Срещата в трапезарията започна в осем часа. Сестрите обещаха да се обадят на Майкъл, ако настъпи и най-малката промяна. По това време в трапезарията бе светло и нямаше нужда да палят лампите. Слънцето нахлуваше през южните прозорци и дори през северния откъм улицата. Сега се виждаха всички детайли по стенописите с пейзажи от Ривърбенд. Една сребърна кана с кафе сияеше на бюфета. До белия цокъл бяха наредени допълнителни столове.
Когато семейството се настани около овалната маса, настъпи неловка тишина. Първи заговори лекарят:
— Роуан е стабилизирана. Вече я храним на системи. Кръвните й изследвания са добри. Диурезата също. Сърцето й е здраво, но не можем да очакваме особена промяна. Майкъл държи да продължаваме така, сякаш тя ще се възстанови, да правим всичко възможно да стимулираме нервната система и да се грижим да й създадем уют. Това означава да се пуска музика в стаята, вероятно и филми, или телевизия, радио, както и да се провеждат разговори на разумни теми, но на тих глас. Крайниците на Роуан ще бъдат раздвижвани ежедневно. Косата й ще бъде сресвана и поддържана. Ноктите също. Тя ще получава същата обич и грижа, както ако беше в съзнание. Има средства да си позволи най-доброто и ще го получи.
— Но тя може да се събуди — обади се Майкъл. — Може да се събуди…!
— Да — каза лекарят. — Възможно е, но не е много вероятно.
Все пак всички бяха съгласни, че това трябва да се направи. Сесилия и Лили дори изразиха облекчението си, тъй като и двете бяха изгубили надежда след дългата нощ край леглото на Роуан. Беатрис каза, че Роуан без съмнение ще почувства тази любов и грижа. Майкъл спомена, че не знае каква музика харесва тя. Дали някой от тях знаеше?
Лекарят обаче имаше да каже още нещо.
— Ще продължим с интравенозното хранене, докато тялото й поддържа добър метаболизъм. Може да дойде време, когато ще се появят проблеми с черния дроб и бъбреците, но е още рано за това. Засега Роуан получава балансирано хранене. Сестрата твърди, че тази сутрин даже е всмукала малко течност през сламка. Ще продължим с това, но докато не се появи някаква реална възможност да я храним така — в което се съмнявам — ще я оставим на системи.
Всички кимнаха.
— Беше само една-две капки — каза Лили. — Като бебешки смукателен рефлекс.
— Това може да бъде поощрено! — каза Мона. — За бога, тя сигурно харесва вкуса на храната!
— Да, вероятно има значение — обади се Пиърс. — Трябва периодично да…
Лекарят кимна успокоително и направи знак, за да привлече вниманието им.
— По някое време — започна той — сърцето на Роуан ще спре и животът й няма да бъде поддържан изкуствено. Никой няма да й слага инжекции или пък да я включи на апарат за изкуствено дишане. Тук няма респиратор. Тя ще може да умре, когато Господ пожелае това. Сега, тъй като ме попитахте, трябва да ви кажа. Това може да продължи неопределено време, но може и да приключи всеки момент. Такива пациенти са оцелявали с години. Наистина, неколцина са се събуждали, а други са умирали до дни. Засега можем да кажем само, че тялото на Роуан се възстановява от нараняванията и недохранването. Но мозъкът… той не може да се възстанови толкова лесно.
— Но тя може да доживее други времена — обади се нетърпеливо Пиърс, — когато ще бъде открит някой нов лечебен метод.
— Без съмнение — каза лекарят. — Ще изпробваме всички приемливи методи. Утре ще започнат консултациите с невролози. За нас не е проблем да доведем всеки невролог в света да прегледа Роуан. И ще го направим. Ще се срещаме периодично, за да обсъждаме лечението. Винаги ще сме отворени за възможности — като хирургически процедури или някакви други опити за възстановяване на мозъчната й дейност. Но нека ви напомня, приятели, че това не е много вероятно. По целия свят има хора в подобно състояние. Електроенцефалограмата показва, че Роуан няма почти никаква мозъчна активност.
— Не могат ли да й трансплантират част от нечий мозък? — попита Джералд.
— Аз ще стана донор — каза сухо Мона. — Можете да вземете колкото клетки пожелаете. Винаги съм имала в излишък.
— Не е нужно да ставаш гадна, Мона — каза Джералд. — Аз просто попитах…
— Не ставам гадна. Просто предлагам да почетем малко повече по темата, вместо да правим откачени предложения. Мозъчни трансплантации не се правят. Не и такива, от каквато тя има нужда. В момента Роуан вегетира! Не можеш ли да проумееш това?
— За нещастие това е истината — каза тихо докторът. — Непроменливо вегетативно състояние. Това е точният израз. Но можем да се молим за чудо. Вероятно ще дойде времето, когато ще бъде взето колективно решение да се спре изкуственото хранене, но на този етап подобно решение би било убийство. Недопустимо е.
След няколко ръкостискания и благодарности лекарят бе изпратен до входната врата.
Райън седна на стола начело на масата. Изглеждаше малко по-отпочинал от предния ден и като че нетърпелив да докладва.
Все още нямаше новини къде е мъжът, отвлякъл Роуан. Нямаше и други нападения над жени от семейството. Решиха да уведомят властите относно „мъжа“, но без да разкриват всичко.
