Вещиците: Лашър

Тринайсет

Ан Мари Мейфеър седеше сковано на мекия бежов диван от изкуствена кожа във фоайето на болницата. Мона я видя още щом влезе. Ан Мари беше с тъмносиния костюм от погребението и обичайната старомодна натруфена блуза с къдрички. Четеше списание, кръстосала крака, черните й очила се бяха смъкнали на носа, а черната й коса бе опъната на кок. С малкия си нос, с малката си уста и с тези големи очила изглеждаше едновременно глупава и интелигентна.

Обърна се към Мона, която се приближи, целуна я по бузата и после се тръшна до нея на дивана.

— Райън обади ли ти се? — попита Ан Мари. Говореше тихо и потайно, въпреки че наоколо не се виждаха много хора. Далеч в дъното вратите на асансьора се затвориха и отвориха. Бюрото на рецепцията с високия безличен плот беше празно.

— За мама ли? — отвърна Мона. Мразеше това място. Реши, че когато стане много богата и има инвестиции във всеки сектор от икономиката, ще отдели малко време да украси подобни стерилни и студени места. После се сети за медицинския център „Мейфеър“! Разбира се, този проект трябваше да продължи! Тя щеше да помогне на Райън. Не можеха да я изолират от него. Щеше да говори с Пиърс за това утре. Ще говори и с Майкъл, щом той се почувства по-добре.

Погледна пак към Ан Мари и каза:

— Райън каза, че мама е тук.

— Да, тук е и според сестрите смята, че се опитваме да я затворим за постоянно. Така им казала тази сутрин, когато са я приели. Били й инжекция и оттогава спи. Сестрата каза, че ще ми се обади, когато се събуди. Но аз имах предвид дали Райън ти е казал за Едит.

— Не, какво се е случило с Едит? — Мона едва познаваше Едит. Тя беше внучка на Лорън и бе плаха, саможива жена, която живееше на Еспланада авеню и по цял ден се занимаваше със своите котки — предсказуема и скучна, никога не излизаше, явно дори не ходеше и на погребения. Едит. Как изглеждаше? Мона не беше сигурна.

Ан Мари изправи гръб на дивана, плесна списанието на масичката и вдигна очилата на носа си.

— Едит е умряла този следобед. От кръвоизлив, също като Джифорд. Райън каза, че жените от семейството не бива да остават сами. Може да е нещо генетично. Покрай нас винаги трябва да има хора. Така, ако нещо се случи, ще можем да повикаме помощ. Едит е била сама, като Джифорд.

— Шегуваш ли се? Как така Едит Мейфеър е мъртва? Наистина ли?

— Да, повярвай ми. Как ли се чувства Лорън? Тя отишла да й се скара, че не се е появила на погребението на Джифорд, а Едит лежала на пода в банята. Кръвта й била изтекла. А котките се мотаели около нея и я ближели.

За миг Мона не можа да каже нищо. Трябваше да помисли, и то не само за онова, което знаеше, но и колко от него може да каже на някого и защо. Донякъде бе просто шокирана.

— Значи и тя е получила маточен кръвоизлив?

— Да, вероятен спонтанен аборт. Така казват. Човек, който познава Едит, би решил, че това е невъзможно. Също както и за Джифорд. И двете не може да са били бременни. Този път обаче правят аутопсия. Така поне хората от семейството ще сторят нещо повече от това да палят свещи, да се молят и да се гледат накриво.

— Да, това е добре — каза Мона тихо. Опитваше се да мисли и се надяваше братовчедка й да млъкне поне за малко. Но нямаше такъв късмет.

— Виж, всички са много притеснени — каза Ан Мари, — но трябва да следваме нареждането. Човек може да получи кръвоизлив и без да пометне, очевидно. Така че не се отдалечавай сама. Ако се почувстваш слаба или усетиш други необичайни симптоми, трябва веднага да повикаш помощ.

