Вещиците: Лашър

Четири

Един час до Великопостната сряда. В малката къща на Залива беше тихо, многобройните врати бяха отворени към белия плаж. Звездите висяха на далечния тъмен хоризонт — просто ивица светлина между небето и морето. Мекият вятър се носеше из малките стаи на къщата, под ниските тавани, и довяваше тропическа свежест до всяка ниша и процеп, макар че самата къща бе студена.

Джифорд не усещаше студа. Беше облечена с дълъг вълнен пуловер с поло яка, а краката й бяха обути с вълнени чорапи. Наслаждаваше се на мразовития бриз така, както и на яростната, особена горещина на буйния огън. Студът, ароматът на морето, ароматът на огъня — всичко това беше Флорида през зимата за Джифорд, нейното убежище, нейното скривалище, нейното безопасно място.

Тя лежеше на дивана пред камината и се взираше в белия таван, гледаше играта на светлината по него и се чудеше някак пасивно, без любопитство, какво в Дестин я прави толкова щастлива — защо винаги бяга от безкрайния мрак на живота у дома тук. Беше наследила тази малка къща на брега от прапрабаба си по бащина линия, Дороти, и бе прекарала най-прекрасните си мигове в нея.

Сега обаче не беше щастлива. Беше просто по-малко нещастна, отколкото ако бе останала в Ню Орлиънс за Марди Грас. Познаваше това нещастие, това напрежение. И знаеше, че няма да може да иде в старата къща на Първа улица за празника, без значение дали й се иска да го направи, нито колко виновна ще се чувства заради бягството си.

Марди Грас в Дестин, Флорида. Не беше по-различен от всеки друг ден през годината. Чисто и тихо, далеч от грозните паради, от тълпите, от пръснатите по Сейнт Чарлз авеню боклуци, от пияните и спорещи роднини, от любимия й съпруг Райън, който се държеше така, все едно Роуан не бе избягала и не бе оставила Майкъл Къри, сякаш не бе имало никаква кървава борба на Коледа в къщата на Първа улица, сякаш всичко можеше да се изглади, да се оправи и да се скрепи с юридически формулировки и предписания, когато всъщност се разпада.

Майкъл Къри бе на крачка от смъртта по Коледа. Никой не знаеше какво се е случило с Роуан. Всичко беше толкова ужасно и все пак те искаха да се съберат на Марди Грас в къщата на Първа улица.

Разбира се, великото завещание на Мейфеър не беше в опасност. Огромните влогове на Джифорд не бяха в опасност. В опасност беше здравият разум на семейството — колективният дух на около шестстотин местни Мейфеър, всички трети или четвърти братовчеди помежду си, които се бяха възнесли в небето от радост заради женитбата на Роуан, новата наследница, а после бяха запратени право в адската бездна от внезапното й изчезване и от страданията на Майкъл Къри, който все още се възстановяваше от сърдечния пристъп, получен на Коледа. Горкият Майкъл. Беше остарял с десет години от януари насам.

Събирането в къщата на Марди Грас не беше заради вярата, а заради отчаянието — опит да се задържи частица от оптимизма и въодушевлението, изчезнали след онзи ужасен следобед. Но даваха ли си сметка всички какво причиняват на Майкъл? Даваха ли си сметка какво изпитва той? Да е обграден от семейството на Роуан, сякаш всичко е наред, а нея да я няма. Цялата тази история бе съвсем типична за Мейфеър — нетактична, невъзпитана, неморална — и то маскирана като някакво весело семейно събиране или празненство.

„Аз не съм се родила човешко същество, родила съм се Мейфеър“, помисли си Джифорд. „Омъжих се за Мейфеър и родих деца Мейфеър; ще умра като Мейфеър, в това няма съмнение, и те ще се скупчат в погребалния салон, за да плачат в стил Мейфеър, а как ще е минал животът ми?“ Напоследък тази мисъл я спохождаше често, но изчезването на Роуан я бе довело почти до ръба на пропастта. Колко още можеше да понесе? Защо не бе предупредила Роуан и Майкъл да не се женят, да не живеят в онази къща, да не остават в Ню Орлиънс?

А и историята с медицинския център — огромния комплекс за неврологични изследвания, който Роуан искаше да създаде, начинанието, събудило толкова много ентусиазъм сред стотиците членове на семейството, особено у най-големия син на Джифорд, Пиърс, любимецът й, който сега бе направо съсипан, че медицинският център и всичко, замислено от Роуан, ще се отложи за неопределено време. Шелби също беше разстроена, въпреки че още беше в университета и не бе така запалена по идеята; дори Лилия, най-малкото и най-отчужденото й дете, бе писала от Оксфорд на всяка цена да продължат с медицинския център.

Джифорд почувства внезапно напрежение, когато отново събра пак парчетата на пъзела, но само за да се изплаши отново от картината и отново да се убеди, че нещо трябва да бъде разкрито, разбулено, направено!

Освен това оставаше и въпросът със съдбата на Майкъл. Какво щеше да стане с него? Той се възстановяваше, така поне твърдяха. Но как да му кажат колко лошо е положението, без да застрашат здравето му? Той можеше да получи още един пристъп, вероятно фатален.

„И така, наследството на Мейфеър съсипа още един невинен мъж“, помисли си Джифорд с горчивина. Не е чудно, че всички ние се омъжваме за братовчедите си; не искаме да въвличаме невинни хора. Ако се омъжваш за Мейфеър и ти трябва да си Мейфеър. Има твърде много кръв по ръцете ни.

Мисълта, че Роуан е в опасност, че някак е била принудена да си тръгне, че нещо може да й се е случило, ужасяваше Джифорд. Да, тя беше сигурна, че нещо се е случило с Роуан. Нещо наистина лошо. Всички го усещаха. Мона също го усещаше, а това не биваше да се подценява. Мона никога не правеше мелодрами, не се фукаше, че вижда духове в трамвая по Сейнт Чарлз. Мона бе казала миналата седмица, че не бива да се надяват много Роуан да се върне и ако искат медицински център, ще е най-добре да си го направят сами.

Като си помислиш само, усмихна се Джифорд на себе си, че великата фирма „Мейфеър и Мейфеър“, представляваща Мейфеър от цяла вечност, се вслушва в думите на едно тринайсетгодишно дете. Но си беше така.

Най-много съжаляваше, че не беше запознала Роуан и Мона. Може би Мона щеше да усети нещо. Джифорд съжаляваше за толкова много неща, че понякога й се струваше, че целият й живот е едно огромно съжаление. Под красивата картина на идеалния й дом в Метаир, прекрасните й деца, красивия й съпруг, нейния собствен мек южняшки стил, се криеше единствено съжаление, сякаш целият й живот бе построен върху огромен, таен затвор.

Тя просто очакваше да чуе новината. Роуан е мъртва и от стотици години за първи път няма наследница на завещанието. О, това завещание. Как би могла сега, когато прочете дългия разказ на Аарън Лайтнър, да мисли за него по същия начин? Къде е сега скъпоценният смарагд? Със сигурност нейният оправен съпруг го е заключил в някой сейф. Там трябваше да заключи и тази ужасна история. Никога нямаше да му прости, че бе позволил тя да попадне в ръцете на Мона. Тази дълга история на поколения вещици, описана от Таламаска.

Може би Роуан бе избягала със смарагда? Това й напомни нещо друго — един от по-малките й поводи за съжаление… Беше забравила да изпрати медальона на Майкъл.

Намери го до басейна само два дни след Коледа, докато детективите и криминалистите събираха улики из къщата, докато Аарън Лайтнър и неговият странен колега — Ерих Еди-кой-си, събираха проби от кръвта по стените и килимите.

— Даваш ли си сметка, че те ще напишат всичко това в досието си? — беше възкликнала Джифорд, но Райън ги бе оставил да продължат. Заради Лайтнър. Всички му вярваха. Всъщност Беатрис беше влюбена в него. Може би дори щяха да се оженят.

Медальонът с архангел Михаил. Прекрасния стар сребърен медальон със скъсана верижка. Беше го пъхнала в чантичката си с намерението да го изпрати после на Майкъл — след като се върне от болницата, разбира се, за да не го разстройва. Трябваше да го даде на Райън, преди да тръгне насам. Но кой знае? Майкъл сигурно бе носил този медальон на Коледа, когато едва не се удави в басейна. Горкият Майкъл.

Цепениците в камината се разместиха шумно и мека успокояваща светлина лумна по белия скосен таван. Джифорд изведнъж усети колко тих е бил прибоят през целия ден. Сякаш бе заглъхнал напълно. Зачуди се възможно ли е това. Обичаше шума на вълните. Искаше да чува рева им в тъмното, сякаш океанът заплашва да залее сушата. Сякаш природата приижда към къщите по брега, към бунгалата и къмпингите, за да им напомни, че могат да бъдат изметени от мекото пясъчно лице на земята всеки миг, стига само да се извие ураган или да се надигне приливна вълна. А те, разбира се, все някога щяха да дойдат.

Джифорд обичаше тази мисъл. Спеше най-добре, когато океанът беше бурен. Страховете й, нещастието й, не вирееха пред страха от нещо природно. Те идваха от легендите, от тайните, от семейните истории за миналото. Тя обичаше своята малка къщичка заради нейната крехкост, защото една буря със сигурност можеше да я разпилее като тесте карти за игра.

Този следобед тя измина няколко мили на юг, за да нагледа къщата, която Майкъл и Роуан бяха купили. Доста модерна сграда, построена както трябва — на пилони — обърната към пустия плаж. Но там нямаше никакви признаци на живот. Беше ли очаквала друго?

Тръгна обратно, силно потисната от самата гледка на мястото — колко го обичаха Роуан и Майкъл, бяха прекарали там медения си месец — и доволна, че нейната къщичка беше ниска и стара, скрита зад малка и незначителна дюна, така както никой вече не строеше днес. Харесваше й, че може да излезе през вратата, да слезе по трите стъпала и после да извърви дървената пътека, за да се озове на пясъчния плаж, до самия край на морето.

А Заливът си беше море. Шумен или тих, той си беше море. Огромна, безкрайна морска шир. Поглъщаше целия хоризонт на юг, сякаш беше самият край на света.

Имаше още час до Великопостната сряда. Тя очакваше този момент, сякаш тогава щеше да удари часът на вещиците, напрегната и нехаеща за Марди Грас. Никога не бе обичала този празник, беше по-претрупан, отколкото можеше да понесе.

Искаше да е будна, когато празникът свърши; искаше да почувства настъпването на Великите пости, сякаш самата температура на въздуха щеше да се промени. Беше стъкнала огъня и се бе отпуснала на дивана, за да брои часовете и минутите. Чувстваше се някак виновна, че не отиде на Първа улица, че не направи нищо, за да предотврати онова бедствие, и се изпълваше с негодувание към онези, които се бяха опитали да я спрат, да попречат на добрите й намерения, онези, които като че не можеха да направят разлика между реална и въображаема заплаха, които пренебрегваха с лекота всяка нейна дума.