— Направихме му фоторобот, който Майкъл одобри. Прибавихме коса, мустаци и брада, както е описан от свидетелите. Ще започнем междущатско издирване. Но никой, имам предвид абсолютно никой в тази стая, не бива да говори за това с хора извън семейството и не бива да дава допълнителни сведения, извън необходимото, на агенциите, които работят за нас.
— Ако тръгнат приказки за демони и духове, разследването само ще бъде затруднено — добави Райън. — Имаме си работа с човек, който ходи, говори и носи дрехи като всички останали. Имаме основателни доказателства да предположим, че той е отвлякъл Роуан и я е държал в плен. Сега няма нужда да намесваме и други химически доказателства.
— С други думи, да скрием кръвните проби — каза Мона.
— Точно така — отвърна Райън. — Когато мъжът бъде заловен, ще се заемем с останалите аспекти на тази история. Тогава самият той ще бъде доказателство за твърденията ни. А сега Аарън иска да ви каже нещо.
Майкъл забеляза, че Аарън не изглежда много доволен. Той бе мълчал по време на цялата среща. Седеше до Беатрис, която не пускаше ръката му. Беше облечен в тъмносиньо, като останалите от семейството — сякаш се бе отказал от предишния си стил. Вече не приличаше на англичанин, а на американец от Юга. Майкъл поклати глава, като да изрази мълчаливо съгласие с онова, което предстоеше, и Аарън заговори:
— Това, което ще ви кажа, няма да ви изненада. Аз прекъснах връзките си с Таламаска. Някои от действията на хора от ордена се оказаха враждебни по отношение на семейството. Сега моля всички ви да смятате Таламаска за враждебна организация и да не допускате вмешателство от страна на когото и да е, свързан с нея.
— Аарън не е виновен за това — отбеляза Беатрис.
— Колко странно да чуя това от твоята уста — отбеляза Фийлдинг сурово. Той също бе мълчал от началото на срещата и сега гласът му прикова вниманието на всички, както винаги. Кафявият му костюм на розови райета изглеждаше стар колкото самия него. Фийлдинг явно се смяташе в правото си да се възползва от привилегията на старците — да говори това, което мисли.
— Осъзнаваш ли, че ти започна всичко? — обърна се той към Аарън.
— Не е така — отвърна Аарън спокойно.
— О, така е — отряза го Фийлдинг. — Ти си се свързал с Деидре Мейфеър, когато беше бременна с Роуан. Ти си…
— Сега не е нито времето, нито мястото за такива приказки — каза Райън. Гласът му беше спокоен, но твърд. — Семейството проучва всеки, който влиза във връзка с него, било чрез брак или чрез други обществени дейности. Не ми е приятно да го кажа, но Аарън беше проучен от нас, когато се появи тук за първи път. Той няма връзка с онова, което се случи. Той е точно такъв, за какъвто се представя — учен, наблюдаващ семейството във връзка с работата му по исторически документи, за което е бил напълно откровен с нас от самото начало.
— Сигурен ли си? — попита Рандъл. — Историята на семейството, която днес знаем, е всъщност историята, която този мъж ни предостави — онова досие на Таламаска за вещиците Мейфеър, както безочливо го наричат. И сега се оказваме оплетени в събития, които намират обяснение в същото това досие.
— О, значи и ти си против него! — каза Беатрис тихо и студено, съвсем нетипично за нея.
— Това е абсурдно — обади се Лорън. — Нима се опитвате да изкарате Аарън Лайтнър отговорен за събитията, които е описвал? Господи, нима не си спомняте какво сте видели с очите си?
Райън я прекъсна:
— Таламаска е подробно проучена от Карлота през шейсетте години. И тя не е действала от благородни подбуди. Търсила е основание да атакува юридически организацията, но не е открила такива. Таламаска не е свързана с някаква мрачна конспирация срещу нас.
Лорън отново заговори — решително, заглушавайки гласовете на останалите:
— Няма никакъв смисъл да задълбаваме в този въпрос. Нашата задача е ясна. Трябва да се погрижим за Роуан и да открием онзи мъж. — Огледа всички, един по един, първо тези вдясно от нея, после — отляво, и накрая — Аарън. — Историческите записки на Таламаска бяха много ценни за нас в проследяването историята на рода. Всичко, което можеше да бъде потвърдено, беше потвърдено без никакво съмнение.
— Какво, за бога, значи това? — настоя Рандъл. — Как може да се потвърдят подобни безсмислици?
— Всички исторически факти — отвърна Лорън, — споменати в досието, бяха проверени. Портретът на Дебора от Рембранд е автентичен. Записите за холандеца Петир ван Абел, които още се пазят в Амстердам, бяха копирани за нашия архив. Но аз нямам намерение да се впускам в пространна защита на документите или на Таламаска. Достатъчно е да кажа, че те ни бяха полезни след изчезването на Роуан. Именно хората от Таламаска проучиха посещението на Роуан и Лашър в Донелайт. Пак те ни предоставиха подробното описание на този индивид, което нашите детективи потвърдиха. Съмнявам се, че някоя друга организация — светска, религиозна или юридическа — щеше да ни окаже подобна помощ. Но… Аарън ни помоли да прекъснем отношенията си с тях, и то с основание. Така че ние го направихме.
— Но не можете да покриете всичко — обади се Фийлдинг. — Ами доктор Ларкин?
