Двайсет и девет

Беше четири сутринта. Събраха се в двойния салон — Мона, Лорън, Лили и Фийлдинг. Рандъл също беше там. Скоро щеше да дойде и Пейдж Мейфеър от Ню Йорк, самолетът й пристигаше по разписание. Райън бе отишъл да я посрещне на летището.

Седяха тихо и чакаха. Никой не вярваше в това, освен Мона, но трябваше да опитат. Какви щяха да бъдат, ако не опитат?

По-рано леля Беа бе дошла от Амелия стрийт, за да им приготви среднощна закуска. Беше сложила и по две обредни свещи на двете камини. Те вече се бяха стопили наполовина, а в огнищата още играеха пламъци.

На горния етаж сестрите си говореха тихо — бяха си уредили нещо като сестринска стая в спалнята на леля Вив и бяха занесли там кафето си и бележниците. Леля Вив великодушно се бе оттеглила на Амелия стрийт, като не се отделяше от Древната Евелин.

— Просто две стари дами, които се грижат една за друга — каза Беа. — Да ги наречем Туидълди и Туидълдум. Древната Евелин вече не говори, значи тя ще е Туидълдум.

В цялата къща, в другите стаи, дори на третия етаж, спяха братовчеди. Пиърс, Райън, Мандрейк и Шелби също бяха някъде тук. Джен и Кланси бяха в предната спалня на втория етаж. Другите Мейфеър бяха отвън, в къщата за гости зад дъба на Деидре.

Чуха колата да спира пред портата.

Никой не помръдна. Хенри отвори вратата и пусна жената, която никой от тях не бе виждал през живота си. Пейдж Мейфеър, праправнучка на Кортланд и жена му — Аманда Грейди Мейфеър, която го бе напуснала преди години и заминала на север. Пейдж беше съвсем, съвсем дребничка — в лице и по телосложение приличаше на Джифорд и Алисия, но сякаш бе дори още по-крехка, с дълги тънки крака и китки. Същинска Мейфеър, помисли си Мона. Косата на жената бе силно тупирана и тя носеше от онези огромни обици на клипс, които се налага да махаш, преди да говориш по телефона.

Още с влизането й всички, освен Фийлдинг, станаха да я поздравят и да я разцелуват, както беше обичаят в семейството.

— Братовчедке Пейдж, това е братовчедът Рандъл. Братовчедката Мона, братовчедът Фийлдинг.

Пейдж най-после седна на златистия френски стол с гръб към пианото. Малката й черна поличка се опъна нагоре по бедрата и откри, че те са също толкова стройни, като прасците й. Краката й изглеждаха някак болезнено оголени в сравнение с останалата част от нея, която бе опакована във вълнен пуловер и кашмирен шал, който тя започна да развива. В Ню Йорк беше много студено.

Пейдж се вгледа в дългото огледало в дъното на стаята. Разбира се, то отразяваше огледалото зад нея и създаваше илюзия за безкрайна поредица от стаи, всяка със собствен кристален полилей.

— Не си дошла от летището сама, нали? — попита Фийлдинг, като стресна жената със своя младежки и жизнен глас. Мона осъзна, че всъщност не знае кой е по-стар — Фийлдинг или Лили — но той изглеждаше толкова древен с тази жълта, прозрачна кожа и петна по тънките ръце, че човек се чудеше какво още го поддържа жив.

В Лили имаше някаква мощ, въпреки че тялото й изглеждаше като изплетено от въжета и сухожилия под копринената кожа.

— Вече ти казах, прапрадядо — обади се Мона. — Пратихме двама полицаи с нея. Те са отвън. Всички в Ню Йорк са заедно. Предупредени са. Никой от семейството не е сам. Всички са предупредени.

— И повече нищо не се е случило — каза Пейдж любезно, — нали така?

— Точно така — отвърна Лорън. Бе успяла да остане все така добре фризирана и елегантна през дългия ден и през нощта. Нито едно от сребристите косъмчета в косата й не стърчеше. — Не сме го открили — каза тя, сякаш се опитваше да успокои истеричен клиент, — но няма да има повече нещастия от този род. Както знаеш, много хора работят по разследването.

Пейдж кимна и обърна очи към Мона.

