Вещиците: Лашър

Дванайсет

„Аз ли си причиних това? Така ли ще свърши всичко за мен — заради егоизма ми, заради суетата ми?“

Тя затвори очи, за да не вижда огромната празна стая. Стерилна и бяла, тя проникваше дори през клепачите й. Мислеше за Майкъл. Произнесе името му в мрака:

— Майкъл. — Опита да си го представи, да извика образа му на монитора на съзнанието си. Майкъл — архангелът.

Лежеше неподвижно, опитваше се да не се бори, да не се съпротивлява, да не се извива и да не крещи. Просто лежеше върху мръсното легло, сякаш сама бе решила така. Ръцете й бяха вързани с тиксо за таблата на леглото. Беше се опитвала всячески да скъса лентите, дори с психичната си сила и със силата на ума си — сила, за която знаеше, че може да бъде смъртоносна, когато се приложи към органите в човешкото тяло.

Късно през нощта все пак успя да освободи левия си глезен. Не разбра точно как. Просто го изхлузи от лентата, която се бе превърнала в нещо като дебела и хлабава окова. И така, с един свободен крак, успя да се завърти на няколко пъти в леглото, да събере на купчина горния чаршаф — целия в урина и повръщано — и да го избута на земята.

Разбира се, и долните чаршафи бяха мръсни. От колко дни лежеше така — от три или четири? Не знаеше и това я вбесяваше. Дори при мисълта за вода щеше да откачи.

Като нищо можеше да е четвъртият ден.

Опита се да си спомни колко време може да издържи човек без храна и вода. Трябваше да знае. Всеки неврохирург трябва да знае нещо толкова просто. Но тъй като повечето от нас не връзват хората за легла и не ги оставят така с дни, все пак не сме имали нужда от точно тази информация, каза си тя.

Опита се да си спомни героичните истории за хора, които не бяха умрели от глад, за разлика от другите покрай тях, за хора, които бяха изминали мили през снега, докато другите умираха. Тя имаше воля. Да, имаше. Но имаше и нещо друго нередно. Вече й беше зле, когато той я върза тук. Прилошаваше й често, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Гадене, замайване — дори легнала имаше чувството, че пропада — боляха я и костите.

Обърна се, изви се и като че успя да раздвижи малко повече ръцете си, нагоре-надолу. Оттласкваше се със свободния си крак и извиваше другия. Дали ще успее да се изправи, когато той се върне?

И тогава се сети за най-очевидното. Ами ако не се върне? Ако реши да не се върне; или пък нещо му попречи? Навън той се държеше като обезумял, замаян от всичко, което виждаше, и без съмнение със сигурност допускаше нелепи грешки. Е, наистина нямаше много за мислене. Ако той не се върне, тя ще умре.

Никой нямаше да я намери тук.

Мястото беше съвсем изолирано. Висока празна офис сграда, една от стотиците подобни — необитаваната сграда, която сама бе избрала за свое скривалище, дълбоко в сърцето на този огромен южен метрополис — град, претъпкан с болници, клиники и медицински библиотеки, където щяха да могат да направят своите експерименти напълно незабелязани.

Беше уредила сама оборудването за цялата сграда и сигурно всичките й петдесет етажа бяха все още осветени, както когато ги остави. Тази стая обаче беше тъмна. Той бе изключил осветлението и това се бе оказало милосърдно в дните, които последваха.

Когато мракът паднеше, тя виждаше грозните небостъргачи през широките прозорци. Понякога умиращото слънце посребряваше стъклените сгради и ги караше да изглеждат така, сякаш горят, а зад тях по рубиненочервеното небе се издигаха гъсти, вечно кълбящи се бели облаци.

Светлината, винаги гледаме към нея, към светлината. Но при пълен мрак, когато около нея тихо се включеха светлини, тя се чувстваше малко по-добре. Някой можеше да дойде. Някой… Някой може би стоеше до прозореца на офиса си и гледаше с бинокъл? Едва ли…

Отново започна да сънува, слава богу. „Не ме е грижа“, представи си, че е с Майкъл и вървят през полето на Донелайт и тя му обяснява всичко. Това бе любимата й фантазия, в която можеше да потъне, когато искаше да изпита, да премисли и да отрече всичко едновременно.

„Просто едно грешно решение влачеше друго след себе си. Правех само очевидни избори, но грешката ми беше гордостта, това, че си помислих, че мога да направя такова нещо, че мога да се справя с него. Всичко е от гордост. Цялата история на вещиците Мейфеър е история на гордостта. Но за мен всичко изглеждаше обгърнато от мистерията на науката. Имаме толкова погрешно схващане за науката. Смятаме, че всичко в нея е определено, точно, познато, но съществуват поредици от портали към непознатото, необятно като самата Вселена, което означава, че е безкрайно. Знаех това, знаех го, но го забравих. Това ми беше грешката.“

Тя си представи тревата, руините, видя високите крехки арки на катедралата, които се издигаха от долината, и изведнъж й се стори, че наистина е там.

Някакъв шум я стресна.

Някой пъхаше ключ в ключалката.

Тя застина. Да, ключът се завърташе. Външната врата се затръшна шумно и тя чу стъпките му по покрития с плочки под. Чу го да си подсвирква, тананикаше си нещо.

О, благодаря ти, Господи! Благодаря.

Пак се чу завъртане на ключ в следващата ключалка и я облъхна ароматът, неговият мек, приятен аромат. Той се приближи до леглото.

Роуан се опита да почувства омраза, да се изпълни с нея, да устои на състрадателното изражение на това лице, на големите му блестящи очи, най-красивите очи, които се изпълниха с мъка, щом я погледнаха. Брадата и мустаците му сега бяха много черни и гъсти, като на светците по картините. Челото му беше изящно очертано от гъстата черна коса, разделена на път по средата.

Да, красив беше, неустоимо красив. Може би не беше тук. Може би тя сънуваше. Може би си беше представила, че се е върнал.

— Не, скъпа моя, аз те обичам — прошепна той или пък тя си го въобрази.

Приближи се и Роуан се усети, че го гледа в устата, защото нещо в нея се бе променило едва забележимо. Изглеждаше вече някак по-мъжка, розова и издаваше решителност. Точно така трябваше да изглежда една уста под тъмни лъскави мустаци и над къдравите кичури на брада.

Тя се извърна и той се наведе. Топлите му пръсти хванаха ръцете й, а устните му докоснаха бузата й. Той погали гърдите й с голямата си ръка, потърка зърната й и по нея пробяга нежелано усещане. Не, не сънуваше. Тези ръце. Може би трябваше да загуби съзнание, за да ги прогони. Но тя лежеше там, безпомощна и не можеше да го спре, нито да се махне.

Внезапната радост от завръщането му бе също толкова разяждаща, както и всичко останало — като това да гори под пръстите му, сякаш той й бе любовник, а не тъмничар, да се надига жадно от самотата си при всяка проява на нежност или внимание от страна на нейния мъчител.

— Скъпа моя, скъпа моя. — Той положи глава на корема й и потри лице в кожата й, нехаещ за мръсотията по леглото. Тананикаше, шепнеше, а после извика силно, отдръпна се и затанцува, въртеше си, пееше и пляскаше с ръце. Изглеждаше изпаднал в екстаз! О, колко пъти го бе виждала да прави това, но никога с такава жар. Странна гледка беше. Дългите му ръце бяха много деликатни, раменете му бяха изпънати, китките като че бяха два пъти по-дълги, отколкото на нормален мъж.

Тя затвори очи, но още го виждаше как танцува и се върти, чуваше тропота му по килима и смеха му.

— Господи, защо просто не ме убие? — прошепна.

Той замълча и се наведе отново над нея.

— Съжалявам, скъпа моя. Съжалявам. — О, красивият му глас. Дълбок глас, който можеш да слушаш цяла нощ по радиото, докато пътуваш с колата. — Не възнамерявах да отсъствам толкова дълго. Преживях едно горчиво и сърце раздирателно приключение. — Заговори по-бързо. — Изпълнено с мъка, открития и смърт, изпълнено с тайни и осуетени планове… — После отново затананика и зашепна нещо, като се клатеше на пети. Мърмореше и тананикаше, или пък подсвиркваше със сухите си устни?

Коленичи така внезапно, сякаш припадна. Отново сложи глава на корема й, топлата му ръка се мушна между краката й, към слабините й, въпреки мръсотията. Той целуна корема й и прошепна:

— Скъпа моя, скъпа моя.

Тя не се сдържа и се развика:

— Отвържи ме, пусни ме. Потънала съм в мръсотия. Виждаш ли какво ми причини! — В този миг гневът й секна и тя застина притихнала, парализирана от ярост. Ако го обидеше, той можеше да се цупи с часове. Можеше да застане до прозореца и да плаче. Бъди тиха, бъди умна.

Той я гледаше. После извади ножа си, малък и сияен като зъбите му — единственият проблясък в празната стая.

Разряза тиксото много бързо. Просто така — наведе се и клъц, клъц, клъц.

Ръцете й бяха свободни — безчувствени и безполезни, но свободни. Тя събра всичките си сили и воля, за да ги вдигне, но не можеше да помръдне десния си крак.

Усети ръцете му под себе си. Той я вдигна и се изправи заедно с нея, притисна я към гърдите си.

Роуан изкрещя, а после започна да плаче. Беше станала от леглото, беше свободна, само да имаше сега сили да обгърне с ръце врата му и да…

— Ще те изкъпя, мила моя, моята бедна скъпа любима — каза той. — Моята обична Роуан. — В кръгове ли танцуваха, или просто й се виеше свят? Долови аромата на банята — на сапун, шампоан, на чистота.

Той я сложи в студената порцеланова вана и тя почувства първата струя топла вода.

— Не толкова гореща — каза му. Белите плочки се движеха, маршируваха по стените около нея.

— Не, няма да е гореща — отвърна той. Очите му бяха големи, по-ярки, клепачите бяха по-добре оформени, отколкото последния път, когато ги бе погледнала, миглите бяха по-къси, но все така лъскави и черни. Роуан отбелязваше всичко това, сякаш си водеше записки на джобен компютър. Дали вече бе свършено? На кого ще предаде своите открития? Мили боже, ако онзи пакет не бе стигнал до Ларкин…

— Не се измъчвай, мила моя — каза той. — На нас ще ни е добре двамата, ние ще се обичаме. Ти отново ще ми вярваш, отново ще ме обичаш. Няма причина да умираш, Роуан, няма причина да ме напускаш. Обичай ме.

Тя лежеше като труп, неспособна да помръдне. Водата струеше около нея. Той разкопча бялата й риза и смъкна панталоните. Водата продължаваше да се излива, толкова топла. Миризмата на мръсотия най-сетне бе изчезнала. Той захвърли дрехите настрани.

Роуан успя да вдигне дясната си ръка, за да дръпне бельото си, но нямаше сили да го свали. Той бе отишъл в другата стая. Чуваше се как сваля чаршафите от леглото; странно колко много звуци разпознаваше съзнанието й. Чаршафите бяха струпани на купчина. Кой би си помислил, че това действие изобщо произвежда някакъв звук? И все пак тя го позна и си спомни един следобед в Калифорния, когато майка й сменяше чаршафите — същия звук.

Отвори се найлонова торба; чист чаршаф бе разгънат и после изтръскан, за да се изгладят гънките и да бъде постлан на леглото.

Тя се плъзгаше надолу във ваната и водата вече достигаше раменете й. Отново се опита да раздвижи ръце, започна да се подпира на плочките, за да се изправи леко и да седне.

Той стоеше над нея. Беше свалил тежкото си палто. Носеше семпъл поло пуловер и както винаги изглеждаше тревожно слаб. Но въпреки това беше силен и як и не страдаше от нито един от неврологичните тикове на дългурестите, недохранените и прекалено бързо израслите. Косата му сега бе много дълга и покриваше раменете. Беше черна като на Майкъл и вече не бе така къдрава, а по-скоро чуплива. От парата кичурите над слепоочията му бяха започнали да се къдрят леко и тя видя искрящата му кожа, която като че нямаше пори, когато той се наведе да я погали.

Облегна я на стената на ваната, вдигна малкия си нож и — о, само да имаше куража да го грабне от ръцете му! — разряза мръсното й бельо и го хвърли настрани. После коленичи до ваната.