— Никой не знае какво се е случило с него — каза Райън. — Трябва да приемем това. Лорън е права. Нямаме никакво доказателство за някакви неправомерни действия от страна на Таламаска. Обаче нашият контакт с тях се осъществяваше изключително чрез Аарън. Аарън е наш приятел. Сега той е член на семейството ни, след брака си с Беатрис…
— Да, много удобно — каза Рандъл.
— Глупак! — кресна Беатрис, неспособна да се сдържи.
— Амин! — обади се Мона.
— Млъкни! — веднага реагира Райън.
Той като че изведнъж реши, че е прекалил, или поне Мона го стрелна така свирепо със зелените си, скосени като на базилиск очи, че той я потупа извинително по ръката и продължи:
— Аарън ни посъветва… като наш приятел и роднина, да не се занимаваме повече с Таламаска. И ние ще го послушаме.
Няколко души заговориха едновременно. Лили искаше да знае защо Аарън се е отказал от ордена. Сесилия държеше да припомни на всички, че един мъж от Таламаска разпитвал наоколо, съседите й казали. А Ан Мари настояваше за малко повече „яснота по някои въпроси“. Лорън ги накара да замълчат и рече:
— От Таламаска си присвоиха медицинска информация и отказаха да споделят с нас онова, което знаят за случая. Те се изолираха сами, както ще ви каже и Аарън, ако му дадете тази възможност! Но вие няма да го направите, така че ще минем нататък. Съвсем просто е. Докладвайте за всяко споменаване на ордена в офиса. Не отговаряйте на никакви въпроси. Продължавайте да спазвате мерките за сигурност. — Тя се наведе напред и сниши глас за по-голям ефект: — Не отслабвайте редиците.
Настъпи неловка тишина.
— Майкъл, ти какво ще кажеш? — попита Лорън.
Въпросът го изненада. Бе наблюдавал всичко някак дистанцирано, сякаш гледаше бейзбол или футбол, или дори шах. От време на време се отнасяше в мисли за Жулиен и неговите думи. Сега трябваше да скрие тези мисли. Нямаше да помогне никому, ако говореше честно и открито за това. И все пак думите сами излязоха от устата му:
— Аз ще ликвидирам този мъж, когато и където го открия. Никой няма да ме спре.
Рандъл заговори. Фийлдинг също, но Майкъл вдигна ръка и каза:
— Искам да се кача при жена си. Искам тя да се възстанови. Искам да съм с нея сега.
— Тогава да приключваме по-бързо — каза Райън. Отвори голямата си кожена папка и извади няколко напечатани листа хартия. — На мястото, където е открита Роуан, не са открити нито кръв, нито тъкан. Ако е направила спонтанен аборт, както предполагат лекарите, доказателствата за това вече ги няма.
— Това е обществено място. Валяло поне два пъти, докато Роуан е лежала на земята. А после още веднъж след като я откриха. Изпратихме двама опитни детективи там, но засега нямаме следи, които да ни подскажат какво точно се е случило с нея. Претърсваме цялата местност за някой, който може да я е видял, или чул, или пък забелязал нещо, което може да ни е от полза.
Тук неколцина кимнаха изнурено.
— Майкъл, ще продължим тази среща в центъра. Ще обсъдим въпроса със завещанието, който засяга само Мона. Ще те оставим тук с Аарън и ще се върнем по-късно довечера, ако позволиш.
— Да, разбира се — отвърна Майкъл. — Не се притеснявайте за нас, вече сме си направили нещо като график, сменяме се. Сега Хамилтън е горе със сестрите. Всичко е нормално.
— Майкъл — обади се Лорън. — Знам, че това е труден въпрос за теб, но трябва да те попитам. Знаеш ли къде се намира смарагдът на Мейфеър?
— О, за бога! — изпъшка Беа. — Това проклето нещо.
— То е юридически въпрос — сопна се Лорън. — Юридически. Трябва да го намерим и да го сложим на врата на наследницата.
— Е, ако питате мен, може просто да поръчаме едно парче зелено стъкло в „Улуърт“. Но аз съм твърде стар да слизам чак до центъра — рече Фийлдинг.
— Нямаше ли някакво копие, направено от Стела? — попита Рандъл студено. — За да може да го хвърля от платформата на Марди Грас.
— Ако е имало, значи го е хвърлила от платформата — отбеляза Лорън.
— Не знам къде е — каза Майкъл. — Мисля, че ме питахте, когато бях още зле, в болницата. Не съм го виждал. Не търсихте ли в къщата?
— Да, претърсихме я — отвърна Райън, — но решихме, че може да сме пропуснали нещо.
— Сигурно е у него — рече тихо Мона.
Никой не отговори.
— Възможно е — каза Майкъл и се усмихна леко. — Вероятно е у него. Вероятно той го смята за свой. Кой знае… — Опитваше се да не изглежда като откачен, но изведнъж му стана смешно. Смарагдът! Дали Лашър го носеше в джоба си? Дали ще се опита да го продаде? Това щеше да е жестоко.
Срещата вече бе към края си. Беа щеше да се върне на Амелия стрийт, а останалите — в офиса в центъра.
Мона прегърна Майкъл, целуна го и веднага се извърна, като че не искаше да гледа тревожната му физиономия. Той бе леко замаян, когато цялата й сладост се притисна към него, заменена след миг от пустота.
