Вещиците: Лашър

Двайсет и пет

Значи това бе Столов. Позна го в мига, в който излезе от самолета. Бяха го следили през целия път. Едрият мъж го чакаше — изглеждаше доста мускулест в черния си шлифер, имаше големи светли очи с неопределен цвят, които обаче искряха като стъклени.

Миглите на Столов бяха почти невидими, руси, а веждите му бяха гъсти. Косата му бе светла. Приличаше на норвежец, не на руснак. Ерих Столов.

— Столов — каза Юри и като премести чантата си в лявата ръка подаде дясната за поздрав.

— О, значи ме познавате — отвърна мъжът. — Защо дойдохте в Ню Орлиънс? — Скандинавски акцент, примесен с някакъв друг. Източноевропейски.

— Винаги познавам нашите хора — каза Юри. — Защо вие дойдохте в Ню Орлиънс? Да не би да работите с Аарън Лайтнър? Или просто ме посрещате?

— Точно затова дойдох — да ви обясня — каза Столов и сложи съвсем леко ръка на гърба му, докато вървяха по покрития с килим коридор, който като че поглъщаше всички звуци. Мъжът говореше доброжелателно и открито, Юри обаче не му вярваше особено.

— Юри — рече Столов, — не биваше да напускаш метрополията, но все пак те разбирам. Знаеш, че ние сме авторитарен орден — подчинението е важно. Наясно си защо.

— Не, ти ми кажи защо. Аз вече съм отлъчен и не съм длъжен да говоря с теб. Идвам да се видя с Аарън.

— Знам, разбира се, че знам — отвърна другият и кимна. — Да спрем ли да изпием едно кафе?

— Не, искам да ида в хотела и веднага да се видя с Аарън.

— Той няма да може да се срещне с теб сега, дори и да иска — отвърна Столов с нисък и овладян глас. — Семейство Мейфеър е в голяма криза и той е с тях. Освен това Аарън е стар и лоялен член на Таламаска. Не би се зарадвал, че си действал така импулсивно. Този израз на привързаност от твоя страна може да се окаже объркващ за него.

Юри се вбеси от тези думи. Изобщо не харесваше огромния рус мъж.

— Е, ще го намеря и ще разбера сам. Вижте, Столов, още като си тръгвах, бях наясно, че няма връщане. Защо изобщо говорите така с мен, толкова търпеливо и приятелски? Аарън знае ли, че сте тук?

— Юри, ти си ценен за ордена. Антон е новият директор. Вероятно Дейвид Талбът щеше да се справи с тази ситуация по-добре. Понякога във времена на преход губим хора, чиято липса ще ни се отрази в бъдеще.

Мъжът направи жест към празното кафене, където по пластмасовите маси се виждаха порцеланови чашки. Носеше се миризма на слабо американско кафе.

— Не, искам да продължа — каза Юри. — Отивам да намеря Аарън. А после, ако желаете, тримата ще си поговорим. Искам да кажа на Аарън, че съм тук.

— Сега това е невъзможно. Аарън е в болницата — рече Столов. — Роуан Мейфеър беше открита. Аарън е със семейството и е в опасност. Ето защо е много важно да ме изслушаш. Не разбираш ли? Това недоразумение между нас възникна, защото всички се опитваме да защитим Аарън, както и теб.

— Тогава ще можете да обясните всичко на двама ни.

— Първо ти ме изслушай — каза тихо мъжът. — Моля те.

Юри осъзна, че Столов буквално стои на пътя му. Беше по-едър от него. Не беше точно заплаха, колкото голямо препятствие — силно, упорито и уверено в себе си. Все пак лицето му изглеждаше добродушно и интелигентно и той заговори спокойно и търпеливо:

— Юри, имаме нужда от твоето съдействие, иначе Аарън може да пострада. Може да се каже, че това е една спасителна мисия за него. Той беше въвлечен в това семейство и вече не може да разсъждава трезво.