Отново пееше, гледаше я, пееше и шушнеше, или каквото там правеше — този странен звук, който й напомняше донякъде песента на цикадите в Ню Орлиънс. Той килна глава настрани.

Лицето му беше по-тясно, отколкото преди няколко дни, изглеждаше по-мъжко, може би в това бе тайната — бузите му вече не бяха по детски закръглени. Носът му бе станал малко по-тесен, с по-заоблен връх. Главата му обаче не беше пораснала, а като че и ръстът му си беше същият. Когато той взе изтривалката и я изстиска, Роуан се опита да прецени дали пръстите му са станали по-дълги. Май не.

Главата му. Дали още имаше фонтанела? Колко време трябваше на черепа му да се затвори? Тя бе очаквала растежът да се забави, но не и да спре.

— Къде беше? — попита тя. — Защо ме изостави?

— Ти ме принуди — каза той с въздишка. — Пропъди ме с омразата си. Трябваше да изляза навън и да науча някои неща. Трябваше да видя света. Трябваше да поскитам. Трябваше да осмисля мечтите си. Не мога да мечтая, когато ти ме мразиш. Когато ми викаш и ме измъчваш.

— Защо не ме уби?

Той като че се натъжи. Избърса лицето си с топлата изтривалка, а после избърса и нейните устни.

— Обичам те — отвърна. — Имам нужда от теб. Защо не можеш да ми се отдадеш? Защо не ми се отдаваш? Какво е това, което искаш и мога да ти дам? Светът скоро ще бъде наш, скъпа моя, а ти ще бъдеш моята кралица, моята прекрасива кралица. Само ако можеше да ми помогнеш.

— Да ти помогна за какво?

Гледаше го и се опитваше да почерпи от омразата си, от гнева си, да събере цялата си мощ и да изпрати невидима смъртоносна сила срещу него. Да разкъса клетките, да разкъса вените, да смачка сърцето. Опитва се доста време, но после се изтощи и се отпусна назад към стената на ваната.

През живота си бе убивала неволно с такава омраза и то на няколко пъти, но не можеше да убие него. Той беше твърде силен, мембраните на клетките му бяха много здрави, остеобластите се деляха с безумно темпо, всичко в него се променяше с безумно темпо, отбранително и агресивно. О, само ако имаше шанс да изследва тези клетки! Само ако…

— Само това ли съм за теб? — попита той с треперещи устни. — О, господи, какво съм аз? Просто един експеримент?

— А какво съм аз за теб, щом ме държиш тук като затворник и ме оставяш вързана с дни? Не искай любов от мен. Трябва да си глупак, ако очакваш такова нещо. О, само да бях научила нещо от останалите, само да бях научила как да бъда истинска вещица! Щях да мога да направя каквото искаха от мен.

Той се сви, притихнал от болка. В очите му имаше сълзи, а еластичната му сияеща кожа пламна за миг от притока на кръв. Стисна дългите си ръце в юмруци, сякаш искаше да я удари отново, въпреки че се бе заклел да не го прави никога вече.

Тя не се страхуваше и това беше най-ужасното. Крайниците й не й се подчиняваха; тръпнеха, боляха я; ставите също. Дали щеше да успее да избяга оттук сама, дали ще може да го убие? Вероятно не.

— Какво очакваш да направя? — попита той. Наведе се и я целуна отново. Тя се извърна. Косата й вече беше мокра. Искаше да се плъзне под водата, но се страхуваше, че няма да може да се вдигне сама обратно. Той стисна изтривалката и започна да я къпе. Изстискваше вода върху главата й и я отмахваше назад от челото й.

Вече толкова бе свикнала с миризмата му, че почти не я усещаше; чувстваше само топлината на близостта му и дълбокото изнервящо желание, което изпитваше към него. Разбира се, желание.

— Позволи ми да ти вярвам отново, кажи ми, че пак ме обичаш — замоли я той. — Аз съм твой роб, не тъмничар. Кълна ти се, любима, прекрасна моя, скъпа Роуан. Майка на всички нас.

Тя не отговори и той се изправи.

— Ще те почистя добре — каза гордо като дете. — Ще те почистя и ще бъдеш пак свежа и красива. Ще ти донеса разни неща. Нови дрехи, цветя. Ще превърна нашето тайно местенце в разкошен будоар. Всичко чака до асансьорите. Много ще се изненадаш.

— Нима?

— О, да, ще се зарадваш, ще видиш. Просто си много изморена и гладна. Да, гладна. О, трябва ти храна.

— А когато отново ме изоставиш, ще ме завържеш с бяла сатенена панделка, така ли? — Гласът й бе рязък и изпълнен с презрение. Тя затвори очи. Без да се замисля, вдигна ръка и докосна лицето си. Да, мускулите и ставите й отново започваха да се движат.

Той излезе и тя се опита да седне, хвана плаващата изтривалка и започна да се къпе сама. Водата беше мръсна. Много мръсна — из нея плаваха частици от екскременти, нейните екскременти. Отново й се догади и тя се отпусна назад, докато пристъпът отмине. После се наведе, гърбът я болеше, и дръпна запушалката на ваната. Пръстите й още бяха безчувствени, слаби и непохватни. Пусна отново крана, за да отмие малките парченца нечистотия.

Легна назад, чувстваше как водата нахлува около нея и се завихря над краката й. Пое си дълбоко дъх и заповяда на дясната си ръка да се извие, после на лявата, а накрая на десния и левия крак. После повтори упражнението отново. Водата ставаше по-топла и приятна. Шумът от струята заглушаваше всички звуци от стаята. Тя се наслаждаваше на чистотата и момента на облекчение, вероятно последния, който щеше да изпита.

Всичко се случи така:

Беше Коледа и слънцето огряваше пода в салона. Тя лежеше на китайския килим в локва от собствената си кръв, а до нея седеше той — новороден, изумен, недоразвит.

Но нали и човешките деца се раждаха недоразвити, много по-недоразвити от него. Точно така, но той беше много по-завършен от всяко човешко бебе. Не, не беше чудовище.

Помогна му да ходи, да стои прав, изумяваше се на словесните му изблици, на звънтящия му смях. Не бе толкова слаб, просто му липсваше координация. Изглежда разпознаваше всичко, което виждаше, и можеше да го назове веднага щом първоначалният му шок премина. Червеният цвят го объркваше и почти го ужасяваше.

Тя го облече в дрехи с убити цветове, защото той не искаше да се докосва до нищо ярко. Ухаеше като новородено и на допир беше като бебе, само дето мускулатурата му бе развита и ставаше все по-силен с всяка изминала минута.

Тогава Майкъл дойде и последва ужасният бой.

По време на схватката тя го гледаше как се учи да се държи на краката си, как премина от лудешкото олюляване и като че пиянско залитане към координираните усилия да удари Майкъл и накрая наистина успя да го извади от равновесие, и то със забележителна лекота, още щом реши, или пък осъзна как може да го направи.

Сигурна беше, че ако не го бе измъкнала оттам, той щеше да убие Майкъл. Почти го примами и го набута в колата, докато алармата виеше. Възползва се от страха му от силния й вой и от объркването му. Той мразеше силните звуци.

По целия път до летището обясняваше как му изглежда всичко, за ярките контури и абсолютно парализиращото усещане да си съвсем същият като другите човешки същества, да гледаш през прозореца на колата и да виждаш хората на нивото на очите си. В другото селение той бе наблюдавал всичко отгоре, или дори отвътре, но почти никога от човешка перспектива. Бе гледал така само когато бе обладавал човешко тяло, а това било мъчение за него. Освен с Жулиен. Да, Жулиен, но това било дълга история.

Гласът му беше приятен, подобен на нейния или на гласа на Майкъл, без акцент, и придаваше на думите някак по-лирично измерение. Той подскачаше при всеки звук, търкаше ръце в сакото й, за да усети плата, смееше се непрекъснато.

На летището трябваше да го накара да спре да души косата и кожата й и да не се опитва да я целува. Тогава той вече вървеше напълно уверено. Тичаше из залата заради самото удоволствие от това. Скачаше във въздуха. Започна да се върти напред-назад, омагьосан от радиото на един от пътниците — изпадаше в транса, който тя често щеше да вижда.

Хванаха самолета за Ню Йорк, защото той излиташе първи. Беше готова да иде където и да е, само да се махне оттук. Изпитваше дива паника, нужда да го защити от всички на този свят, докато не останат някъде на спокойствие и получи възможност да разбере какво точно представлява той. Беше много развълнувана, изплашена и изпълнена с огромна амбиция.

Тя бе родила това същество, тя го беше създала. Те нямаше да й го отнемат, да го отведат, да го заключат далече от нея. Все пак дори тогава усещаше, че не разсъждава трезво. Беше болна и слаба от раждането. Едва не припадна на летището. Той я придържаше, когато тръгнаха към самолета, и й шепнеше бързо в ухото, нещо като непрекъснат коментар на всичко, покрай което минаваха и което виждаше. Коментар, изпълнен с обяснения за неща от миналото.

— Разпознавам всичко. Разбираш ли, помня, когато Жулиен нарече това ера на чудеса, когато предсказа, че машините, които тогава смятаха за жизненоважни, ще излязат от употреба още след десетилетие. Виж например параходите, казваше той, колко бързо отстъпиха пред железницата, а сега хората вече се возят в автомобили. Той знаеше всичко това, щеше да хареса този самолет. Аз разбирам как работят двигателите… Леснозапалимото гориво се впръсква на ситни капчици…

… Говореше ли говореше, а от време на време тя се опитваше да го накара да замълчи, докато накрая го окуражи да се опита да пише, защото вече бе толкова изтощена, че не можеше да разбира какво й казва. Той не можеше да пише. Не можеше да движи контролирано химикалката. Но можеше да чете и затова изчете всичко, което му попадна.

В Ню Йорк поиска диктофон. Тя заспа в апартамента в „Хелмсли Палас“, докато той вървеше напред-назад, подгъвайки от време на време колене или пък изпъвайки ръка, и говореше в диктофона.

— Едва сега всъщност имам някакво реално усещане за време, за някакво тиктакане, което е съществувало на света дори преди изобретяването на часовниците — естествен отмерващ механизъм, вероятно свързан с ритъма на сърцата ни или с дишането ни. И най-малките промени в температурата ми се отразяват. Не харесвам студа. Не знам дали съм гладен. Но Роуан трябва да яде, тя е слаба и мирише неприятно, като болна.

Тя се събуди от крайно еротични усещания. Устни на гърдите й, които дърпаха така силно едното й зърно, че я заболя. Тя изпищя и отвори очи — почувства главата му на гърдите си, а пръстите му на корема си. Той смучеше ли смучеше. Гърдите й бяха твърди и натежали. Лявата, върху която лежеше нейната ръка, на допир бе като мрамор.

Тя се паникьоса за миг. Искаше й се да извика за помощ. Отблъсна го и го увери, че ще поръча храна и за двамата, и след като се обади за това, веднага понечи да набере друг номер.

— Защо? — настоя той. Бебешкото му лице вече се бе издължило леко, а сините му очи не бяха така кръгли като преди, сякаш клепачите се бяха отпуснали леко и сега изглеждаха доста по-естествено.

Той грабна телефона от ръката й.

— Няма да се обаждаш на никого.

— Искам да разбера как е Майкъл.

— Това няма значение. Къде ще идем? Какво ще правим?

Беше толкова изморена, че едва си държеше очите отворени. Той я вдигна без усилие и я пренесе в банята, каза й, че ще отмие от нея миризмата на болест, на раждане и… миризмата на Майкъл. Особено миризмата на Майкъл, неговия „нежелаещ го“ баща. Майкъл, ирландеца.

По едно време, докато седяха във ваната един срещу друг, я заля огромен ужас. Той бе слово, превърнало се в плът, в истинския смисъл на думата. Взираше се в нея, лицето му беше заоблено и бледо, но със здравия розов цвят на дете, очите му я гледаха с удивление, а устните му се извиха в ангелска усмивка. Тя едва се сдържа да не закрещи.

По гърдите му нямаше косми.

Храната дойде, но той пак поиска да суче. Хвана я във ваната и започна да суче, причиняваше й такава болка, че накрая тя се разкрещя.