Беатрис също го целуна забързано, после се сбогува с новия си съпруг, като заяви, че ще дойде по-късно да го вземе за вечеря и да приготви на Майкъл нещо за ядене.
— Защо толкова народ се опитва да ме кара да ям — измърмори Майкъл. — Още откакто Роуан замина. Яж, Майкъл, яж.
След малко тях вече ги нямаше. Голямата врата се затръшна, като изпрати лека вибрация в цялата къща, която винаги звучеше разрушително, но явно не беше такава.
Аарън остана седнал в другия край на масата, срещу Майкъл, който се беше облегнал на лакти, с гръб към прозорците.
— Много се радвам за вас с Беа — рече Майкъл. — Получи ли стихотворението, което ти пратих по Юри? Бележката.
— Да, получих я. Трябва да ми разкажеш за Жулиен, но не като на някакъв чудак, дошъл отвъд Атлантика, а като на приятел. Моля те.
Майкъл се усмихна.
— И аз искам да ти кажа. Искам да ти разкажа всичко, до последната дума. Записах това-онова, за да не го забравя, но истината е, че Жулиен имаше една-едничка цел. Да ми каже да убия онова нещо, да го спра. Да ми каже, че аз съм единственият, на когото може да се разчита за това.
Аарън изглеждаше заинтригуван.
— Къде е твоят приятел Юри? — попита Майкъл. — Още е в добри отношения с нас, нали?
— Напълно — отвърна Аарън. — Той е горе, в къщата на Амелия стрийт. Опитва се отново да проникне в архивите през компютъра на Мона. Тя му позволи да го използва, но Старшите не приемат молбите му за изясняване на ситуацията. Това е доста мъчително за него.
— Но не и за теб.
Аарън се замисли за миг и отвърна:
— Да… не съвсем…
— Добре. Жулиен беше доста подозрителен към Таламаска, мисля, че си усетил това от бележката ми. Той ми разказа много… но всичко се свежда до едно — това създание е зло и коварно и трябва да бъде унищожено. Ще го убия при първа възможност.
Аарън изглеждаше развълнуван.
— А ако можеш да го подчиниш? Ако го държиш някъде, откъдето няма да има възможност…
— Не, това ще е грешка. Прочети пак поемата. Аз трябва да го убия. Иди горе и погледни пак жена ми, ако имаш още съмнения. Хвани ръката й. Аз ще го убия. Ще получа шанс за това. Поемата на Евелин и появата на Жулиен ми го обещаха.
— Ти си като новопокръстен — каза Аарън. — Преди седмица бе съвсем философски настроен, почти отчаян, болен.
— Да, мислех, че жена ми ме е изоставила. Скърбях за нея и за собствената си смелост, която смятах за загубена. Сега вече знам, че тя не е искала да ме напусне. Пък и защо да не съм като свети Павел след видението му на пътя за Дамаск? Осъзнаваш ли, че съм единственият жив човек, който е виждал това същество и е говорил с него? — Той се подсмихна. — Джифорд, Едит, Алисия… Дори не помня имената на всички. Те са мъртви, а аз не съм. Знам как изглежда той. Познавам гласа му. Аз съм единственият, при когото Жулиен дойде. Предполагам, че наистина съм нещо като новопокръстен. Но новопокръстен в името на светец.
Той посегна към джоба на сакото си и извади медальона, който Райън му бе върнал. Медальонът, който Джифорд бе открила на Коледа до басейна.
— Ти ми даде това, помниш ли? — каза той на Аарън. — Какво ли е било, когато свети Михаил е забил тризъбеца си в демона? Дали демонът се е гърчил и е плакал за майка си? Сигурно на свети Михаил не му е било много лесно. Този път ще разбера.
— Значи Жулиен е негов враг? Сигурен ли си?
Майкъл въздъхна. Трябваше да се качи горе.
— Какво ли ще направят сестрите, ако легна до нея, ако я прегърна и я притисна към себе си?
— Това е твоята къща — каза Аарън. — Легни до нея, ако искаш. Кажи им да чакат пред вратата.
Майкъл поклати глава.
— Само да знаех дали тя ме иска до себе си. Само да знаех дали иска каквото и да било. — Замисли се и добави: — Аарън, ако беше на мястото на Лашър, къде щеше да си в този момент? Какво щеше да правиш?
Аарън поклати глава.
— Не зная. Кажи ми защо Жулиен е бил толкова сигурен, че Лашър е зъл? Какво ти разказа?
— Изследвал е произхода му. Отишъл е в Донелайт, за да види руините. Но не каменният кръг бил важен, а катедралата. Била на някакъв светец на име Ашлар, много ранен светец от планинската част на Шотландия. Това същество има нещо общо с християнството в долината. Свързано е някак с този светец.
— Ашлар ли? Чувал съм историята на свети Ашлар — каза Аарън тихо. — Има я в досиетата на латински в архива. Помня, че съм я чел, но не и във връзка с този случай. О, само да не бяха отрязали достъпа на Юри. Какво общо има Лашър с този светец?
— Жулиен така и не е разбрал. Първо си мислел, че самият Лашър е този светец — отмъстителен дух. Но не било толкова просто. И все пак това същество произхожда от там, от онова място. Не е дошло от небето или от ада, наговорил е на вещиците само лъжи. Мрачната му съдба е започнала в долината на Донелайт. — Замълча. — Какво знаеш за Ашлар?