— Така ли, защо?

Но още докато задаваше въпроса, Юри всъщност разбра, че отстъпва. Обърна се и остави да го заведат до ресторанта. Седна на една маса срещу високия норвежец, капитулирал. Загледа се в сервитьорката, на която бяха поръчали кафе и нещо сладко.

Юри реши, че Столов е вероятно с десет години по-голям от него. Това означаваше, че е към четирийсетте. Щом черният му шлифер се отвори, той видя отдолу обичайния за Таламаска скъп вълнен костюм с хубава кройка, но не твърде изискан. Така изглеждаха новата генерация членове на ордена за разлика от сакото от туид с кожени кръпки на Дейвид, Аарън и техните връстници.

— Ти си твърде подозрителен и сигурно имаш право — каза Столов. — Но, Юри, ние сме от един орден, от едно семейство. Не биваше да си тръгваш така от метрополията.

— Да, вече отбеляза това. Само че защо Старшите забраниха да говоря с Аарън Лайтнър?

— Те нямаха представа, че това ще окаже такова въздействие върху теб. Искаха просто малко тишина, спокойствие, за да вземат мерки за защитата на Аарън. Не са възнамерявали думите им да прозвучат като забрана.

Сервитьорката напълни порцелановите им чаши с рядко слабо кафе.

— Извинете — каза Юри, — искам еспресо. — И отблъсна чашата.

Жената им донесе и кифли с глазура с приятен аромат. Юри беше гладен, в самолета беше ял нещо съвсем безвкусно.

— Казвате, че са открили Роуан Мейфеър — рече той, като се взираше в кифлите и се чудеше дали са твърде лепкави. — Споменахте за болница.

Столов кимна. Отпи от рядкото кафе и вдигна странните си светли очи към Юри. Липсата на какъвто и да е цвят в тези очи ги караше да изглеждат съвсем безизразни и за миг дори неизмеримо агресивни.

— Аарън ни е ядосан — каза Столов. — Не иска да ни сътрудничи. Нещо се е случило със семейство Мейфеър на Коледа. Той смята, че е можел да помогне на Роуан. Обвинява нас, че не е отишъл при нея, но не е прав. Той щеше да умре, ако бе отишъл. Аарън е стар човек. Разследванията му рядко, да не кажа никога, не са били толкова опасни.

— Аз не съм с такова впечатление — каза Юри. — Семейство Мейфеър навремето са се опитали да го убият, така че Аарън е видял доста опасности. И то не само в това разследване. Той е същинско съкровище за ордена, защото е видял и направил много.

— Но, Юри, разбери — сега той не е заплашен от семейството. Не вещиците Мейфеър са опасни, а съществото, на което те са помагали и служили.

— Лашър.

— О, явно познаваш досието.

— Да, познавам го.

— А видя ли този индивид, когато отиде в Донелайт?

— Знаеш, че не съм. Ако наистина работиш по това разследване, значи вече си видял рапортите ми до Старшите и до Аарън. Знаеш, че съм разговарял с хора, които са се срещали с този индивид, както го наричаш. Но не съм го виждал. Ти виждал ли си го?

— Защо си толкова ядосан, Юри? — Гласът му беше хубав, дълбок, почтителен.

— Не съм ядосан, Столов. Просто съм подозрителен. Отдадох целия си живот на Таламаска. Отраснах в ордена. Може би нямаше да стигна толкова далеч без него. Но напоследък нещо не е наред. Хората правят странни неща. Твоят тон е странен. Искам да говоря директно със Старшите!

— Това никога не се случва, Юри — каза тихо Столов. — Никой не говори със Старшите, добре знаеш това, Аарън сигурно ти го е казал. Можеш да общуваш с тях по обичайния начин…

— Но сега случаят е спешен.

— За Таламаска? Не. За Аарън и Юри — определено. Но за Таламаска нищо не е спешно. Ние сме като Католическата църква.

