Вещиците: Лашър

Трийсет и девет

Видя през желязната ограда, че цялата къща свети. Стори му се, че мярна някого на втория етаж. Май беше Еужения. Горката старица. Сигурно го беше чула. Вероятно е видяла и телата.

Върна лопатата в бараката, а дъждът се засили и донесе до него прекрасния си аромат. Чу се изтрещяване на гръмотевица, небето се разкъса от светкавица и капките забарабаниха по главата, по лицето, по ръцете му.

Той отключи портата и отиде до чешмата край басейна. Свали си пуловера и се изми до кръста. Болката още не си отиваше, сякаш нещо го гризеше отвътре, и той усети, че лявата му ръка е леко изтръпнала, но все пак можеше да свива пръстите си. Обърна се към дъба. В мрака под него не се различаваше нищо.

Дъждът отми кръвта на Лашър от плочите. Валеше силно, на едри капки, и изличи всичко, не остана дори петънце.

Майкъл стоеше и гледаше, мокър до кости. Много му се искаше да запали цигара, но знаеше, че дъждът ще я загаси. Видя през прозореца на дневната Аарън — още седеше до масата, сякаш не бе помръдвал оттам. До него някак отпуснато стоеше Юри. Появи се и друг човек, когото не познаваше.

Всички бяха в къщата. Е, беше неизбежно. Знаеше, че все някой ще се появи — Беатрис, Мона, който и да е…

Мина по измитите плочи и се запъти към вратата на къщата.

Отпред бяха паркирани две полицейски коли със запалени светлини, а пред портата се бяха събрали хора, сред които Райън и Пиърс. Мона също бе там — по тениска и джинси. Щом я видя, изведнъж му се доплака.

Господи, защо не ме арестуват, зачуди се той. Защо не влизат в двора? Откога ли са тук? Колко време копах гроба?

Вече всичко му изглеждаше някак неясно и неразличимо.

Видя, че няма линейка, но това не означаваше нищо. Може би жена му бе умряла и вече я бяха откарали. Трябваше да иде да провери какво се е случило. Няма да им позволи да го отведат, преди да я целуне за сбогом.

Тръгна към предните стъпала.

Райън го видя и веднага заговори:

— Майкъл, слава богу, че се връщаш. Случило се е нещо непростимо. Вероятно е някакво недоразумение. Станало е веднага след като си излязъл. Обещавам ти, че няма да се повтори.

— Какво е станало? — попита Майкъл.

Мона се взираше в него с безизразно красиво лице. Очите й бяха невероятно зелени и той си спомни думите на Лашър за бижутата. Очи-бижута.

— Пълна бъркотия с охранителите и сестрите — каза Райън. — Кой знае защо всички са се прибрали у дома. Дори Хенри си е отишъл. Останал е само Аарън, който е спял горе.

Мона направи лек отрицателен жест на Майкъл, като вдигна меката си детска ръка. Беше много красива.

— Как е Роуан? — попита Майкъл. От думите на Райън бе разбрал само, че тя е още жива.

— Добре е — отвърна Райън. — Очевидно е останала сама в къщата за известно време, а вратата е била отключена. Явно някой е казал на охранителите, че вече няма нужда от тях. Някакъв свещеник от енорийската църква, но още не можем да го открием. Както и да е, на сестрите било казано, че Роуан е…

— Но тя е добре, нали?

— Работата е там, че нищо не е пипнато. Еужения е била в стаята си през цялото време, не че е имало голям смисъл от това. Нищо не се е случило. Мона и Юри заварили къщата пуста, събудили Аарън и ме повикаха.

— Разбирам — каза Майкъл.

— Не знаехме къде си. После Аарън си спомни, че си излязъл на дълга разходка. Доколкото мога да преценя, няма никакви щети. Разбира се, онези хора са уволнени и назначихме нови.

— Да, разбирам — кимна Майкъл.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора. Всичко изглеждаше нормално, червеният килим си беше на стълбището, а ориенталският — пред вратата. По пода не личеше нищо необичайно.

Майкъл погледна Мона, която стоеше зад чичо си. Джинсите й бяха много впити по тялото. Той си помисли, че цялата история на модата през двайсети век щеше да е съвсем различна, ако не съществуваше този здрав и еластичен джинсов плат, опънат по женските бедра.

— Нищо не е пипано — каза Райън. — Нищо не липсва. Не сме претърсили още цялата къща, но…

— Аз ще проверя — каза Майкъл. — Не се притеснявай.

— Удвоих охраната — рече Райън. — Назначих и още сестри. Никой няма да излиза от имота без разрешението на някой от семейството. Все пак трябва да можеш да се разходиш спокойно, без да се притесняваш, че Роуан ще остане сама.

— Да — отвърна Майкъл. — Сега ще се кача да я видя.