— Това е стара шотландска легенда. Доста езическа всъщност. Майкъл, защо не ми каза тези неща?
— Ами ето, казвам ти ги, но това няма значение. Аз ще го убия. Ще можем да разберем всичко за миналото му и след неговата смърт. Та кажи, какво знаеш за свети Ашлар?
— О… За него е изскачало по нещичко през столетията. В книгите. Но никога не съм знаел, че има връзка с Донелайт. Ето ти една нова мистерия — защо това не е отбелязано в досиетата. Ние винаги правим препратки. Ние сме внимателни. Но никога не съм виждал да се споменават легенди за Донелайт. Предполагам, че просто такъв материал липсва.
— Но какво точно си разбрал?
— Свети Ашлар имал някои особености. От време на време се раждал човек с такива и бил обявяван за преродения светец. Езическа история. Нищо общо с католицизма. В католическата църква, ако си светец, значи си на небето, а не се въплъщаваш постоянно.
Майкъл кимна и се засмя.
— Напиши всичко — каза Аарън. — Всичко, което Жулиен ти е казал.
— Ще го направя, но не забравяй — Жулиен имаше само едно послание. И то не бе „да проучваме“, а да унищожим демона. — Майкъл въздъхна. — Трябваше да го убия на Коледа. Трябваше. Може би щях да успея, но Роуан не ми позволи. И как иначе? Това новородено, това мистериозно същество винаги го е правило — съблазнявало е хората. Сега е в плът, а какви бяха старите думи: „И Словото стана плът, и живя между нас“10.
Аарън кимна.
— Нека ти го кажа сега, за да не го превъртам до безкрай в ума и сърцето си. Трябваше да дойда с теб на Коледа. Не биваше да те оставям сам, трябваше да се изправя с теб срещу него и нея.
— Не я осъждай.
— Не я осъждам. Нямам това предвид. Просто трябваше да съм тук. И ако това има значение за теб, искам да ти кажа, че вече няма да те изоставя.
— Да, има значение — каза Майкъл и сви рамене. — Но, знаеш ли, имам много странно усещане — вече ми е доста по-леко, след като взех решение. Ще го убия. — Той щракна с пръсти. — Това ми беше проблемът. Страхувах се да го сторя от самото начало.
Беше осем часът. Тъмно, студено. Можеше да усетиш студа, ако допреш ръце до стъклото на прозореца.
Аарън тъкмо се бе върнал за вечеря с Юри, който отиде отново на Амелия стрийт, за да говори с Мона. Изчерви се, когато каза, че ще ходи там. Майкъл разбра каква е причината — беше влюбен в Мона. Юри започна да заеква:
— Тя ми напомня за мен самия на нейната възраст. Необикновена е. Каза, че ще ми покаже някакви номера с компютъра. Ще… поговорим.
Изнервен, заекващ, изчервен. О, със сигурност беше под властта на Мона. А сега и завещанието щеше да стане нейно, както и всичко останало.
В Юри обаче имаше нещо чисто и добро.
— На него може да се вярва — каза Аарън тихо. — Той е джентълмен, има достойнство. Мона е в добри ръце с него. Не се безпокой.
— Никой не би се безпокоил за Мона — каза Майкъл леко засрамен. Отново го обзе споменът за онези чувствени мигове, когато я прегръщаше и знаеше, че върши голям грях, и въпреки всичко, не можа да спре.
Толкова рядко бе вършил нещо нередно. Аарън си легна в стаята на горния етаж.
— Мъж на моята възраст трябва да подремва след хранене — каза той извинително. Беше крайно изтощен, а и Майкъл нямаше да каже повече за Жулиен сега, и може би по-добре, защото Аарън се нуждаеше от почивка.
„Сега сме само ти и аз, Жулиен“, помисли си Майкъл.
В къщата беше тихо.
Хамилтън си бе отишъл да уреди някакви сметки. Беа щеше да се върне по-късно. На смяна бе останала само едната сестра, защото и всичките пари на света не можеха да осигурят втора — имаше недостиг на медицински персонал. Помощничката на сестрата, много способна жена, беше горе в стаята на леля Вивиан, и от четирийсет и пет минути говореше по телефона.
Майкъл чуваше как се извисява и снишава гласът й.
Той стоеше в салона и гледаше към страничния двор. Тъмнина. Студ. Спомени. Барабаните на парада. Мъжът се усмихва в мрака. Внезапно отново бе малко дете и не знаеше какво е да си силен или в безопасност. Страхът бе отворил вратата на детството. Страхът бе опустошил сигурността, която навремето му вдъхваше майка му.
Барабаните и факлите в нощта на Марди Грас го изпълваха с ужас. Ще умрем чак когато остареем. Опита се да си се представи мъртъв. Череп в земята. Тази мисъл го бе спохождала неведнъж. И с мен ще се случи някой ден. Това е сигурно, едно от малкото сигурни неща на този свят. Ще бъда мъртъв. Ще бъда череп в земята или череп в ковчег. Не зная. Но ще умра.
Като че помощничката на сестрата плачеше. Не, не беше възможно. Чуха се стъпки. Предната врата се затвори. Всичко това бе толкова далече от него, хората влизаха и излизаха. Ако Роуан започнеше да се влошава, щяха да го извикат.