— Значи Роуан Мейфеър е открита. Кажи ми нещо повече за това.

— Тя е в „Болница на милосърдието“, но по някое време тази сутрин ще я отведат у дома. През нощта беше на изкуствено дишане. Сутринта са спрели апарата и вече диша сама, но още не се е възстановила. Това бе потвърдено снощи. Има огромно токсично увреждане на мозъка в резултат на шок, предозиране на лекарства и алергична реакция — внезапно повишаване на инсулина. Цитирам лекарите. Казвам ти онова, което са казали на семейството. Те знаят, че тя не може да се възстанови. Навремето е оформила писмено желанията си относно подобна ситуация. Като наследница на завещанието, е записала инструкции в случай на подобна криза — ако се очаква летален изход, животът й да не бъде поддържан изкуствено, а да я отведат у дома.

Столов си погледна часовника — доста грозен уред, пълен с малки циферблати и електронни цифри.

— Вероятно в момента правят тъкмо това. — Той вдигна очи към Юри. — Аарън със сигурност е с тях, дай му малко време.

— Ще дам на теб точно двайсет минути да ми обясниш. После тръгвам.

— Добре. Този индивид — Лашър — е много опасен. Той е уникален, доколкото е установено. Отчаяно се опитва да се размножи. Има доказателства, че някои членове на семейство Мейфеър може да се окажат полезни за него, защото някои хора от рода притежават странна генетична мутация — цял набор допълнителни хромозоми. Има доказателства и че Майкъл Къри притежава тези мистериозни хромозоми. Това явно е специфично за някои северни народи, в частност за келтите. Когато Роуан е забременяла от Майкъл, се е родило уникално същество, което не е човек. Това обаче нямаше да стане, ако не е била извършена някаква свръхестествена духовна интервенция. Да го наречем нещо като миграция на мощна и волева душа. Тази душа е навлязла в ембриона преди неговата собствена да поеме контрол над плътта, и после е направлявала развитието му, възползвайки се от допълнителните хромозоми, за да произведе нов и вероятно безпрецедентен организъм. Да го наречем сливане на науката и мистерията, обединяване на нещо свръхестествено с генетична мутация, от която този дух се е възползвал. Нещо като физическо въплътяване на могъщо окултно създание.

Юри се замисли над думите му. Лашър, духът, който ще бъде в плът, който бе заплашил Петир ван Абел с точно това мрачно предсказание, който се бе опитвал многократно да се материализира, накрая бе роден от Роуан Мейфеър. Всъщност за това Юри се бе сетил и сам, още преди да дойде тук. Не се бе сетил обаче за желанието на това същество да се възпроизвежда. Все пак пък звучеше логично.

— О, да, съвсем логично — рече Столов. — Еволюцията е по същността си репродукция. Сега това същество е в плена на механизмите на еволюцията. То е направило големия си пробив в нашия свят и иска да се възпроизвежда, за да го завладее. Ако успее да открие подходящата жена, ще успее. Роуан Мейфеър е съсипана именно от тези му опити. Тялото й е изтощено от кратки бременности, завършили със спонтанни аборти. Други жени от семейството, които обаче не са носили този допълнителен набор хромозоми, са получили смъртоносни кръвоизливи часове след като това същество ги е посетило. Семейството знае, че именно Лашър е причина за състоянието на Роуан и че той представлява заплаха за останалите жени от рода. Знаят, че ще продължи да търси онази, която ще оцелее след оплождането и ще роди детето му. Семейството ще се организира, за да се защити и да скрие това знание, както винаги е крило окултните си тайни. Ще търсят създанието, като използват огромните си ресурси. Няма да позволят никой външен да им помогне или пък да узнае какво става.

— От думите ти не ми стана ясно каква е опасността за Аарън.