— Ти си истинска легенда, Мона — каза тя и се усмихна извинително, както човек се усмихва на красиво дете. — Чух много за теб. Беатрис все те споменава в писмата си. А и ти ще си наследницата, ако не успеем да си върнем Роуан.

Шок.

Никой не бе казвал подобно нещо на Мона. Никой никога дори не беше намеквал за това, нито тук, нито в центъра, нито другаде. Тя не се сдържа и се обърна към Лорън, но тя не срещна погледа й.

Нима вече е решено?

Никой не я погледна. Умовете им също бяха затворени за нея. Внезапно тя осъзна, че само Фийлдинг се взира в нея. Осъзна и че никой от тях не е шокиран от думите на Пейдж, освен нея самата. Значи беше решено, но не и в нейно присъствие, и никой нямаше желание да й обясни. Въпросът беше твърде важен, за да бъде обсъждан сега. И все пак това беше невероятно, наследница на завещанието. В този миг в ума й прелетя саркастична мисъл: „Нима имате предвид откачената малка Мона с панделката и сатенения пояс, детето на пияницата Алисия?“.

Но не го каза. Изпита остра болка. „Роуан, не умирай. Роуан, съжалявам.“ Най-порочният и съблазнителен спомен проблесна в ума й: гърдите на Майкъл Къри се надвесват отгоре й, членът му се изплъзва от нея за миг, така че тя го вижда за секунда — копие, извисяващо се от гнездо косми.

Затвори здраво очи.

— Трябва да повярваме, че можем да помогнем на Роуан — каза Лорън, макар че гласът й звучеше съвсем тихо и безнадеждно и някак опровергаваше думите й. — Завещанието е много обширен въпрос. В момента трима адвокати работят над документите, но Роуан е още жива. Роуан е горе, в тази къща. Тя оцеля след операцията и това бе краят на нещастията й. Лекарите вече извършиха своето чудо. Сега е време ние да опитаме да направим друго.

— Знаеш какво искаме да опитаме, нали? — попита Лили, а очите й още блестяха от сълзи. Беше заела някак защитна поза, с кръстосани пред гърдите ръце, а едната й длан почиваше на гърлото. Мона си помисли, че за първи път гласът й звучи треперлив и старчески.

— Да, зная — каза Пейдж. — Чичо ми каза всичко. Разбирам. През тези години съм чувала много за всички и ето ме тук сега. В тази къща. Нека ви кажа, че не знам дали ще съм ви от голяма полза. Това е сила, която другите чувстват, но не и аз самата. Дори не знам точно как да я използвам, но винаги съм искала да опитам.

— Ти си една от най-силните — каза Мона. — Само това има значение. Тук сме се събрали най-силните. Никой от нас не знае как да използва дарбата си.

— Тогава да започваме. Да видим какво можем да сторим — каза Пейдж.

— Само че не искам никакви глупотевини — обади се Рандъл. — Ако някой почне да каканиже някакви откачени думи…

— Разбира се, че няма — отвърна Фийлдинг, скръстил ръце върху бастуна си. Очите му бяха станали още по-воднисти. — Но аз ще трябва да се кача с асансьора. Мона, ти ще ме заведеш. Рандъл, ще трябва да дойдеш с нас.

— Ако не искаш да идваш — отбеляза Лорън с ледения си глас, — не си длъжен, никой от вас не е. Ще го направим сами.

— Идвам — сопна се Рандъл. — Но искам да бъде отбелязано за протокола, че това семейство сега се води по акъла на тринайсетгодишно момиче!

— Това не е вярно — каза Лили. — Всички искаме да го направим. Рандъл, моля те, помогни ни и не създавай проблеми точно сега.

Тръгнаха заедно към сенчестия коридор. Мона никога не бе харесвала този асансьор. Беше твърде малък, твърде прашен, стар и твърде мощен. Последва двамата старци вътре, като помогна на Фийлдинг да се настани в единия стол в ъгъла — малък дървен античен стол с камъшитена седалка. Затвори вратата, затръшна решетката и натисна копчето. После сложи ръка на рамото на Фийлдинг.

— Не забравяй, спира малко рязко.

— Проклето нещо — измърмори Фийлдинг. — Типично за Стела, да купи толкова мощен асансьор, сякаш ще качва хората на върха на „Америкън Банк“.