Мона кимна, взираше се в белите стени, в малкото табелки по коридора и в пълните с пясък цилиндрични пепелници. Преди час и половина беше дълбоко заспала, когато нещо я събуди така, сякаш някой я докосна — беше миризма, грамофонът свиреше. Отново си представи отворения прозорец, вдигнат догоре, докато отвън падаше нощта, а тисовете и дъбовете вече бяха черни. Опита се да си спомни миризмата.

— Кажи нещо, дете — обади се Ан Мари. — Притеснявам се за теб.

— Нищо ми няма. Добре съм. Наистина трябва да послушаме този съвет, да не оставаме сами, без значение дали може да сме бременни, или не. Права си. Аз ще се кача да видя мама.

— Не я буди.

— Каза, че тя спи от сутринта. Да не е в кома? Или мъртва?

Ан Мари се усмихна и поклати глава. Взе отново списанието си и се зачете.

— Недей да се караш с нея, Мона — каза тя, щом Мона тръгна.

Вратите на асансьора се отвориха тихо на седмия етаж. Винаги настаняваха там Мейфеър, освен ако нямаше належаща причина да бъдат в специално отделение. Стаите на семейството бяха с тераси, с малки кухни, където имаше микровълнови фурни, за да могат да си претоплят кафето, и хладилник, в който да си държат сладолед. Алисия и преди бе приемана тук, всъщност бе идвала четири пъти — за обезводняване, недохранване, за счупен глезен и след опит за самоубийство. Все се заричаше, че никога повече няма да попадне на това място. Вероятно сега се бе наложило да я укротяват.

Мона тръгна тихо по коридора. Мерна отражението си в едно тъмно стъкло и не се хареса — глупавата бяла памучна рокля й стоеше нелепо. Е, това бе най-малкият й проблем.

Долови аромата още щом стигна до вратите на западното крило. Да, същият беше. Точно същата миризма.

Спря, пое си дълбоко дъх и осъзна, че за първи път в живота си е изплашена. Това я възмути. Стоеше, наклонила глава на една страна, и мислеше. Тук имаше изход към стълбището. Пред нея бяха вратите. Имаше изход и в другия край на отделението. Зад бюрото на регистратурата имаше хора.

Само Майкъл да беше с нея, тя щеше да отвори вратата към стъпалата, за да види дали някой не стои на площадката, някой, който излъчва тази миризма.

Но тук миризмата вече се разнасяше и докато Мона мислеше и се вбесяваше тихо, че няма куража да отвори проклетата врата, някой друг го направи вместо нея. Един млад лекар със стетоскоп на врата излезе оттам и тръгна по коридора. Площадката на стълбището беше празна.

Това не означаваше, че някой не се крие на горната или на долната площадка. Но пък миризмата вече изчезваше или Мона бе свикнала с нея. Пое си дълбоко дъх; да, беше наситена, чувствена, вкусна. Какво представляваше?

Отвори двойните врати на отделението. Тук миризмата беше по-силна. Видя три сестри да седят и да пишат нещо в островче от светлина зад високо дървено бюро. Едната говореше тихо по телефона, докато пишеше, а другите като че се бяха задълбочили в нещо.

Не забелязаха как Мона мина покрай тях и продължи по тесния коридор. Тук миризмата беше много силна.

— Господи, не и това! — прошепна тя. Огледа вратите вдясно и вляво. Но миризмата й подсказа къде е стаята още преди да види табелката с името: „Алисия (Сиси) Мейфеър“.

Вратата бе открехната, а в стаята бе тъмно. Единственият прозорец близо до климатика беше отворен. През него се виждаше една гола стена. В леглото лежеше неподвижна жена, обърнала глава към стената. Беше покрита с бели завивки. Малка дигитална машинка записваше количеството глюкоза, което течеше през системата в ръката на жената. Тази ръка бе облепена с лейкопласт и лежеше отпусната върху бялото одеяло.

Мона постоя неподвижно, после бутна вратата. Отвори я докрай, за да види и банята вдясно. Порцеланова тоалетна, празна душ кабина. Огледа бързо и другата част на стаята, после се обърна пак към леглото. Беше сигурна, че е сама с майка си.

Профилът на Алисия доста напомняше профила на Джифорд, която лежеше в ковчега. Мършавото й лице бе потънало в меката възглавница.