— Съвсем очевидна. Аарън знае за това същество. Той знае какво представлява то. В първите дни след Коледа, преди Мейфеър да разберат какво се е случило, са направени някои грешки. Събрани са проби от мястото, където е родено създанието и са изпратени на една агенция. После самата Роуан се е свързала с лекар в Сан Франциско и му е изпратила проби от плътта на Лашър и от нея самата. Това е била ужасна грешка. Лекарят, който анализирал тези материали в частен институт в Сан Франциско, сега е мъртъв. Онзи, който му ги е занесъл и после е дошъл да се срещне със семейството, е изчезнал безследно. Миналата нощ напуснал хотела без обяснения. Оттогава никой не го е виждал. В Ню Йорк генетичните тестове, направени на съществото, също са изчезнали. Същото се е случило и в института в Европа, където хората от Ню Йорк са изпратили мостри за изследване. Сега всички доказателства за съществуването на Лашър са изчезнали от официалните институции. Но ние… Таламаска знае всичко за него. Знаем всичко за него. Може би дори повече от нещастните лекари, които са изучавали клетките му под микроскоп. Повече от семейството, което сега се опитва да се защити от него. Това създание ще се опита да премахне нашето знание. Това е неизбежно. Вероятно… вероятно е станала някаква грешка в преценката.

— Какво искаш да кажеш?

Сервитьорката сложи пред него малка чашка еспресо. Юри докосна порцелана. Беше твърде горещ.

— „Ние наблюдаваме и сме винаги тук.“ — каза Столов. — Това е нашето мото. Понякога обаче пред очите ни се случват невероятни неща, мрачни и необясними форми на зла енергия или на нещо друго — тези неща се опитват да унищожат всички свидетели и ние страдаме от последствията от дългата си бдителност, от своето разбиране, така да се каже. Вероятно, ако бяхме по-подготвени за раждането на това същество, тогава… Не съм сигурен дали някой е знаел, че това е възможно. А сега… е твърде късно. Лашър ще се опита да убие Аарън. Ще се опита да убие и теб. Ще се опита да убие и мен, щом разбере, че съм замесен в разследването. Ето защо нещо се промени в Таламаска. Ето защо нещо не е наред, както ти казваш. Старшите просто са заключили вратите. Старшите ще помогнат на семейството, доколкото могат, но няма да позволят членовете им да попаднат в опасност, няма да останат със скръстени ръце, докато това същество се опитва да рови из архивите ни и да унищожава безценни записи. Както казах… подобни неща са се случвали и преди. Ние си имаме процедура за тези случаи.

— И все пак твърдиш, че не става въпрос за извънредна ситуация?

— Не, това е просто друга процедура. Засилване на сигурността, защитаване на доказателствата; изискване на сляпо подчинение от онези, които са в опасност. Затова ти и Аарън трябва веднага да се върнете в метрополията.

— Аарън отказа ли?

— Твърдо. Няма да напусне семейството. Съжалява, че се е подчинил на заповедите по Коледа.

— И каква е официалната цел на ордена? Просто да се защити?

— Да осъществи крайната защитна мярка.

— Не разбирам.

— Да, знам, че не разбираш. Крайната защитна мярка е унищожението на заплахата. Но това ти трябва да оставиш на нас — на мен и моите разследващи. Защото ние знаем как да го направим, как да проследим това същество, как да го открием, как да го заловим и как да му попречим да постигне целта си.

— И искаш да повярвам, че нашият орден, нашата обична Таламаска, е правила нещо подобно и в миналото?

— Абсолютно. Ние не можем да останем пасивни, когато на карта е заложено собственото ни съществуване. Просто минаваме към друга процедура и в нея ти и Аарън нямате място.

— Нещо обаче не ми се връзва.

— Какво? Мисля, че ти обясних всичко.

— Говориш, че семейството и орденът са в опасност. А каква е опасността за останалите? Каква е моралната цел на това същество? Какво ще стане, ако успее да се размножи?