„Трябваше да предупредя Майкъл Къри“, помисли си тя. Трябваше да предупредя Роуан Мейфеър. Но те са прочели досието. Те със сигурност са знаели! Никой не може да бъде щастлив в къщата на Първа улица. Беше напълно безсмислено да я ремонтират. Злото там живее във всяка тухла, във всяко късче хоросан. Тринайсет вещици и като си помислиш само, че всички вехтории на Жулиен още бяха на тавана. Злото живееше в тях; то живееше в гипсовите тавани, на верандите, под стрехите, както осите изграждаха гнездата си в капителите на коринтските колони. За тази къща нямаше надежда, нямаше бъдеще. Винаги бе знаела това.

Нямаше нужда онези от Таламаска да й го казват. Тя го знаеше.

Разбра го още когато за първи път стъпи в къщата — беше малко момиченце, заведе я баба й, Древната Евелин, още тогава я наричаха така, защото вече беше стара, а имаше няколко по-млади жени в рода с името Евелин. Една беше омъжена за Чарлз Мейфеър, а друга за Брайс — но не помнеше какво точно се случи с тях.

Двете с Древната Евелин отидоха на Първа улица, за да посетят леля Карл и горката Деидре, наследницата, в нейния люлеещ се трон. Джифорд видя прословутия призрак на Първа улица ясно и съвсем отчетливо — мъж, който стоеше до стола на Деидре. А леля Карлота, тази стоманена, студена и зла леля Карлота, говореше с тях в зловещия салон, сякаш там нямаше никакъв призрак.

По онова време Деидре вече бе изпаднала в кататония. „Горкото дете — бе казала Древната Евелин. — Жулиен предвиди всичко това.“ Още едно от нейните изявления, които отказваше да обясни, въпреки че често ги повтаряше. А по-късно каза на Джифорд: „Деидре позна само мъката и никога щастието да бъде една от нас“.

„Какво щастие?“ — чудеше се сега Джифорд, както се бе чудила и тогава. Какво имаше предвид Древната Евелин? Да, Джифорд се досещаше. Всичко бе запечатано на старите фотографии на чичо й Жулиен. Жулиен и Евелин в „Шутц Беъркет“ в летен ден, облечени с бели палта и с шофьорски очила. Жулиен и Евелин под дъбовете на Одюбон парк; Жулиен и Евелин в стаята му на третия етаж. Десет години след смъртта на Жулиен Евелин бе заминала със Стела за Европа, където бяха преживели своята „афера“, за която Евелин говореше толкова тържествено.

Навремето, преди да престане да говори, Древната Евелин все разказваше тези истории, шептеше ги поверително — как Жулиен е легнал с нея, когато била на тринайсет, как дошъл на Амелия стрийт и извикал от страничната алея: „Евелин, слез долу, Евелин!“, и принудил дядо й Уокър да я пусне от стаята на тавана, където била заключена.

Да, между тях двамата имаше кръвна вражда — започнала още от онова убийство в Ривърбенд, когато Жулиен бил момче, заради един инцидент с пистолет, завършил със смъртта на братовчед му Августин. Правнукът на Августин се кълнеше в омразата си към човека, убил предшественика му, макар че всички бяха предшественици на всички по един или друг начин. Плетеница, истинска плетеница. Родословното дърво на рода Мейфеър приличаше на плетеница от бодливи растения, погълнали прозорците и вратите на замъка на Спящата красавица.

Мона обаче бе успяла да го подреди на компютъра си и наскоро дори гордо обяви, че е свързана с повече наследствени линии с Жулиен и Анжелик от всеки друг в рода. Да не споменаваме клоновете, които водеха началото си още от Сан Доминго. От тях главата на Джифорд направо се замайваше, те я изпълваха с тъга. Щеше й се Мона да се увлича по момчета на нейната възраст и по дрехи, а не да е така обсебена от семейството, компютрите, бързите коли и оръжията.

— Не научи ли най-важното за оръжията? — бе настояла Джифорд. — Не знаеш ли защо е тази пропаст между нас и Мейфеър от Първа улица? Нали всичко се е случило заради едно оръжие.

Но това не прекрати маниите на Мона. Тя успя да завлече пет пъти Джифорд в някакво жалко стрелбище отвъд реката, за да се научат да стрелят с онези шумни пистолети трийсет и осми калибър. Джифорд едва не откачи. Но беше по-добре да е с Мона, отколкото да се притеснява какво ли прави там сама.

Райън одобряваше това. Дори накара Джифорд да задържи пистолета и да го сложи в дрешника. Накара я да внесе пистолет в къщата си.

Мона имаше да учи още много. Дали Древната Евелин бе разказвала и на нея старите си истории? От време на време старицата се изтръгваше от вечното си мълчание. Гласът й се беше запазил и тя като нищо можеше да почне отново да припява своята песен, както най-старият в племето предава на младите своята история:

— Щях да умра на онзи таван, ако не беше Жулиен — полудяла, онемяла, повяхнала като цвете, невидяло никога слънце. Жулиен ме дари с дете, твоята майка, горката ти майка.

— Но защо, защо чичо Жулиен е направил това с толкова малко момиче? — бе попитала Джифорд веднъж, за да получи покъртителен отговор:

— Трябва да се гордееш, че си Мейфеър. Гордей се с кръвта си. Жулиен предвиди всичко. Наследствената линия бе започнала да отслабва. Аз обичах Жулиен и той ме обичаше. Не се опитвай да разбереш тези хора — Жулиен, Мери Бет и Кортланд — защото те бяха гиганти на тази земя, каквито днес вече не съществуват.

Гиганти на земята. Кортланд, собственият син на Жулиен, беше баща на Древната Евелин, макар че тя никога не го призна! А Лаура Лий — дете на Жулиен! Господи, Джифорд не можеше дори да проследи това объркано родословие, ако не го начертае на хартия, нещо, което никога не бе искала да направи. Гиганти! По-скоро дяволи от ада.

— О, колко невероятно пикантно — бе казала Алисия, докато слушаше с блеснали очи, винаги готова да се подиграе на Джифорд за сълзите й. — Продължавай, бабо, какво стана после? Разкажи ни за Стела.

Алисия се бе пропила още на тринайсет. Изглеждаше по-голяма за възрастта си, въпреки че бе слаба и крехка като Джифорд. Ходеше в баровете в центъра и пиеше с непознати мъже, а после дядо Фийлдинг я „уреди“ с Патрик само и само да я обуздае. Точно Патрик от всички братовчеди. Ужасна идея, въпреки че тогава той не изглеждаше толкова зле.

„Всички тези хора са от моята кръв“, помисли си Джифорд. Моята сестра е омъжена за свой втори или трети братовчед, Патрик. Е, едно може да се каже със сигурност, Мона не е идиот. Да, тя беше плод на кръвосмешение, дете на алкохолици, но въпреки че бе малко дребничка, както казваха за ниските момичета в Юга, беше победител във всяко отношение.

Вероятно най-хубавата от всички Мейфеър по света и със сигурност най-умната, най-дръзката и най-войнствената. Джифорд не можеше да спре да я обича, каквото и да направеше. Винаги се усмихваше, когато си спомнеше как Мона стреляше на онова стрелбище и как й крещеше заради тапите за уши: „Хайде, лельо, не знаеш кога ще ти се наложи да го използваш. Хайде, хвани го с две ръце“.

Пък и сексуалната й зрялост — откачената идея, че трябва да познава много мъже — направо влудяваше Джифорд. Това определено говореше за преждевременно развитие. Джифорд обаче трябваше да признае, че се притеснява по-скоро за мъжете, които привличаха вниманието на Мона. На безсърдечната Мона. Нещо противно се бе случило с Рандъл, със сигурност Мона го бе съблазнила и после бе изгубила интерес. Но Джифорд не можеше да попита направо. Със сигурност не и Рандъл, който като че получаваше апоплектичен удар само при споменаването на Мона и твърдеше, че не би наранил и муха, какво остава за дете и прочие. Сякаш искаха да го изпратят в затвора!

А като си помислеше само, че онези разбирачи от Таламаска не знаеха нищо за Мона; не знаеха нищо за Древната Евелин и чичо Жулиен. Не знаеха нищо за едно малко момиче, което днес, на тази възраст, вероятно бе истинска вещица, истинска.

Тези мисли носеха на Джифорд объркващо, смущаващо удовлетворение — фактът, че Таламаска не знае повече от семейството за случилото се между Жулиен и Августин, нито що за човек е бил Жулиен и колко много незаконни деца е оставил след себе си.

О, по-голямата част от историята в досието на Таламаска беше трудна за приемане. Например този призрак — това беше отвратително. Беше попречила на Райън да разпространи документа в семейството. Достатъчно бе, че той, Лорън и Рандъл са го чели, Мона също. Тя задигна досието от бюрото му и го прочете цялото, преди някой да се усети какво става.

Мона различаваше реалност от фантазия, а Алисия не можеше и затова пиеше. Повечето Мейфеър също не правеха тази разлика, включително Райън. В отказа си да повярва в някакво свръхестествено наследствено зло, той беше също толкова далеч от реалността, колкото и старите вещици, които виждаха духове навсякъде.

Но Мона беше умна. Дори когато миналата година дойде и обяви, че тя, Мона Мейфеър, вече не е девствена и че актът на дефлорация бил маловажен, но промяната в нейния външен вид била най-важното нещо на света, все пак добави:

— Взех хапче, лельо, пък и си водя календарче. Просто трябваше да опитам какво е, да пия от извора, нали разбираш, да разбера за какво точно говори Древната Евелин. Но не съм неразумна, грижа се за здравето си.

— Правиш ли разлика между добро и зло, Мона? — попита я Джифорд победена, а някъде много дълбоко в сърцето си даже й завиждаше. Вече бе започнала да плаче.

— Да, правя разлика, лельо, знаеш това. Ще отбележа за протокола, че отново бях много послушна. Току-що изчистих цялата къща. И успях да накарам мама и татко да вечерят заедно, преди да започнат нощните си забавления. У дома всичко е спокойно. Древната Евелин днес продума. Каза, че иска да седне на верандата и да гледа как минават трамваите. Така че не се тревожи. Погрижих се за всичко.

Погрижих се за всичко! А после дойде и странното признание, със сигурност добре пресметната лъжа:

— Виж, аз наистина искам да са пияни през цялото време. Искам да кажа, че ми се иска да са живи, а не да се пропият до смърт пред очите ми, но, по дяволите, така имам свобода. Не мога да издържам, когато братовчедите се бъркат постоянно и ме питат кога си лягам и дали съм си написала домашните. Бродя из целия град и никой не ме тормози.

Пиърс се забавляваше с това. Той обожаваше Мона, което беше изненадващо, тъй като по принцип харесваше невинните, сърдечни хора, като неговата братовчедка и племенница Кланси Мейфеър.