Каза му да спре, защото келнерите в другата стая сигурно ще чуят виковете й. Той изчака, докато звънът на сребърните похлупаци утихна. После отново засука силно от другата й гърда; усещането бе съвършен баланс между болка и удоволствие, заедно с резките звуци, които той издаваше, и невероятното усещане, разливащо се от зърната й. Тя го замоли да бъде по-нежен.

Той се изправи на четири крака във водата над нея — членът му беше дебел и леко изкривен. Запуши устата й и пъхна члена си между краката й. Тя бе още разранена от раждането, но все пак уви ръце около врата му и изпита удоволствие, което можеше да я убие.

Облечени с хавлиени халати, те лежаха на пода и го правеха отново и отново. После той се отпусна по гръб и заговори за безкрайния мрак, за чувството, че е изгубен, за топлия пламък на Мери Бет. За буйния огън на Мари Клодет. За излъчването на Анжелик. За объркващото сияние на Стела. Неговите вещици, неговите вещици! Говореше как се е събирал около тялото на Сузан и е чувствал нейната тръпка, как е разбирал какво изпитва тя, но сега усещал това много по-ясно, много по-различно, безкрайно по-мощно, по-сладко, по-богато. Каза, че плътта си струвала цената да станеш смъртен.

— Значи мислиш, че ще умреш като всички други? — попита тя.

— Да — каза той и млъкна, но само за миг и веднага запя, затананика, или по-скоро това беше някаква странна комбинация от двете, имитираше частици от мелодии, които й звучаха познато. Изяде всичко, което бяха донесли и което беше меко и течно.

— Бебешка храна — каза със смях. Изяде картофеното пюре и маслото, изпи минералната вода, но не поиска месото.

Тя огледа зъбите му. Бяха съвършени, на брой колкото на възрастен човек. Без следа от износване или загниване. А езикът му беше мек. Той не издържа дълго на този преглед. Имаше нужда от въздух! Каза й, че тя не знае от колко много въздух има нужда, и отвори широко прозорците.

— Разкажи ми за останалите — настоя тя.

Той пак включи диктофона; беше напълнил цяла лавица с касети, купени от летището. Беше подготвен. Той знаеше, разбираше как стават нещата и отвътре, и отвън. Много малко същества знаеха това.

— Разкажи за Сузан и Донелайт.

— Донелайт — започна той и се разплака, каза, че не може да си спомни какво е било преди нея, само болката, тълпата от безлики същества в нещо като чакалня, а после Сузан извикала името му, просто дума, захвърлена в нощта: Лашър! Лашър! Вероятно било случайно съчетание от срички, но те отключили нещо в него, някакво разпознаване на сърцевината му, която бил забравил, че притежава. Тогава той „се устремил“ към нея, приближил се и изпратил ветровете да шибат тревата в краката й.

— Исках тя да иде в руините на катедралата. Исках да види стъклописите. Но не можех да й го кажа, а и там вече нямаше стъклописи.

— Обясни ми го по-бавно.

Не му беше лесно.

— Тя каза да разболея жената и аз я разболях. Открих, че мога да запращам неща във въздуха, да събарям керемиди от покривите. Сякаш достигнах светлината в края на много дълъг и тъмен тунел и тя бе много ярка. Чувах звуци, усещах миризми… кажи ми нещо римувано, говори ми в рими. Искам да видя пак нещо червено; колко много оттенъци на червено има в тази стая!

Той запълзя на четири крака и заоглежда цветовете на килима, а после тръгна покрай стените. Имаше дълги здрави бели бедра, а ръцете му под лактите бяха необичайно дълги, но когато се облечеше, това не личеше особено.

Около три сутринта тя успя да избяга сама в банята; това се бе превърнало в най-голямата й мечта. Така щеше да е и занапред. В Париж мечтаеше единствено да влезе в някоя баня сама и той да не стои пред вратата, да не се вслушва във всеки звук, да не й вика да се обади, че е още там и няма намерение да бяга, да не пита дали има прозорец, през който може да се измъкне.

Той се снабди с паспорт на следващия ден. Каза, че намерил един човек, който прилича на него.

— Ами ако не носи паспорта си? — попита тя.

— Е, все пак ще идем на някое място, пълно с пътници, нали? Ще идем там, където хората ходят с паспортите си, и ще чакаме да видим подходящ обект, както се казва, и ще му вземем паспорта. Май не си толкова умна, за колкото се мислиш, а? Та това е елементарна работа.

Отидоха до едно туристическо бюро и зачакаха отвън; проследиха висок мъж, който току-що бе получил паспорта си. Лашър се изпречи пред него. Тя гледаше със страх как той удря човека и взима паспорта му. Като че никой не забеляза това. Улиците бяха пълни с хора и от шума я болеше главата. Беше студено, много студено. Той издърпа човека за палтото в един вход. Да, просто така. Всичко стана пред очите й. Не беше излишно груб. Просто приведе човека в безпомощно състояние, както сам се изрази, и взе паспорта му.

Фредерик Ламар, на двайсет и пет години, жител на Манхатън.

Да, Лашър наистина приличаше на човека от снимката, а когато подстрига малко косата си, никой вече нямаше да види разликата.

— Но онзи човек може да е мъртъв — каза тя.

— Аз май не изпитвам нищо към човешките същества — отвърна той и изведнъж сякаш се изненада. — Нима аз не съм човешко същество? — Стисна главата си и тръгна пред нея по паважа, като се обръщаше на всеки няколко секунди, за да се увери, че го следва, въпреки че долавяше миризмата й и щеше да разбере, ако тълпата ги раздели. Каза, че се опитва да си спомни катедралата. Сузан не искала да иде там. Страхувала се от руините на църквата, невежо момиче, невежо и тъжно. Долчинката била пуста! Шарлот можела да пише. Шарлот била много по-силна от Сузан и Дебора.

— Моите вещици — каза той. — Аз носех злато в ръцете им. Щом се научих как да го взимам, не спирах да им нося злато. О, господи, но да бъдеш жив, да чувстваш пръстта под краката си, да се протегнеш нагоре и да видиш как земята се отдалечава от ръцете ти!

Върнаха се в хотела и продължиха с подреждането на хронологията. Той описа на диктофона всички вещици от Сузан до Роуан и за нейна изненада включи и Жулиен. Така ставаха четиринайсет, но тя не отбеляза това, защото числото тринайсет беше много важно за него и той го повтаряше отново и отново — тринайсет вещици, за да се създаде най-силната, способна да го роди, сякаш Майкъл нямаше нищо общо с това и той сам бе своят баща. Изрече и много странни думи — maleficium, ergot, belladonna. По едно време дори започна да говори на латински.

— Какво имаш предвид? — попита тя. — Защо аз бях способна да те родя?

— Не зная — отвърна той.

По мръкнало вече бе станало ясно едно. Не съществуваше никакво чувство за мярка в неговия разказ. Описва четирийсет и пет минути цветовете на дрехите, които Шарлот бе носила, колко неясни са му изглеждали и как сега вече можел да си ги представи — тези нежни, боядисани коприни. А после само с две изречения разказа за бягството на семейството от Сан Доминго за Америка.

Плака, когато тя го попита за смъртта на Дебора. Не можа да я опише.

— Всичките ми вещици… аз ги унищожих, по един или друг начин, освен най-силните. Те ме нараняваха, командваха ме и ме караха да се подчинявам — обяви той.

— Кои? — попита тя.

— Маргьорит, Мери Бет, Жулиен! Проклет да е Жулиен. — Той започна да се смее неконтролируемо, а после скочи и започна да имитира Жулиен — елегантния джентълмен, който прави единичен възел на копринената си вратовръзка, слага си шапката, после излиза, реже края на пура и я слага в устата си.

Беше прекрасен малък спектакъл, той сякаш се превърна в друго същество, дори избъбри няколко думи на френски.

— Какъв е този единичен възел? — попита тя.

— Не зная — призна той, — но преди малко знаех. Вървях в тялото му заедно с него. Харесваше му. Не беше като останалите, които ревностно пазеха телата си от мен и ме изпращаха да се вселявам в онези, от които се страхуваха или искаха да накажат, или пък в онези, които искаха да използват.

Той отново седна и започна да пише на хотелски бележник и на листове. После сука от гърдите й, като бавно се местеше от едната на другата. Тя заспа и той заспа до нея. Когато тя се събуди, той я обладаваше и оргазмите бяха продължителни и подобни на сън, както винаги, когато бе твърде изтощена.

В полунощ заминаха за Франкфурт.

Това бе първият самолет, който излиташе за Европа.

Тя бе ужасена, че може би вече е докладвано за откраднатия паспорт. Той й каза да се успокои и че хората не са толкова умни, че машината на международните връзки работи много бавно. Не било така в света на призраците, където всичко се движи със скоростта на светлината или пък е в покой. Колеба се дълго, преди да си сложи слушалките. Каза, че се страхува от музиката. После все пак ги сложи и се предаде, плъзна се надолу в креслото и се втренчи пред себе си, сякаш бе изпаднал в безсъзнание. Потропваше с пръсти в такт с музиката. Всъщност тя така го очарова, че не поиска да прави нищо друго, докато не кацнаха.

Той нито говореше, нито отговаряше на въпросите й, но когато тя се опита да отиде до тоалетната, стисна здраво ръката й. Тя обаче надделя и той просто я изгледа как се изправя и излиза на пътеката. Слушалките бяха на главата му, ръцете му бяха скръстени, а кракът му тактуваше в ритъм, който тя не чуваше. Усмихна й се мимолетно, когато седна отново до него и заспа под одеялото.

От Франкфурт заминаха за Цюрих. Той отиде с нея в банката. Тя вече беше много слаба и замаяна, а гърдите й бяха пълни с мляко и постоянно я боляха.

В банката приключи бързо. Дори и не си помисли да бяга. Единствената й грижа бе да го защити. О, каква глупачка беше.

Нареди трансфери на огромни суми и отвори много сметки в Париж и Лондон, които трудно щяха да бъдат проследени.

— Нека идем в Париж — каза му, — защото когато научат за това, ще започнат да ни търсят.

В Париж видя за първи път няколко косъмчета на корема му, около пъпа и около зърната му. Сега млякото излизаше по-лесно от гърдите й и й доставяше огромно удоволствие. Лежеше отпусната и със замъглено съзнание и го оставяше да суче, а копринената му коса гъделичкаше корема и бедрата й.

Той продължи да яде и мека храна, но всъщност искаше само нейното мляко. Ядеше само защото тя настояваше. Според нея тялото му имаше нужда от хранителни вещества. Чудеше се какво ли отнема кърменето от нея самата, дали заради това е слаба и отпусната. Обикновените майки също се чувстваха така, отпуснати и лениви. Скоро се появиха и слаби болки и бодежи.

Тя го помоли да разкаже за времето преди вещиците Мейфеър, най-далечните и странни неща, които може да си спомни. Той говореше за хаос, за мрак, за скитане без край. Говори за липса на организирана памет, за това, че съзнанието му придобило някаква структура със…

— Сузан — подсказа тя.

Той я погледна безизразно. После каза „да“ и изпя имената на всички вещици едно след друго: „Сузан, Дебора, Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Жулиен, Мери Бет, Стела, Анта, Деидре, Роуан!“.

Придружи я до местния клон на „Суис Банк“, където тя прехвърли още пари, като направи така, че те да минат през Рим, а в един случай дори през Бразилия, докато стигнат до нея. Банковите служители бяха доста услужливи. В адвокатската фирма, която й препоръчаха, той само гледаше и слушаше търпеливо, докато тя пишеше инструкциите си, сред които и това, че Майкъл може да запази къщата на Първа улица до смъртта си, както и каквото пожелае от завещанието.

— Но ние ще се върнем там, нали? — настоя той. — Някой ден ще живеем там, ние двамата. В онази къща! Той няма да я задържи завинаги.

— Сега това е невъзможно.

Каква глупост.

Адвокатите пуснаха компютрите си, вкараха информацията в системата и скоро получиха потвърждение, че Майкъл Къри е в град Ню Орлиънс, Луизиана, че е болен и е в интензивното на „Болница на милосърдието“, но определено е жив!

Той видя, че тя увеси глава и се разплака. След час напуснаха фирмата и той й каза да седне на една пейка в парка „Тюйлери“ и да стои мирна, защото ще я наблюдава.

