Вещиците: Лашър

Двайсет и едно

Хората, които живееха в тази светла малка къща, бяха с кафява кожа. Очите им бяха черни, косите им също. Кожата им светеше под лампата над масата. Бяха дребни, с очертани скули, а дрехите им бяха много ярки — червено, синьо, бяло. Дрехи, които се опъваха по пълните им ръце. Когато видя Емалет, жената стана и отиде до мрежестата врата.

— За бога, дете! Влизай вътре! — рече тя и погледна Емалет в очите. — Джером, ела виж. Та това дете е чисто голо. Господи боже!

— Измих се с вода — каза Емалет. — Майка ми е болна, лежи под дървото. Тя не може да говори вече. — Емалет протегна ръце напред. Бяха влажни. Косата й също висеше на мокри кичури по гърдите. Беше й малко студено, но въздухът в стаята бе топъл и неподвижен.

— Ела, ела вътре — каза жената и я дръпна за ръка. Свали кърпа от една кука и започна да бърше мократа й коса.

Водата се стичаше в локвичка по лъскавия под. Колко чисто беше всичко тук. Неестествено. Съвсем различно от ароматната нощ навън, пълна с крила и прелитащи сенки. Това беше подслон, убежище от нощта, убежище от насекомите, които жилят, и от нещата, които бяха изпорязали и изподраскали босите крака и голите ръце на Емалет.

Мъжът стоеше неподвижен и се взираше в нея.

— Дай й кърпа, Джером, не стой така. Дай й кърпа и някакви дрехи. Дете, какво се е случило с теб? Къде са ти дрехите? Да не би някой да те е наранил?

Емалет не беше чувала такива гласове, гласове на кафяви хора. Те бяха някак по-мелодични от гласовете на останалите. Извисяваха се и стихваха в някакъв отчетлив ритъм. Бялото на очите на тези хора не беше чисто бяло. Имаше жълтеникав оттенък, който подхождаше на кафявата им кожа. Дори баща й не говореше така мелодично. Баща й бе казал: „Ще се родиш с цялото знание, от което се нуждаеш. Не позволявай на нищо да те изплаши“.

— Бъдете добри с мен — каза Емалет.

— Джером, дай дрехите! — извика жената, която бе свалила руло салфетки от полицата и попиваше ръцете и раменете на Емалет с тях. Емалет взе салфетки и избърса лицето си. Ммм. Хартията бе груба, но от нея не я заболя, миришеше хубаво. Книжни кърпи. Емалет усети аромата от кухнята. Хляб, мляко, кашкавал. Да, подуши млякото и кашкавала. Кашкавал беше, нали така? Яркожълто кубче, което бе поставено на масата. Емалет искаше от него, но те не й бяха предложили.

„Ние по природа сме добри и мили хора — бе казал баща й. — Затова толкова ни мразеха в миналото.“

— Какви дрехи? — попита мъжът на име Джером, който сваляше ризата си. — В къщата няма нищо, което ще й стане. — Подаде й ризата си. Емалет искаше да я вземе, но освен това искаше и да я огледа. Тя беше синьо-бяла, на малки квадратчета като покривката на масата, само че тя бе в червено и бяло.

— Панталоните на Бъди ще й станат — каза жената. — Вземи от неговите панталони и дай тая риза.

Малката къща искреше. Червените и бели квадрати на масата също искряха. Сякаш ако хванеше ръба на белите и червените квадрати, би могла да ги смъкне оттам. Защото това всъщност беше някакъв плат. Отзад имаше искрящо бял хладилник. Тя знаеше как се завърта дръжката и че вътре ще има студено мляко.

Беше гладна. Бе изпила всичкото мляко на майка си, докато тя лежеше и се взираше в дървото. Беше плакала, плакала и после отиде да се изкъпе във водата. Водата бе зеленикава и не миришеше добре. Но в края на полянката имаше чучурче с дръжка и Емалет се изми по-хубаво.

Мъжът се втурна обратно в стаята с чифт дълги панталони, каквито носеха и той, и баща й. Емалет ги облече, дръпна ги по дългите си слаби крака и почти загуби равновесие. Усещаше студения цип на корема си. Копчето също беше студено. Но нищо. Тя бе още новородена и не съвсем укрепнала.

Баща й бе казал: „Ще можеш да вървиш, но ще ти е трудно“. Панталоните веднага я стоплиха. „Но помни, ще можеш да правиш всичко, което ти се наложи да правиш.“

Тя промуши ръка в ръкава на ризата, която жената държеше зад нея. Тази дреха й хареса повече. Приличаше на кърпата, с която жената още сушеше косата й. Косата на Емалет бе златистожълта. Изглеждаше така ярка в ръцете на жената, които имаха розови, а не кафяви длани.

