Вещиците: Лашър

Трийсет и осем

Лежа там дълго, но не беше заспал. Болката идваше и си отиваше. Накрая успя да си поеме дъх, без да усети остротата й. Седна и тя се върна, но като че бе по-слаба, ограничена в камерите или пък в клапите на сърцето му. Не знаеше със сигурност, пък и не му пукаше. Стана и тръгна по плочите.

Къщата тънеше в мрак, притихнала и невъзмутима като преди. Моята любима Роуан. Аарън… Но не можеше да остави размазаното тяло там, то лежеше все така бездиханно, само изглеждаше някак по-плоско, сякаш се беше усукало. Той се наведе и го хвана, а остатъците от главата се откъснаха от шията и се разпръснаха по плочите.

Е, щеше да се върне за главата. Вдигна тялото и го понесе по пътеката, като остави краката да се влачат по земята.

Мина покрай басейна и се насочи към задния двор.

Не беше трудно. Тялото не тежеше много, пък и той вървеше съвсем бавно. За миг си помисли, че може би е по-подходящо да го зарови под старата мирта в предната част на двора. Нали там бе видял „мъжа“ за първи път, когато бе още дете.

Но някой можеше да го види от улицата. Не, в задния двор беше по-добре. Там никой няма да забележи, че копае под дъба. После ще трябва да се оправи и с другите две тела — на Норган и Столов. Знаеше, че Столов е мъртъв. Разбра го още когато го видя как пада по стълбите. Беше му счупил врата.

Вероятно Норган се бе забавил заради Столов, защото се бе опитал да го реанимира. Е, ще има време да провери всичко това. Може би все пак бе вярно, че Мейфеър могат да убиват безнаказано.

Задният двор бе тъмен и влажен, банановите дървета се бяха съживили след коледните студове и сега протягаха клони към високата тухлена стена. Майкъл едва виждаше корените на дъба в мрака. Остави трупа на земята и постави ръцете върху тялото. Приличаше на голяма кукла с дълги крака и огромни ръце, съвсем бяла, сякаш от пластмаса, студена и неподвижна.

Върна се на плочите до портата и съблече пуловера и ризата си. Облече пак пуловера и внимателно хвана откъснатата глава за косата. Събра в шепа парчетата кожа и кости, които се бяха пръснали настрани. Остатъците избърса с носната си кърпа, сложи всичко в ризата си и направи вързоп.

Изведнъж му се дощя да имаше буркан — щеше да прибере всичко в него. Не, по-добре да го зарови. Къщата бе мрачна и тиха, но той не можеше цяла нощ да се занимава с това. Роуан имаше нужда от него, Аарън също. Може би и той бе пострадал. А трябваше да се погрижи и за още две тела. Сигурно скоро щеше да се появи някой от семейството. Както винаги.

Отнесе главата до дъба и заключи желязната порта към задния двор, да не би някой от братовчедите да се появи.

Лопатата беше в бараката. Никога не я беше използвал — имаше си градинари, но ето че сега му се налагаше да зарови труп посред нощ.

Земята под дъба беше кална заради честите дъждове и не му беше трудно да изкопае сравнително дълбок гроб. Проблем бяха корените. Наложи се да се отдалечи повече от дънера и накрая успя да направи тясна и неравна дупка, която с нищо не напомняше правоъгълните гробове от филмите. Набута тялото вътре и хвърли отгоре прогизналия от кръв вързоп с главата. Скоро летните жеги щяха да настъпят и трупът щеше да изгние много бързо.

Закапа дъжд. Благословен дъжд. Майкъл погледна към черната дупка. От тялото се виждаше само едната бяла ръка, която не приличаше съвсем на човешка. Пръстите бяха твърде дълги, а кокалчетата — много големи. Беше като направена от восък.

Майкъл вдигна глава към тъмните клони на дърветата. Да, наистина започваше да вали, но през зеленината бяха успели да се промъкнат едва няколко капки.

Градината беше студена и тиха, съвсем пуста. Къщата за гости в дъното не светеше. Не се чуваше никакъв шум от съседите зад стената.

Той отново погледна към безформения гроб. Ръката вече беше по-малка и по-тънка, като че се бе стопила, а пръстите се сгърчваха и губеха форма.

Нещо засия в мрака — малка зелена светулка. Майкъл падна на колене, плъзна се напред към неравния край на дупката и се подпря с две ръце от лявата и дясната й страна. Посегна надолу и се опита да улови зеленото блещукащо нещо.

За малко да изгуби равновесие, но все пак успя да докосне твърдите краища на смарагда. Дръпна силно и откъсна верижката от окървавения плат. И ето го отново, роден от мрака, кацнал на калната му длан.

— Ето те и теб! — прошепна Майкъл.

Значи съществото го бе носило на врата си, под дрехите.

Майкъл завъртя камъка в ръка и загледа как улавя звездната светлина. Беше великолепен, но не събуди у него никаква емоция. Никаква. Само тъга и мрачно удовлетворение, че бе открил смарагда на Мейфеър, че беше успял да го избави от забравата, да го извади от необозначения гроб на онзи, който най-сетне бе умрял.

Умрял.

Изведнъж зрението му се замъгли. Погълна го мрак и необятна тишина. Той стисна златната верижка със смарагда и я пъхна в джоба на панталоните си. Затвори очи, отново му се зави свят и за малко да падне в гроба. После градината се появи пред погледа му — проблясваща и смътна. Ръката в дупката вече не се виждаше изобщо. Вероятно посипали се буци пръст я бяха покрили, така както щяха скоро да покрият цялото тяло.

Чу се шум. Май някой затвори порта или пък идваше от къщата.

Трябваше да побърза, нищо че бе уморен и замаян. Да побърза.

За около петнайсет минути успя да нахвърля достатъчно пръст в дупката.

Дъждът вече шепнеше около него, просветваше по лъскавите листа на камелиите, по каменните плочи на пътеката.

Майкъл постоя до гроба опрян на лопатата. Изрецитира на глас строфа от поемата на Жулиен:

После рухна на колене под дъба и затвори очи. Болката бумтеше в гърдите му, сякаш търпеливо бе изчакала да свърши и сега се завръщаше.

За момент не можа да си поеме дъх, но после се отпусна — телом и духом — и дишането му отново се нормализира.

Лежеше там като заспал, ако бе възможно да се заспи след това, което бе сторил. Дори започна да сънува. Стори му се, че се е обърнал и се е спуснал към благословения мрак, където го чакаха другите, за да го разпитат, да го успокоят и вероятно да го упрекнат. Нима навсякъде около нас има призраци? Дали е нужно само да заспим, за да се изправим пред тях и да чуем писъците им? Не знаеше. Старите образи се върнаха на отделни проблясъци. Но той не можеше да си позволи да потъне в тях. Не можеше да си позволи да измине целия път надолу…

Затова спеше неспокоен, повърхностен, безопасен сън в приятната компания на дъжда, който падаше навсякъде около него, но не го докосваше, защото той лежеше под високия покров на огромното дърво.

Внезапно в ума му блесна образът на обезобразеното бяло тяло, което спеше под него, ако за смъртта може да се използва такава мека дума като „сън“. Само живите спяха. А съществото под него бе срещнало смъртта не за първи път, но дали за последен? Бледо, разкривено, победено отново след векове, погребано в дупка в земята.

Майкъл се събуди със сепване и за малко да изкрещи.