Вещиците: Лашър

Петнайсет

Целият свят се разтресе от песента на баща й, от смеха на баща й. Той каза със своя пронизителен глас:

— Емалет, бъди силна. Вземи каквото ти трябва, майка ти може да се опита да те нарани. Бори се, Емалет, бори се, за да бъдем заедно. Помисли за долчинката, за изгрева и за нашите деца.

Емалет видя деца — хиляди деца като баща й и като нея самата — защото тя вече виждаше себе си. Виждаше дългите си пръсти, дългите си крайници, косата си, плуваща във водата на света, който беше майка й. Светът, който вече бе твърде малък за нея.

Как се смя баща й. Виждаше го как танцува през очите на майка си. Песента му за нея бе дълга и красива.

В стаята имаше цветя. Много цветя. Ароматът им се примесваше с аромата на баща й. Майка й плачеше ли плачеше, а баща й я върза за леглото. Тя го ритна и той се ядоса. После в небесата се чу гръм.

Татко, моля те, моля те, бъди добър с мама.

— Ще бъда. Сега излизам, дете — рече й той мислено. — Ще се върна с храна за майка ти, храна, която ще те направи още по-силна. Когато дойде времето, Емалет, първородната ми, ти трябва да се бориш с всичко, което се опита да ти попречи.

Мисълта за борба я натъжаваше. С кого трябва да се бори? Със сигурност не с майка си! Емалет и майка й бяха едно. Сърцето на Емалет бе свързано със сърцето на майка й. Когато майка й почувстваше болка, чувстваше я и Емалет, сякаш някой я блъскаше в стената на малкия й свят.

Само преди миг Емалет бе сигурна, че майка й знае, че тя е в нея! За миг майка й я почувства в себе си, но после кавгата с баща й пак започна.

Сега, щом вратата се затръшна, ароматът на баща й изчезна, а цветята се раздвижиха, закимаха и запулсираха в сумрачната стая. Емалет чуваше, че майка й плаче.

Не плачи, мамо, моля те. Натъжаваш ме. Целият ми свят се превръща в тъга.

Наистина ли ме чуваш, скъпа.

Да, майка й знаеше, че тя е там! Емалет се обърна и изви в своя миниатюрен свят, докосна покрива му и чу въздишката на майка си.

Да, мамо, кажи името ми като татко. Емалет. Кажи го!

Емалет.

И тогава майка й започна да й говори настойчиво.

Чуй ме, дете, аз съм в беда. Слаба и болна. Умирам от глад. Ти си вътре в мен, и слава богу, получаваш онова, от което имаш нужда, от зъбите ми, от костите ми, от кръвта ми. Но аз съм слаба. Той пак ме върза. Ти трябва да ми помогнеш. Какво да сторя, за да спася и двете ни?

Мамо, той ни обича. Обича теб, обича и мен. Той иска да изпълни света с нашите деца.

Майка й изстена и каза:

Стой мирна, Емалет. Зле ми е.

И после се изви от болка в леглото, краката й бяха разкрачени и вързани, ръцете също. От аромата на цветята й призляваше.

Емалет заплака. Мъката на майка й беше толкова ужасна. Тя видя майка си така, както баща й я виждаше — изпита, немощна, с тъмни кръгове около очите, приличаше на сова в леглото, на сова; и Емалет видя сова в гъста тъмна гора.

Скъпа, чуй ме, ти няма да бъдеш в мен завинаги. Скоро ще се родиш и тогава, Емалет, аз може да умра. Може да се родиш в мига на смъртта ми.

Не, майко.

Това бе непоносима мисъл — майка й мъртва! Емалет познаваше смъртта. Можеше да я надуши. Видя сова, простреляна със стрела, която пада на горската пътека, върху сухите листа. Тя знаеше какво е смърт, така както знаеше какво е долу и горе, и всичко наоколо, какво е вода, познаваше собствената си кожа, косата си, която можеше да хване с пръсти и да потърка по устните си. Смърт беше да не си жив! Дългите истории, разказани от баща й, отново нахлуха в главата й — за долчинката и как те трябва да бъдат заедно и да станат силни.

— Помни — бе казал баща й веднъж, — те не проявяват никаква милост към онези, които не са от техния вид. Ти също трябва да си безмилостна. Ти, дъще моя, невесто моя, моя малка майчице.