Мона не беше невинна, освен в най-сериозния аспект на тази дума. Не, тя не се мислеше за лоша и не искаше да бъде лоша. Просто беше… езичница.

Наистина имаше своята свобода, по свой собствен езически начин. Признанието за преждевременната й сексуална активност също бе пресметнато. Седмици след решението на Мона да го направи телефонът се запали от истории за нейните афери. „Знаете ли какво обича да прави това дете на гробищата?“, бе изплакала Сесилия.

Но какво можеше да направи Джифорд? Алисия вече не искаше изобщо да я вижда. Нямаше да я пусне в къщата, въпреки че Джифорд все ходеше там. Древната Евелин не казваше никому какво е видяла или не е видяла.

„Нали ти казах всичко за моите гаджета — бе казала Мона. — Не се притеснявай за това!“

Поне Древната Евелин да не разказваше денонощно как двамата с Жулиен танцували на музиката от грамофона. Да не беше стигало никога до ушите на Мона, че нейната прапрабаба е имала връзка с братовчедката Стела. Все пак дори умният Лайтнър не знаеше за това! В досието нямаше и дума за връзките на Стела с жени.

— Това беше най-хубавото ми време — бе казала Древната Евелин на Джифорд и Алисия. — Бяхме в Европа, в Рим, когато се случи. Не знам къде беше Лайънъл, а онази ужасна сестра беше излязла с бебето, с Анта. Никога не съм изпитвала такава любов, както към Стела. Тя бе спала с много жени, каза ми го онази нощ. Дори не можеше да ги преброи. Каза, че любовта с жени била черешката на тортата. И аз мисля така. Бих го направила отново, ако някой може да открадне сърцето ми така, както Стела. Помня, че когато се върнахме от Европа, отидохме заедно във Френския квартал. Тя държеше едно местенце там. Спахме в голямото легло, ядохме омари и скариди, пихме вино. О, онези седмици в Рим бяха толкова кратки… — И така нататък и така нататък, докато се стигна отново до грамофона „Виктрола“. Жулиен й го дал. Стела разбрала. Стела никога не си го поискала обратно. Мери Бет дошла и казала: „Дай ми грамофона на Жулиен“. Били минали шест месеца след смъртта му и Мери Бет била претършувала стаята му.

— Не й го дадох, разбира се. — Древната Евелин водеше Джифорд и Алисия в стаята си и пускаше малкия грамофон. Извърташе много от старите мюзикли и после арии от „Травиата“. — Гледах тази опера със Стела в Ню Йорк. Колко обичах Стела…

— Скъпи мои — беше им казала веднъж, на Алисия, Джифорд и на Мона, която тогава бе твърде малка, за да разбере, — все някога трябва да познаете стенещата, великолепна любов с друга жена. Не бъдете глупави. Това не е ненормално. Това е захарта в кафето ви. Ягодката в сладоледа. Шоколадът.

Нищо чудно, че Алисия се превърна в това, което всички наричаха „пълна уличница“. Така и не си даде сметка какво върши. Спеше с моряци от пристанището, с войници, с всичко и всички, докато не я забърса Патрик: „Алисия, аз ще те спася“.

Първата им нощ бе дълго запиване до зори, и после Патрик обяви, че е поискал ръката й. Тя била изгубена душа, за която той щял да се погрижи. Алисия забременя с Мона. Последваха години на шампанско и смях. А сега те вече бяха най-обикновени пияници, не бе останало нищо от романтиката. Освен Мона.

Джифорд си погледна часовника — малкия златен ръчен часовник, подарък от Древната Евелин. Да, оставаше по-малко от час до края на Марди Грас, а после идваше Великопостната сряда и тя щеше да се прибере у дома — в Ню Орлиънс.

Вероятно щеше да изчака до сутринта, дори до обед. После щеше да отиде до града, без да се притеснява от ужасния трафик в обратната посока и щеше да се прибере до четири часа. Щеше да спре в църквата „Света Сесилия“ и да намаже челото си с пепел. Самата мисъл за тази малка църква с нейните светци и ангели я успокои и й позволи да затвори очи. Пръст при пръстта. Още един час и ще мога да се прибера у дома.

Райън все я питаше какво толкова я плаши в Марди Грас.

— Това, че всички се събирате на Първа улица, сякаш Роуан ще ви отвори вратата! Ето това ме плаши.

Отново се сети за медальона. Трябваше да провери дали е още в чантата й. После.

— Трябва да разбереш какво означава тази къща за семейството — каза й Райън. Сякаш не бе отрасла само на десет преки оттам, с Древната Евелин и безкрайните й истории. — Не говоря за вещиците Мейфеър от миналото. Говоря за нас, за днешното семейство!

Тя извърна глава към облегалката на дивана. О, де да можеше да остане в Дестин завинаги. Но това не беше възможно и никога нямаше да е. Дестин беше скривалище, не беше дом. Дестин беше просто плаж и къща с камина.

Малкият бял телефон, кацнал на възглавниците до нея, издаде внезапен дразнещ звън. В първия миг Джифорд не можа да си спомни къде е слушалката, а когато посегна към нея, тя падна от кукичката си. Долепи я до ухото.

— Да, моля — каза уморено и, слава богу, чу гласа на Райън:

— Не те събудих, нали?

— Не — каза тя с въздишка. — Кога ли ще мога да спя отново? Чакам. Разкажи ми какво става там, как е Майкъл, кажи ми, че никой не го е наранил или…

— Джифорд, за бога! Какво си мислиш, като говориш така? Че тази литания ще промени случилото се? Какво, заклинания ли правиш. Каква полза? И сигурно искаш да чуеш нещо от моята уста? Какво се очаква да направя? Да ти съобщя внимателно, че някой е стъпкан от полицай на кон или сгазен от лодка?

О, слава богу, всичко беше наред. Тя вече можеше да затваря, но нямаше да е много мило към Райън, който сега й докладваше накратко: „Всичко мина добре, глупаче, трябваше да останеш с нас“.

— След двайсет и шест години все още не знаеш какво мисля — рече тя апатично, без намерение да спори, нито пък да говори повече. Почувства се изтощена сега, когато Марди Грас най-после бе свършил.

— Не, със сигурност не знам какво си мислиш — каза той спокойно. — Не знам защо си във Флорида, а не тук с нас.

— Мини нататък, моля те — рече Джифорд невъзмутимо.

— Майкъл е добре, много добре. Всички са добре. Жан събра повече мъниста от всички в семейството. Малката Сиси спечели костюм, а Пиърс определено иска да се ожени за Кланси на минутата! Ако искаш сина ти да направи всичко както трябва, ела и се разбери за сватбата с майката на Кланси. Тя определено не ме слуша.

— Каза ли й, че ние ще платим?

— Не, не стигнах дотам.

— Направи го. Тя иска да чуе това. Кажи ми пак за Майкъл. Какво му наговорихте за Роуан?

— Споменавахме я възможно най-малко.

— Слава богу!

— Просто още не е достатъчно силен да чуе цялата история.

— Нима някой знае цялата история? — рече Джифорд с горчивина.

— Но ще трябва да му кажем, Джифорд. Не можем да отлагаме много. Той трябва да знае. Вече се оправя, физически. Виж, психически, не мога да кажа. Никой не може. Изглежда… някак различно.

— По-стар ли имаш предвид? — рече тя унило.

— Не, просто различно. Не става дума само за посивялата му коса. Говоря за погледа му, за поведението му. Държи се много мило и любезно с всички.

— Не е нужно да го разстройваш — каза Джифорд.

— Не се безпокой, остави това на мен — каза Райън. Това бе любимата му фраза, която винаги произнасяше с изключителна нежност. — Просто се погрижи за себе си. Не влизай сама във водата.

— Райън, водата е ледена. В къщата гори огън цял ден. Небето е ясно и синьо. И тихо. Понякога си мисля, че мога да остана тук завинаги. Съжалявам, Райън. Просто не можех да дойда в къщата на Първа улица. Не можех.

— Знам, Джифорд, знам. Но искам да те уверя, че за децата това бе най-хубавият Марди Грас. Всички обичат да ходят на Първа улица. Всички минаха оттук днес. Поне шест-седемстотин души. Честно казано, не знам колко точно. Помниш ли Мейфеър от Дентън, Тексас? Дори те дойдоха. И Грейдис от Ню Йорк. Беше много мило от страна на Майкъл да остави нещата да протекат както винаги. Джифорд, не искам да те упреквам, но ако беше видяла как мина всичко, щеше да разбереш.

— Ами Алисия? — Имаше предвид дали е била трезва. — Те с Патрик добре ли са?

— Алисия не дойде в къщата. Още в три следобед беше напълно пияна. Патрик пък не биваше да идва. Той е болен. Наложи се да му осигурим малко медицинска помощ.

Джифорд въздъхна. Надяваше се Патрик да умре. Да, наистина. Защо да се заблуждава? Никога не го беше харесвала, нито пък го обичаше, а сега той се бе превърнал в ужасно бреме за всички около него — отвратителен пияница, който изпитваше извратено удоволствие да тормози жена си и дъщеря си. Мона не обръщаше внимание. „Не уважавам татко“, казваше тя студено. Но Алисия винаги бе в ръцете му. „Защо ме гледаш така? Какво съм направил сега? Ти ли изпи последната бира? Знаеш, че е последната, и все пак нарочно я изпи!“

— Е, какво стана с Патрик? — попита тя с надеждата да чуе, че е паднал и си е счупил врата, а Райън просто не иска да й го каже.

— Ами скара се с Беатрис. Май заради Мона. Съмнявам се, че си спомня за какво точно. Тръгна си след парада. Нали знаеш каква е Беа, когато стане дума за Мона. Все още иска да я изпрати в някое училище надалеч. А ти забелязала ли си какво става между Аарън и Беа? Лелята на Майкъл каза…

— Знам, знам — въздъхна Джифорд. — Човек би решил, че не е научил нищо от собственото си разследване на това семейство.

Райън се изсмя учтиво.

— О, забрави за тези глупости. Ако го сториш, щеше да си тук, с нас, да се радваш на празника. Господ знае, може пък нещата да се влошат, ако наистина намерим Роуан.

— Защо каза това?

— Тогава ще имаме проблеми за решаване, истински проблеми. Виж, сега съм твърде уморен, за да говоря за това. Роуан я няма от точно шейсет и седем дни. Уморих се да говоря с детективи от Цюрих и Шотландия, от Франция. Марди Грас мина много забавно. Всички се забавлявахме. Бяхме заедно. Но Беа е права, Мона наистина трябва да замине някъде, не мислиш ли? Все пак тя е нещо като гений.

Джифорд искаше да отговори, искаше да каже отново, че Мона не бива да ходи никъде и ако се опитат да я изпратят насила, тя просто ще се качи обратно на самолета или на влака, или на автобуса, и ще си дойде право у дома. Не можеш да отпратиш Мона! Ако я изпратиш в Швейцария, тя ще си бъде у дома до четирийсет и осем часа. Ако я изпратиш в Китай, ще се върне може би още по-бързо. Обаче Джифорд не каза нищо. Само изпита отново своята болезнена любов към Мона, отчаяната й вяра, че тя някак ще се оправи, ще бъде добре.