Тя беше облечена с нова бяла копринена нощница с дълги и тесни ръкави. Състоянието й не се беше променило — същото нежно, като че учудено лице, свити към тялото ръце. Бяха сменили и завивката — бродиран бял чаршаф, обточен с красива синя лента.

Стаята миришеше на чисто и на ароматни свещи. Имаше и голяма ваза с жълти цветя на масата, където обикновено сядаха да пишат сестрите.

— Хубави цветя — рече Майкъл.

— Беа ги донесе — отвърна Пиърс. — Каквото и да стане, Беа все ще донесе цветя. Не мисля, че Роуан е разбрала, че нещо не е наред.

— Не, не е разбрала — каза Майкъл.

Райън продължи с извиненията и с обещанията, че това няма да се случи отново. Хамилтън Мейфеър излезе от сенките и кимна леко за поздрав, а после се оттегли беззвучно, както се бе появил.

Беатрис влезе в стаята с леко прозвъняване на гривните си. Целуна Майкъл, преди той да я забележи и да долови парфюма й с дъх на жасмин, който му напомни за лятна градина. За лято. Лятото не беше много далеч.

В спалнята бе сумрачно, както винаги, горяха само свещи и малката настолна лампа. Беатрис го прегърна и го притисна към себе си.

— О, скъпи, вир-вода си.

Майкъл кимна.

— Да, вир-вода съм.

— Не се разстройвай, моля те, всичко е наред. Мона и Юри се погрижиха. Трябваше да оправим, преди да се върнеш.

— Много мило — прошепна Майкъл.

— Ти си изтощен — каза Мона. — Трябва да си починеш.

— Ела да се преоблечеш — настоя Беатрис. — Ще замръзнеш с тези мокри дрехи. Нещата ти в предната спалня ли са?

Той кимна.

— Аз ще ти помогна — обади се Мона.

— Къде е Аарън? — попита Майкъл.

— О, той е добре, не се притеснявай — каза Беатрис. Обърна се и го дари с ослепителна усмивка. — Не се тревожи за Аарън. Той е в трапезарията, пие чай. Веднага се зае да помага, щом Мона и Юри го събудиха. Добре е. Няма проблеми. Сега отивам долу да ти донеса нещо топло за пиене. Позволи на Мона да ти помогне, моля те. Веднага се преоблечи.

Тя го огледа от глава до пети. Той също сведе глава и видя пръските по пуловера и панталоните. Дрехите му бяха влажни и така тъмни, че кръвта не можеше да се различи от водата, но когато изсъхнеха…

Мона отвори вратата на предната стая и той я последва вътре. Там беше брачното легло с белия балдахин. Имаше и цветя. Жълти рози. Пердетата на предните прозорци бяха дръпнати и се виждаха осветените от уличните лампи клони на дърветата отвън. Тази спалня беше като къщичка на дърво.

Мона се вгледа в пуловера му и рече:

— Знаеш ли какво, тези дрехи са много стари, ще взема да ги изгоря. Камината тук работи ли?

Той кимна.

— Какво направихте с телата на двамата мъже?

— Шшт. Не говори толкова силно — каза тя със заговорническо изражение. — С Юри се погрижихме за тях. Недей да питаш повече.

Тя дръпна ципа му.

— Знаеш, че го убих, нали? — попита Майкъл.

Мона кимна.

— Да, знам. Ще ми се да го бях видяла с очите си. Поне за малко!

— Не, не би искала да го виждаш и не ме питай къде съм го заровил, защото…

Тя замълча. Изглеждаше спокойна, някак решителна, неподатлива на убеждаване, неуязвима за нежността му или тревогата му. Характерната за нея уникална смесица от невинност и знание винаги го объркваше. Тя изглеждаше все така свежа, красива, но като че потънала в страховития поток на мислите си.

— Какво, измамена ли се чувстваш? — попита я той.

Тя пак не отговори. Никога не бе изглеждала така зряла и знаеща. Оставаше загадка за него — загадката, каквато винаги е другият, онзи, когото никога няма да притежаваме напълно, никога няма да опознаем напълно, никога няма да разберем. Майкъл бръкна в джоба си и извади калния смарагд. Тя въздъхна, преди да погледне отново към очите му. На лицето й се бе изписало удивление.

— Вземи това — каза й той тихо. — То е твое. Вземи го. И никога, никога не се обръщай назад. Не се опитвай да разбереш.

Тя пак се смълча, като че попиваше думите му, но не издаде с нищо мислите си. Изражението й беше почтително или просто дистанцирано.

Стисна смарагда в шепа и взе купчината мръсни дрехи.

— Върви да се изкъпеш — каза му кротко. — Почини си. Но първо свали панталоните, чорапите и обувките. Ще се отървем и от тях.