Вещиците: Лашър

Двайсет и осем

Музиката се лееше от електрически усти високо на белите стени. Хората танцуваха тромаво в средата на залата, въртяха се напред-назад, но в ритъм, който като че ли им харесваше. Музикантите бяха много, с груби инструменти, не така красиви като гайдите или келтските арфи. Сякаш чуваше онази стара музика в тази, като че някак се бяха смесили. Вече не можеше да мисли. Остана само музиката. Видя долчинката. Видя всичките си братя и сестри да танцуват, да пеят. И тогава някой посочи — войниците идваха!

Оркестърът спря. Тишината я погълна. После вратата се отвори и тя скочи. Хората вътре се смееха, някой се взираше в нея — жена с торбеста рокля.

Тя трябваше да иде в Ню Орлиънс. Трябваше да измине много километри. Беше гладна. Искаше мляко. Тук имаше храна, но не и мляко. Щеше да го подуши, ако имаше. Но пък в полето имаше крави. Тя ги бе видяла и знаеше как да получи мляко. Вече трябваше да го е направила. Откога седеше тук и слушаше музиката? Като че от много време, не можеше да си спомни, но това бе просто първият истински ден от нейния живот.

Когато слънцето бе изгряло, тя отвори вратата на малка кухня, взе млякото от хладилника и го изпи. Това бе утрото — прекрасния вкус на студено мляко, топлото жълто слънце, което пръскаше тънки прашни лъчи през фините, като че мъртви дървета и по тревата. Някой от къщата я бе открил. Тя благодари за млякото. Съжаляваше, че го изпи всичкото, но се налагаше.

Всъщност тези неща не бяха важни. Тези хора нямаше да я наранят. Не знаеха какво представлява тя. В старите дни, ако откраднеш мляко, щяха да те подгонят, да те преследват чак навътре в гората, може би дори…

„Но това вече не е важно — бе казал баща й. — Сега е време ние да управляваме.“

Да тръгва вече, към Ню Орлиънс. Да намери Майкъл заради майка си. Да, това искаше майка й от цялото си сърце. Спри в полето, където кравите те чакат. Пий топло мляко от вимето. Пий, пий, пий.

Тя се обърна, но оркестърът отново засвири. Музиката я стопли още с първите три-четири ноти, после нахлу през обувките и през гърлото й. Сякаш я вдишваше с уста. Тя затвори очи, обожаваше музиката. О, светът бе прекрасен. Започна да се върти.

Някой я докосна и тя се обърна — видя мъж, висок почти колкото нея. Сбръчкан и загорял, миришеше на дим, старо същество с тъмносиня риза и панталони, изцапани с мръсотия. Говореше й нещо, но тя чуваше само музиката, ритъма, ритъма. Заклати глава напред-назад. Беше прекрасно.

Той се наведе и каза в ухото й:

— От доста време само гледаш, скъпа. Защо не дойдеш да потанцуваш?

Тя пристъпи назад. Беше така трудно да запази равновесие. Видя го да хваща ръката й, пръстите му бяха груби и сухи. Малките бръчици по дланта му бяха пълни с мръсотия. Той миришеше на магистрала, на коли, прелитащи по нея. Миришеше на цигари.

Позволи му да я издърпа през вратата, към топлата обгръщаща всичко светлина, където хората танцуваха. Сега вибрациите преминаха през нея. Тя можеше да се отпусне съвсем и да се свлече на пода. Там можеше да си лежи вечно и да слуша, да пее с музиката, да вижда долината. Долината беше красива като остров, както винаги.

Можеше и да танцува, танцува, танцува.

Точно това правеха; мъжът започна да танцува с нея, сложи ръка на кръста й и се приближи. Каза й нещо, но тя не го чу. Май беше: „Миришеш хубаво!“.

Тя затвори очи и започна да се върти, облегна се на рамото му, притисната плътно към него, заклати се наляво-надясно. Мъжът се смееше. Тя видя в проблясък лицето му, видя устата му отново да оформя думи. Музиката беше оглушителна. Когато затвори очи, отново бе с другите, танцуваха в кръг, въртяха се около каменния кръг. Кръговете от хора бяха така много, че онези в началото не можеха да видят другите в края. Стотици танцуваха под звуците на гайдите и арфите.

О, но това беше в онези първи дни, преди войниците да дойдат.

В долината, по-късно, всички танцуваха заедно, високи и ниски, бедни и богати, хора и нехора. Бяха се събрали, за да създадат талтош. Много щяха да умрат, но ако талтошът бъдеше създаден… Ако някак си станеха два… тя спря, ръцете й бяха на ушите. Трябваше да върви. Баща й. Идвам, ще намеря Майкъл заради мама. Мамо, не съм забравила. Аз не съм дете. Всички вие сте глупаци, деца! Помогни ми.

Мъжът я дръпна и тя изгуби равновесие, но после осъзна, че той просто се опитва да я накара да танцува още малко. Въртеше я, люлееше я. Тя започна пак, обичаше да танцува, клатеше се напред-назад още по-силно, а косата й се развяваше.

Да, обичаше това. Внезапно видя като в мъгла онези, които всъщност създаваха музиката. Кльощави, дебели, с очила на носовете. Стържеха по инструментите си и пееха с тънки гласове, през носовете си, бързо и глупаво. Свиреха и на малък орган, чието име не знаеше. Думата беше вътре в нея. Както и името на онзи инструмент, в който се духа, като еврейска арфа, но не съвсем същото. И все пак музиката й харесваше, обичаше настойчивия й ритъм, божествената монотонност, трептенето, което предизвикваше в крайниците й. Мелодията като че почукваше по тъпанчетата в ушите й, по сърцето й, смразяваше я и я поглъщаше.

Тези хора танцуваха, също като онези в долината — стари жени, млади жени, момчета, мъже. Дори малки деца. Виж ги само. Но тези хора не могат да създадат талтош. Трябва да стигне при баща си. Да иде при…

— Хайде, сладурано!

Трябваше да тръгва, но не можеше да мисли, докато музиката свири.

Да, остави го да те върти. Танцувай. Тя се засмя от удоволствие. Колко беше хубаво. Сега бе време за танци! Танци. Баща й щеше да разбере.