Вещиците: Лашър

Осемнайсет

Ярката флуоресцентна светлина на бензиностанцията беше като островче насред мрачното тресавище. Телефонната будка бе просто огънато парче пластмаса около хромиран апарат. Малките квадратни бутончета изглеждаха размазани. Тя не можеше да ги различи, колкото и да се опитваше.

Отново чу заето.

— Моля, опитайте пак — помоли тя операторката. — Трябва да се свържа с „Мейфеър и Мейфеър“. Те имат няколко линии. Моля, опитайте. Кажете им, че Роуан Мейфеър се обажда спешно.

— Госпожо, те няма да позволят да ги прекъсна. Вече постъпиха няколко молби за това.

Шофьорът се върна в кабината на камиона. Тя чу, че запали мотора. Направи му знак да почака и бързо даде на операторката номера на къщата.

— Това е домашният ми номер, наберете го вместо мен, моля. Аз не… не мога да видя бутоните.

Болката пак се върна, като че я стегна обръч от болка. Приличаше на менструален спазъм, но много по-болезнен.

— Майкъл, моля те, обади се. Майкъл, моля те.

Телефонът звънеше ли, звънеше.

— Госпожо, обадихме се вече двайсет пъти.

— Вижте, трябва да се свържа с някого. Моля ви, продължавайте. Кажете им…

Отсреща й отговориха нещо, но ревът на камиона заглуши всичко. От малкия комин над кабината блъвна дим.

Роуан се обърна и слушалката се изплъзна от пръстите й и се удари в пластмасовата преграда. Шофьорът като че й махаше да се качва.

Мамо, помогни ми. Къде е татко?

Всичко е наред, Емалет. Бъди спокойна. Имай малко търпение.

Тя пристъпи напред, уж се чувстваше стабилна, но в следващия миг се стовари на асфалта. В коленете й пламна ужасна болка и тя усети, че полита напред.

Мамо, страх ме е.

— Дръж се, момичето ми — отвърна Роуан. — Дръж се. — Успя да се опре на ръце и се задържа. Боляха я само коленете. Двама служители от бензиностанцията се втурнаха да й помогнат. Шофьорът на камиона също слезе.

— Добре ли сте, госпожо? — попита я той.

— Да, да вървим — отвърна Роуан. Погледна го в лицето и добави: — Трябва да побързаме! — Всъщност ако не я бяха вдигнали, нямаше да може да стане. Облегна се на ръката на шофьора. Небето отвъд блатата бе пурпурно.

— Не можахте ли да се свържете?

— Не, но трябва да продължим.

— Госпожо, налага се да спра в Сейнт Мартинвил. Няма начин, трябва да взема…

— Разбирам. Оттам ще се обадя пак. Просто карайте, моля ви. Нека се махаме оттук.

Оттук. От изолираната бензиностанция на брега на блатото. Небето беше пурпурно, звездите надничаха отгоре, а луната бе голяма и ярка.

Той я вдигна с лекота и я сложи на седалката. После заобиколи, освободи ръчната спирачка и запали мотора, преди да затвори вратата и да натисне газта. Връщаха се на безкрайното шосе.

— Още ли сме в Тексас?

— Не, госпожо, вече сме в Луизиана. Сигурно искате да ви заведа на лекар.

— Не, добре съм.

Още щом го каза, болката я стегна отново и почти я накара да закрещи. Усети рязко ръгване отвътре.

Емалет, моля те, в името на обичта ти към мен.

Но, мамо, тя става все по-слаба. Страхувам се. Къде е татко? Мога ли да се родя без него?

Не още, Емалет. Тя въздъхна и се обърна към пътя. Големият камион караше с деветдесет мили в час по тясното шосе с изпотрошената мантинела, а пурпурното небе над тях притъмня, щом дърветата започнаха да стават по-високи. Ярките предни светлини на камиона осветяваха пътя. Шофьорът започна да си подсвирква.