— Вече няма „Америкън Банк“ — отбеляза Рандъл.

— Е, знаеш какво имам предвид, не се дразни — рече Фийлдинг. — Исках да кажа само, че това е нелепо. Ами да вземем да идем в Метаир и да опитаме да вдигнем Джифорд от гроба тогава?

Мона помогна на стареца да стане и нагласи бастуна му.

— „Америкън Банк“ беше най-високата сграда в Ню Орлиънс — каза й той.

— Знам — отвърна Мона. Всъщност не знаеше, но само така можеше сложи край на темата.

Всички се бяха събрали в спалнята. Майкъл стоеше с кръстосани ръце в ъгъла и гледаше безстрастното лице на Роуан.

На масичката до леглото откъм вратата горяха свещи. Статуята на Девата също бе там. Вероятно Беа я бе донесла — три свещи и Девата със сведената глава, с бялата кърпа на главата и мънички, протегнати напред гипсови ръце. Джифорд със сигурност щеше да донесе такава, ако беше тук сега.

Всички мълчаха и накрая Мона заговори:

— Мисля, че сестрите трябва да излязат.

— Какво точно смятате да вършите тук? — настоя по-младата, нездрава на вид жена с руса коса, разделена на път под бялата касинка. Приличаше на монахиня — така стерилна и чиста. Озърна се към другата сестра — чернокожа жена, която досега не бе изрекла и дума.

— Ще положим ръце върху нея и ще се опитаме да я излекуваме — каза Пейдж Мейфеър. — Вероятно няма да успеем, но всички имаме такава дарба. Поне ще опитаме.

— Не знам дали е редно да вършите това! — обяви по-младата, но чернокожата й направи знак с глава да не се меси и после махна с ръка, в смисъл да ги остави да правят каквото искат.

— Хайде излизайте, и двете! — каза Майкъл тихо.

Те напуснаха стаята и Мона затвори вратата.

— Колко е странно — отбеляза Лили. — Това е като да произхождаш от семейство на велики музиканти, но да не знаеш нотите и да не можеш да произведеш и един верен тон.

Само Пейдж Мейфеър изглеждаше донякъде уверена, единствената, дошла отдалече, единствената, която не бе израснала в сенките на Първа улица и не бе чувала как хората отговарят на мислите на другите.

Тя сложи малкия си кожен бележник на пода и тръгна към леглото.

— Изгасете светлините, да останат само свещите.

— Глупости — сопна се Фийлдинг.

— Предпочитам нищо да не ме разсейва — каза Пейдж и погледна към Роуан. Огледа я внимателно — от гладкото чело до краката, които надигаха чаршафа.

— Това е безсмислено — каза Фийлдинг, явно му беше трудно да стои мирен.

Мона го побутна да се приближи до леглото.

— Ето, облегни се на матрака, аз ще те подкрепям. Сложи ръка върху нея. Едната е достатъчно.

— Не, и двете, моля — обади се Пейдж.

— Абсолютна идиотщина! — сопна се Фийлдинг.

Останалите заобиколиха леглото. Майкъл отстъпи назад, но Лили му направи знак да се присъедини към тях.

Всички положиха ръце върху Роуан. Фийлдинг се бе навел напред под доста несигурен ъгъл. Дишаше тежко и шумно, като че всеки миг щеше да се закашля.

Мона докосна бледата мека ръка на Роуан. Пръстите й лежаха точно на синините. Какво ли ги бе причинило? Сигурно Лашър я бе стиснал и разтърсил. Стори й се, че вижда следите от пръстите му и сложи своите точно върху тях.

Роуан, оздравей! Не бе изчакала останалите и сега видя, че всички са решили да сторят същото. Общата молитва ставаше все по-силна. Пейдж и Лили се гледаха в очите.

— Оздравей! — прошепна Пейдж.

— Оздравей! — прошепна Мона.

— Оздравей, Роуан! — каза Рандъл с дълбокия си, решителен глас.

Накрая дори Фийлдинг измърмори почти неразбираемо:

— Оздравей, дете, ако силата е в теб. Оздравей. Оздравей. Оздравей.

