисля, че разбират за какво точно става дума, обаче може да не са толкова отзивчиви, след като им обясня. Все пак засега ще направят всичко, за да намерят Роуан. Наистина са притеснени за нея. Ще ме посрещнат на летището и тъй като самолетът ще излети без закъснение, трябва веднага да тръгвам. Довиждане.

Мич заобиколи бързо бюрото си и последва Ларк към сумрачния коридор с дългите декоративни ивици от светлинки.

— Но с какво разполагат в Ню Йорк? С това, което имам и аз ли?

— Не, по-малко, много по-малко. Освен едно. Те имат част от плацентата.

— Трябва да я получа.

— Ще я получиш. Семейството ще го уреди. Никой в Ню Йорк не е събрал цялата картина, засега. Казах ти вече. Но е намесена още една организация.

— Какво?

Ларк спря пред вратата към външния коридор с ръка на дръжката й.

— Роуан има някакви приятели в организация, наречена Таламаска. Историци-изследователи. Те са взели проби от мястото на раждането.

— Така ли?

— Да. Не знам какво ще излезе от това, но тази организация има доста интересна роля в крайно интригуващата история на семейство Мейфеър. Те даже като че имат собственическо отношение към тях. Звънят ми постоянно, откакто се свързах със семейството. Дори ще се срещна с един от тях — Аарън Лайтнър — утре сутрин в Ню Орлиънс. Ще разбера дали знаят и нещо друго.

Ларк отвори вратата и тръгна към асансьора. Мич бързаше тромаво след него. Взираше се в Ларк по своя объркан и разфокусиран маниер, когато той натисна бутона на асансьора и вратите се отвориха.

— Трябва да вървя, старче — рече Ларк. — Да не искаш да дойдеш с мен?

— Не и в този живот. Връщам се право в лабораторията. Ако не ми се обадиш утре…

— Ще ти се обадя. Междувременно всичко това…

— … ще си остане в тайна, не се притеснявай. Имам предвид, напълно. Нима всичко в института „Кеплингер“ не е засекретено! Просто още една тайна, заровена сред гора от тайни. Не се притеснявай за това. Никой няма достъп до компютъра в кабинета ми. Дори и да проникнат, няма да открият файловете. Не се притеснявай. Това е обичайно за института. Някой ден ще ти разкажа това-онова… без имена и дати, разбира се.

— Добър човек си ти. Ще ти се обадя утре.

Ларк пое ръката му.

— Не ме карай да чакам, Ларк. Това нещо може да се чифтоса с Роуан! А тогава…

— Ще ти се обадя.

Ларк се обърна за последно към Мич, който стоеше пред асансьора и се взираше безпомощно в затварящите се врати. Спомни си думите на Роуан по телефона: „Има един човек в института «Кеплингер», на когото можем да се доверим. Намери го. Мич Фланаган. Предай му, че съм казала, че това ще си струва времето и усилията му“.

Да, Роуан беше ужасно права. Мич беше човекът. Ларк не се съмняваше в това.

Но докато пътуваше към летището, бе завладян от доста страхове за нея. За малко да си помисли, че е откачила, когато му се обади и започна да сипе предупреждения, че може да прекъснат внезапно разговора им.

Проблемът беше там, че цялата тази история беше много вълнуваща за Ларк. Още от самото начало. От обаждането на Роуан, заради самите проби, последвалите разкрития и дори заради онова странно семейство от Ню Орлиънс. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Искаше му се да бе имал повече подобни тревоги. И ето че сега се впускаше в приключение — беше си взел безсрочна отпуска от Университетската болница и нямаше търпение да види онези хора в Ню Орлиънс — да види къщата, която Роуан беше наследила, и мъжа, за когото се бе омъжила, семейството, заради което бе изоставила блестящата си кариера.

Когато стигна на летището, вече валеше силно, но той от години пътуваше във всякакво време и това не го притесняваше, не повече от снега в Чикаго или мусоните в Япония.

Забърза към гишето за първа класа, за да си вземе билета, и стигна до терминала за няколко минути, точно навреме. Пътниците за Ню Орлиънс вече се качваха на борда.