И тогава щеше да хукне нагоре, но защо? За да види с очите си как ще издъхне. Да хване студената й ръка. Да сложи глава на гърдите й и да почувства последната й топлина. Откъде знае, че ще стане точно така? Казвал ли му е някой? Може би просто ръцете й ще стават все по-студени и сковани, и когато погледне ноктите й, чистите й хубави нокти ще бъдат вече синкави.
— Няма да й слагаме лак — каза сестрата. — Трябва да виждаме цвета на ноктите. Има връзка с притока на кислород. Била е красива жена.
Да, вече го каза. Не, не беше тя. Май беше другата сестра. Колко ли още неделикатни неща бяха казали.
Някакво движение сред тъмните дървета отвън го смрази. Не искаше да бъде тук и да се взира през прозореца в студения празен двор. Искаше да бъде на топло, да бъде с нея.
Обърна се и тръгна бавно през двойния салон, мина под арката — красивия ориенталски свод. Вероятно можеше да й почете малко, тихичко, за да може да не слуша, ако иска. Може да й пусне радио. Или пък грамофона на Жулиен.
Можеше да изпрати сестрата навън, нали така? Да, тази мисъл все по-често го навестяваше — имаше ли нужда от тези сестри?
Видя я мъртва. Видя я сива, студена, безжизнена. Видя я погребана. Не цялата картина, а стъпка по стъпка, във времето. Само идеята за това, мимолетният проблясък — ковчег, който се плъзга в криптата. Като Джифорд. Само че този път бе тук, в тяхното гробище в края на Гардън Дистрикт, и той можеше да ходи всеки ден и да докосва мраморната плоча, която щеше да е само на четири или пет инча от нейната мека тъмноруса коса. Роуан, Роуан.
Помни, mon fils.
Той се обърна. Кой каза това? Големият дълъг коридор беше пуст и леко хладен. Трапезарията тънеше в мрак. Майкъл се заслуша, но не чу истински шумове, освен онзи глас от отвъдното. Помни, да, ще помня.
— Да, ще помня — каза той.
Тишина. Обгръщаше го само тишина и в нея изречените думи звучаха по-силно. Тя ги правеше някак по-остри, като движение, или като спад в температурата. Тишина.
Наоколо нямаше абсолютно никого — в трапезарията или на върха на стълбището. Майкъл видя, че стаята на леля Вив вече не свети. Никой не говореше по телефона. Пустота и мрак.
И тогава го усети. Беше сам.
Не, не можеше да бъде. Тръгна към входната врата и я отвори. За миг не можа да различи нищо. Но пред желязната порта нямаше никого. Нито на верандата, както и на отсрещния тротоар. Само тържествената тишина на Гардън Дистрикт, опустял като древен град под безжизнената светлина на уличните лампи. Меки купчини дъбови листа. Къщата бе така тиха, както когато я видя за първи път.
— Къде са всички? — Почувства внезапен прилив на паника. — Господи, какво става?
— Майкъл Къри?
Мъжът стоеше вляво от него, в сенките. Щеше да е почти невидим, ако не беше русата му коса. Пристъпи напред. Сигурно бе с около пет сантиметра по-висок от него. Майкъл го погледна в бледите очи.
— Викали сте ме — каза мъжът тихо и уважително и протегна ръка. — Моите съболезнования, господин Къри.
— Викал ли съм ви? Какво говорите?
— Не накарахте ли свещеника да ми се обади в хотела, искали сте да дойда. Съжалявам за случилото се.
— Не знам за какво говорите. Къде са охранителите? Къде е човекът, който трябваше да е до портата? Какво се е случило с всички?
— Свещеникът ги отпрати — каза тихо мъжът, — щом тя умря. Каза ми по телефона, че ще отпрати всички, а аз да дойда и да чакам до вратата. Да чакам вас. Съжалявам, че е мъртва. Надявам се, че не се е мъчила.
— О, не, аз сънувам. Тя не е мъртва! Тя е горе. Какъв свещеник? Тук няма никакъв свещеник! Аарън!
Обърна се и се втренчи в мрака на коридора, за миг не можа да различи червения килим по стълбите. После се втурна, изкачи стълбището на един дъх и спря пред вратата на спалнята.
— Господи, тя не е мъртва. Не е мъртва. Щяха да ми кажат.
Хвана дръжката и осъзна, че не може да отвори вратата, напъна се да я разбие с рамо.
Извика отново:
— Аарън!
Отвътре се чу щракване. Дръжката се завъртя. Вратата се открехна назад, съвсем малко, сякаш под собствената си тежест. Вратите винаги имат свой ритъм, собствен стил на отваряне и затваряне. Вратите в Ню Орлиънс никога не пасват добре в рамките си. През лятото тази врата ще се издуе и ще се затваря трудно. Но сега се люшна пред него.
Той се втренчи в нея, в белите дървени панели. Вътре свещите грееха както преди. Блещукаха по коприната на балдахина и по мраморната масичка.
Аарън му говореше нещо. Аарън каза някакво име. Звучеше на руски. А русият мъж тихо отвърна:
— Но той ме повика, Аарън. Той ме повика. Свещеникът ми каза. Помоли ме да дойда.
Майкъл влезе в стаята, озарявана единствено от свещите. Те горяха на малкия олтар, а сянката на Девата се издигаше и танцуваше по стената. Роуан лежеше в леглото — гърдите й се надигаха и спадаха под розовата коприна на нощницата. Ръцете й се бяха извили навътре, а устата й бе отворена. Той чу дишането й. Беше жива.