— Имате ли нещо против да пусна радиото, госпожо.

— Не, моля ви, пуснете го.

И тогава пак усети ръгване отвътре. След миг се чуха ясните гласове на „Джъдс“. Тя се усмихна. Дяволска музика. Още едно ръгване и тя се наведе напред и се опря на таблото. После осъзна, че дори не си е сложила колана. Ужасно, а беше бременна.

Мамо…

Да, Емалет.

Времето дойде.

Не, рано е още. Стой мирна. Почакай, докато и двете сме готови.

Но обръчът от болка стегна корема й. Изгаряше я. Последва още един тласък и усещането, че нещо се разкъсва. Между краката й потече течност. Тя усети влагата и в същия миг кръвта се смъкна от лицето й. Отново почувства ужасно замайване — щеше да припадне.

— Спрете камиона — каза на шофьора.

Мъжът като че не я разбра.

— Лошо ли ви е, госпожо?

— Не. Спрете камиона. Виждате ли онези светлини? Спрете там. Там отивам. Спрете камиона! — Тя го погледна яростно и видя смущението му, страха му. Той най-сетне намали и спря.

— Знаете ли кой живее там?

— Разбира се. — Тя отвори вратата и се свлече по стъпалото. Роклята й беше мокра. Без съмнение и седалката бе мокра и сега той щеше да види това. Горкият човек. Колко ли отвратително му изглеждаше всичко. Щеше да реши, че се е напикала.

— Продължавайте, моля, благодаря ви — рече тя и затръшна вратата. Но чу, че той вика нещо отвътре.

— Госпожо, портмонето ви. Ето. Не, не, недейте, вече ми дадохте много пари.

Камионът обаче пак не потегляше. Тя тръгна право през канавката, изкачи бързо другата страна и пое през някаква гъста горичка под съпровода на мекото квакане на дървесните жаби. Пред себе си виждаше светлина. Вървеше към нея и най-сетне чу, че камионът потегли, а след секунди отново настъпи тишина.

— Намерих място, Емалет, сухо и топло място. Бъди спокойна, потърпи.

Не мога, мамо, трябва да изляза.

Тя се озова на някаква поляна. Светлините бяха още далече, вдясно от нея. Напред се простираше обширна тревиста морава и красив дъб — огромен, свел трагично дългите си клони, сякаш посягаше към гората в безплодно усилие да се присъедини към нея.

Този дъб й разби сърцето. Огромните му възлести клони бяха покрити с тъмен мъх, а небето над него бе ясно, осеяно със звезди.

Красиво място, Емалет. Емалет, ако умра, иди при Майкъл.

Пред очите й пак се мярна образът на Майкъл, номерът на къщата, номерът на телефона — информация за малкото същество в нея, което знаеше онова, което знаеше и тя.

Майко, не мога да се родя, ако умреш. Майко, нуждая се от теб. Нуждая се от татко.

Дървото изглеждаше така ясно, масивно и грациозно. Изведнъж я споходи видение на древна гора, в която дърветата бяха като храмове. Видя зелено поле, хълмове, обрасли с дървета.

Донелайт, мамо. Татко каза да ида в Донелайт, ще се срещнем там.

— Не, скъпа — каза тя на глас и посегна към дънера на дървото. Свлече се до него, грубата му кора миришеше приятно. На допир беше като камък, не приличаше на нещо живо, поне в назъбената си основа, където корените бяха като скали. Чак горе и настрани имаше малки клони, които се полюшваха на вятъра. — Иди при Майкъл, Емалет. Кажи му всичко. Иди при Майкъл.

Боли ме, мамо, боли ме.

— Запомни, Емалет, иди при Майкъл.

Мамо, не умирай. Трябва да ми помогнеш да се родя. Трябва да ми дадеш очите и млякото си, иначе ще бъда малка и безполезна.

