Вещиците: Лашър

Едно

В началото беше гласът на бащата.

— Емалет! — шепнеше той до корема на спящата й майка. А после й пееше протяжните песни от миналото.

Песни за долината на Донелайт и за замъка; за мястото, където някога ще идат заедно и как тя ще се роди с цялото знание, което той притежава. „Това е нашият начин“, казваше й той на бързия език, който другите не можеха да разберат.

За тях той звучеше като жужене или свирукане. Това беше техният таен език, защото те можеха да чуват думите, които се лееха така бързо, че оставаха неразличими за останалите. Те можеха да пеят един на друг. Емалет почти можеше да го прави, почти можеше да говори…

— Емалет, скъпа моя, Емалет, дъще моя. Емалет, невесто моя.

Баща й я чакаше. Тя трябваше да расте бързо и да стане силна заради него. Когато времето дойдеше, майка й трябваше да й помогне. Тя трябваше да пие от майчиното мляко.

Майка й спеше. Майка й плачеше. Майка й сънуваше. Майка й се чувстваше зле. А когато баща й и майка й се караха, светът се тресеше. Емалет позна страха.

Но след това баща й винаги идваше и й пееше, напомняше й, че думите на песента му са твърде бързи, за да може майка й да ги разбере. Мелодията караше Емалет да се чувства така, сякаш миниатюрният кръгъл свят, в който живееше, се разтяга и тя плава в пространство без граници, уголемявано във всички посоки от песента на баща й.

Баща й шепнеше стихове, които бяха много красиви, особено римите. Те предизвикваха тръпки по цялото й тяло. Тя изпъваше крака и ръце, въртеше глава насам-натам и се чувстваше много добре, особено от римите.

Майка й не говореше с нея. Майка й не биваше да знае, че тя е там. Научи от баща си, че е съвсем малка, но съвършено оформена. Емалет вече имаше дълга коса.

Но когато майка й говореше, Емалет я разбираше; когато майка й пишеше, Емалет виждаше думите. Емалет чуваше забързания й шепот. Тя знаеше, че майка й се страхува. Понякога виждаше и сънищата й. Виждаше лицето на Майкъл. Виждаше борба. Виждаше лицето на баща си през очите на майка си и колко я натъжаваше то.

Баща й обичаше майка й, но тя често го разгневяваше и когато той я удряше, майка й страдаше, дори падаше и Емалет пищеше, или поне се опитваше да изпищи. Но баща й винаги идваше после, докато майка й спеше, и казваше на Емалет, че не бива да се страхува, че ще бъдат заедно сред каменния кръг на Донелайт и тогава ще й разкаже историите от древните дни, когато всички онези красиви хора са живели на остров, и това бил Раят, преди другите и малките хора да се появят.

Тъжна и печална е слабостта на човеците и трагедията на малките хора, нима не е по-добре те да бъдат премахнати от земята?

— Казвам ти нещата, които вече знам. Онова, което съм научил — говореше той. И Емалет виждаше кръга от камъни и високата фигура на баща си, такъв, какъвто беше сега, да подръпва струните на арфа. Всички танцуваха. Тя виждаше малките хора да се крият в сенките, злобни и гневни. Не ги хареса, не искаше те да се промъкнат в града. — Те ни ненавиждат инстинктивно — казваше баща й. — А и как иначе? Но те вече нямат значение. Те са вече само спомен за сън, който не е успял да се сбъдне.

Настъпваше часът. Часът на Емалет и баща й.

Тя виждаше баща си в старите дни, с разперени ръце. Беше Коледа и долчинката бе затрупана със сняг. Шотландските борове растяха нагъсто, хората пееха химни. Емалет обичаше извисяването и снижаването на гласовете им. Толкова много още имаше да види и да научи.

— Ако някога ни разделят, любима моя, ела в долчинката на Донелайт. Ще я намериш, сигурен съм. Има хора, които търсят майка ти, хора, които ще ни разделят. Но помни, ти ще се родиш на тоя свят с цялото знание, което ти е нужно. Можеш ли да ми отговориш?

Емалет се опита, но не можа.

— Талтош — каза той и целуна корема на майка й. — Чувам те, скъпа. Обичам те. — Емалет беше щастлива само когато майка й спеше, защото когато се събудеше, започваше да плаче.

— Нима мислиш, че няма да го убия на мига? — каза баща й на майка й. Караха се за Майкъл. — Ще го убия за секунда. Мислиш ли, че няма да го направя, ако ме напуснеш?

Емалет виждаше човека, Майкъл, когото майка й обичаше, а баща й — не. Майкъл живееше в Ню Орлиънс в една голяма къща. Баща й искаше да се върне в тази къща. Искаше да я притежава, тя беше негов дом и много се гневеше, че Майкъл е там. Но той знаеше, че още не е дошло времето за това. Първо трябваше да се роди Емалет, висока и силна. Това щеше да е началото. Той искаше да идат заедно в долчинката на Донелайт. Началото беше всичко. Без начало не би имало нищо.

Расни, дъще моя.

Талтош.

В Донелайт вече не живееше никой, но те щяха да живеят там — Емалет и баща й, и техните деца. Стотици деца. Там щеше да е светилището на Началото. „Нашият Витлеем“, шептеше той. И това щеше да е началото на всички времена.

Беше тъмно. Майка й плачеше, притиснала лице към възглавницата. Майкъл, Майкъл, Майкъл.

Емалет познаваше кога изгрява слънцето.

Всички цветове ставаха по-ярки и тя виждаше ръката на майка си високо над нея — тъмна, тънка и огромна, покриваща целия свят.