Върна се с два нови паспорта. Сега можеха да сменят хотелите и да бъдат различни хора. Тя се чувстваше скована, всичко я болеше. Когато отидоха във втория хотел, прекрасна сграда в стил крал Джордж V, се свлече на дивана в апартамента и спа с часове.

Как щеше да го проучи? Парите не бяха проблем; просто имаше нужда от оборудване, с което обаче не можеше да борави. Имаше нужда от медицински уреди, електронни програми, мозъчни скенери, от какво ли не.

Той излезе с нея да си купи бележници. Променяше се пред очите й, но едва забележимо. Няколко бръчици се появиха по кокалчетата на ръцете му, а ноктите му вече изглеждаха много по-здрави, макар и все още с цвета на кожата. Клепачите му също имаха малки гънки, които придаваха на лицето му по-зрял вид. Започнаха да му никнат мустаци и брада. Той ги остави, макар че го боцкаха.

Тя пишеше в бележниците, докато оставаше съвсем без сили и вече не можеше да вижда. Записваше всичките си наблюдения на стегнат научен език. Написа и за нуждата му от въздух, че отваря прозорците навсякъде, където идат, че понякога се задъхва и че главата му се поти, докато спи, а фонтанелата му не се е смалила от раждането насам, че е ненаситен на млякото й, а тя е слаба и изтощена.

На четвъртия ден в Париж тя настоя да идат в голямата централна болница. Той не искаше, но тя успя да го прилъже, обзалагаше се с него колко глупави могат да бъдат хората и му каза колко ще е забавно да се промъкнат там, като се представят за редовни служители.

Той се зарадва.

— Да, хванах му цаката! — рече триумфално, сякаш тази фраза имаше специално значение за него. Изговаряше много подобни фрази с удоволствие. „Хайде с мен, чист терен!“ и други такива. Понякога си пееше смешни стихчета, които бе чул.

Такива неща го разсмиваха много. Мери Бет казала веднъж това, Маргьорит — онова. Спомни си някаква поговорка, казваше я все по-бързо, докато накрая думите се превърнаха в свирукащ шепот.

Тя се опитваше да го забавлява, учеше го на други такива скоропоговорки. Когато го порази със странните конструкции в английския, като „Хвърли мама през прозореца целувка“, той направо изпадна в истерия. Дори алитерацията го разсмиваше. „Мама ми меси милинка.“

Сякаш самата форма на устата й, докато го произнасяше, го разсмиваше. Той бе като обсебен от римите. „Крал Карл и кралица Клара крали кларнети от кралството на крал Карл Пети.“ Понякога дори танцуваше на тях.

В селението на духовете музиката му доставяла удоволствие. Чувал я от време на време, когато не можел да долови никакво друго излъчване от хората. Сузан пеела, докато работела. Той си спомни няколко думи, звучаха на келтски, но не можеше да каже какво означават! Беше забравил. След миг заговори жаловито на латински и изпя много стихове, но не успя да ги повтори.

Събуди се посред нощ и заговори за катедралата. За нещо, случило се там. Целият беше в пот. Каза, че трябва да идат в Шотландия.

— Този Жулиен, този хитър дявол — рече той. — Искаше да разбере всичко. Говореше ми в гатанки. — Легна по гръб и каза тихо. — Аз съм Лашър. Аз съм словото, превърнало се в плът. Аз съм тайната. Аз навлязох в света и сега трябва да изстрадам всички несгоди на плътта, а не знам какви ще са те. Какъв съм аз?

По това време той вече изглеждаше доста необичайно, но не и чудовищно. Косата му беше дълга до раменете, носеше черна шапка, нахлупена над очите, и дори най-тесните черни сака и панталони му стояха свободно. Всъщност изглеждаше като някой от смахнатите млади бохеми. Като фен на Дейвид Бауи. Хората навсякъде откликваха с готовност на неговия смях, на невинните му въпроси, на спонтанността му и на често твърде бурните поздрави.

Той завързваше разговор с хората в магазините; питаше за всичко. Произношението му бе станало малко остро, с лек френски акцент, но понякога се променяше и когато говореше с нея, наподобяваше нейния говор.

Когато тя се опита да използва телефона през нощта, той се събуди и изтръгна слушалката от ръката й. Щом тя стана и се опита да иде до вратата, той внезапно се озова до нея. Не се съгласяваше да наемат хотелски апартаменти, в които има прозорец в банята. Откачаше телефонните апарати. Никога не я губеше от поглед, освен когато тя се заключваше в банята, преди той да успее да я спре. Накрая се опита да спори с него.

— Трябва да се обадя, да разбера какво става с Майкъл.

Той я удари. Шамарът я изуми. Силата му я запрати по гръб на леглото. Едната й буза беше зачервена. Той заплака, легна до нея и започна да суче, а после я облада, без да спира да суче. Удоволствието отново я заля. Той целуна червенината на бузата й и тя усети как оргазмът се надига пак, въпреки че членът му вече не бе в нея. Парализирана от удоволствие, лежеше, свила неволно пръсти, с разкрачени крака, като мъртва.

През нощта той говори за това какво е да си мъртъв и изгубен.

— Кажи ми най-ранното нещо, което си спомняш.

Той отвърна, че тогава нямало време.

— А какво почувства към Сузан, любов ли?

Той се поколеба и каза, че според него е била огромна, изгаряща омраза.

— Омраза ли? Но защо?

Той призна, че не знае. Гледаше през прозореца и каза, че по принцип не можел много да понася хората. Те били тромави, глупави и не били способни да мислят като него. Правел се на идиот заради тях. Вече нямало да е така.

— Какво беше времето сутринта, когато Сузан умря? — попита Роуан.

— Дъждовно, студено. Валеше толкова силно, че за малко да отложат изгарянето. По обяд обаче дъждът спря. Небето се изчисти. Селото беше готово. — Изглеждаше объркан.

— Кой беше крал на Англия тогава? — попита тя.

Той тръсна глава. Нямаше идея. Тя го попита какво е ДНК и той бързо й описа двете еднакви нишки хромозоми, които съдържат генетичния код в двойната спирала — нашите гени. Тя осъзна, че той използва думите, които сама бе научила наизуст от един учебник още като дете. Той ги изрече бързо и напевно, сякаш ги извличаше от ума й в своя ум… ако изобщо това бе ум.

— Кой е създал света? — попита тя.

— Не зная! Ами ти! Ти знаеш ли?

— Има ли Бог?

— Вероятно не. Питай другите хора. Това е твърде голяма тайна. Когато една тайна е толкова голяма, зад нея няма нищо. Няма Господ.

В различните клиники, облечена с бяла престилка и говореща авторитетно, тя успя да източи доста проби от кръвта му, а той не спираше да мрънка. Никой не се усети, че тя не е от лабораторията и не работи по някаква специална задача. На едно място дори успя да анализира кръвните проби, и то с часове, под микроскоп. Записа наученото. Но все пак нямаше нужните химикали и оборудване.

Всичко дотук бе само първична, опростена информация. Тя се ядосваше. Искаше й се да закрещи. Само да беше в института „Кеплингер“! Само да бе възможно, само да можеше да се върне с него в Сан Франциско и да открие някак достъп до генетичната лаборатория! Но как?

Една нощ тя стана и тръгна към фоайето да си купи пакет цигари. Той я настигна на върха на стълбите.

— Не ме удряй — каза му Роуан. Беше гневна, така гневна и ужасена, както никога досега. А този гняв някога бе убивал хора.

— Не си играй с мен, майко!

Нервите й не издържаха, тя изгуби контрол и го зашлеви. Заболя го и той се разплака. Плака ли плака, въртя се насам-натам в креслото. За да го успокои, тя му изпя много песни.

Тя стоя много дълго на пода до него, гледаше го как лежи с отворени очи. Изглеждаше съвършен, косата му бе черна и гъста, брадата и мустаците му също се сгъстяваха, а ръцете му бяха още като бебешки, но много по-големи от нейните. Пръстите му, макар и добре развити, бяха малко по-дълги от нормалните. Тя почувства замайване. Беше объркана. Трябваше да хапне нещо.

Той й поръча храна и я гледаше как яде. Каза й, че вече трябва да се храни редовно, после коленичи до стола между краката й, разтвори копринената й блуза и стисна гърдите й, докато струйката мляко потече право в устата му.

В друга клиника тя успя да проникне в рентгеновото отделение, на два пъти му направи скенер на мозъка, като нареди на всички да излязат от лабораторията. Не можеше обаче да борави с някои от уредите, затова стана дори по-дръзка. Нареди на персонала да й помогне. Представяше се за самата себе си — доктор Роуан Мейфеър, неврохирург. Хората смятаха, че е гостуващ специалист и нейните задачи са с приоритет.

Използваше всичко, което й бе необходимо — бележници, химикалки, телефони. Беше методична. Записваше наблюденията си, правеше изследвания, разчиташе резултатите. Огледа рентгеновите снимки на черепа и ръцете му.

Измери главата му и усети, че меката част — фонтанелата — е по-голяма от фонтанелата на бебе. Господи, можеше да пробие с пръст тази кожа, нали?

Понякога, през първите дни, той постигаше известен успех с писането. Особено ако използваше химикал с остър връх, който се плъзгаше лесно по хартията. Направи родословно дърво на Мейфеър. Пишеше ли, пишеше. Включи в родословието дори Мейфеър, които тя не познаваше. Проследяваше линиите от Жан-Луиз и Петер и постоянно я питаше какво е прочела в досието на Таламаска. Към осем сутринта почеркът му бе закръглен, детски и той все още пишеше бавно. До вечерта вече бе станал наклонен, издължен и той пишеше толкова бързо, че тя не можеше да следва ръката му с очи. Отново започна странното припяване — като жужене на насекомо. Караше и нея да пее непрекъснато. Тя му изпя много песни, докато не й се доспа толкова силно, че не можеше да мисли.

Но той като че все повече се разстройваше. Не можеше да си спомни римите, които му бе изпяла само преди дни и настояваше тя да ги повтори:

Тя самата се чувстваше все по-изтощена. Беше отслабнала. Когато се видя в огледалото във фоайето, направо се изплаши.

— Трябва да намеря някое спокойно място, лаборатория, където да работя — каза. — Господи, помогни ми. Изморена съм. Привиждат ми се разни неща.

В мигове на крайна умора страхът я сковаваше. Къде беше? Какво щеше да се случи с нея? Все той беше в ума й, а когато потънеше в мислите си, си казваше — загубена съм, приличам на наркоман, напълно обсебена съм. Но все пак трябваше да го изследва, да разбере какво представлява и насред всички ужасни съмнения, осъзнаваше, че всъщност изпитва силно собственическо чувство към него, иска да го защити и освен това го желае.

Какво щяха да сторят с него, ако го хванеха? Той вече бе извършил престъпления. Беше откраднал, а може би дори бе убил. Не знаеше. Не можеше да мисли нормално. Трябваше й просто спокойно място, лаборатория. Ами ако се върнеха тайно в Сан Франциско? Ако успееше да се свърже с Мич Фланаган. Но не можеш просто да се обадиш в института „Кеплингер“.

Любовните им контакти се разредиха. Той все още сучеше от гърдите й, но по-рядко и по-малко. Тръгна да обикаля църквите в Париж. В тях ставаше някак объркан, враждебен, силно разтревожен. Отиваше да докосне витражите. Взираше се с омраза в статуите на светци.

Каза, че това не е правилната катедрала.

— Е, ако имаш предвид катедралата в Донелайт, разбира се, че тази не е правилната. Ние сме в Париж.

Той се обърна към нея и изсъска:

— Те я изгориха.

Искаше да чуе католическа меса. Измъкна я от леглото още преди изгрев и я завлече в църквата, за да присъстват на службата.

В Париж беше студено. Тя не можеше дори да мисли, без той да я прекъсне. Понякога й се струваше, че губи представа кога е ден и кога — нощ. Той я будеше, сучеше и правеше любов с нея, грубо и все пак приятно. Тя отново задрямваше, а той я събуждаше да й даде храна, като не спираше да говори какво е видял по телевизията, по новините или за нещо друго. Речта му ставаше все по-нелогична и фрагментарна.

По едно време взе хотелското меню от масата и изпя имената на ястията. После се върна яростно към писането.