Завивките бяха бухнали над тялото й. Бяха съвсем бели освен малкото червено петънце с неправилна форма в самия център, съвсем близо до ръката, в която бе забита иглата на системата.

Мона се приближи и сложи лявата си ръка на хромираната рамка на леглото. Докосна червеното петно. Беше мокро. Разрастваше се пред очите й, като че някак се просмукваше през завивките. Тя дръпна рязко одеялото изпод безжизнената ръка. Майка й не помръдна, майка й бе мъртва. Леглото бе просмукано с кръв.

Мона чу шум зад себе си и един женски глас прошепна с неприязън:

— Не я буди, скъпа. Едва я обуздахме сутринта.

— А кога за последно проверихте жизнените й показатели? — попита Мона и се обърна към сестрата, но тя вече бе видяла кръвта. — Не мисля, че имам голям шанс да я събудя. Защо не идете да извикате братовчедка ми Ан Мари? Тя е долу във фоайето. Кажете й да се качи веднага.

Сестрата беше възрастна жена, хвана ръката на мъртвата, но веднага я пусна и бързо излезе от стаята.

— Чакайте малко — извика Мона след нея. — Видяхте ли някой да идва тук? — Но в същия миг разбра, че няма смисъл да я пита. Жената бе твърде изплашена да не я обвинят за случилото се, за да може да отговори. Мона я последва и я видя как хуква по коридора. После се върна при леглото.

Хвана ръката. Не беше много студена. Въздъхна тежко. Чуваше стъпки в коридора, приглушения звук от обувки с гумени подметки. Наведе се над леглото, махна косата от лицето на майка си и я целуна. Бузата й още не бе изстинала съвсем, челото й обаче беше студено.

Изведнъж си помисли, че майка й ще обърне глава, ще я погледне и ще извика: „Внимавай какво си пожелаваш. Не ти ли казах? Може да се сбъдне“.

За минути стаята се изпълни с хора. Ан Мари беше в коридора и бършеше очи с носната си кърпичка. Мона отстъпи от леглото.

Стоя дълго до бюрото на сестрите и просто слушаше. Трябваше да извикат интернист, който да потвърди смъртта. Сега го чакаха, щял да дойде след двайсет минути. Вече минаваше осем. Междувременно семейният лекар също бе извикан. И, разбира се, Райън. Горкият Райън. Господ да помага на Райън. Телефонът звънеше постоянно. А Лорън? Как ли се чувства тя?

Мона тръгна по коридора. Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе млад лекар — изглеждаше още дете, което едва ли би могло да знае достатъчно, за да установи нечия смърт. Той мина покрай нея, без да я погледне.

Замаяна, Мона слезе във фоайето и тръгна към вратата. Болницата беше на Притания стрийт, само на една пресечка от „Амелия“ и Сейнт Чарлз авеню. Тя вървеше бавно по паважа под лунната светлина на уличните лампи и мислеше.

— Мисля, че вече няма да нося такива рокли — каза на глас, когато стигна до ъгъла. — Не, време е да хвърля роклята и панделката. — От другата страна на улицата бе домът й, ярко осветен в здрача. Отпред паркираха коли, от които слизаха хора. Обичайното оживление вече беше започнало.

Няколко от роднините я забелязаха и един от тях я посочи. Друг тръгна към нея, сякаш се страхуваха, че тя може да хукне надолу по улицата, щом пресече.

— Е, наистина мисля, че вече не харесвам тези дрехи — каза Мона под нос, докато пресичаше бързо натоварената улица. — Гадни са. Вече няма да ги нося.

— Мона, скъпа! — каза братовчед й Джералд.

— Да, беше въпрос на време — отвърна тя. — Но със сигурност не очаквах и двете да умрат. Не, изобщо не го очаквах. — Тръгна редом с него, мина покрай събралите се пред портата роднини и продължи по пътеката към стълбите.

— Да, да — отвръщаше на онези, които се опитваха да я заговорят. — Трябва да се отърва от тези отвратителни дрехи.