— Не, това няма да се случи. Немислимо е. Ти не съзнаваш какво говориш.

— Нима? — рече Юри. — Все пак говорих с хора, които са го виждали. Ако това същество попадне на подходяща партньорка, то ще се размножи с невероятна бързина — както се размножават насекомите или влечугите. Ще се размножи много по-бързо от другите бозайници и скоро ще властва над тях, ще надделее, ще ги изличи от лицето на земята.

— Ти си доста умен. Знаеш твърде много за това създание. Не е добре, че си прочел досието и си ходил в Донелайт. Но не се страхувай, Лашър няма да успее. Пък и никой не знае каква е продължителността на живота му. Кой знае дали дните му не са преброени, дори и да се размножи.

Столов взе ножа и вилицата и отряза малко парченце от кифлата в чинията пред него. Сдъвка го мълчаливо, докато Юри го гледаше. После остави приборите и се вгледа в събеседника си.

— Накарай Аарън да се върне с теб. Накарай го да напусне това семейство и да се дистанцира от техните проблеми.

— Това не ми звучи добре — каза Юри. — Тук са намесени много неща. А и ти не говориш за общата картина. Това не е стилът на Таламаска, какъвто го познавам. Това същество било много опасно… Не, не ми звучи никак типично за моя орден, за моите братя. Изобщо.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Ти си много търпелив с мен и аз оценявам това. Но нашият орден наистина не би постъпил така. Старшите знаят как да оправят нещата, без да събуждат такова подозрение и тревога. Има нещо брутално в начина, по който се действа сега. Те можеха много лесно да ме задържат в Лондон и да предотвратят бунта на Аарън, но ето че всичко се върши така тромаво, прибързано, грубо. Не знам. За мен това не е почеркът на Таламаска.

— Юри, орденът очаква от теб пълно подчинение. Има право на това. — За първи път Столов показа някакъв гняв. Хвърли грубо салфетката си на масата, до вилицата. Мръсна салфетка на масата. Салфетка, изцапана със захар и покапана с кафе. Юри се вгледа в нея.

— Юри — продължи Столов. — Жените са умрели през последните четирийсет и осем часа. Доктор Ларкин вероятно също е мъртъв. Роуан Мейфеър ще умре много скоро. Старшите не очакват от теб да им създаваш неприятности точно в този момент. Не очакват да увеличиш бремето им, както не очакваха и от Аарън да прояви подобна нелоялност.

— Нелоялност ли?

— Нали ти казах. Ние няма да изоставим семейството. Но той е вече старец. Сам с нищо не може да попречи на Лашър и никога не е могъл!

Юри се облегна на стола. Взираше се в салфетката. Мъжът я взе, избърса устата си отново и я сложи пак на масата. Юри не откъсваше очи от нея.

— Искам да се свържа със Старшите — настоя той. — Искам да разбера всичко това от тях.

— Разбира се. Вземи Аарън с теб днес, заведи го в Ню Йорк. Изморен си. Първо си почини, ако искаш, но ни съобщи къде си. После иди там. Когато стигнете в Ню Йорк, се свържи със Старшите. Там ще имаш време. Можеш да обсъдиш всичко с Аарън, а после трябва да се върнете в Лондон. Трябва да се приберете у дома.

Юри се изправи, като остави салфетката си на стола.

— Ще дойдеш ли да се видиш с Аарън?

— Да. Всъщност може би е добре, че си тук. Може би е за добро, защото не мисля, че аз щях да го убедя да се оттегли. Да вървим. Време е да си поговоря с него.

— Нима не си говорил с него досега?

— Бях доста зает, а Аарън изобщо не сътрудничи напоследък.

Чакаше ги разкошна американска лимузина с тапицерия от сиво кадифе. Стъклата бяха така затъмнени, че над света отвън внезапно сякаш се спусна мрак. Юри седеше неподвижно и мислеше за нещо, случило се преди години.