— Жулиен заведе Евелин в къщата си и там заченаха Лаура Лий, която пък роди Алисия и Джифорд. Жулиен има още едно незаконно дете, Майкъл О’Брайън, роден от момиче от сиропиталището „Света Маргарет“, което после отива в манастир и става сестра Бриджит Мери, а от същото момиче, три момчета и едно момиче… което се жени за Алаистър Къри, който има син Тим Къри, който…

— Чакай малко, какво пишеш?

— Остави ме. — Той внезапно се втренчи в нея и скъса листа на парченца. — Къде са ти бележниците, какво пишеш в тях?

Никога не се отдалечаваха много от стаята. Роуан бе твърде слаба, твърде изморена. Гърдите й бяха изпълнени с мляко, което започваше да тече под блузата й. Той дойде да пие. Взе я в обятията си. Тя изпитваше такова огромно удоволствие от кърменето, че вече нищо друго нямаше значение. Страхът я напусна.

Това е козът му, каза си, удоволствието, насладата, разкошът и радостта от това да бъде с него, да слушам бързата му, несвързана реч, да го гледам как реагира на всичко.

Но какво представлява той? Още от самото начало бе живяла с илюзията, че някак го е създала, че чрез своята мощна телекинеза някак е успяла да превърне своето собствено дете в него. Сега започваше да разбира възможните противоречия. Първо, не си спомняше да е осъзнавала какво ще се случи, докато той не започна да се гърчи на пода, да се бори за живота си, целият мокър от родилните води. Тя някак бе успяла да го нахрани чрез психичната си сила. Дори му бе дала коластра, сега си спомняше, първото, което потече от гърдите й, а то не беше никак малко.

Но това нещо, това създание, беше добре развито — не бе чудовището на Франкенщайн, скърпено от различни части, не беше гротескна рожба на вещица. Тя осъзнаваше и качествата му — той можеше да тича много бързо, усещаше миризми, които тя не долавяше, а също така излъчваше аромат, който хората чувстваха, без да си дават сметка за това. Да, така беше. От време на време ароматът му я завладяваше и тогава имаше зловещото усещане, че я обгръща изцяло и я контролира като някакъв феромон.

Тя водеше дневник, за да може, ако нещо се случи с нея, някой да го открие и да разбере.

— Стояхме много дълго в Париж — каза тя. — Може да ни открият. — Бяха дошли две съобщения от банката. В сметката й бе постъпило цяло състояние и й отне цял следобед да разпредели парите на различни сметки, за да ги прикрие. Той не се отделяше от нея. Тя искаше да заминат на някое по-топло място.

— Стига, скъпа моя, вече сменихме десет хотела. Не се притеснявай, спри да проверяваш ключалките. Знаеш от какво е, нали? От серотонина в мозъка ти. Ти си обсесивно-компулсивна, винаги си била такава.

— Откъде знаеш?

— Казвам ти… аз… — И замълча. Може би вече не бе така уверен, може би — Зная това, защото ти го знаеш. Когато бях дух, знаех всичко, което знаеха и моите вещици. Просто аз…?

— Какво има, какво говориш?

През нощта той застана до прозореца и гледа светлините на Париж. Прави любов с нея няколко пъти, без значение дали тя спеше, или бе будна. Мустаците му бяха станали по-гъсти и меки, брадата му вече покриваше цялата брадичка.

Но фонтанелата още не се беше затворила.

Всъщност целият му растеж изглеждаше някак програмиран и различен. Тя започна да прави сравнения с други видове, записваше специфичните му характеристики. Например той имаше сила на ръцете на по-нисш примат, но пръстите му бяха по-ловки. Искаше й се да види какво ли би направил, ако седне пред пиано. Нуждата му от въздух бе най-уязвимото му място. Тя предполагаше, че би могъл да се задуши. Но той беше много силен. Ужасно силен. Какво ли щеше да се случи с него във вода?

Напуснаха Париж и заминаха за Берлин. Той не хареса немския език; звучеше му грозно, но „отчетливо“. Каза, че не може да се отърве от тези натрапчиви звуци. Искаше да се махне от Германия.

Същата седмица тя пометна. Получи силни спазми и целият под в банята се покри с кръв, докато се усети какво става. Той се взираше озадачен в кръвта.

— Трябва да си почина — каза тя. Само да можеше да си почине, на някое тихо място, където никой не пее, не рецитира стихове и така нататък, просто на тихо. Намери малкото, подобно на желатин топче сред кръвта. Беше ембрион, съвсем малък, но все пак имаше крайници! Това я отврати и изуми. Настоя да иде в някоя лаборатория, където да го изследва.

Успя да спечели три часа, преди хората да станат подозрителни, и си направи няколко бележки.

— Има два вида мутации — каза му тя. — Тези, които могат да се предават, и други, които не могат. Твоето раждане не е единична мутация, може да се предположи, че ти си… друг вид. Но как е възможно? Как е възможно комбинация от телекинеза… — Тя млъкна и преглътна научните термини. Беше откраднала от клиниката някои неща и сега взе проба от собствената си кръв, като добре запуши епруветките.

Той се усмихна печално.

— Ти не ме обичаш истински.

— Разбира се, че те обичам.

— Но как може да обичаш истината повече от мистерията?

— Какво е истина? — Тя се приближи до него, хвана лицето му и го погледна в очите. — Какво си спомняш, от самото начало, от времето, преди хората да се появят на земята? Помниш ли, че ми говори за това, за света на духовете и как те се учели от хората. Ти говори…

— Не помня нищо — каза той безизразно.

Седна на масата и започна да чете онова, което бе написал. Протегна дългите си крака, кръстоса глезени, опря глава на облегалката на стола и започна да слуша собствените си записи. Косата му вече стигаше до раменете. Той започна да й задава въпроси, сякаш я изпитваше: „Коя е Мери Бет?“, „Коя е майка й?“.

Тя отново и отново повтаряше историята на рода, каквато я познаваше. Повтаряше наученото от досието на Таламаска и случайни неща, които бе дочула от останалите. Описа — по негова молба — всички живи Мейфеър, които познаваше. Той вече ставаше по-мълчалив, слушаше я, караше я да говори с часове.

Беше истинска агония.

— По природа не съм приказлива — каза тя. — Не мога… просто не мога…

— Кои са братята на Жулиен, кажи имената им и имената на децата им.

Накрая тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне. Спазмите започнаха отново, сякаш пак бе бременна и отново помяташе.

Каза му:

— Не мога повече.

— Донелайт — продължи той. — Искам да ида там.

Стоеше до прозореца и плачеше.

— Ти ме обичаш, нали? И не се страхуваш от мен?

Тя мисли дълго, преди да отговори:

— Обичам те, наистина. Ти си съвсем сам… и аз те обичам. Но съм уплашена. Това е лудост. Това не е просто някакво организиране, нито работа. Това е мания. Аз се страхувам от… теб.

Той се наведе над нея, тя хвана главата му и я насочи към гърдите си, а после дойде насладата, когато той засука. Дали някога щеше да му омръзне? Щеше ли да суче винаги? От тази мисъл я досмеша. Той щеше да остане винаги дете — дете, което ходи, говори и прави любов.

— Да, и пише, не забравяй това! — добави той, когато му каза това.

Накрая той започна да гледа телевизия — и то по много. Тя можеше най-после да използва банята, без той да й виси на главата. Можеше да се къпе бавно. Вече не кървеше. Мислеше за института „Кеплингер“, за нещата, които парите на Мейфеър можеха да направят само ако се осмелеше. Със сигурност я търсеха, търсеха и двамата.

Беше сбъркала от самото начало! Трябваше да го скрие в Ню Орлиънс и да се преструва, че той никога не се е появявал! Но тогава, в онази ужасна сутрин на Коледа, беше толкова зле и не бе в състояние да мисли! Господи, оттогава бе минала цяла вечност!

Той се взираше в нея. Изглеждаше зъл и изплашен.

— Какво ти става? — попита тя.

— Кажи имената им — каза той.

— Не, ти ги кажи…

Той взе една от страниците, които бе изписал с тесния си почерк, и я остави на масата.

— Откога сме тук?

— Не знаеш ли?

Той поплака малко. Тя заспа и когато се събуди, той вече се беше съвзел и облякъл. Багажът им бе събран. Каза й, че заминават за Англия.

Поеха на север от Лондон, към Донелайт. Тя караше през повечето време, но после и той се научи и се справяше добре на прав път по пустото шосе. Бяха взели всичко, което притежаваха. Тук тя се чувстваше по-сигурна, отколкото в Париж.

— Но защо? Няма ли да ни търсят?

— Не зная. Не знам дали очакват да идем в Шотландия. Не знам дали очакват ти да помниш…

Той се засмя горчиво.

— Е, понякога не помня.

— Какво си спомняш сега?

Той я погледна тъжно и с омраза. Брадата и мустаците му изглеждаха някак страховити. Признаци на очевидна полова зрялост. Аборт. Фонтанела. Беше ли той вече възрастен или все още младеж?

Донелайт.

Това всъщност не беше град, а просто една странноприемница и няколко селища на археолозите, които работеха на обекта. Там спяха и се хранеха малка група студенти. Предлагаха се екскурзии до разрушения замък над езерото и до разрушения град в долчинката с неговата катедрала — която обаче не се виждаше от хана — и по-нататък — до древния кръг от камъни, който беше малко далеч, но си струваше да бъде видян. Можеше обаче да се ходи само по отбелязаните участъци. Ако човек тръгнеше да се разхожда сам, трябваше да следва знаците. На сутринта щеше да има организирана екскурзия.

Беше направо смразяващо да гледа от прозорците на хана отдалеченото място, където бе започнало всичко. Където Сузан, знахарката на селото, бе призовала един дух на име Лашър и той се бе прилепил завинаги към нейните наследници. Това я ужасяваше. Огромната изумителна долчинка беше сива и меланхолична, донякъде красива, с красотата на мъгливите зелени северни местности, като далечните планински области в Северна Калифорния. Здрачът падаше, гъст и сияен във влажния въздух, и целият свят изглеждаше тайнствен, като от приказките.

Лесно можеше да види кой пристига в града, защото към него водеше само един път. Повечето от туристите идваха от близките градове или автобусни спирки.

Само неколцина смелчаци бяха отседнали в странноприемницата — една млада американка, която пишеше статия за разрушените катедрали в Шотландия; стар джентълмен, който търсеше корените на рода си, убеден, че той води началото си от Робърт I Брус; и млада двойка, която не се интересуваше от нищо и никого.

А също така Лашър и Роуан. На вечеря той опита малко твърда храна. Не му хареса. Искаше да суче. Следеше гладно Роуан.

Наеха най-хубавата стая, много кокетно подредена. Леглото беше застлано с покривка на къдрички, гредите на тавана бяха боядисани в бяло, беше застлана с дебел килим и в нея гореше малък огън. Освен това от прозореца се откриваше обширна гледка към долчинката. Лашър каза на съдържателя на странноприемницата, че не иска телефон в стаята, трябвал им покой. Поръча и какво да им готвят от време на време. После стисна болезнено ръката на Роуан и каза:

— Отиваме в долината.

Повлече я по стълбите към предния салон на странно приемницата. Младата двойка седеше до една малка отдалечена маса и ги гледаше намръщено.

— Тъмно е — каза тя. Беше изморена от шофирането и отново й призляваше. — Защо да не изчакаме до сутринта?

— Не — отвърна той. — Хайде, обуй си удобни обувки. — Обърна се, наведе се и почна да дърпа обувките й. Хората го гледаха. Изведнъж Роуан си помисли, че за него изобщо не е необичайно да се държи така. Напротив, беше съвсем нормално. Той се държеше като луд, с наивността на лудите.

— Добре, добре — рече тя. Качиха се пак в стаята и той я гледаше как се облича с по-топли дрехи. Роуан се приготви за дълга нощна екскурзия — с вълнени чорапи и туристически обувки.

Вървяха като че безкрайно надолу по склона и после по бреговете на езерото.

Лунният сърп осветяваше назъбените порутени стени на замъка.