Веднъж я попита: „Мона, каква е разликата между мъжете и жените?“.

А Мона отвърна: „Мъжете не знаят какво ще се случи. Те са щастливи. Но жените знаят какво ще се случи. Затова постоянно се тревожат“.

Джифорд се смя на това. Друг скъп спомен беше шестгодишната Мона в деня, в който Алисия бе припаднала на верандата на къщата, точно върху чантичката с ключовете си. Детето се бе изкачило по дървените решетки за увивните растения до прозореца на втория етаж и отчупи съвсем малка дупка в стъклото с тока на обувката си, за да стигне до ключалката. Разбира се, трябваше да се смени цялото стъкло, но Мона бе действала толкова чисто и уверено. В градината и по килима в стаята имаше съвсем малко стъкълца.

— Защо просто не му залепите едно тиксо? — попита тя по-късно, когато Джифорд извика човек да смени стъклото. — Тук така поправяме дупките.

Защо Джифорд я бе оставила да мине през всичко това? Защо все още го правеше? Това бе друга въртележка от мъка и вина, на която можеше да се върти с часове. Като въртележката на Майкъл и Роуан. Защо не? Не мина и месец и Джифорд забрави за този инцидент, за малката Мона, която влачеше припадналата Алисия през предната врата. За доктор Блейдск, който се обади от клиниката от другата страна на улицата:

— Джифорд, сестра ти е много зле, нали знаеш, това дете и старицата наистина не могат да се справят.

— Не се притеснявай за Мона — каза сега Райън, сякаш бе прочел мислите й в тази неловка, изморена тишина. — Мона е последната ни грижа. Във вторник имаме събрание във връзка с изчезването на Роуан. Ще седнем и ще обсъдим какво да правим.

— Как така какво ще правите! — изуми се Джифорд. — Нямате никакви доказателства, че Роуан е тръгнала насила. Ти…

— Е, скъпа, имаме доказателство, и то доста сериозно. Сигурни сме, че последните два чека, осребрени от личната сметка на Роуан, не са подписани от нея. Трябва да кажем на Майкъл.

Тишина. Това бе първото конкретно нещо, което се бе случило, и то порази Джифорд така силно, сякаш някой я удари силно в гърдите. Тя сдържа дъха си.

— Знаем със сигурност, че са подправени — каза Райън. — Скъпа, това са последните чекове. Нищо, абсолютно нищо не е влизало в банката, след като са били осребрени в Ню Йорк преди две седмици.

— Ню Йорк.

— Да. Там следата изчезва. Дори не сме сигурни дали самата Роуан е била в Ню Йорк. Виж, имах три телефонни разговора днес. В останалата част на страната няма Марди Грас. У дома ме чакаха сума ти съобщения на секретаря. Лекарят, който е говорил с Роуан по телефона, пътува насам от Сан Франциско. Той ще ни каже важни неща, но не знае къде е тя. Тези чекове са последната…

— Да, разбрах — рече Джифорд немощно.

— Виж, Пиърс ще посрещне лекаря утре сутрин, а аз ще дойда да взема теб. Вече го реших.

— Това е абсурдно. И аз имам кола. Няма как да пътуваме заедно на връщане. Райън, иди се наспи. Ще се върна утре, навреме, за да видя този лекар от Сан Франциско.

— Искам да те взема, Джиф. Ще наема кола и ще се приберем с твоята у дома.

— Това е глупаво, Райън. Ще тръгна по обяд. Вече съм го решила. Иди посрещни този лекар, после иди в офиса. Върши си работата. Хубаво е, че семейството се е събрало и е било толкова приятно, както трябваше да бъде, дори и без Роуан. Майкъл явно е доста търпелив. А тези два чека… е, какво биха могли да означават?

Тишина. Разбира се, и двамата знаеха какво означават.

— Мона успя ли да шокира някого снощи?

— Само братовчед си Дейвид. Бих казал, че тя имаше добър ден. Пиърс е добре. Излезе с Кланси да поплуват. От басейна се вдига пара. Барбара спи. Шелби се обади; съжалява, че не си е дошла. Лилия също се обади. Мандрейк се обади. Джен се сгуши в прегръдките на Елизабет, а аз всеки миг ще припадна.

Джифорд въздъхна.

— Мона с онези двамата ли се прибра? Сам-сама на Марди Грас?

— Мона е добре, знаеш го. Древната Евелин ще ми се обади, ако стане нещо. Тя седеше до леглото на Алисия този следобед, когато ги оставих.

— Заблуждаваме се за това, както винаги, както за всичко останало.

— Джифорд.

— Да?

— Искам да ти задам един въпрос. Никога не съм те питал за подобно нещо и не мисля, че щях да го направя, ако не…

— Ако не говорехме по телефона.

— Да, ако не говорехме по телефона.

Много пъти бяха обсъждали този странен аспект на техния дълъг брак — най-добрите им разговори бяха по телефона, някак си така бяха по-търпеливи един към друг, успяваха да избегнат свадите, които винаги избухваха, когато бяха заедно.

— Та въпросът е следният — каза Райън по своя директен маниер. — Според теб какво се е случило на Коледа в онази къща? Какво се е случило с Роуан? Имаш ли някакво подозрение, съмняваш ли се в нещо, някакво предчувствие?

Джифорд остана без думи. Той не само че никога не й бе задавал подобни въпроси, а и полагаше огромни усилия да я възпре да търси техните отговори. Думите му сега бяха не само безпрецедентни, но и обезпокоителни. Тя нямаше магически отговор. Замисли се, вслушана в пращенето на огъня и в тихата въздишка на морето отвън, така тиха, че можеше да е и собственият й дъх.

Няколко смътни мисли се мярнаха в ума й. Тя за малко да каже: „Питай Мона“. Но тогава отново я завладя срам от това, че би забъркала племенницата си в подобни неща. Изведнъж, без никакво встъпление, като че без да иска, тя каза:

— Мъжът е преминал на Коледа. Онова нещо, онзи дух — няма да му казвам името, ти го знаеш — е влязъл в нашия свят и е сторил нещо на Роуан. Това се е случило. Мъжът вече не е в къщата на Първа улица. Всички го знаем. Всички, които някога сме го виждали, знаем, че вече не е там. Къщата е празна. Това същество е влязло в нашия свят. То… — Думите й се лееха бързо, пронизителни, почти истерични, и секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тя си помисли: Лашър. Но не можа да го изрече. Преди много, много години леля Карлота бе поклатила глава и бе казала: „Никога, никога, никога не изричай името му, чу ли?“.

Дори сега, в това тихо, безопасно място, тя не можа да го произнесе. Нещо я спираше, сякаш ръка стискаше гърлото й. Може би имаше нещо общо със странната комбинация от жестокост и закрила, които Карлота винаги бе проявявала към нея. Историята на Таламаска твърдеше, че Анта е била блъсната през таванския прозорец, че окото й е било изтръгнато. Господи? Карлота не бе способна на подобно нещо.

Джифорд не се изненада, че съпругът й се поколеба, преди да отговори. Тя самата бе изумена от себе си. Настъпилата тишината се изправи като стена пред нея, в такива моменти тя разбираше ужасната самота на своя брак.

— Наистина ли вярваш в това, Джифорд? От дъното на душата си ли вярваш в това, любима?

Тя не отговори. Не можеше. Чувстваше се твърде съсипана. Спореха цял живот. Ще има ли буря, или ще е слънчево, дали някой непознат няма да изнасили Мона, докато скита сама нощем по Сейнт Чарлз авеню, дали данъците пак ще се вдигнат, дали Кастро ще бъде свален, дали има призраци, дали наистина са съществували вещиците Мейфеър, дали някой може да говори с мъртвите, защо мъртвите се държат така странно и какво, по дяволите, искат, дали маслото е здравословно, както и червеното месо, може ли възрастен човек да усвоява добре прясното мляко, и т.н. и т.н., до безкрайност.

— Да, Райън — каза тя тъжно, почти рязко. — Вярвам в това. Но разбери, вярвам го, защото го виждам. Винаги съм го виждала. А ти така и не можа.

Не, беше използвала неточната дума. „Не можа“. Сбърка. Чу тихата му въздишка, с която той се отдръпна от нея, от възможността за доверие или вяра. Отдръпна се в своята добре подредена вселена, където призраци не съществуват, вещиците Мейфеър са просто една фамилна легенда, забавна и приятна като всички тези стари къщи, като огромните сметки, бижутата и златните монети в сейфовете на банките. Приятна и забавна като сватбата на Кланси Мейфеър и Пиърс Мейфеър, която всъщност изобщо не биваше да се състои, тъй като двамата — също като Алисия и Патрик — произхождаха от Жулиен. Но какъв смисъл имаше да му казва всичко това? Какъв смисъл? Тук нямаше размяна на мнения, нито на идеи, тук нямаше доверие.

Но пък имаше любов, помисли си тя. Имаше любов и някаква форма на уважение. Тя не зависеше от никого така, както зависеше от Райън. Затова каза, както винаги:

— Обичам те, скъпи мой. — Прекрасно бе да изрече тази реплика на Ингрид Бергман така искрено, от сърце. — Наистина те обичам.

Щастливка си, Джифорд.

— Джифорд… — Тишина в другия край на линията. Адвокатът мислеше, мъжът със сребристата коса и сините очи, който се тревожеше и за нея, и за цялото семейство. Защо да вярва в призраци? Призраците не се опитваха да оспорват завещания, нито те даваха под съд, не те заплашваха с вътрешно разследване, нямаше да ти представят сметката за обяд…

— Какво, скъпи? — попита тя тихо.

— Ако наистина вярваш в това, ако наистина вярваш в това, което току-що ми каза… ако този дух наистина е преминал… и къщата е празна… тогава защо не дойде? Защо не дойде днес там?

— Онова същество е отвело Роуан — каза тя ядосана. — Но историята не свършва дотук, Райън! — Внезапно се изправи и седна на дивана. И последната частица търпение и добра воля, които изпитваше към съпруга си, се разтвориха, както винаги, в нищото. Той си оставаше същият отегчителен и невъзможен човек, който бе съсипал живота й. Да, това бе истината. Да, обичаше го. Да, онзи призрак наистина бе преминал. — Райън, нима не усещаш нищо в онази къща? Съвсем нищо ли? Не е свършило, това е само началото! Трябва да намерим Роуан!

— Ще дойда да те прибера сутринта — каза той. Беше бесен. Нейният гняв бе събудил неговия, но все пак се опитваше да се сдържа. — Искам да дойда и да те откарам у дома.

— Добре — рече тя. — И аз искам. — Чу молбата в гласа си, молбата, която означаваше капитулация.