Когато Мона отвори очи, видя, че Майкъл плаче, държеше ръката на Роуан между дланите си и шепнеше думата, която произнасяха всички. Мона затвори очи и каза отново:

— Хайде, Роуан! Оздравей!

Минутите минаваха, а те стояха все така, някой прошепваше нещо, помръдваше, притискаше ръка към тялото на Роуан. Лили бе положила своята върху челото й. Майкъл се наведе и целуна жена си по главата.

Накрая Пейдж обяви, че са направили всичко възможно.

— Тя приела ли е последно причастие? — попита Фийлдинг.

— Да, в болницата, преди операцията — каза Лорън, — но няма да умре. Държи се. Просто е в дълбока кома. Може да изкара още дни.

Майкъл им обърна гръб и те се изнизаха тихо от стаята.

В дневната Лорън и Лили наляха кафе, а Мона донесе захарницата и сметана. Навън още бе тъмно като в рог, студено и тихо.

Големият часовник би пет часа и Пейдж го погледна някак стреснато.

— Какво мислиш? — попита я Рандъл.

— Няма да умре — отвърна Пейдж. — Но не долавям абсолютно никаква реакция.

— Никаква — обади се Лили.

— Е, поне опитахме — каза Мона. — Това е най-важното.

Тя излезе от двойния салон в коридора и за миг й се стори, че вижда Майкъл на върха на стълбището. Но не — просто сестрата минаваше оттам. Къщата пропукваше и скърцаше както винаги. Мона забърза на пръсти, опитваше се да изкачи стълбите, без да пропеят под краката й.

Лампата до леглото пак светеше. Пламъците на свещите се бяха изгубили сред ярката жълта светлина. Мона избърса очи и хвана ръката на Роуан.

— Оздравей, Роуан! — повтори тя. — Оздравей, Роуан! Оздравей! Ти няма да умреш. Роуан! Оздравей!

Майкъл я прегърна и я целуна по бузата.

— Оздравей, Роуан! — повтори тя и си помисли: „Съжалявам за онова, което сторих с него. Съжалявам“. — Оздравей, моля те! Каква полза има от всичко това… от наследството, от парите, от всичко… ако не можем… ако не можем да лекуваме?



Сигурно бе вече шест и половина, когато взе решението. Ще има медицински център „Мейфеър“. Щеше да стане точно както го бе планирала Роуан.

Беше взела едно вълнено одеяло и седеше под дъба пред къщата за гости. Гледаше как утрото потрепва сред влагата около нея, гледаше свежите зелени листа на банановите дървета, сбръчканите слонски уши, червеникавокафявите лилиуми, зеления мъх по тухлите. Небето беше виолетово, точно като преди залез, нещо, което бе наблюдавала много по-често от зората.

Един охранител спеше на стол с права облегалка до портата на градината. Друг вървеше напред-назад от другата страна, по плочите до басейна.

Къщата сякаш ставаше по-ярка, по-далечна на фона на наситеното виолетово. Кървавочервена зора започна да се разлива далеч вдясно от нея. В Ню Орлиънс никога не си сигурен къде е изток и къде — запад, докато слънцето не се появи и не залезе. Като че птиците го чуха и се развълнуваха, а всички дебели листа наоколо започнаха да потрепват, внезапно съживени.

Мона почувства щастие от този изгрев, но непълно щастие, някак увредено от нетърпение. Гледката я накара да се почувства самотна. Наследница на завещанието. Лорън бе прошепнала: „Това не бива да те изненадва чак толкова. Въпрос на родословие. Нали сама го проследи на компютъра си. Ще ти обясним всичко. Не мога да говоря за това, докато Роуан е още жива“.

Роуан, ще създам медицинския център. Това ще бъде твоето наследство. Ние ще отнесем тайните си заедно с нашата незначителна семейна история, но медицинският център ще остане.

Внезапно почувства замайване, като че й призля. Наистина мразеше да се буди толкова рано. Когато беше малка, майка й все искаше да ходят на църква. Пияна или пък трезва, нямаше значение. Алисия държеше да станат рано и да идат на църква. Отиваха в „Светото име“ с трамвая. Мона винаги се чувстваше зле, болеше я глава, в устата й имаше неприятен вкус. Слава богу, че с това се свърши през последните няколко години, когато Алисия започна да пие от сутринта и винаги седеше с бира в ръка на задните стълби, когато Мона слизаше от стаята си.