Емалет погледна към копчетата на ризата. Жената започна да ги закопчава много бързо. Ето така. Емалет бързо се научи и закопча останалите много бързо. После се засмя.

Баща й бе казал: „Ще се родиш научена, както птиците се раждат с умението да строят гнезда, както жирафите знаят как да ходят, както костенурките знаят как да пълзят по земята и да плуват в морето, въпреки че никой никога не ги е учил на това. Помни, хората не се раждат с тези инстинктивни познания. Хората се раждат неоформени, незавършени, но ти ще можеш да тичаш и да говориш. Ти ще познаваш всичко“.

Е, не всичко, помисли си Емалет, но всъщност наистина знаеше, че това там на стената е часовник, а другото на перваза — радио. Ако го включиш, от него излизат гласове и музика.

— Къде е майка ти, дете? — попита я жената. — Каза, че е лошо, къде е?

— На колко години е това момиче? — попита мъжът, стоеше скован, със стиснати в юмруци ръце. Беше си сложил шапката и се взираше в Емалет. — Къде е тази жена?

— Откъде да знам на колко години е момичето? Изглежда като твърде израснало малко дете. Скъпа, на колко си години? Къде е майка ти?

— Новородена съм — каза Емалет. — Затова мама е болна. Тя не е виновна. Просто няма повече мляко. Много е зле, до смърт, и мирише на смърт. Но все пак имаше достатъчно мляко. Аз не съм от малките хора. Вече няма нужда да се страхувам от това. — Тя се обърна и посочи. — Вървете дълго, през моста и под дървото, тя е там, където клоните докосват земята. Но не мисля, че вече може да говори. Ще сънува, докато умре.

Мъжът излезе и трясна силно вратата зад гърба си. Тръгна много решително по тревата и после даже се затича.

Жената се взираше в нея.

Емалет сложи ръце на ушите си, но беше твърде късно, защото мрежестата врата изтряска така силно, че я оглуши. Постепенно звънтенето в главата й отшумяваше. Мрежеста врата. Не стъклена. Тя знаеше какво е стъкло. Бутилката на масата бе стъклена. Тя помнеше стъклото на прозорци, стъкло на мъниста, много неща бяха от стъкло. Пластмаса. Мрежестата врата бе от мрежа и пластмаса.

„Всичко е записано в теб“ — бе казал баща й.

Тя погледна жената, искаше да я помоли за храна, но сега бе по-важно да излезе оттук и да открие баща си или Донелайт, или Майкъл в Ню Орлиънс, което се окажеше по-лесно за намиране. Беше гледала звездите, но те не й показаха пътя. Баща й бе казал, че ще го намери по звездите. Но сега тя не беше толкова сигурна.

Обърна се, отвори вратата и пристъпи навън. Затвори я внимателно, за да не изтрещи. Всички дървесни жаби пееха. Всички щурчета пееха. Всички твари пееха за някого, чието име никой не знаеше, дори баща й. Те шумоляха и шаваха в тъмното. Нощта беше жива. Ето, и мъничките насекоми се къпеха в светлината на крушката! Тя махна с ръка към тях. Как се пръснаха само, но скоро пак се събраха на малко облаче.

Загледа се в звездите. Винаги щеше да помни тези съзвездия, начина, по който потъваха сред далечните дървета, и колко черно изглежда небето на места, а колко тъмносиньо на други. Да, и луната. Вижте луната. Красивата искряща луна. Татко, най-сетне я видях. Да, но за да иде в Донелайт, трябва да знае как ще изглеждат звездите, когато стигне целта си. Жената хвана ръката й, после я погледна и я пусна.

— Много си мека! — възкликна тя. — Мека и розова като малко бебе.

„Не им казвай, че си новородена — бе казал баща й. — Не им казвай, че скоро ще умрат. Просто ги съжалявай, защото това е последният им час.“

— Благодаря ти — каза Емалет. — Сега ще тръгвам. Отивам в Шотландия или в Ню Орлиънс. Знаеш ли пътя?

— Е, Ню Орлиънс не е чак толкова далече — отвърна жената. — Но виж, пътя до Шотландия не го знам. Но ти не можеш да вървиш боса. Нека ти дам едни обувки на Бъди. Господи, май само неговите ще ти станат.

Емалет се загледа в гъстата гора. Видя как мракът се събира над водата, отвъд моста. Не знаеше дали може да изчака да й донесат обувки.