Само че беше доволна, задето бе събрала кураж да изрече поне частица от онова, което знаеше за „мъжа“, че така, просто за протокола, бе изрекла своята дума, а той можеше да спори с нея, да я победи, да я критикува до смърт, но по-късно. Утре.

— Джифорд, Джифорд — занарежда тихо Райън. — Тръгвам. Ще съм при теб, преди да си се събудила.

Изведнъж тя се почувства много слаба, неестествено неспособна да помръдне, докато той не дойде, докато не го види да пристъпва прага.

— А сега заключи всички врати, моля те — каза Райън. — И лягай да спиш. Сигурен съм, че си се увила на дивана и всичко е отворено…

— Това е Дестин, Райън.

— Заключи се и се увери, че пистолетът е в кутията до леглото, и моля те, моля те, включи алармата.

— Пистолетът ли, за бога! Сякаш ще го използвам, ако теб те няма в къщата.

— Точно тогава трябва да го ползваш, скъпа, когато мен ме няма.

Тя се усмихна отново, защото си спомни за Мона. Бум, бум, бум.

Целувки.

Все още си изпращаха целувки, преди да затворят телефона.

Когато го целуна за първи път, беше на петнайсет и бяха „влюбени“, а по късно, когато Мона се роди, Алисия каза: „Ти си щастливка. Обичаш своя Мейфеър. А аз се омъжих за моя заради това нещо!“.

Джифорд съжаляваше, че не бе взела Мона още тогава. Вероятно Алисия щеше да я даде. Тя вече се бе превърнала в безнадеждна пияница. Цяло чудо бе, че Мона изобщо се роди, при това съвсем здрава и нормална. Джифорд обаче дори и не помисли да отнеме бебето на Алисия; още помнеше как Ели Мейфеър си навлече омразата на всички, когато отведе детето на Деидре, за да го спаси от семейното проклятие. Това стана в онази ужасна година, когато чичо Кортланд умря, след като падна по стълбите на къщата на Първа улица. За ужас на Райън.

Джифорд беше на петнайсет и те вече бяха много влюбени. Не, не можеш да отнемеш бебе от майка му. Те бяха подлудили Деидре, а чичо Кортланд се бе опитал да ги спре.

Разбира се, Джифорд щеше да се грижи по-добре за Мона. За бога, всеки щеше да се грижи по-добре за Мона от Алисия и Патрик. Всъщност по свой собствен начин тя наистина винаги се бе грижила за нея, както за собствените си деца.

Огънят замираше. Започна да й става студено. Трябваше да го разпали отново. Вече нямаше нужда от много сън.

Ако задремеше към два, щеше да е отпочинала, когато Райън дойде. Така става, когато си на четирийсет и шест. Вече нямаш нужда от много сън.

Джифорд коленичи пред голямата каменна камина и взе малка дъбова цепеница от спретнато подредената купчинка встрани. Хвърли я в слабия огън. Смачка парче вестник и го пъхна в пламъка, а той започна да облизва почернелите тухли. По ръцете и лицето й лумна ярка топлина и тя се отдръпна. Споходи я мимолетен спомен за нещо неприятно, нещо свързано с огън и със семейната история, но тя преднамерено и внимателно го забрави.

Стоеше насред дневната и гледаше към белия плаж. Сега вече чуваше вълните. Бризът обвиваше всичко с тежка завеса от тишина. Звездите искряха ярко, сякаш за последно, в последния ден. Абсолютната чистота на вятъра й донесе наслада и желанието да се разплаче.

Искаше да остане тук, докато всичко отмине. Докато започне да тъжи за дъбовете у дома. Но това никога не се бе случвало. Винаги си тръгваше, преди да е готова за това. Задълженията, семейството, нещо друго — винаги нещо я връщаше у дома, преди да е наистина готова.

Това обаче не означаваше, че не обича паяжините и старите дъбове, че не обича стените с олющена мазилка и порутените градски къщи, изпотрошените паважи и онази прекрасна безкрайна върволица от братовчеди, сред която потъваше. Да, тя обичаше всичко това, но понякога имаше нужда да се откъсне, да иде някъде далече.

Тук бе това „някъде далече“.

Потрепери.

— Да можех да умра — прошепна, гласът й трепереше и заглъхваше в бриза. Тръгна към отворената кухня — просто преградена част от голямата стая — и си наля чаша вода. Изпи я до дъно. После мина през отворените стъклени врати, през двора и надолу по стъпалата, по пътеката над малката дюна, чак до чистия пясък.

Тук можеш да чуеш Залива. Шумът те изпълваше така, сякаш нищо друго не съществуваше на тоя свят. Бризът те освобождаваше от всичко, от всички сетива. Тя се озърна назад — къщата изглеждаше съвсем малка и незначителна, приличаше по-скоро на бункер, отколкото на красива малка сграда, каквато си беше, зад своята пясъчна дига.

Законът не може да те принуди да промениш нещо, построено през 1955 година. Тогава прапрабаба й Дороти бе построила тази къща за децата и внуците си. По онова време Дестин е бил просто малко сънливо рибарско градче, или поне така казваха всички. Нямало е високи хотели, нямало е голф игрища. Само това.

А Мейфеър винаги бяха притежавали по някое парченце от този плаж, на всеки няколко мили от Пенсакола, чак до Сийсайд — стари бунгала, различни по форма, построени преди нахлуването на ордата строители.

Потръпна от студ, бризът внезапно бе станал пронизващ, сякаш бе свил юмруци и се опитваше да я изблъска грубо настрани. Тя тръгна срещу него, към водата, очите й не се откъсваха от леките вълни, които едва се къдреха по искрящия плаж. Искаше да легне тук и да заспи. Правеше го като момиче. Какъв по-сигурен плаж от тази никому непозната частица от Дестин, където никога няма да профучи някое бъги, което да те нарани с колелата си или с ужасното си бръмчене.

Кой поет беше убит много отдавна на плажа на Огнения остров? Беше сгазен, докато спи, поне така предполагаха. Ужасно нещо, ужасно. Не можеше да си спомни името му, само стиховете му. Дните в колежа, бира, Райън я целува на палубата на увеселителното корабче и й обещава, че ще я отведе от Ню Орлиънс. Какви лъжи! Щяха да живеят в Китай! Или беше Бразилия? Райън постъпи направо в „Мейфеър и Мейфеър“. Фирмата го погълна целия, преди да е навършил двайсет и една години. Тя се чудеше дали той изобщо си спомня любимите им поети — колко обичаха поемата на Д. Х. Лорънс за синята тинтява, или пък „Неделна утрин“ на Уолъс Стивънс.

Но не можеше да го вини за всичко случило се. Тя самата не бе могла да каже „не“ на Древната Евелин, на прадядо Фийлдинг и на всички старци, които толкова се грижеха за тях, дори след смъртта на родителите й. Сякаш те двете с Алисия вечно бяха принадлежали на старците. Майката на Райън никога нямаше да им прости, ако не бяха минали под венчило, както си му е редът. А Джифорд не можеше да остави Алисия, която беше все още съвсем млада, но вече луда, вечно забъркана в неприятности. Джифорд дори не бе отишла да учи в друг град. Когато поиска да го направи, Древната Евелин й каза:

— Че какво му е на „Тюлейн“? Можеш да ходиш дотам с трамвая. — И Джифорд го направи. Влезе в колежа „Софи Нюкомб“, но после все пак я оставиха да изкара една година в Сорбоната — същинско чудо.

— Ти си десетократна Мейфеър — бе обявила Древната Евелин, когато обсъждаха сватбата й. — Дори майка ти щеше да бъде шокирана, нека душата й почива в мир, а като си помисля как страдаше.

Не, не можеше да става въпрос Джифорд да замине надалеч, да заживее на Север или в Европа, или пък някъде другаде по света. Най-големият спор се разрази за църквата. Дали Джифорд и Райън да се оженят в „Светото име“ или да се върнат в „Свети Алфонс“ в Айриш Ченъл?

Джифорд и Алисия бяха учили в училището на „Светото име“; в неделя посещаваха службите в „Светото име“ в горната част на града, от другата страна на Одюбон парк, на цял свят разстояние от „Свети Алфонс“. Църквата и до днес беше бяла, преди да боядисат нефа, и статуите бяха много красиви — издялани от чист мрамор.

В тази църква Джифорд бе взела първото си причастие, а после бе получила и конфирмация. Тук бе вървяла по пътечката заедно с процесията, с букет в ръце, с бяла, дълга до глезените рокля и високи токчета.

Да се омъжи в „Светото име“ й изглеждаше съвсем естествено. Какво значеше „Свети Алфонс“ за нея? Пък и Деидре Мейфеър нямаше да разбере, по онова време тя вече беше неизлечимо луда. Прадядо Фийлдинг вдигна шумотевицата.

— „Свети Алфонс“ е нашата църква, а ти си десетократна Мейфеър?

Десетократна Мейфеър.

— Мразя този израз. Нищо не означава — казваше постоянно Джифорд. — Кара ме да се чувствам като математическа дроб.

— Глупости — казваше Древната Евелин. — Този израз означава, че в теб се събират десет различни родови линии. Ето какво означава. Трябва да се гордееш с това.

Вечерите Древната Евелин сядаше на верандата на къщата на Амелия стрийт и плетеше, докато не се стъмнеше толкова, че вече не можеше да вижда. Наслаждаваше се както винаги на сънливия здрач, който падаше над Сейнт Чарлз авеню, на хората, които се щураха насам-натам, на трамваите с техните жълти светлини, полетели по криволичещите релси. Прах, това бяха дни на шум и прах — преди да се появят климатиците и огромните килими, дни, в които прибираха прането от задния двор твърдо като хартия. Тогава можеше да си направиш човече от малките стари щипки за пране — малки дървени човечета с малки шапки.

Да, тя принадлежеше на старците. Майка й бе вечно болна, саможива, страдаща и неспирно обикаляща по коридора зад затворените врати. Тя почина, когато Джифорд и Алисия бяха още съвсем малки.

Но Джифорд все пак изпитваше някаква носталгия по онзи стар начин на живот, по разходките с Древната Евелин, която не се разделяше с ирландския си бастун. Или пък по приказките, които й четеше прадядо Фийлдинг.

Не, всъщност никога не съм искала истински да се махна. Не бе оставала за дълго в нито един по-модерен град на Америка. Далас, Хюстън, Лос Анджелис не бяха по вкуса й, дори с чистотата и организираността си, които можеха да бъдат доста привлекателни. Спомни първия път, когато видя Лос Анджелис. Беше дете. Истински град на чудесата! Но бързо се изморяваше от тези места. Вероятно чарът на Дестин беше в това, че бе съвсем близо до дома. Можеше просто да натисне педала на газта докрай и скоро да види как слънцето залязва зад старите дъбове. Ню Орлиънс, град на хлебарки, град на разрухата, град на нашето семейство и на много щастливи хора.