Не умирай, мамо. Не можеш да направиш това. Не умирай.

— Опитвам се, скъпа, но чуй ме. Баща ти е луд. Той мечтае за лоши неща и когато се родиш, трябва да избягаш оттук. Трябва да избягаш и от мен, и от него, да потърсиш помощ. — После майка й започна да плаче, като клатеше неутешимо глава.

Баща й се връщаше. В ключалката се завъртя ключ. Разнесе се неговата миризма и миризмата на храна.

— Ето, скъпа моя — каза той. — Нося ти портокалов сок, мляко и други хубави неща.

Той седна до майка й на леглото.

— О, няма да трае дълго! — рече. — Виж как се бори тя! А и гърдите ти пак се пълнят с мляко!

Майка й изпищя. Той запуши устата й с ръка, а тя се опита да захапе пръстите му!

Емалет заплака. Това беше ужасно, ужасно, този мрак и това ехтене навсякъде. Какво бе светът, когато някой страда толкова? Нищо. Тя искаше да сложи нещо в устите им, да ги запуши, за да не си говорят с такава омраза. Натисна покрива на света си. Виждаше се вече като родена жена, как тича от единия до другия, запушва устите им с листа от гората, за да не изричат омразните думи.

— Ще изпиеш сока и млякото — каза баща й с ярост.

— Само ако ме отвържеш и ми позволиш да стана. После ще ям. Ако мога да седна на леглото, ще ям.

Моля те, татко, бъди добър с мама. Сърцето й е изпълнено с мъка. Мама трябва да се храни. Мама умира от глад. Мама е слаба.

Добре, скъпа моя. Баща й беше изплашен. Не можеше пак да остави така майка й без храна и вода.

Той сряза тиксото, с което бяха вързани ръцете и краката й.

Майка й събра крака, свали ги от леглото и двете тръгнаха — тя и майка й — напред-назад, напред-назад. Към банята, изпълнена с ярка светлина и блестящи неща, където миришеше на вода и на препарати.

Майка й затвори вратата и взе голяма порцеланова плоча от тоалетната. Емалет разбираше тези неща, защото майка й ги разбираше, но не напълно. Порцеланът беше твърд и тежък, майка й бе изплашена. Тя вдигна плочата високо. Тежеше като надгробен камък.

Баща й отвори вратата с трясък, майка й се обърна и стовари порцелановата плоча на главата му. Той извика.

Болка за Емалет. Мамо, недей.

Но баща й падна притихнал на земята, без да плаче. Майка й го удари още веднъж с плочата. От ушите му рукна кръв. Той затвори очи. Той сънуваше. Майка й отстъпи назад разплакана и пусна порцелановата плоча.

Майка й бе много развълнувана, изпълнена с надежда. За малко да падне, но прекрачи баща й и хукна към стаята. Сграбчи дрехите си, чантата си от дрешника, чантата й, чантата й, трябваше да си вземе чантата, и хукна боса по коридора. Емалет се люлееше диво в нея, посягаше да се закрепи, да усмири малкия си свят.

Бяха в асансьора. Слизаха надолу, надолу, надолу! Това много хареса на Емалет. Бяха извън стаята. Майка й се облегна на стената на асансьора и започна да се облича. Мърмореше си нещо на глас, плачеше и бършеше лицето си. Облече червения пуловер през глава. Дръпна ризата си, но не можа да я закопчее. Опъна пуловера отгоре.

Къде отиваха?

Мамо, какво стана с татко? Къде отиваме?

Той иска да заминем. Трябва да заминем, бъди тиха и търпелива.

Майка й не казваше истината. Някъде далеч Емалет чу баща й да шепти името й.

Майка й спря пред вратата на асансьора. Много я болеше. Болката се засилваше все повече и повече. Емалет въздъхна и се опита да се свие, за да не причинява болка на майка си. Но светът й ставаше все по-тесен и по-тесен. Майка й въздъхна, сложи ръка на очите си и се наклони на една страна.

Мамо, не падай.

Тогава майка й обу обувките си и започна да тича, чантата й висеше на рамото и се удряше в стъклените врати. Но тя не можа да тича дълго. Вече бе много тежка. Сложи ръце на корема си, над Емалет, и спря. Прегръщаше Емалет и я успокояваше.