Тя се отдалечи от дънера към място, където тревата беше мека и копринена на допир. Между два огромни клона.

Беше тъмно и приятно.

Ще умра, скъпа.

Не, мамо. Аз идвам. Помогни ми!

Тук беше тъмно и уютно, с купчини сухи листа и мъх, като будоар. Тя легна по гръб, тялото й пулсираше от вълните на болката. Над нея имаше мъх, мек мъх висеше отгоре й, луната се гушеше в него… беше толкова красива.

Почувства как някаква топла течност потича по вътрешната страна на бедрата й. Последва ужасна болка и нещо меко и влажно я докосна. Тя вдигна ръка, неспособна да я насочи и да посегне надолу.

Господи, нима бебето посяга от утробата й? Нима неговата ръка чувстваше на бедрото си? Мракът около нея се сгъсти, сякаш клоните се бяха затворили отгоре. После луната изгря и мъхът за миг стана сив. Роуан изви глава настрана. Звездите падаха във виолетовото небе. Това е раят.

— Направих грешка, ужасна грешка — каза тя. — Грехът ми беше суетата. Кажи това на Майкъл.

Болката се засили и тя знаеше защо, шийката на матката й се разтваряше. Изпищя, не можа да се сдържи, болката ставаше все по-ужасна и по-ужасна и накрая изчезна. Отдръпна се в бодежи и прималяване. Роуан се опита да види отново клоните, опита се да се надигне на ръце, за да помогне на Емалет, но не можа.

Огромна топла тежест легна на бедрата й. Върху корема й. Нещо влажно докосна гърдите й.

— Мамо, помогни ми!

Тя видя смътно в мрака над нея да се издига малка глава, дългата мокра коса беше лъскава, като воал на монахиня. Главата се издигаше ли, издигаше.

— Мамо, виж ме. Помогни ми! Иначе ще бъда малка и безполезна!

Лицето се надвеси над нейното, огромните сини очи се взираха в нея, влажната ръка стисна гърдите й и изцеди мляко от зърното.

— Ти ли си моето дете? — изплака тя. — О, миришеш на баща си. Ти ли си моето дете?

Отново се бе появила онази изгаряща миризма, като в нощта, когато той се роди. Миризма на нещо нагрято и опасно, на някакъв химикал. Тя усети, че я прегръщат ръце, че влажна коса докосна корема й, и пак почувства прекрасното усещане от кърменето, което разля наслада по цялото й тяло.

Болката бе изчезнала, напълно изчезнала. Мракът като че обгърна Роуан и я заключи между купчините листа, в леглото от мъх, под прекрасната тежест на жената, която лежеше отгоре й.

— Емалет!

Да, мамо. Млякото е хубаво. Млякото е прекрасно. Аз се родих, мамо.

Искам да умра. Искам ти да умреш. Искам и двете да умрем.

Вече нямаше за какво да се тревожи. Имаше усещането, че се носи из въздуха. Емалет пиеше млякото й с дълбоки, силни всмуквания, а тя не можеше да стори нищо. Дори не усещаше ръцете и краката си. Не усещаше нищо, освен кървенето, а когато се опита да каже… то изчезна, каквото и да беше. Искам да отворя очи, искам пак да видя звездите.

— Те са много красиви, майко. Те биха ме завели до Донелайт, ако не ни делеше голямото море.

Тя искаше да каже: „Не, не в Донелайт“, и пак да изрече името на Майкъл, но не можеше, вече не си спомняше кой точно беше Майкъл, нито защо е искала да каже това.

— Мамо, не ме изоставай!

Тя отвори очи за една скъпоценна секунда, видя виолетовото небе и високата слаба фигура над нея. Това не можеше да е нейното дете, не, това беше жена, появила се от мрака като някакъв гротесков израстък от топлата зелена земя, нещо чудовищно и…

— Не, мамо, не. Аз съм красива. Мамо, моля те, моля те, не ме оставяй.