Тя си спомни един стих от Хилари Белък, който бе от крила в нещата на баща си преди смъртта му:

— Нека ти кажа нещо — рече веднъж майка й, Лаура Лий. — Ако си десетократна Мейфеър, каквато си, никога няма да си щастлива извън Ню Орлиънс. Не се притеснявай.

Е, вероятно беше права. Десетократна, петнайсетократна. Но беше ли Лаура Лий щастлива? Джифорд още помнеше смеха й, дрезгавия й дълбок глас: „Аз съм твърде болна, за да мисля за щастие, скъпа. Донеси ми вестника и чаша горещ чай“.

А като си помисли само, че Мона има повече мейфеърска кръв от всеки друг в рода. Каква беше тя тогава? Двайсетократна? Сега Джифорд трябваше да погледне онази компютърна диаграма, по която да проследи множеството линии, тръгнали от бракове между втори и трети братовчеди. Искаше да знае едно: беше ли се вливала в този род свежа кръв през последните четири или пет столетия?

Вече ставаше нелепо, Мейфеър се женеха за Мейфеър и дори не се опитваха да обяснят това на околните. А ето го и Майкъл Къри, сам в онези къща, Роуан я няма, само Бог знае къде е. Детето, отведено далеч за негово добро, се бе върнало у дома, за да бъде сполетяно от проклятието…

Райън бе казал веднъж, и то в съвсем неподходящ момент:

— Знаеш ли, Джифорд, има само две неща в живота, които имат значение — семейството и парите, това е. Да си много, много богат, каквито сме ние, и да си обграден от голямото си семейство.

Как се бе смяла тогава. Май беше на 15 април и той тъкмо беше попълнил данъчната си декларация. Разбираше какво има предвид той. Тя не беше художник, не беше певица, не беше танцьорка, нито музикант. Райън също. Семейството и парите бяха целият й свят. Така бе с всички Мейфеър, които познаваше. За тях семейството не беше просто семейство, то беше клан, нация, религия, мания.

„Не бих могла да живея без тях“, помисли си тя, оформяйки думите само с устни, както обичаше да прави тук, където вятърът и водата поглъщаха всичко, където ревът на вълните изпразваше главата й от мислите, където й идеше да запее. Трябваше да запее.

Мона щеше да живее добре! Мона можеше да иде, в който колеж пожелае! Мона можеше да остане или да замине. Тя щеше да има избор. Никой сред братовчедите не ставаше за неин съпруг, или пък не? Разбира се, че имаше такъв. Можеше да се сети за двайсетина, но не искаше. Въпросът бе в това, че Мона щеше да има свободата, която бе отказана на нея. Мона беше силна. Понякога Джифорд сънуваше, че Мона е много силна, че прави неща, които другите не могат да направят, като например да върви по ръба на висока стена и да казва: „Побързай, лельо Джифорд“. Веднъж сънува, че Мона седи на крилото на самолет, пуши цигара, докато прелита през облаците, а Джифорд, ужасена, се катери към нея по въжена стълба.

Тя спря, съвсем неподвижна насред плажа, наклони глава на една страна и остави вятърът да разпилее косата по лицето й, да покрие очите й. Тя плаваше, вятърът я държеше здраво. Райън щеше да я отведе у дома. Райън щеше да дойде. Може би по някакво чудо Роуан щеше да е жива! Роуан щеше да си дойде у дома! Всичко щеше да намери обяснение и великото чудо на първото й завръщане щеше да се случи отново.

Да, да легне и да заспи на пясъка. Мечтаеше за това. Но помисли за роклята на Кланси. Трябва да й помогнеш за роклята. Майка й изобщо не разбира от дрехи.

Дали постите вече бяха започнали?

Не виждаше часовника си на сиянието от ясното небе. Дори луната не помагаше, въпреки че грееше ярко над водата. Но Джифорд усещаше с костите си, че постите започват. В Ню Орлиънс Кралят и свитата му бяха отворили балните си салони и дворът бе започнал последните си поклони на Марди Грас. Последният ден на карнавала бе свършил.

Трябваше да влезе в къщата. Райън каза да се заключи, да включи алармата. Тя знаеше, че ще го стори, защото той бе наредил. Но някоя нощ, когато му е много ядосана, ще заспи на пясъка, свободна, под звездите, като скитница. На този плаж ти си сам-самичък с по-старата част от познатия свят — пясъка и морето. Може да си във всяко време. Може да си във всяка книга, в библейските земи, в Атлантида. Но засега щеше да прави каквото й каже Райън. За бога, не бива да е заспала навън, когато той дойде! Ще се вбеси!

О, как й се искаше Райън да е вече тук.

Миналата година, в нощта, когато Деидре Мейфеър умря, Джифорд се събуди с писък, а Райън я прегърна.

— Някой умря — изпищя тя и той я прегърна. Само телефонът успя да го откъсне от нея. — Деидре. Деидре е.

Дали щеше да почувства и ако нещо фатално се случи с Роуан? Или тя беше толкова далеч, че не можеше да я усети? Дали не бе умряла вече по някакъв ужасяващ, кошмарен начин, вероятно само часове след изчезването си? Не, в началото имаше писма и вести от нея. Кодовете бяха верни, така каза Райън. После тя дори се бе обадила на онзи лекар от Калифорния.

„Утре ще разберем нещо от този човек“, рече си и мислите й отново се върнаха в началото. Обърна гръб на морето и тръгна към тъмната дюна и мекия лъч светлина над нея.

Ниски къщи от едната и от другата страна, като че до безкрая, и после огромните страховити грамади, осеяни с малки светлинки, за да предупреждават нисколетящите самолети, а още по-далеч, в извивката на земята, светлините на града, а над морето облаци, къдрещи се на лунната светлина.

Беше време да заключи и да поспи. Но до огъня. Беше време за онзи фин полуунес, на който се наслаждаваше, когато беше сама и близо до огън. Щеше да чуе как кафемашината се включва в пет и половина; щеше да чуе първата лодка, която наближава брега.

Великите пости. Завладя я прекрасна утеха; нещо като благочестие и вяра. Прах при праха. Пръст при пръстта. Но стига с тази пръст. После щеше да дойде и времето да откърти клонче за Цветница. Да заведе Мона, Пиърс, Кланси и Джен на църква на Велики петък, за да целунат кръста като едно време. Може би щяха да минат през деветте църкви, както преди. Тя, Древната Евелин и Алисия минаваха през девет църкви, всичките в горната част на града, когато в Ню Орлиънс живееха много католици, вярващи католици — „Светото име“, „Светия кръст“, „Свети Стефан“, „Свети Хенри“, „Света Богородица“, „Света Богородица на безкрайната благодат“, „Светата дева“, „Свети Алфонс“, „Света Тереза“. Девет ли станаха?

Обикновено не си правеха труд да ходят чак до „Свети Патрик“ или пък да спрат в църквата на чернокожите на Луизиана авеню, въпреки че със сигурност щяха да го направят — сегрегацията не съществуваше в католическите църкви, а „Светия дух“ беше пета поред. Най-тъжното бе, че Древната Евелин винаги си спомняше „Свети архангел Михаил“ и как са я разрушили. Братовчедката Мариан беше монахиня в „Свети архангел Михаил“ и беше много тъжно, когато разрушиха църквата и манастира. Мариан също бе от семето на Жулиен, или поне така се говореше.

„Колко от тези църкви са останали“, зачуди се Джифорд. Е, тази година на Велики петък ще отиде до Амелия стрийт и ще предизвика Мона да ги открие заедно с нея. Мона обичаше да броди из опасни квартали. Така щеше да я примами. „Хайде, искам да открием деветте църкви на прабаба ти. Мисля, че все още съществуват!“ Ами ако успееха да накарат и самата Древна Евелин да дойде? Херкулес щеше да я кара с колата, докато те с Мона се разхождат. Старицата вече не можеше да върви толкова, бе твърде стара. Би било глупаво.

Мона щеше да дойде обаче, само че пак щеше да пита за грамофона. Беше си набила в главата, че сега, след ремонта на Първа улица, някой може да е намерил грамофона на тавана и да й го даде. Тя не знаеше, че той изобщо не е на тавана, а е скрит при перлите, където никой…

Мисълта изведнъж излетя от главата й. Просто излетя. Беше стигнала до върха на пътеката и гледаше към къщата си, към топлия квадрат на дневната и блещукащия огън вътре, към големите бежови кожени дивани и плочите по пода с цвят на карамел.

В къщата имаше човек. Някой стоеше точно до дивана, на който Джифорд бе лежала цяла вечер, пред огъня. Всъщност мъжът бе сложил крак на перваза пред огнището, както Джифорд обичаше да прави, особено, когато беше боса, за да усети хлада, който все още не бе напуснал камъка.

Този мъж обаче не беше бос, нито пък беше в официално облекло. Изглеждаше просто спретнат на светлината на огъня, много висок и „страховито слаб“ като Ричард Кори в старата поема на Едуин Арлингтън Робинсън.

Тя тръгна по-бавно по пътечката, после пристъпи на завет, в относително топлия и тих заден двор. През стъклените врати къщата изглеждаше като картина. Само този мъж не беше на място в нея. А най-странното беше не тъмното му сако от туид, нито вълненият му пуловер, а косата му — дълга и искрящо черна.

Падаше по раменете му, като на Христос. Всъщност, когато той се обърна и я погледна, ужасно й заприлича на клиширания образ на Христос — онзи от цветните календарчета, на които той отваря и затваря очи, ако ги размърдаш. Свеж, румен и красив — Исус с меки къдрици и меки дрехи, с нежна усмивка, чужда на болката. Мъжът дори имаше мустачките и добре оформената брада на този сувенирен Христос. Те караха лицето му да изглежда някак величествено и свято.

Да, той изглеждаше точно така. Кой, за бога, беше? Някой съсед, влязъл през предната врата да помоли за резерв на крушка или фенерче? Облечен в сако от туид?

Той стоеше насред дневната й и гледаше огъня. Имаше издължен плавен профил. Обърна се бавно, за да я погледне, сякаш я бе чул как идва във ветровития мрак и знаеше, че се е приближила и го гледа безмълвно, питащо, стиснала металната рамка на вратата.

Анфас. Внезапно ярката му красота я порази; тя сякаш изкупваше напълно екстравагантната коса и скъпите дрехи. Още нещо грабна вниманието й — дори по-силно от прелъстителното му лице. Беше някакъв аромат, почти като парфюм.

Не беше сладникав, обаче. Не бе аромат на цветя, нито на бонбони, нито на подправка. Не, но беше така примамлив. Прииска й се да поеме дълбоко дъх. Беше усещала тази миризма някъде другаде, наскоро. Да, познаваше този странен копнеж, но не можеше да си спомни откъде. Всъщност дали изобщо бе забелязала тогава тази странна миризма… имаше нещо общо с медальона с архангел Михаил. Да, медальона. Трябва да провери дали още е в чантичката й. Боже, защо мислеше за такива глупости. Та в къщата й имаше непознат!