Скалите изглеждаха зловещо, но имаше добре отъпкани пътеки. Той се катереше и я дърпаше след себе си. Археолозите бяха сложили бариери, знаци, предупреждения, но наоколо не се виждаше никой и двамата минаваха, откъдето пожелаеха. Бяха сковани нови дървени стълби във високите порутени кули и към тъмниците. Той вървеше по тях с уверена стъпка, като обезумял.

Стори й се, че може би сега е най-подходящият момент за бягство. Ако имаше куража, можеше да го блъсне от върха на някоя от тези стълби. Той щеше да падне, да се пребие, щеше да страда като всеки човек! Костите му не бяха крехки, но той щеше да умре със сигурност. Но още щом си помисли това, се разплака. Знаеше, че не може да го направи. Не можеше да го ликвидира така. Да го убие? Не, не можеше.

Това бе мисъл на страхливец, прибързана, нелепа мисъл. По-нелепа дори от това, че бе останала с него. И от какво още? Да, сега вече го осъзнаваше. Явно е била луда да смята, че може да го контролира или изучи сама. Каква глупачка бе само, каква глупачка. Как можа да си тръгне от къщата с този див и тираничен демон, как можа да е така заслепена от гордост и високомерие, гордост от нейното творение!

Но нямаше ли той все пак да постигне своето? Не я ли бе пришпорвал, не я ли караше да бърза безброй пъти? От какво се страхуваше? От Майкъл. Да, от Майкъл трябваше да се страхува.

Грешката обаче беше нейна. Тя бе загубила контрол над това създание.

И така, сред петното лунна светлина в главната зала на крепостта, тя осъзна, че й е по-лесно да обвинява себе си и да се мрази, отколкото да го нарани.

Пък и без това надали щеше да успее. Единственият път, когато се забърза след него на стълбата, той се обърна, сграбчи я и я издърпа пред себе си. Винаги беше нащрек. Можеше да я вдигне без усилие само с една ръка и да я пусне където пожелае. Той не се страхуваше, че ще падне. Нещо в този замък обаче го плашеше. Той трепереше и плачеше, когато излизаха оттам. Каза, че иска да види катедралата. Луната се бе скрила зад облаците, но долината все още бе озарена от бледата й светлина. Той знаеше пътя, затова не тръгна по очертаната пътека, а се спусна направо по склона.

Най-после стигнаха до града, до разкопките в основата на стените, до бойниците, до портите, до малката главна улица, цялата маркирана и опасана с въжета. На нея се издигаха огромните руини на катедралата, пред която всички други постройки изглеждаха миниатюрни. Четирите й стени още стояха, а порутените им арки приличаха на ръце, протегнати да прегърнат небесата.

Лашър коленичи в тревата и се втренчи в дългия неф без покрив. Личеше къде е имало голям висок прозорец, но стъклото не бе оцеляло сред камъните, много от които бяха поставени тук наскоро, при реставрацията на стените. Навсякъде бяха струпани големи камари камъни, явно донесени от другаде, за да се изгради отново постройката.

Той стана, хвана Роуан за ръката и я повлече след себе си, покрай бариерата и знаците на археолозите, докато не стигна до самата църква. Вдигна глава и се взря покрай арките от двете страни към облаците, през които едва проникваше сиянието на луната. Катедралата беше готическа, огромна, всъщност твърде огромна за това място, освен ако навремето тук не бяха живели хиляди вярващи.

Той целият трепереше. Докосна устните си и отново започна да издава своето странно жужене.

Тръгна упорито покрай стената, най-накрая посочи един тесен прозорец и закрещя:

— Там, там! — Като че каза и още нещо и пак стана тревожен. Свлече се на колене, придърпа и Роуан до себе си, сложи ръка на рамото й и натика лице в гърдите й. Вдигна грубо пуловера й и засука. Тя лежеше безсилно по гръб и се взираше в облаците. Молеше се да се появят звезди, но звезди нямаше, само призрачната светлина на луната и прекрасната илюзия, че не облаците, а стените с празните извити прозорци се движат в небето.

На сутринта, когато се събуди, него го нямаше в стаята! Но нямаше и телефон. Тя отвори прозореца и видя, че до земята има поне шест-седем метра. Дори и да се измъкнеше, какво щеше да направи? Ключовете за колата бяха в него. Той винаги ги носеше със себе си. Дали да иде при другите и да им обясни, че я държи като затворничка? Какво щеше да направи той?

Започна да обмисля всички възможности. Те се въртяха в главата й като кончета на въртележка, докато не се отказа.

Изми се, облече се и пописа в дневника си. Отново изброи нещата, които бе забелязала: че кожата му се е променила, челюстта му вече е по-здрава, но фонтанелата не се е затворила. Спря се най-вече на онова, което се бе случило, откакто бяха дошли в Донелайт, за странните му реакции сред руините.

Откри го в големия салон на долния етаж. Седеше на една маса и разговаряше оживено със стария ханджия. Мъжът се изправи почтително при появата й и дръпна стол да седне.

— Седни — каза й Лашър. Закуската й била готова, а той чул стъпките й горе, когато станала от леглото.

— О, сигурна съм — отвърна мрачно тя.

— Продължавай — рече Лашър на стареца.

Ханджията изгаряше от нетърпение и продължи явно оттам, докъдето беше стигнал. Каза, че археологическият проект е финансиран за деветдесет години, между двете световни войни, с американски пари. Някакво семейство от Щатите се интересувало от клана Донелайт.

Едва напоследък обаче бил постигнат напредък. Когато осъзнали, че катедралата датира още от 1228 година, поискали от семейството още пари. За тяхна изненада средствата били набавени и от Единбург пристигнала цяла орда археолози, които събирали пръснатите камъни и разкопали основите не само на самата църква, но и на манастир и по-старо селище, вероятно от 700 година. От времето на Беда Достопочтени5. Било някакво култово място. Не знаел подробности.

— Винаги сме знаели къде е Донелайт — каза старецът. — Но графовете са умрели в голям пожар през 1689 година, а след тях не е останало много от града. До края на века почти всичко изчезнало. Когато започнал археологическият проект, баща ми дошъл и построил тази странноприемница. Един изискан господин от Щатите му дал под наем този имот.

— Кой е бил той? — попита Лашър, явно много объркан.

— Жулиен Мейфеър, той откри и фонда — отвърна старецът. — Но трябва да говорите с младите хора, които работят по проекта. Те са много възпитани и сериозни студенти, не дават на туристите да взимат камъни или каквото и да било, и дори не се отделят от тях. Като говорим за камъни, тук има един древен кръг. По едно време работеха най-вече там. Казват, че е стар като Стоунхендж, но катедралата била голямото откритие. Говорете с тях.

— Жулиен Мейфеър — повтори Лашър, като се взираше в стареца. Изглеждаше безпомощен, объркан, уязвим. Сякаш това име не му говореше нищо…

Следобед пиха вино и хапнаха с неколцина студенти. Така разбраха цялата история. Настоящият фонд „Мейфеър“ се управлявал от Ню Йорк и семейството било много щедро.

Жената, която бе най-отдавна в проекта — руса, набита англичанка, с късо подстригана коса и ведро лице, облечена с палто от туид и кожени ботуши — нямаше нищо против да отговори на въпросите им. Работела тук от седемдесетте години. На два пъти молела за още средства и семейството откликвало.

Да, дори изпратили свой представител. Лорън Мейфеър, доста скована жена.

— Никога не бихте познали, че е американка — каза жената. — Но на нея не й пукаше за нашата работа тук. Снима това-онова за семейството и веднага замина за Лондон. Каза, че ще ходи в Рим. Обичала Италия. Не мисля, че много хора харесват влажните шотландски възвишения и слънчева Италия едновременно.

— Италия — прошепна той. — Слънчева Италия. — Очите му се изпълниха със сълзи и той бързо ги избърса със салфетката си. Жената така и не забеляза това, продължаваше да говори.

— А какво знаете за катедралата? — попита я той. За първи път в краткия си живот изглеждаше уморен. Изглеждаше почти немощен. Избърза още няколко пъти очите си и обясни, че има алергия.

— Ами работата е там, че бяхме сбъркали за нея. Това определено е огромна готическа структура, построена около 1228 година, по времето, когато е основан и Елгин6. В нея има и една по-ранна църква, която вероятно е имала витражи на прозорците. Манастирът е бил цистерциански, поне за известно време, после е станал францискански.

Той се взираше в нея.

— Явно е имало и нещо като училище, вероятно и библиотека. Само Бог знае какво ще намерим още. Вчера открихме още един вътрешен двор. Като си помислиш само, че хората са влачили камъни оттам с векове. В момента разкопаваме само руините на южния трансепт от тринайсети век и параклис, съдържащ погребална камера. Определено има връзка с някой светец, но не можем да разберем с кой. Изображението му е издълбано върху гробницата. Все още спорим дали да я отворим. Дали ще открием нещо там?

Той не каза нищо. Тишината изведнъж стана изнервяща. Роуан се страхуваше той да не се разплаче, да не направи нещо ненормално и да привлече вниманието към тях. Опита се обаче да си напомни, че ще е добре, ако стане така. Спеше й се, гърдите й бяха натежали от мляко. Жената не спираше да говори за замъка, за враждите между клановете по тези места, за безкрайните им битки и кланета.

— Какво е разрушило катедралата? — попита я Роуан. Притесняваше я тази липса на хронология. Искаше да подреди нещата в ума си.

Той я погледна гневно, сякаш тя нямаше право да говори.

— Не съм сигурна — отвърна жената, — но имам предположение. Имало е нещо като война между клановете.

— Не — каза тихо той. — Погледнете по-дълбоко. Били са протестантите, иконоборците.

Тя плесна ръце почти ликуващо.

— О, но какво ви кара да мислите така? — И се впусна в дълга тирада за протестантската реформация в Шотландия, за изгарянията на вещици, продължили век или повече, до самия край на Донелайт. Ужасно варварство.

Той седеше като зашеметен.

— Обзалагам се, че сте абсолютно прав. Бил е Джон Нокс7 и неговите реформатори! Донелайт си е останал мощен център на католицизма. Дори лукавият Хенри VIII не е успял да се справи с него.

Тя започна да се повтаря и заобяснява надълго и нашироко колко мрази политическите и религиозните сили, които унищожават произведения на изкуството и архитектурата.

— Представете си само всички онези великолепни витражи!

— Да, красиво стъкло.

Но той вече бе научил от нея каквото му трябваше.

Щом се мръкна, излязоха отново. Той мълчеше, не беше гладен, не искаше да прави секс и не я изпускаше от поглед. Вървеше пред нея по целия път през тревистата равнина, докато не стигнаха отново до катедралата. Повечето от разкопките на южния трансепт бяха покрити с голям дървен навес. Вратите бяха заключени. Той счупи стъклото на прозореца, отключи една врата и влезе вътре. Стояха насред руините на параклиса. Студентите бяха възстановили стената. Доста пръст бе изкопана от централната гробница, на чийто връх бе издълбана човешка фигура, която бе почти изличена и изглеждаше доста призрачна. Той се втренчи в нея, после вдигна очи към реставрираните прозорци. Изведнъж започна бясно да удря по дървените стени.

— Спри, ще дойдат — извика тя, но после замълча. Нека да дойдат. Нека го вкарат в затвора, в лудницата. Той видя лукавството в очите й, омразата, която в този миг тя не успя да скрие.

Когато се върнаха в странноприемницата, той започна да слуша собствените си записи, после се зарови в записките.

— Жулиен, Жулиен, Жулиен Мейфеър.

— Не го помниш, нали?

— Какво?

— Не си спомняш кой е Жулиен или Мери Бет, или Дебора, или Сузан. Забравил си всичко. Помниш ли Сузан?

Той се взираше в нея пребледнял, обзет от тих гняв.

— Не си спомняш — продължи да го дразни тя. — Започна да забравяш в Париж. Ти не знаеш кои са били те.

Той се приближи и падна на колене пред нея. Изглеждаше силно развълнуван, гневът му се бе изродил в някакъв яростен, по-приемлив ентусиазъм.

— Не знам кои са били те — каза той. — Не съм сигурен и коя си ти! Но знам кой съм аз!

Към полунощ я събуди жестоко — изнасилваше я. Когато свърши, поиска да заминат, да се махнат, преди някой да ги намери.

— Тези Мейфеър сигурно са много умни хора.

Тя се засмя с горчивина.