Всъщност не беше толкова лошо да се будиш по това време, да видиш как наситеното червено се разлива магически и се превръща в злато. Вълненията от последните дни направиха тези обичайни неща по-значими, по-чисти. Ето, погледни градината. Наследството. Господи, Мона, та това е твоята градина! Или скоро ще бъде!

Нищо чудно, че не можеше да заспи. Беше изморена, най-добре да използва това време за мислене и за планиране. Ще реши къде ще построят центъра, каква ще е структурата му, къде точно да изпишат думата: „Оздравей!“. На камък? Или на витраж?

Пиърс щеше да е най-силният й съюзник; той бе консервативен като Райън, но идеята го беше развълнувала и искаше да работи за нея. Последните два месеца той бе поддържал този план жив. С малко повече натиск, щеше да започне да мисли за това по-практично. Всичко ще се нареди, хората от фирмата малко спъваха смелостта им, мащабните им замисли, мечтите им.

Пиърс бе заспал в едно от многото кресла навън, завит със сакото си. Искал да диша чист въздух. Не можел да понася задуха в къщата. Когато мина покрай него, й заприлича на бебе.

„Да, ще го направя“, помисли си Мона. Това бе нещо повече от детинската мечта да обиколи света, да прокопае тунел до Китай или да основе най-успешния инвестиционен фонд. Наследница на завещанието. Всичко беше възможно, това трябваше да помни.

Не биваше да си спомня за Алисия с бирата в ръка. „Твърде изморена съм, за да направя нещо повече.“ Не мисли за нея във фризера в моргата. Те всъщност не замразяват труповете, нали? Май просто ги държат на студено.

Къде бе виждала всички онези книги за болници? В стаята на Роуан, когато се промъкна да съблазни Майкъл. Да, книгите бяха на лавицата до леглото. Ще ги прочете по-късно, ще изучи целия проект. Трябва да се подготви добре, преди да извади всичко на светло. Ще направи нещо като презентация — с хубави лазерни разпечатки на строителните планове, чертежи и списъци.

Накрая затвори очи. Чувстваше слънцето, не бе нужно да го гледа.

Щеше да направи един малък номер, от който винаги й се доспиваше. Оставаше ума си да се порее свободно за секунда и после го караше да прави нещо, например да декорира фоайетата и офисите в медицински център „Мейфеър“ — ще го направи цветен, с драперии, ще избере картини, които ще разведряват пациентите и ще осигуряват разтуха на преуморените лекари и сестри.

Да, нещо свързано с лечението, като красивите картини на Рембранд на уроците по анатомия. Тя отвори очи със сепване. Не, те не биха искали да гледат точно това, та то е ужасно. Трябва да мисли за нещо друго, за кротките и красиви лица на Пиеро дела Франческа. Топлите очи на жените на Ботичели, успокояваща красота. Неща, които са по-хубави от реалността.

Доспа й се. Опитваше се да си спомни всички хора по онази голяма картина на Медичите от Флоренция, на която Лоренцо поглежда с ъгълчето на окото си. Тя бе на пет, когато Джифорд я заведе за първи път в Европа.

— Майки и бебета? — каза, когато минаха през Палацо Векио. Обичаше да се пързаля по каменните подове. Никога не бе виждала толкова много картини на тази тема. Джифорд й бе прошепнала строго:

— Това е Мадоната с Младенеца.

После се наведе и я целуна.

Да ида да поспя малко.

Да, така ще направя. Не исках да сторя онова с Майкъл, наистина не исках…

Те знаят това и то вече няма значение. То е незначително. Ти си твърде много Мейфеър, първо искаш да направиш нещо бясно, безразсъдно, а после се измъчваш от вина! Нима не знаеш, че при нас винаги е така? Никой няма да говори за това.

Сигурен ли си, че тя няма да ме намрази за това, че наистина е толкова незначително? Не мисля, че на теб ти се струва незначително. Там е номерът, да решиш кое е значимо и кое не.

Това е незначително.

Накрая облегна глава на грубата кора на дъба и заспа.

Загрузка...