Знаеше, че трябва да се страхува от него. Знаеше, че трябва да разбере кой е и какво иска на мига, може би още преди да е пристъпила прага. Но винаги, когато нещо я плашеше така, тя минаваше през него твърде объркана, за да вдига много врява. Никога не й се бе случвало нещо наистина лошо.

Вероятно беше съсед или човек, закъсал с колата. Някой, който е видял светлината на огъня или дори искрите, които излитат от комина над този самотен спящ плаж.

Всъщност не бе особено притеснена, по-скоро беше любопитна как така един непознат ще стои насред къщата й, до собствената й камина, и ще я гледа. В лицето на мъжа не се четеше никаква заплаха, всъщност той като че също бе заинтригуван, изпитваше любопитство и топъл интерес към нея.

Той я гледаше как влиза в стаята. Тя понечи да затвори стъклената врата зад себе си, но размисли и се отказа.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джифорд. Шумът на вълните отново се бе снишил до едва доловим шепот. Зад гърба й като че бе краят на света и този край тънеше в тишина.

Ароматът внезапно стана още по-силен и сякаш изпълни цялата стая. Смеси се с миризмата на горящо дърво в камината, на почернелите тухли и студения свеж въздух.

— Ела при мен, Джифорд — отвърна мъжът с мека, изумителна простота. — Ела да те прегърна.

— Не ви разбрах? — изуми се тя, насилена и неловка усмивка блесна на устните й, преди да се овладее. Думите излизаха неволно от устата й, с всяка крачка към него. Вече чувстваше топлината на огъня. Ароматът беше вкусен, искаше й се да го вдиша дълбоко. — Кой си ти? — Опита се да звучи любезно. Обичайно. Нормално. — Познаваме ли се?

— Да, Джифорд. Ти ме познаваш. Знаеш кой съм — отвърна той. Гласът му беше лиричен, сякаш рецитираше поема, но без рими. Като че се наслаждаваше на всяка сричка, която изричаше. — Видя ме, когато беше още малко момиче — продължи мъжът, като произнесе последната дума особено красиво. — Знам, че ме видя. Но в момента не мога да си спомня точно кога. Ти сигурно помниш. Джифорд, върни се назад, до онази прашна веранда, до обраслата с треви градина. — Изглеждаше тъжен и замислен.

— Не те познавам — каза тя, но не звучеше много убедително.

Той се приближи до нея. Костите на лицето му бяха като изваяни, а кожата — нежна и безукорна. Не, той със сигурност беше по-красив от изрисувания Исус. Повече приличаше на автопортрета на Дюрер. „Спасителят на света“ — прошепна тя. Не се ли казваше така картината?

— Изгубих последните няколко века — каза той, — ако изобщо съм ги притежавал, докато се борех да разбера и най-простите материални неща. Но сега си припомням старите истини и неща, преди времето на моите красавици Мейфеър и тяхното крехко отглеждане. И аз като хората, трябва да разчитам на собствените си хроники — думите, които изписах набързо, докато булото ставаше все по-плътно, а плътта се втвърдяваше, лишавайки ме от пророчеството на призрака, което щеше да ми покаже как да постигна триумфа си по-бързо и по-лесно. Джифорд. Сам написах това име. Джифорд Мейфеър — Джифорд, правнучката на Жулиен. Джифорд дойде на Първа улица. Джифорд е онази, която видя Лашър, не е ли така?

Тя се вкочани, щом чу това име. Почти не разбираше думите му, които продължаваха да се леят като песен.

— Да, аз платих цената, но само за да възстановя по-скъпоценна съдба и по-скъпоценна и трагична любов за теб.

Приличаше на Исус, докато говореше, така както Дюрер го беше нарисувал. Вероятно сам търсеше тази прилика, като кимаше леко, притискаше върховете на пръстите си за момент и после ги отваряше, като че в призив. Христос, който не знае как да направи промяната и трябва да пита един от дванайсетте апостоли, но знае, че трябва да умре на кръста.

Съзнанието й изведнъж се изпразни, бе напълно неспособна да отговори или изобщо да измисли нещо. Лашър. Тялото й внезапно й подсказа колко изплашена е всъщност.

Тя вдигна ръце и започна да ги извива — характерен за нея жест. Видя пръстите си като размазани криле с периферното си зрение.

Сърцето й заби яростно, заля я топлина и тя вече не виждаше ясно нищо около него, само красотата му, както отражението в стъклото забулва гледката през прозореца. Страхът й нарасна, парализира я и в същото време предизвика следващия й жест. Тя вдигна ръка към челото си и в някакъв мрачен проблясък неговата ръка политна напред и стисна китката й. Но не болезнено.

Очите й се затвориха. Беше така изплашена, че в този миг дори не бе изцяло там. Не беше съвсем жива. Беше някак извън времето и пространството. После страхът й поутихна, но се надигна отново и я заля с вълна от чист ужас. Усещаше захвата и натиска на пръстите му. Усещаше дълбокия, топъл, подканващ аромат. Прошепна с усилие, ужас, ярост:

— Остави ме.

— Какво искаш да направиш, Джифорд? — Гласът бе почти боязлив, мек, радостен като преди.

Той стоеше съвсем близо до нея. Беше почти чудовищно висок, поне два метра. Тя не можеше да определи точно, но беше красиво чудовище — слабо, с изпъкнало под гладката кожа чело.

— Какво искаш да направиш? — повтори той като дете, не сприхаво, а съвсем невинно.

— Да се прекръстя! — прошепна дрезгаво тя. И го направи, конвулсивно, откъсвайки се от ръката му. В името на Отец и Син и Светия дух. Думите бяха изречени вътре в нея, тя се успокои и го погледна спокойно в лицето. — Ти не си Лашър. — Думите почти замряха на устните й. — Ти си просто човек. Просто човек.

— Аз съм Лашър — рече той нежно, сякаш се опитваше да я защити от жестокостта на думите си. — Аз съм Лашър, от плът и кръв, върнах се, красавице моя, вещице моя. — Изрече го красиво, макар и някак забързано. — От плът и кръв, да, човек съм и имам нужда от теб, красавице моя, Джифорд Мейфеър. Порежи ме и аз ще кървя. Целуни ме и ще събудиш желанието ми. Ето, убеди се сама.

И отново се появи онова усещане за откъснатост от света. Ужасът не може да остарее, да стане досаден или поносим. Толкова изплашен човек трябва просто милостиво да изгуби съзнание и за секунда й се стори, че наистина ще припадне. Но знаеше, че тогава ще е изгубена. Този мъж стоеше пред нея и излъчваше вълни аромат, гледаше я, очите му бяха лъчисти, втренчени и умолителни, лицето му бе гладко като на бебе, устните му — розови.

Той като че не съзнаваше красотата си или по-скоро не я използваше съзнателно, за да я замае, да я разсее, да я успокои или утеши. Той като че не виждаше себе си в нейните очи, виждаше само нея.

— Джифорд — прошепна той. — Правнучката на Жулиен.

Това беше така внезапен ужас, така мрачен и безкраен като страховете в детството, като моментите на ужасна тъга, когато се свиваше, прегърнала коленете си, и плачеше, плачеше, неспособна да отвори очи, изплашена от всяко проскърцване в къщата, от стоновете на майка си, от самия мрак и от безкрайните просеки на ужаса, които минават през него.

Насили се да погледне надолу, да почувства момента, да почувства плочките под краката си, дразнещото, настоятелно потрепване на огъня, да види ръцете си, така бели, с изпъкнали вени като на стар човек, а после да вдигне очи към гладкото открито христово чело, обрамчено от дългата черна коса. Веждите му бяха като нарисувани, фини кости ограждаха очите и ги караха да изглеждат още по-ослепителни. Челюстта му излъчваше сила, хубавата му, късо подстригана брада бе добре оформена.

— Искам да си тръгнеш веднага — каза тя. Прозвуча така нелепо, така безпомощно. Сети се за пистолета в дрешника. Всъщност тайно бе мечтала да й се удаде случай да го използва. Спомни си аромата на кордит и мръсотията по циментовите стени на стрелбището в Гретна. Чу Мона да й се присмива. Усети отката на големия тежък пистолет, когато дръпна спусъка. О, как го искаше сега.

— Върни се сутринта — каза тя и кимна настоятелно. — Но сега трябва да си вървиш. — Пак се сети за медальона. О, господи, защо не си го беше сложила! Свети архангел Михаил ще ни защити в битката. — Махай се оттук!

— Не мога, скъпоценна моя — каза той, сякаш изпя някаква протяжна мелодия.

— Говориш някакви безумия. Не те познавам. Пак ти повтарям — махай се. — Но когато пристъпи назад, видя как част от чара и състраданието напуснаха внезапно лицето му. Той се взираше в нея тревожно, дори с горчивина. Изглеждаше като дете, чието изражение се променя при внезапните пориви на чувствата. Колко гладко и съвършено беше челото му, със съвършени пропорции. Дали и Дюрер е бил така съвършен?

— Ти ме помниш, Джифорд. Ще ми се и аз да те помнех. Стоял съм под дърветата, когато си ме видяла. Така трябва да е било. Помогни ми да си спомня, Джифорд. Помогни ми да събера всичко, да видя голямата картина. Изгубих се в тази топлина, изпълнен съм с древна омраза и древно недоволство! Изпълнен съм с древно невежество и болка. Когато бях невидим, притежавах мъдрост. Със сигурност тогава бях по-близо до ангелите на небето, отколкото до дяволите на земята. Но плътта е така примамлива. Няма да я изгубя отново, няма да бъда унищожен. Моята плът ще живее. Ти ме познаваш. Кажи го.

— Не те познавам! — заяви тя. Беше отстъпила назад, но само крачка. Между тях имаше съвсем малко разстояние. Ако се обърнеше да побегне, той можеше да я хване за врата. Ужасът се надигна отново, абсолютно ирационалният ужас, че той ще стисне врата й с дългите си пръсти. Наистина ще го направи и никой няма да може да го спре. Хората правят такива неща, а тя е сам-сама с него. Всички тези мисли се блъскаха в нея. И все пак тя успя да каже:

— Махай се оттук, чуваш ли какво ти казвам?

— Не мога да го направя, красавице — отвърна той, а едната му вежда се изви леко. — Говори ми, кажи ми какво видя, когато дойде в къщата преди много години?

— Защо искаш това от мен? — Осмели се да направи още една крачка, съвсем колеблива. Зад нея беше плажът. Какво щеше да стане, ако побегнете през двора и по пътеката? Дългият плаж изглеждаше съвсем пуст, като страховит пейзаж от кошмар. Не беше ли сънувала подобно нещо преди години? Никога, никога не изричай името му.

— Сега съм толкова тромав — каза той със затрогваща искреност. — Мисля, че когато бях само дух, бях по-грациозен, нали? Появявах се и си отивах в точния момент. Сега вървя слепешката през живота, както всички останали. Имам нужда от моите Мейфеър. От всички вас. Сякаш съм насред спокойна красива долина под лунната светлина. И мога да върна всички ви там, в кръга. О, но вече няма да имаме този късмет. Обичай ме, Джифорд.