Разбира се, проблемът беше това същество, осъзна Ларк. Още не бе започнал да отделя тази мистерия от другата — около Роуан и семейството й. И за първи път, трябваше да признае пред себе си, не беше сигурен, че наистина вярва в неговото съществуване. Знаеше, че Роуан съществува. Но детето й? Мич Фланаган обаче бе убеден в неговото съществуване. Както и хората от Таламаска, които не спираха да му се обаждат. И самата Роуан, разбира се!

Естествено, че това създание съществуваше. За съществуването му имаше толкова доказателства, колкото и за съществуването на бубонната чума.

Ларк тръгна последен към ръкава. Точно навреме, както винаги, без да се налага да чака.

Точно когато подаде билета на младата стюардеса, някой го хвана за ръката и каза:

— Доктор Ларкин?

Беше висок, силен млад мъж, с руса коса и почти безцветни очи.

— Да, аз съм доктор Ларкин — отвърна Ларк и искаше да добави „не сега“.

— Ерих Столов. Разговаряхме по телефона. — Мъжът извади малка бяла картичка и я вдигна пред Ларк, защото той нямаше свободна ръка да я вземе. Тогава стюардесата взе билета му и той пое картичката.

— Да, Таламаска.

— Къде са пробите?

— Какви проби?

— Онези, които Роуан ви изпрати?

— Вижте, аз не мога…

— Моля ви, кажете ми къде са, веднага.

— Моля? Няма да направя нищо подобно. Ако желаете, обадете ми се в Ню Орлиънс. Ще се видя с приятеля ви Аарън Лайтнър там.

— Къде са пробите? — повтори младият мъж и внезапно се изпречи на пътя на Ларк, блокирайки входа към самолета.

Ларк прошепна:

— Махнете се от пътя ми! — Беше бесен, ужасно бесен. Идеше му да блъсне тоя тип в стената.

— Моля ви, господине — рече съвсем тихо стюардесата на Столов. — Ако нямате билет за този полет, ще ви помоля да се отстраните от входа.

— Точно така. Махнете се от пътя — каза Ларк, беше на път да кипне. — Как смеете да се държите така! — Мина покрай мъжа и се спусна бързо по рампата. Сърцето му щеше да изскочи, пот се стичаше по тялото му.

— Проклет кучи син, как смее? — измърмори той.

Пет минути след излитането говореше по телефона. Връзката беше отвратителна, никога не чуваше нищо по телефоните в самолетите, но успя да се свърже с Мич.

— Само не казвай на никого за това — повтаряше той отново и отново.

— Не се притеснявай. Никой нищо не знае. Уверявам те. Имам петдесет лаборанти, които работят по петдесет различни частички от целия пъзел. Аз единствен знам каква е цялата картина. Никой няма да проникне в тази сграда, в кабинета ми, нито пък ще припари до файловете.

— Утре ще ти се обадя, Мич. — Ларк затвори и прошепна: — Арогантно копеле. А Лайтнър беше толкова мил човек — истински британец, европеец, беше много официален по телефона. Кои бяха тези хора, какво представляваше тази Таламаска?

И наистина ли бяха приятели на Роуан Мейфеър, както твърдяха? Не изглеждаше да е така.

Облегна се назад, опита се да премисли целия разговор с Мич и разговора с Роуан. Молекулярна еволюция, ДНК, клетъчни мембрани. Всичко това го плашеше и вълнуваше.

Стюардесата пъхна питие в ръката му; хубаво двойно мартини, за което дори не беше молил. Отпи от ледената течност.

После си спомни със сепване, че Мич бе предложил да му покаже триизмерна компютърна графика на онова създание. Защо, за бога, не беше погледнал? Разбира се, щеше да види само някакъв шашав светещ силует на монитора. Откъде Мич ще знае как изглежда това същество? Дали е грозно, например? Или пък красиво?

Усети, че се опитва да си го представи — източено, слабо създание с огромен мозък и невероятно дълги ръце.