— Що за чудовище си ти? — попита го. — Не, ти не си мое творение. Вече знам това. Аз не съм Мери Шели!

Той спря колата, измъкна я сред високата трева и започна да я удря. Биеше я толкова силно, че за малко не й счупи челюстта. Тя му крещеше, че може да я убие. Най-сетне той спря, надвеси се над нея със стиснати юмруци, разплака се и каза:

— Обичам те и те мразя.

— Много добре те разбирам — отвърна тя тихо. Лицето я болеше така силно, че си помисли, че носът и челюстта й са счупени. Но не бяха. Накрая успя да седне.

Той се бе отпуснал до нея и започна да я гали с големите си ръце. Напълно объркана, тя се разплака на гърдите му.

— О, господи… Господи, какво ще правим? — Той я галеше и целуваше. Отново сука. Приложи всичките си номера, дяволските си номера — дявол, вмъкнал се в килията на монахиня. Махни се от мен! Но тя нямаше куража да стори нищо. Физическа сила ли й липсваше? От толкова отдавна не се бе чувствала нормално — здрава, жизнена.

Следващият път той се ядоса, когато спряха да заредят бензин и тя се приближи до телефонната кабина. Хвана я и тя бързо започна да рецитира старо стихче, на което я бе научила майка й:

Както се и надяваше, това го разсмя до обезсилване. Той дори падна на колене. Какви големи крака имаше. Тя стоеше над него и припяваше:

Той я замоли да спре, смееше се и плачеше едновременно.

— И аз ще ти кажа едно — извика, скочи на крака и започна да пее и да танцува, като тропаше силно и се пляскаше по бедрата.

После я сграбчи силно, стиснал зъби, и я завлече в колата.

Когато стигнаха до Лондон, лицето й се беше подуло ужасно. Всички я гледаха с тревога. Той нае стая в хубав хотел, но къде точно, тя нямаше представа. После я нахрани с топъл чай и сладки и й пя.

Каза, че съжалява за стореното, че бил просто прероден, разбирала ли какво значи това? Че в него се крие чудо. После пак започна с обичайните целувки, със сученето и грубия секс, добър както винаги. Този път, може би от крайно отчаяние, тя го накара да повтори. Стори го вероятно, защото това бе единственият начин да прояви волята си. След четвъртия път дори той се изтощи и заспа. Тя не смееше да мръдне. Когато въздъхна, той отвори очи.

Сега беше истински красив. Мустаците и брадата му бяха по библейски дълги и той всяка сутрин ги подрязваше. Косата му беше много дълга. Раменете му бяха твърде широки, но това нямаше значение. Целият му вид беше царствен, величествен. Но това не беше ли едно и също? Той се кланяше на хората, когато ги заговаряше, докосваше с пръсти меката си сива шапка. Явно всички го харесваха.

Отидоха в Уестминстърското абатство и той обиколи цялата сграда, като огледа всеки детайл. Приличаше на ревностен вярващ. Накрая й каза:

— Имам една проста мисия. Стара като света.

— Каква е тя? — попита го Роуан.

Той не отговори.

Чак когато стигнаха до хотела, каза:

— Искам да започнеш задълбочено проучване. Ще намерим сигурно място… не в Европа… в Щатите, толкова близо до тях, че да не се усетят. Имаме нужда от всичко. Цената няма да е пречка. Няма да ходим до Цюрих! Те ще те търсят там. Можеш ли да уредиш много пари?

— Вече ги имам — напомни му тя. От тази и други негови забележки, стана ясно, че не си спомня и най-простите неща. — Трудно ще проследят сметките. Можем да се върнем в Щатите, щом искаш.

Всъщност сърцето й подскочи при тази мисъл.

— Има един институт по неврология в Женева — добави тя. — Можем да идем там. Световноизвестен е. Огромен. Можем да свършим част от работата в него. Ще направим всички транзакции през „Суис Банк“. Там можем да планираме нещата. Повярвай ми, така е най-добре.

— Да — отвърна той. — А оттам можем да се върнем в Щатите. Те ще те търсят. Ще търсят и мен. Трябва да се върнем. Мисля къде точно да идем.

Тя заспа, сънуваше само лабораторията, изследвания, микроскопи, наука. Мислеше за тях като за екзорцизъм. Знаеше, разбира се, че не би могла да свърши всичко сама. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се снабди с компютър и да запише откритията си. Трябваше да намерят град, пълен с лаборатории, град, в който болниците са колкото дърветата и където тя ще може да иде в един голям център, после в друг…

Той седна до масата да чете отново историята на Мейфеър. Устните му се движеха много бързо и отново чу познатото жужене. Смееше се на някои неща в историята, сякаш ги узнаваше едва сега. Коленичи до нея и се вгледа в лицето й.

— Млякото вече спира, нали?

— Не знам. Много ме боли.

Той започна да я целува. Изцеди малко мляко на пръста си и го намаза на устните й. Тя го опита и каза, че има вкус на вода.

В Женева планираха всичко, до последната подробност.

Най-очевидният избор за крайната им цел бе Хюстън, Тексас. Защо? Много просто, там бе пълно с болници и медицински центрове. В Хюстън се провеждаха всякакви изследвания. Тя щеше да открие сграда, стара лаборатория, вече изоставена заради краха в нефтената индустрия. Никой нямаше да ги намери там.

Парите не бяха проблем. Големите суми, които бе прехвърлила, бяха на сигурно в огромната „Суис Банк“. Трябваше само да открие няколко фиктивни сметки в Калифорния и Хюстън.

Тя легна отново в леглото, пръстите му стискаха здраво китката й. Мислеше за Хюстън, само на час път със самолет от дома.

— Само на час път.

— Да, никога няма да се досетят — каза той. — Със същия успех можехме да сме на Южния полюс. Не можеше да измислиш по-хитро място.

Сърцето й се сви. Тя заспа. Беше й зле. Когато се събуди, кървеше. Пак аборт, този път лепкавият зародиш бе дълъг около два инча, дори повече, преди да започне да се разпада.

На сутринта, след като си отпочина, тя стана. Трябваше да иде в института, да изследва това нещо и да направи още тестове на Лашър. Започна да му крещи и накрая, ужасен и нещастен, той се съгласи.

— Страхуваш се да останеш сам, нали? — попита тя.

— А ти как би се чувствала, ако беше последният мъж на земята, а аз — последната жена?

Тя не разбра какво иска да каже, но той като че ли явно знаеше. Заведе я до института. Вече владееше всички ежедневни дейности — спираше таксита, даваше бакшиши, четеше, разхождаше се, тичаше, качваше се в асансьори. Беше си купил евтина дървена флейта от някакъв магазин и свиреше на улицата, но все беше недоволен от нея и от собствената си неспособност да създава мелодии. Не посмя да си купи радио, то можеше да го завладее изцяло.

В института тя си намери бяла престилка и папка, молив, формуляри, жълти, розови и сини клипсове за различните изследвания и започна да попълва фалшивите заявки.

В един момент бе негов лекар, в друг — лаборант, а ако някой се приближеше, той се смущаваше като знаменитост, която иска да остане инкогнито.

Насред всичко това, тя успя дори да напише дълга бележка на един от тройните формуляри и я адресира до портиера на хотела. В нея имаше инструкции да изпрати медицинските проби на Самюъл Ларкин, Университетска болница, Сан Франциско, Калифорния. Щеше да достави пробите възможно най-скоро. Портиерът трябваше да ги пусне като спешна пратка, изискваща специални термични условия.

Когато се върнаха в хотела, тя взе една лампа и го удари. Той се олюля и падна на пода, по лицето му потече кръв и влезе в очите му. Все пак успя да стане, както дете оцелява след падане от много висок прозорец. Сграбчи я и я удря, докато тя не изгуби съзнание.

През нощта се събуди. Лицето й беше подуто, но костите бяха здрави. Едното й око бе почти затворено. Това означаваше, че щеше да остане няколко дни в стаята. Дни. Не знаеше дали ще издържи.

На сутринта той за първи път я върза за леглото. Използва парчета от чаршафите и направи здрави възли. Почти бе приключил, когато тя се събуди и откри, че устата й е запушена. Той излезе и не се върна няколко часа. Никой не дойде в стаята. Вероятно беше инструктирал персонала. Роуан започна да рита, пищя, но без полза. Парцалът заглушаваше виковете й.

Щом се върна, той извади телефона от мястото, където го бе скрил, и поръча истински пир за нея. После отново я помоли за прошка и посвири на малката си флейта.

Тя се нахрани, а той следеше всяко нейно движение със замислен поглед.

На следващия ден тя не се съпротивлява, докато я връзваше. Този път го направи с книжно тиксо, което бе купил предния ден. Когато понечи да залепи устата й, тя кротко го посъветва да не го прави, защото може да се задуши. Той се спря на по-безболезнения и ефикасен метод с парцала. Тя започна да се върти диво, щом той излезе, но без полза. Нищо не ставаше. Млякото се стичаше от гърдите й, беше й зле и стаята започна да се върти пред очите й.

Следобеда на следващия ден, след като правиха любов, той легна върху нея — тежък, потен, меката му черна коса се спускаше между гърдите й, лявата му ръка лежеше върху нейната дясна. Спеше и шептеше по странния си начин. Беше срязал тиксото.

Тя се вгледа във върха на главата му, в блестящата черна грива, вдъхна аромата му и се притисна към него. После заспа за около час.

Когато отвори очи, той още не се беше събудил. Дишаше дълбоко.

Тя посегна с лявата си ръка и взе телефона. Тялото й изобщо не помръдна. Набра рецепцията и заговори така тихо, че едва я чуваха.

В Калифорния беше нощ. Ларк я изслуша. Навремето той й беше шеф. Беше й приятел. Беше единственият, който щеше да й повярва, единственият, който щеше да отнесе пробите в института „Кеплингер“. Каквото и да станеше с нея, пробите щяха да идат в „Кеплингер“. На Мич Фланаган можеше да се вярва, въпреки че може би вече не я помнеше.

Някой трябваше да знае.

Ларк й зададе няколко въпроса. Не те чувам, настоя той, говори по-силно. Тя му каза, че е в опасност, че може да бъде прекъсната всеки момент. Искаше да му съобщи и името на хотела, но се разколеба. Ако той дойдеше да я търси тук, докато беше така безпомощна, вероятно нямаше да може да изнесе пробите. Умът й бе претоварен. Не можеше да разсъждава. Спомена на Ларк за помятанията и в този миг Лашър отвори очи. Грабна телефона от ръката й, изтръгна кабела му от стената и отново започна да я бие.

Спря, защото тя му припомни, че ще я насини, а на следващия ден тръгват за Америка. Когато започна да я връзва, го помоли да направи по-хлабави възли. Каза му, че ако продължава да я стяга така, може да изгуби ръцете и краката си. Не беше лесна работа да имаш затворник.

Той заплака отново и пак каза:

— Обичам те. Само да можех да ти вярвам. Само ако ми помагаше, ако ме обичаше, ако ми беше вярна. Но аз те направих такава, пресметлива вещица. Гледаш ме и се опитваш да ме убиеш.

— Прав си — каза тя. — Но трябва да идем в Америка, освен ако не искаш да ни открият.

Знаеше, че ако не успее да се измъкне от тази стая, ще откачи напълно и ще стане безполезна. Опита се да измисли план. Трябваше да прекосят океана, да са по-близо до дома. По-близо до дома. Хюстън беше близо.

Изведнъж я обзе отчаяние. Вече знаеше какво трябва да направи. Трябваше да умре, преди да зачене отново от това същество. Не, нямаше да роди още едно такова, не можеше. Но той продължаваше да опитва и тя бе заченала вече два пъти. Направо й причерня от страх. За първи път в живота си разбра защо някои хора не могат да помръднат, когато са уплашени, разбра какво е да се вкамениш от ужас.

Какво бе станало с бележките й?

На сутринта те събраха куфарите си. Всичките медицински проби и изследвания бяха в една чанта. Тя сложи в нея и копия на всички формуляри, които бе използвала в различните клиники. Отгоре остави инструкциите за портиера, в които бе изписан адресът на Ларк. Лашър като че не забеляза.

Беше взела доста опаковъчни материали от лабораторията, но все пак напъха няколко кърпи между стъклениците с пробите. Сложи вътре и старите си окървавени дрехи.