Той се извърна, сякаш го заболя. Като че не търсеше съчувствието й. Не му пукаше. За миг остана притихнал, взрян невиждащо към кухнята. Нещо в лицето му, в поведението му бе ужасно убедително.

— Джифорд — каза той. — Джифорд, кажи ми, какво виждаш в мен? Красив ли съм в твоите очи? — Обърна се. — Погледни ме.

Наведе се да я целуне, както птица каца на ръба на басейн, бързо, със стремителен плясък на крилата. Отново я заля онзи аромат, като животинска миризма, топъл като дъха на куче или аромата на птица, когато я извадиш от клетката. Устните му докоснаха нейните и тънките му пръсти се плъзнаха по врата й, палците докоснаха челюстта и бузите й, докато тя се опитваше да избяга дълбоко в себе си, сама, да се заключи, да се опази от болката. Заля я бързо, превъзходно усещане в слабините. Искаше да каже, че това няма да се случи, но бе хваната неподготвена. Осъзна, че той я държи изправена; пръстите му се плъзнаха нежно по врата й; вероятно палците притискаха гърлото й. Тя изтръпна, по гърба й и по задната част на ръцете плъзна хлад. Господи, тя губеше съзнание. Припадаше.

— Не, не, скъпа, няма да те нараня. Джифорд, каква ще е моята победа без това?

Беше като песен. Джифорд почти чуваше ритъма и мелодията, начина, по който думите се изливаха от него в мрака. Той я целуна отново и отново, но палците му не се впиха в гърлото й. Раменете й изтръпнаха. Не знаеше къде са ръцете й. После осъзна, че ги е сложила на гърдите му. Разбира се, не можеше да го отблъсне. Все пак той беше мъж, по-силен от нея, и нямаше смисъл да се опитва да го отблъсне. Обгърна я някакво невероятно усещане, като аромата. Разтърси я прекрасен спазъм, който почти я погълна, само че той обещаваше много такива спазми, а това означаваше пълно поражение.

— Да, отдай ми се — каза той със своята детска простота. — Ти си моя. Трябва да си моя.

Пусна я и сложи ръце на раменете й, после я вдигна нежно. В следващия миг тя лежеше на студените плочки, очите й бяха отворени. Усещаше и чуваше как той сваля вълнените й чорапи. Зачуди се дали пуловерът й не е твърде бодлив и груб. Какво ли е да прегръщаш човек, облечен с твърде дебел и бодлив пуловер? Опита се да каже нещо, но ароматът я замайваше, объркваше я. Косата му падна на лицето й, беше копринено нежна.

— Няма да го направя — каза тя, но гласът й звучеше съвсем далечен, без никакъв авторитет, напълно безсилно. — Махни се от мен, Лашър, махни се от мен. Чуваш ли. Стела каза на мама… — Но мисълта си отиде, просто изчезна. Един образ блесна в съзнанието й, образ от миналото, на Деидре, тийнейджърката, нейната по-голяма братовчедка, качена високо на дъба, облегната назад, с притворени клепачи, ханшът й е издаден напред под късата рокля на цветя, а в погледа й се четат „лоши мисли“, Дяволски докосвания, екстаз! А тя, Джифорд, стоеше под дървото и виждаше смътните очертания на мъжа, само проблясък, който бе с Деидре.

— Спаси ни от злото — прошепна тя.

През целия й живот, през всичките четирийсет и шест години, само един мъж я бе докосвал така, или почти така — само един мъж бе разкъсвал дрехите й, на шега или от непохватност, бе вкарвал пениса си в нея и бе целувал шията й. А това сега бе човек от плът и кръв, не призрак, а от плът и кръв. Проникваше в нея. Господи, помогни ми.

— Ангел мой, моя скъпа пазителко… — Думите му отлитаха от нея. Тя не искаше това, но с ужас разбра, че не се съпротивляваше. Беше отвратително пасивна, объркана, опитваше се само да го хване, да го отблъсне за раменете, ръката й се плъзгаше по гладкото му вълнено палто, а той проникваше в нея яростно, докато тя не усети, че достига екстаза, който я отнесе още по-близо до мрака, до тишината, до покоя.

Но не съвсем.

— Защо? Защо правиш това?

На глас ли го изрече? Сякаш се носеше в пространството, замаяна, изпълнена с мощни усещания, завладяна от аромата и от силните тласъци на члена му, които бяха така естествени, така съвършени, така приятни! Стори й се, че всичко е свършило и тя се е обърнала настрани, но в следващия миг осъзна, че изобщо не е помръднала. Той отново проникваше в нея.

— Красива Джифорд — припяваше той. — Бъди моя невеста в долината, в кръга, моя невеста.

— Мисля, мисля, че ме нараняваш — каза тя. — О, господи! Майчице, помогни ми. Господи, някой да ми помогне.

Той запуши устата й отново, докато още една струя семенна течност се изля в нея, изля се по пода под нея, а сладостното омайващо усещане я издигаше и мяташе от една страна на друга.

— Някой да ми помогне.

— Тук няма никого, скъпа. Това е тайната на вселената — каза той. — Това е моята тема, моят плач. Това е моето послание. Не е ли приятно? През целия си живот си повтаряла, че това не е важно…

— Да…

— Че има много по-възвишени неща, но сега вече знаеш, сега разбираш защо хората рискуват живота си за това, за тази плът, за този екстаз.

— Да.

— Знаеш, че каквато и да си била преди, сега вече си жива, сега си с мен, аз съм вътре в теб и ти си само това тяло, скъпа моя Джифорд.

— Да.

— Създай за мен дете. Виж го, Джифорд. Виж го. Виж миниатюрните му крайници, виж го как плува към съзнателното. Виж го. Извади го от мрака. Бъди вещицата на моите мечти, Джифорд, бъди майката на моето дете.

Лъчите на изгряващото слънце я огряха, стана й горещо и неприятно с дебелия пуловер, болката в нея внезапно се събуди, изтласка я през мъглата, докато тя не примижа пред сиянието на небето.

Болката бе силна, пулсираща. Имаше спазми. Имаше контракции! С усилие плъзна ръка между краката си. Усети влага и щом вдигна ръка, видя кръвта по нея. Приближи я до лицето си и кръвта покапа по него. Дори силното сияние на слънцето не й попречи да види колко е ярка.

Внезапно водата я заля; големи вълни се издигнаха към нея, леденостудени, невероятно мощни, и после отмираха изведнъж, като изсмукани назад от вятъра. Тя лежеше в прибоя! Слънцето изгря иззад огромна купчина сияещи облаци на изток и постепенно разля светлината си по синьото небе.

— Видя ли това? — прошепна тя.

— Съжалявам, скъпа моя — отвърна той. Стоеше далеч, далеч, много далеч, като призрак на фона на ярката светлина, толкова тъмен, че тя не можеше да различи нищо, освен развяващата се дълга коса. И в следващия миг дойде споменът колко копринена беше косата му, колко фина и черна, колко прекрасно ухаеше. Но сега той беше само една далечна фигура. Ароматът още го имаше, естествено; както и гласът, но това бе всичко.

— Съжалявам, скъпа моя. Исках то да живее. Зная, че си уморена. Съжалявам, скъпа моя, любима Джифорд. Не исках да те нараня. И двамата сме изморени. Господи, господи, прости ми! Какво да направя, Джифорд?

Тишина. Вълните дойдоха отново.

Той изчезна ли? Нейният строен Христос, с меката коса, който й бе говорил толкова много? Водата заля лицето й. Беше приятно. Какво й бе казал, нещо за това, че трябва да иде в малкия град, да види малките ясли с малкия гипсов Иисус в сламата, и монасите с кафявите роби. Той не бе искал да стане свещеник, само един от тези братя. „Но ти си предназначен за по-добри неща.“

Изведнъж друго остро усещане се вряза сред болката — усещането, че й се губят часове, думи, образи. И тя бе ходила в Асизи, каза му го. Свети Франциск бе нейният светец. Дали би могъл да й подаде медальона? Да го извади от чантичката й? Той е на свети архангел Михаил, но все пак тя го иска. Той бе разбрал. Ако разбираш какво е свети Франциск, ще разбереш и архангел Михаил. Ще разбереш всички светци. Тя искаше да го попита за това, но той не спираше да говори за песните, които е пял, песни на италиански, за латинските химни, естествено, за слънчевите хълмове на Италия и за тъмната студена мъгла, надвиснала над Донелайт.

Догади й се, усещаше сол по устните си. Ръцете й бяха измръзнали до болка. Водата я жилеше! Вълните дойдоха отново и я извъртяха наляво така, че пясъкът задра по бузата й, болката в корема беше непоносима. О, Господи, не може да изпитвам такава болки и ти да не… какво? Да не ми помогнеш.

Тя отново се извъртя надясно и се загледа в сиянието на Залива, към силното сияние на утрото. Господи боже, всичко това бе истина и тя не успя да го спре, това същество се добра до нея от ужасната плетеница прошепнати тайни и заплахи и я уби.

Но какво ще прави Райън без мен? Какво ще прави Пиърс без мен? Кланси има нужда от мен. Те не могат да направят сватбата, ако аз умра! Това ще съсипе всички! Къде, за бога, е Роуан? И в коя църква ще идат? Не бива да се връщат в „Свети Алфонс“. Роуан!

Изведнъж стана много делова, започна да съставя списъци, схеми, планираше да говори с Шелби и Лилия, а когато водата дойде отново, нямаше нищо против соления й вкус, нито смразяващия й студ. Алисия не знаеше къде е грамофонът! Никой не знаеше, освен нея самата. И салфетките за сватбата. Имаше стотици ленени салфетки на тавана на Първа улица, които можеха да се използват за сватбата, стига Роуан да се върне и да позволи. Господи, не биваше да се тревожи единствено за Мона. Мона щеше да е много добре. Мона наистина няма нужда от нея. Мона…!

Водата беше приятна. Не, нямаше нищо против, изобщо. Къде беше смарагдът? Взе ли го със себе си Роуан? Той й беше дал медальона. Сега беше на врата й, но не можеше да вдигне ръка и да докосне верижката му. Сега трябваше да направи пълна инвентаризация — на грамофона, на перлите и на смарагда, на онези записки на чичо Жулиен, на всичките стари песни, които звучаха от грамофона, на роклята в кутия на тавана, която принадлежеше на Древната Евелин. Тя обърна лице, този път към водата, като си мислеше, че може би тя ще отмие кръвта.

Не, студената вода не й пречеше. Никога не й бе пречила. Тя дори приглушаваше болката, ужасната остра болка. Мислиш ли, че животът ти си е струвал? Не зная. Тази болка не е съвсем необичайна, нали разбираш, да изпитваш подобна болка, такова страдание, не е нищо необичайно. Не знам дали си е струвал. Наистина, наистина не знам.