Падна на колене, положи глава на леглото и заплака. Хвана ръката й и усети топлината. Да, тя беше жива.
— О, Роуан, скъпа, скъпа. Помислих си… — Разхлипа се като дете, но тихо.
Знаеше, че Аарън ще го чуе, а и онзи мъж беше там. После бавно вдигна глава и видя, че някой стои в долния край на леглото.
Свещеникът. Тази мисъл изскочи първа в ума му, когато видя старомодното черно расо и бялата католическа якичка. Но това не беше свещеник.
— Здравей, Майкъл!
Мек глас. Той беше висок, точно както го описваха. С дълга черна коса, спускаща се по раменете, красиво оформени брада и мустаци, нещо като Христос или Распутин, с бяло и обляно в сълзи лице.
— Аз също плача за нея — каза мъжът шепнешком. — Тя е близо до смъртта, няма да издържи дълго. В нея е останало съвсем малко мляко, тя си отива.
Той се държеше с лявата ръка за едната колона на леглото.
— Лашър!
Изведнъж му се стори напълно чудовищен — много по-висок от нормален човек, слаб, но съвършено заплашителен със своите сини, втренчени в него очи. Устата под лъскавите черни мустаци бе ярка, белите пръсти бяха дълги и костеливи, почти обгръщаха цялата колона. Чудовище.
Убий го. Сега.
Майкъл скочи на крака, но Столов го хвана през кръста.
— Не, Майкъл, не го наранявай. Недей!
И тогава някакъв друг, непознат мъж го хвана през врата. Аарън също му викаше да почака.
Фигурата до леглото остана неподвижна, спокойна. Избърса сълзите си с дясната ръка.
— Задръж, Майкъл, задръж — каза Аарън. — Столов, пусни го. Ти също, Норган. Майкъл, отстъпи назад, той не може да ни избяга.
— Ще го пусна, но не бива да го убива — настоя Столов. — Не бива.
— По дяволите, няма — каза Майкъл. Изви гръб и се опита да се отърси от Столов, но другият го бе хванал здраво през врата. Столов отпусна хватката си, затаил дъх.
Съществото го погледна. Сълзите му продължаваха да текат.
— Аз съм във вашите ръце, господин Столов — каза Лашър. — Цял съм ваш.
Майкъл заби лакът в корема на мъжа зад него и го отхвърли към стената, после изблъска Столов настрани. След миг вече беше върху Лашър — стискаше врата му, а създанието ужасено се опитваше да си поеме дъх и го дърпаше за косата. Другите двама хванаха Майкъл и го издърпаха с всичка сила. Дори Аарън им помагаше. Дори Аарън. Господи!
За миг на Майкъл му причерня. Болката в гърдите му беше остра и жестока. Почувства я чак в раменете си, а после тя се спусна по лявата му ръка. Оставиха го, защото той седна до камината, вече неспособен да нарани когото и да било. Лашър все още се опитваше да си поеме дъх и пристъпяше бавно и тромаво из стаята. Слаба фигура с развяващо се расо. Мъжете стояха до Майкъл.
— Майкъл, почакай! — замоли го Аарън. — Та ние сме четирима срещу него.
— Не го наранявай, Майкъл — настоя Столов.
— Вие ще го оставите да се измъкне — прошепна дрезгаво Майкъл, но после вдигна очи и видя, че високият мъж се взира в него, а сините му очи са изпълнени със сълзи, които се стичат по гладките бузи. „Сякаш самият Христос е дошъл при мен“, помисли си Майкъл. Точно такъв го рисуват художниците.
— Няма да бягам — каза Лашър спокойно. — Ще ида, където ме заведат, Майкъл. Хората от Таламаска. Сега имам нужда от тях и те го знаят. Няма да ти позволят да ме нараниш отново. — Обърна се към Роуан на леглото. — Дойдох да видя моята любима. Трябваше да я видя, преди да ме отведат.
Майкъл се опита да стане на крака. Виеше му се свят и болката се върна. Господи, Жулиен, дай ми сила. По дяволите. Пистолетът, пистолетът е до леглото. На масата, големият пистолет! Опита се да каже това на Аарън. Застреляй го. Натисни спусъка и пробий дупка между очите му!
Столов коленичи до него и каза:
— Успокой се, Майкъл, успокой се. Не се опитвай да го нараниш. Няма да му позволим да си тръгне, ние ще го отведем.
— Готов съм — каза Лашър.
— Майкъл — рече Столов, — виж го. Сега е беззащитен. Той е напълно във властта ни. Моля те, успокой се.
Аарън се взираше в създанието като омагьосан.
— Предупредих ви — каза тихо Майкъл.
— Наистина ли искаш да ме убиеш? — попита Лашър, а сълзите не спираха да извират от очите му, като на малко дете. — Нима ме мразиш толкова много? Само защото се опитвам да бъда жив?
— Ти я уби — прошепна Майкъл. — Ти й причини това. Ти уби нашето дете.
— Не искаш ли да знаеш и моята версия по въпроса, татко? — каза създанието.
— Искам да те убия.
— О, стига. Нима може да си толкова безчувствен? Не те ли интересува какво ми се случи, защо съм тук? Нима мислиш, че съм искал да я нараня?