— Защо не ги изхвърлиш? — настоя той. — Миришат ужасно.

— Аз не усещам — каза тя хладно. — Пък и трябва да уплътня пробите, нали ти казах. Не мога да си намеря бележниците. Имах толкова много.

— Да, аз ги прочетох — рече той тихо. — И ги изхвърлих.

Тя се втренчи в него.

Не бе останало нищо, освен пробите. Никой нямаше да узнае, че това нещо е живяло, дишало и е искало да се размножава.

На портала на хотела, докато той уреждаше кола за летището, тя даде чантата с пробите на портиера заедно с пачка швейцарски франкове и му каза бързо на немски, че чантата трябва да бъде изпратена веднага на доктор Самюъл Ларкин. След това му обърна гръб и тръгна към колата, а Лашър се обърна, усмихна й се и й подаде ръка.

— Жена ми, колко изморена изглежда — каза той тихо с лека усмивка. — Беше много болна.

— Да, много — отвърна тя и се зачуди какво ли си е помислило пиколото, когато е видял слабото й насинено лице.

— Нека те прегърна, скъпа — каза Лашър и преметна ръка зад нея на задната седалка. Целуна я, когато потеглиха. Тя не се обърна да види дали портиерът е влязъл с чантата. Не посмя. Портиерът щеше да намери адреса вътре. Трябваше да го намери.

Когато стигнаха в Ню Йорк, той се усети, че чантата с пробите и всички изследвания я няма. Заплаши да я убие.

Тя лежеше на леглото и отказваше да говори. Той я върза, но нежно, като й остави място да движи крайниците си, но без да може да се освободи. Усуканото тиксо се превръщаше в най-здравото въже на света. Зави я внимателно, за да не измръзне, пусна вентилатора в банята и телевизора високо, но не прекалено, и излезе.

Мина цяло денонощие, преди да се върне. Тя не можа да се сдържи и се изпусна в леглото. Мразеше го. Искаше той да умре. Искаше да знае някаква магия, с която да го убие.

Той седя до нея, докато тя уреждаше нещата в Хюстън — два етажа от петдесететажна сграда, където щяха да са съвсем сами. По мащабите на града това бе малък комплекс, в самия център. В Хюстън нямаше много празни сгради. В тази се бе помещавала някаква програма за изследвания на раковите заболявания. Понастоящем в нея нямаше други наематели.

Оборудването бе останало, вече преминало към собствениците на сградата. Но те не можели да дадат никакви гаранции за него. Тя им каза, че няма проблем. Щеше да наеме всичко, заедно с жилищните помещения, офисите, приемните, стаите за прегледи и лабораториите. Уреди и останалото оборудване, нае коли, въобще всичко, което щеше да им е необходимо за сериозно проучване.

Той я гледаше много студено. Следеше пръстите й, докато тя натискаше бутоните на телефона, и я слушаше внимателно.

— Този град е много близо до Ню Орлиънс — каза му тя. — Разбираш ли това? — Не искаше той самият да го открие рано или късно и да й се разгневи. Китките я боляха, защото той постоянно я дърпаше за ръка след себе си. Беше гладна.

— О, да, Мейфеър — рече той и посочи към разпечатаната история, която лежеше в папката. Не минаваше и ден, без да чете записките си или да слуша касетите. — Но те никога няма да се сетят да те търсят тук, нали?

— Не — отвърна тя. — Ако нараниш Майкъл Къри, ще се самоубия. Тогава няма да имаш голяма полза от мен.

— Не съм сигурен, че и сега имам полза от теб — каза той. — Светът е пълен с много по-любезни и сърдечни хора от теб, хора, които пеят по-добре.

— Тогава защо не ме убиеш? — отвърна тя. Той се замисли и тя впрегна цялата си невидима сила, за да го убие. Но беше безполезно.

Вече искаше да умре или да заспи завинаги. Вероятно бе едно и също.

— Мислех, че си нещо невероятно, нещо невинно — каза тя. — Нещо, напълно непознато и ново.

— Да, знам, че така си мислеше! — отвърна той рязко, гневен и опасен, сините му очи светеха яростно.

— Но сега не мисля така.

— Това ти е работата — да разбереш какво съм.

— Опитвам се — отвърна тя.

— Не можеш да отречеш, че за теб съм красив.

— И какво от това? Аз те мразя.

— Да, стана ми ясно от твоите бележници, „този нов вид“, „това същество“, „това създание“ — колко клинично говориш за мен. Но знаеш ли какво? Грешиш. Аз не съм нов вид, скъпа моя, аз съм много стар, по-стар, отколкото можеш да си представиш. Моето време отново настъпва. Не можех да избера по-добър момент за моето любимо потомство. Не искаш ли да разбереш какво представлявам?

— Ти си чудовищен, ти си неестествен, ти си жесток и импулсивен. Ти не можеш да мислиш нормално, нито да се концентрираш. Ти си луд.

Той така се вбеси, че не можа да отговори нищо. Искаше да я удари. Тя видя как ръката му се отваря и се свива в юмрук.

— Представи си — каза той, — че цялото човечество изчезне, скъпа моя, и всички гени на това човечество останат в кръвта на едно-единствено човекоподобно същество, което ги предава нататък, докато най-накрая от маймуната се роди отново човек!

Тя не каза нищо.

— Мислиш ли, че този човек ще е много милостив към нисшите примати? Особено ако си е намерил самка? Женска, която може да се чифтоса с него, за да сложи началото на нова династия по-висши същества…

— Ти не си по-висш от нас — каза тя студено.

— Глупости! — изкрещя той яростно.

— Не знам със сигурност как точно се случи, но знам, че няма да се случи отново.

Той поклати глава и й се усмихна.

— Каква глупачка си само. Какъв егоист. Като всички учени, чиито думи чета сега и слушам по телевизията. Случвало се е преди и преди, и преди… а сега е най-подходящото време, сега е моментът. Този път няма да има жертви, този път ще опитваме както никога досега!

— По-скоро бих умряла.

Той поклати изнурено глава и извърна очи. Като че мечтаеше.

— Мислиш ли, че ще имаме милост, когато започнем да властваме? Било ли е някое по-висше същество милостиво към по-слабите? Били ли са испанците милостиви към диваците от Новия свят? Не, историята не познава такъв случай, нали? Никога по-висше, по-развито същество, не е било милостиво към по-нисшите. Напротив, по-висшите унищожават нисшите. Не е ли така? Не е ли такъв твоят свят, отговори!

В очите му избиха сълзи. Той захлупи глава на ръката си и заплака. Накрая избърса очи с кърпа от банята и каза:

— О, какво само можеше да се получи между нас!

— Какво? — попита тя.

Той започна пак да я целува, да я гали и да разкопчава дрехите й.

— Престани. Вече два пъти пометнах. Болна съм. Не виждаш ли? Виж лицето ми, ръцете. Трети аборт ще ме убие, не разбираш ли? Вече умирам. Ти ме убиваш. Къде ще идеш, когато си отида? Кой ще ти помогне? Кой знае за теб?

Той се замисли и внезапно я удари. Поколеба се, но това като че го задоволи. Тя се взираше в него.

Той легна на леглото и започна да гали косата й. Тя вече имаше съвсем малко мляко, но той го изсмука. Започна да разтрива раменете и ръцете й, после краката. Целуваше цялото й тяло. Тя изгуби съзнание. Когато се свести, беше късна нощ, бедрата й бяха протрити и влажни от него и от собственото й желание.

Когато стигнаха в Хюстън, тя осъзна, че сама си е уредила затвор. Сградата бе съвсем пуста, а тя бе наела два много високи етажа. Той й отпусна два дни. Сдобиха се с най-различни неща за свое удобство в тази висока кула от приказките, издигаща се сред неонови и потрепващи светлини. Тя гледаше, чакаше, опитваше се да се възползва и от най-малката възможност, но той бе твърде бдителен, твърде бърз.

После я върза. Нямаше да има никакво проучване, никакви изследвания.

— Вече знам каквото ми е нужно — каза той.

Първия път го нямаше ден. На втория — цялата нощ и почти цялата сутрин. Третият път беше сега — когато замина за четири дни.

А виж сега какво бе направил с тази студена модерна стая с бели стени, стъклени прозорци и ламинирани мебели.

Краката я боляха много. Тя изкуцука от банята в спалнята. Той бе изчистил леглото, беше го застлал с чаршафи на рози и бе напълнил стаята с цветя. Това събуди странна асоциация в съзнанието й, спомни си за една жена, която се бе самоубила в Калифорния. Първо си поръчала много цветя, наредила ги около леглото и изпила отрова. Или пък просто си припомни за погребението на Деидре, с купищата цветя и жената в ковчега, която приличаше на голяма кукла?

Стаята напомняше на място за смърт. Цветята, събрани в големи букети, бяха навсякъде. Ако умреше сега, той сигурно щеше да се шашне. Беше толкова глупав. Трябваше да бъде спокойна. Трябваше да мисли, да живее и да бъде умна.

— Лилии, рози. Сам ли ги донесе? — попита тя.

Той поклати глава.

— Доставиха ги, бяха пред вратата, когато дойдох.

— Да не си мислил, че ще ме завариш мъртва?

— Не съм толкова сантиментален, освен когато става въпрос за музика — каза той с весела усмивка. — Храната е в другата стая. Ще ти донеса. Какво друго да направя за теб, любов моя? Искаш ли да ти кажа нещо? Какво би те вразумило?

— Мразя те от сърце и душа — каза тя. Седна на леглото, защото в стаята нямаше столове, а тя не можеше вече да стои на краката си. Глезените я боляха, ръцете също. Умираше от глад.

— Защо не ме убиеш?

Той излезе и донесе голяма табла, пълна с деликатесни салати, пакети студено месо и торбичка за отпадъците.

Тя яде с настървение, после блъсна таблата настрани. Имаше кутия с портокалов сок и тя я изпи. Стана и тръгна с куцане към банята, като едва не падна. Остана там много дълго, седнала на тоалетната чиния и опряла глава на стената. Страхуваше се, че може да повърне. Огледа бавно помещението. Нямаше нищо, с което да се самоубие.

Пък и не би го направила. Още имаше сила за борба, много сила. Ако трябваше и двамата щяха да умрат в пламъци. Това можеше да се уреди. Но как?

Отвори немощно вратата. Той стоеше там, със скръстени ръце. Взе я и я отнесе на леглото. Беше пръснал по него бели маргаритки от букетите и когато потъна сред твърдите стебла и ароматни цветове, тя започна да се смее. Беше й хубаво да се смее, смя се, докато смехът не започна да се лее от нея като песен.

Той се наведе да я целуне.

— Не го прави пак. Ако пометна още веднъж, ще умра. Има по-лесни и бързи начини да ме убиеш. Не можеш да имаш дете от мен, не разбираш ли? Какво те кара да мислиш, че можеш да имаш дете от когото и да било?

— Но ти няма да пометнеш този път — рече той. Лежеше до нея. Сложи ръка на корема й и се усмихна. Отново започна своята подобна на жужене песен и за миг устата му изглеждаше гротескно — това беше език!

— Да, скъпа моя, любима моя, детето е живо и ме чува. Детето е момиче. То е в теб.

Тя изпищя.

Обърна гнева си към нероденото създание, искаше да го убие, да го убие, да го убие — а после се отпусна назад, потънала в пот. Отново вонеше, в устата си имаше вкус на повръщано. Чу звук, сякаш някой плачеше.

Той отново започна странната си песен.

А после пак се чу плачът.

Тя затвори очи, опита се да разбере какво чува.

Не можа. Все пак сега долавяше и друг, нов глас, в нея самата. Той й говореше на език без думи, който тя някак можеше да разбере. Търсеше любов, търсеше утеха.

Няма да те нараня отново, помисли си. Отговорът беше благодарност и любов, без думи.

Господи, то беше живо, той бе прав. Беше живо и я чуваше. Болеше го.

— Няма да трае много дълго — каза й Лашър. — Ще се грижа за теб от цялото си сърце. Ти си моята Ева, все още си безгрешна. А щом то се роди, ако искаш, можеш да умреш.

Роуан не му отговори. Защо да му отговаря? За първи път от два месеца той имаше с кого друг да си говори. Извърна глава настрани.