Спомни си дългия влак, в който пътуваше с майка си за Сърбия. Тя му беше дала нещо. Един пикел, въпреки че тогава той не знаеше какво представлява — дълъг, кръгъл инструмент с остър връх от метал и дървена дръжка, по която боята вече се лющеше.

— Ето, вземи това — каза му тя. — Използвай го, ако се наложи. Удряй право… между ребрата.

Колко яростна изглеждаше тогава, а той бе така изплашен.

— Но кой иска да ни нарани? — попита я. Вече не знаеше какво бе станало с онзи пикел. Вероятно го беше забравил във влака.

Той не оправда очакванията й. Беше провалил и нея, и себе си. Едва сега осъзна — докато тази разкошна кола летеше по магистралата — че няма никакво оръжие, няма пикел, нито дори нож. Не носеше даже швейцарското си ножче — беше го оставил у дома, защото не можеше да се качи с него в самолета.

— Ще се почувстваш по-добре, щом се свържеш със Старшите и бъдеш поканен официално да се върнеш у дома.

Юри погледна Столов, който седеше до него, облечен изцяло в черно, като свещеник. Изпъкваха само бялата якичка и големите му бледи ръце, положени върху коленете.

Юри се усмихна и отвърна:

— Така е. Да изпратя факс до Амстердам. Тоя номер е добре измислен, за да внуши доверие.

— Юри, моля те, имаме нужда от теб — каза Столов, изглеждаше искрено разстроен.

— Сигурен съм, че имате. Колко ни остава до Аарън?

— Само пет минути. Този град е по-малък. Само пет минути и ще бъдем там.

Юри взе черния говорител от тапицираната с кадифе преграда на колата и каза:

— Шофьор?

— Да, сър.

— Искам да спрете някъде, където продават оръжия, пистолети. Знаете ли такова място?

— Да, господине. Саут Рампарт стрийт.

— Чудесно.

— Защо ти е оръжие? — попита Столов, смръщил светлите си рошави вежди. Лицето му бе почти тъжно.

— Заради циганската ми кръв — отвърна Юри. — Не се тревожи.

Човекът в магазина на Саут Рампарт стрийт имаше цял арсенал във витрината и на стената зад него.

— Ще ви трябва шофьорска книжка от Луизиана — рече той.

Столов само гледаше. Юри беше вбесен, че не може да се отърве от него, чувстваше се като арестуван.

— Случаят е спешен — настоя той. — Трябва ми пистолет с дълга цев, ето този. Магнум. И кутия с патрони. — Извади пари от джоба си. Десет стодоларови банкноти, после още десет. Изброи ги бавно и каза: — Не се тревожете, не съм престъпник. Но имам нужда от пистолет.

Зареди го още там, в малкия сенчест магазин, пред очите на Столов. А останалите патрони разпредели поравно в джобовете си.

Щом излязоха на слънце, Столов каза:

— Да не си мислиш, че е проста работа да застреляш това същество?

— Не. Ти ще го спреш, нали помниш? Ние с Аарън си отиваме у дома, но все пак сме в опасност. Сам го каза. Ужасна опасност. И ето, аз си купих пистолет. — Посочи към колата. — След теб, моля.

— Юри, моля те, да не направиш някоя глупост — каза Столов. Този път не беше ядосан, а само угрижен. Сложи ръка върху неговата и Юри се зачуди колко светла кожа има този скандинавец и колко тъмна е неговата собствена.

— Каква глупост?

— Ами например да се опиташ да го застреляш. — Мъжът беше раздразнен. — Орденът заслужава по-разумно отношение от твоя страна.

— Да, разбрах. Не се притеснявай.

Усмихна се на Столов, отвори вратата на колата и му направи знак да влезе. Сега Столов бе станал подозрителен, неспокоен, дори малко изплашен.

„А аз дори не знам как точно се дърпа спусъкът“, помисли си Юри.