Като се опря на камината и на Аарън, Майкъл най-сетне се изправи. Беше съвсем слаб, почти отмалял. Стоеше, без да мърда, поемаше си бавно дъх, благодарен, че болката бе изчезнала, и се взираше в Лашър.
Колко красиво гладко лице, колко красиви черни мустаци, ниско подрязана брада. Исус от картина на Дюрер. И най-дълбоките и прелестни сини очи, огледала на някаква непроницаема и удивителна душа.
— О, да, Майкъл, ти искаш да знаеш. Искаш да чуеш всичко. Те няма да те оставят да ме убиеш, нали, господа? Дори Аарън няма да ти позволи. Не и преди да ви кажа, каквото имам за казване.
— Лъжи — прошепна Майкъл.
Създанието преглътна с мъка, сякаш беше наранено от това обвинение, после отново изтри очи с дясната си ръка. Направи го съвсем по детски. Стисна устни и си пое дълбоко дъх, сякаш се предаваше на сълзите и риданията.
Зад него Роуан лежеше безжизнено — очите й втренчени в нищото — недостижима както преди.
— Не, Майкъл — каза той. — Не са лъжи. Обещавам ти. Няма да чуеш лъжи.
Отново бяха в трапезарията. Само че този път светлината, която влизаше през прозорците, бе неясната златиста светлина на лампите в двора.
Седяха около масата в сумрака. И двете врати бяха затворени. Лашър седеше начело, огромната му бяла ръка лежеше на дървения плот, а той се взираше в нея като зашеметен.
Вдигна глава и се огледа. Втренчи се в стенописите, като че изваждаше от тях детайл след детайл и после ги оставяше да потънат отново в мрака. Огледа и лицата им. Обърна се към Майкъл, който седеше вдясно от него.
Другият мъж, Клемент Норган, явно още изпитваше болка от удара на Майкъл. Седеше на отсрещната страна на масата със зачервено лице. Опитваше се да успокои дишането си и отпиваше от чаша вода. Очите му сновяха между Майкъл и Лашър. Столов седеше вляво от него.
Аарън беше до Майкъл, държеше го за рамото и стискаше ръката му.
Лашър.
— Да, отново съм в тази къща — каза създанието, гласът му трепереше, но все пак бе дълбок и красив, с перфектно произношение.
— Остави го да говори — каза Аарън. — Ние сме четирима и няма да го пуснем да си тръгне. Роуан е горе, нищо не я заплашва. Остави го да говори.
— Точно така — каза Столов. — Ние сме заедно. Остави го да ни обясни. Ти също заслужаваш обяснение, Майкъл. Никой не оспорва това.
— Коварен, както винаги — каза Майкъл. — Отпратил си сестрите и охранителите. Много хитро. Те са ти повярвали, отче Ашлар, или използва друго име?
Лашър се усмихна горчиво.
— Отче Ашлар — прошепна той и облиза устни с розовия си език, а после затвори уста. За миг Майкъл като че видя Роуан в чертите му, видя приликата, която бе забелязал още на Коледа. Фините скули, челото, дори нежната линия на издължените очи. Но дълбочината на цвета и сиянието в погледа бяха от неговите очи — очите на Майкъл.
— Тя не знае, че е сама — каза Лашър сериозно. Изговаряше думите бавно, очите му сновяха из мрачната стая. — Защо са й вече сестри? Тя не разбира кой стои до нея, кой плаче за нея, кой я обича, кой рони сълзи. Тя е загубила детето, което носеше. А други няма да има. Всичко, което ще се случи вече, ще се случи без нея. Нейната песен е изпята.
Майкъл се надигна, но Аарън го хвана. Другите двама се втренчиха в него. Лашър обаче остана невъзмутим.
— А ти искаш да ни разкажеш историята си — каза Столов боязливо, сякаш говореше с монарх или привидение. — Готови сме да я чуем.
— Да, ще ви я разкажа — каза Лашър с лека, почти смела усмивка. — Ще ви разкажа каквото знам сега, когато съм в плът и кръв. Ще ви разкажа всичко. А после вие ме съдете.
Майкъл изсумтя и стресна останалите. Стресна и Лашър, в когото неотклонно се взираше.
— Е, добре, mon fils — произнесе той внимателно на френски. — Помни какво ми обеща. Никакви лъжи.
Вгледаха се един в друг, а после съществото отново доби печално изражение и потрепна леко, като че бе ударено.
— Майкъл, не мога да кажа какъв съм бил през вековете мрак. Не мога да говоря за отчаяно, невъплътено същество — без история или спомени — което търси разум и не иска да страда, да тъгува и да желае.
Майкъл присви очи, но не каза нищо.
— Историята, която искам да ви разкажа, е моята истинска история — кой бях, преди смъртта да ме раздели от плътта, за която после не спрях да копнея. — Той събра ръце и ги кръстоса пред гърдите си.
— От началото — каза Майкъл саркастично.
— От началото — повтори Лашър, но без никаква ирония. Продължи бавно, думите му звучаха искрено и умоляващо: — В началото, много преди Сузан да изрече своята молитва в кръга; в началото, когато живях истински, както живея сега.
Тишина.
— Довери ни се — каза Столов едва чуто.
Лашър не откъсваше поглед от Майкъл.
— Ти не осъзнаваш колко нетърпелив съм да ти кажа истината. Предизвиквам те, да видим ще можеш ли да ме изслушаш и да не ми простиш.