Мамо, обичам те.

И аз те обичам, скъпа. Но трябва да ида при Майкъл.

Майка й мислеше за Майкъл, представяше си го, мъжът с тъмна коса, усмихнат, едър и мил, много различен от баща й. Ангел, каза майка й, който ще ни спаси. Тя притихна за момент и надеждата и радостта й се вляха и в Емалет. Емалет почувства радост.

Емалет за първи път чувстваше щастието на майка си. Майкъл.

Но насред това прекрасно спокойствие, когато Емалет опря глава срещу ръцете на майка си, а майка й прегърна света на Емалет, Емалет чу, че баща й я вика.

Майко, татко се е събудил. Чувам го. Вика ме.

Майка й излезе на улицата. Колите и камионите ревяха покрай тях. Майка й хукна към един голям камион, който се извиси над нея като сияеща стена от стомана, като огромно лице със зла уста и нос.

Да, скъпа моя, това ще ни спаси.

Майка й събра всички сили и успя да се качи на високото стъпало и да отвори вратата.

— Моля ви, господине, вземете ме с вас, където и да отивате! Трябва да тръгна с вас! — Тя затръшна вратата на камиона. — Карайте, за бога, аз съм само една жена, не мога да ви нараня!

Емалет, къде си?

— Госпожо, трябва да идете в болница. Вие сте болна — каза мъжът, но се подчини.

Големият камион потегли, моторът му изпълни целия свят с шум. На майка й й призля от клатенето и подскачането на камиона, и от болката. Постоянна болка. Главата й се отпусна на седалката.

Емалет, майка ти ме нарани!

Мамо, той ни вика.

Скъпа, ако ме обичаш, не му отговаряй.

— Госпожо, ще ви заведа в болницата.

Майка й искаше да каже: „Не, моля ви, недейте. Отведете ме оттук“. Но нямаше сили за това. Усещаше в устата си вкус на болест и дори на кръв. Болеше я. Емалет също чувстваше болката й.

Гласът на баща й беше много далечен, нямаше думи, само викове.

— Ню Орлиънс — каза тя. — Там е домът ми. Трябва да се върна там. Трябва да стигна до къщата на Мейфеър на Първа и „Честнът“.

Емалет знаеше каквото знаеше майка й. Там беше Майкъл. Щеше й се да каже това на шофьора на камиона. Майка й беше много зле. Майка й скоро ще повърне и тогава ще дойде онази ужасна миризма.

Спокойно, мамо. Вече не чувам татко.

— Майкъл Къри, в Ню Орлиънс. Трябва да стигна при него. Ще ви платя. Ще ви платя много. Ще ви платя. Обадете му се. Вижте — ще спрем до телефон по-късно, когато излезем от града, но…

Тя извади пари от чантата си — много, много пари. Мъжът се втренчи в майка й с кръглите си човешки очи, беше изумен, но искаше да й помогне, да направи каквото тя му казва, мислеше, че е млада и хубава.

— Ще тръгнем ли на юг? — попита майка й, отново й беше зле, едва говореше. Болката я обгърна отново, обгърна и Емалет. Ооооох… Това бе най-ужасното нещо, което Емалет бе чувствала. Тя ритна в малкия си свят. Но не искаше да ритне майка си.

Гласът на баща й отдавна бе отмрял сред грохота на колите и сиянията на светлините. Светът около тях бе огромен.

— Отивам на юг, госпожо — каза мъжът. — Отиваме на юг, точно така, но позволете ми да ви заведа в болница.

Майка й затвори очи и светлината в ума й угасна. Главата й се килна настрана. Тя спеше и сънуваше. Парите бяха паднали в скута й, по пода и по педалите. Мъжът се навеждаше и вдигаше по една банкнота, като се опитваше да не отделя очи от пътя и колите, които фучаха пред него. Коли, път, значи магистрала. Ню Орлиънс, юг.

— Майкъл — каза майка й. — Майкъл Къри. Ню Орлиънс. Но знаеш ли, мисля, че е записан при Мейфеър в указателя. „Мейфеър и Мейфеър“. Обади се на „Мейфеър и Мейфеър“.