„Те се раждат без почти никакво знание — бе казал баща й. — А и малкото, което имат, скоро забравят. Те вече не могат да долавят ароматите или да виждат моделите. Вече не могат да избират по инстинкт храната си. Могат да се отровят. Те нямат твоя слух, нито пък могат да чуват пълната прелест на песните. Те не са като нас. Те са само фрагменти. И от тези фрагменти ние ще градим, но това ще бъде тяхната смърт. Бъди милостива.“

Къде беше баща й? Ако той бе виждал звездите над Донелайт, тогава и тя трябваше да ги познава, да знае как изглеждат. Вече нищо не надвисваше над майка й.

Жената се върна и сложи обувки пред краката й. На Емалет й беше трудно да пъхне дългите си меки стъпала в тях, пръстите й се свиха, кожата я дращеше, но тя знаеше, че е по-добре да има обувки. Трябваше да носи обувки. Баща й носеше обувки. Майка й също. Емалет беше порязала крака си на един остър камък в тревата. Така беше по-добре. Стана още по-добре, когато жената завърза здраво връзките. На малки панделки, колко красиво. Тя се засмя, когато видя панделките. Но още по-красиви бяха пръстите на жената, докато ги връзваше.

Колко големи изглеждаха краката на Емалет в сравнение с малките крака на тази жена.

— Довиждане, госпожо. Благодаря ви — каза Емалет. — Бяхте много мила с мен. Съжалявам за всичко, което ще се случи.

— Какво ще се случи, дете? — попита жената. — Какво точно ще се случи? Господи, каква е тази миризма? Май идва от теб? Първо си помислих, че е защото си мокра от блатото, но май това е друга миризма.

— Каква миризма?

— Ами не знам, приятна е, като на сладки.

О, значи и Емалет излъчваше такава миризма. Затова ли не можеше да усети аромата на баща си? Вероятно сега тя самата бе в капана на миризмата. Вдигна пръсти към носа си. Да, ето я — излъчваше се от порите й. Миризмата на баща й.

— Не зная — каза Емалет. — Мисля, че би трябвало да разбирам тези неща. Моите деца ще ги разбират. Сега трябва да вървя. Трябва да ида в Ню Орлиънс. Така ми каза мама. Тя много ме моли да ида там. Иди в Ню Орлиънс, каза мама. Той бил по пътя за Шотландия, така че пак ще спазя заръката на татко. Е, ще тръгвам.

— Чакай малко, дете. Седни, нека първо Джером се върне. Той търси майка ти. — Жената извика името му в тъмното, но той не се появи.

— Не, госпожо, ще тръгвам — каза Емалет, наведе се, докосна леко жената по раменете и я целуна по гладкото кафяво чело. Почувства черната й коса — помириса я, а после я погали по бузата. Хубава жена.

Виждаше, че жената харесва миризмата й.

— Чакай, скъпа.

Емалет за първи път целуваше някой освен майка си и сълзите й рукнаха отново, щом погледна кафявата жена с черната коса и големите очи. Домъчня й, че те всички ще умрат. Мили хора. Мили хора. Но Земята не беше достатъчно голяма за всички тях, а те просто щяха да прокарат пътя за други — по-мили и по-детски същества.

— Накъде е Ню Орлиънс? — попита тя. Майка й не знаеше. Баща й също не й бе казал.

— Ами мисля, че е натам — каза жената. — Честно да ти кажа, не знам точно. Мисля, че е на изток. Но защо не…

— Благодаря ти, скъпа моя — каза Емалет, като използва любимото обръщение на баща си. И после тръгна.

С всяка крачка се чувстваше все по-добре. Вървеше все по-бързо по мократа трева. Излезе на шосето, под светлините на електрическите лампи, и продължи напред. Косата й се развяваше, а дългите й ръце се размахваха.

Вече беше съвсем суха под дрехите, освен малкото влага по гърба й, която я дразнеше, но и тя щеше скоро да изсъхне. Косата й също бе мокра, но бързо съхнеше и ставаше все по-лека. Тя видя сянката си на пътя и се засмя. Колко висока и слаба бе в сравнение с кафявите хора. Колко голяма беше главата й. Дори в сравнение с майка й. Бедната й майчица, лежеше под дървото и се взираше в здрача и зеленината. Накрая вече дори не я чуваше. Не можеше да чуе нищо. О, само да не бяха избягали от баща й.

Но тя ще го намери. Трябва да го намери. Та те бяха сам-сами на този свят. И Майкъл. Майкъл беше приятел на майка й. Майкъл ще й помогне. Майка й каза: „Иди при Майкъл. Първо там иди“. Това бяха последните й думи. Иди при Майкъл.

Така тя щеше да се подчини и на майка си, и на баща си.

— Ще те потърся — каза на глас.

Сигурно нямаше да е толкова трудно, пък и ходенето беше забавно.