Вещиците: Лашър

Трийсет и две

Той искаше да го направи отново, но Емалет не искаше да спира да танцува. Сградата беше празна, никой друг не дойде тази вечер. Тя танцуваше, но в съня си. Отвори очи. Ето го и него. Музиката свиреше, беше я чула в съня си, а той бе толкова настоятелен. Направи го. Искаше да свали дългите й панталони отново и да проникне в нея. Тя нямаше нищо против, но трябваше да иде в Ню Орлиънс. Наистина трябваше. Ето, отново се мръкваше. Звезди ще надвиснат над полето навън, над мочурищата, над гладката магистрала със сребристите й жици и сънливите й бели светлини. Трябваше да тръгва.

— Хайде, скъпа.

— Казах ти, не можем да направим бебе — отвърна тя. — Просто няма да стане.

— Още по-добре, скъпа. Нямам нищо против да не правим бебе. Хайде, ти си моята малка сладурана. Да спра ли музиката? Ето, ще ти дам малко мляко. Малко прясно мляко. Каза, че искаш мляко, помниш ли? Виж, донесох ти и сладолед.

— Хм, хубаво е — каза тя. — Намери музика.

Само тогава щеше да помръдне. Музиката беше слабичка, пулсираше в мозъка й, като рибка, която пляска в мъничък басейн и се опитва да порасне. Само я дразнеше, не я обгръщаше като преди.

Тя разкъса пластмасовата запушалка на голямата бутилка и започна да пие. О, хубаво мляко. Не е като на майка й, но е мляко. Не е прясно и топло, но все пак е хубаво. Само да можеше да суче отново от майка си. Жадуваше за нейното мляко. Жадуваше да се сгуши в прегръдките й и да суче. Този копнеж се засилваше все повече, вместо да изчезва. Когато си помислеше за майка си, й се доплакваше.

Но тя бе изпила до последно млякото на майка си. То беше достатъчно — беше пораснала висока и изостави майка си, когато усети, че трябва да го направи.

Молеше се кафявите хора да са я открили и да са я отнесли в хубав гроб. Молеше се да са пели и да са хвърлили отгоре й червена охра и цветя. Майка й вече нямаше да се събуди. Майка й вече нямаше да проговори. Нямаше да има повече мляко. Майка й вече й бе дала своето — до последната капка.

Беше ли мъртва майка й? Тя трябваше да иде при Майкъл, да каже на Майкъл какво е казала майка й. Чувстваше любов и нежност, когато мислеше за Майкъл, майка й го обичаше. После щеше да иде в Донелайт. Дали баща й я чакаше там сега?

Продължи да пие. Мъжът се смееше. Отново пусна музиката. Бум, бум, бум. Тя остави бутилката да падне от ръцете й и изтри устни. Трябваше да върви.

— Ще тръгвам.

— Не още, скъпа. — Той седна до нея, взе бутилката от млякото и я премести внимателно встрани. — Искаш ли малко сладолед? Хората, които обичат мляко, харесват и сладолед.

— Никога не съм яла сладолед — каза тя.

— О, скъпа, много ще ти хареса. — Той отвори опаковката и започна да я храни с малка лъжичка. О, това повече приличаше на млякото на майка й — сладко и вкусно. Тръпка премина през тялото й. Тя взе кутийката и започна да яде. Тананикаше си с музиката. Внезапно потъна изцяло в ритъма и вкуса. Опита се да се отърси от тях и да се върне в настоящето. Малка сграда в гората — тя и той сами на пода. Всички танцьори си бяха тръгнали. Той искаше да го прави с нея. И петното кръв след това, когато тя посегна надолу.

— То само умира така.

— Кое, скъпа?

— Бебето. Не мога да правя деца с мъже, само с баща си.

— Хо-хо, скъпа! Най-добре не казвай това никому.

Тя не разбра какво има предвид, но той беше щастлив. Беше мил. Мислеше, че тя е красива. Не беше нужно да го казва. Виждаше го в очите му. Със или без музика, виждаше обожание в очите му. Харесваше и миризмата й. Тя го караше да се чувства млад.

Той я издърпа на крака и кутийката със сладоледа се търкулна на пода. Беше й хубаво в прегръдките му, люлееше се напред-назад, напред-назад. Като езиче на камбанка, което призовава хората в долината. Чуваш ли камбаната, която гони демоните! Чуваш ли камбаната?

Той я притисна до себе си и гърдите й се опряха болезнено в неговите. Странен бодеж.

— О, ти си направил мляко в мен — прошепна тя. Отдръпна се и се опита да прогони музиката от ума си. — Виж само. — Скъса си ризата и стисна едното си зърно.

От него покапа мляко. Надали щеше да й помогне, ако пиеше от собственото си мляко. Тя жадуваше за майка си, жадуваше за кърма. Той бе направил бебе в нея, което щеше да умре, но гърдите й имаха мляко. Е, това ще отмине, особено ако той спре да го прави с нея. Ами ако не отмине? Нищо. Когато се събереше с баща си в Началото, щеше да има нужда от мляко, гърдите й трябваше да са пълни с мляко. От нейната утроба ще дойдат всички деца — гладни, красиви деца, докато долината отново се изпълни с тях, както преди, след като бяха прогонени от острова.

Тя се обърна и коленичи. Вдигна бутилката с мляко. Музиката почти я поглъщаше. Започна да пие жадно, докато вътре не остана нищо.

— О, скъпа, ти наистина обичаш мляко.

— Да, много обичам — отвърна тя и веднага забрави какво е казал току-що. — Музиката. Спри музиката.

Той я притискаше към пода.

— Нека го направим отново, скъпа.

— Добре — каза тя. — Но ще кървя още малко. — Гърдите я наболяваха. Вероятно това не беше лошо. — Не можем да направим бебе, запомни го.

— О, надявам се, скъпа, защото ти си най-прекрасната малка девойка, най-прекрасното нещо, което някога… някога… съм виждал.