Вещиците: Лашър

Двайсет и шест

Мона никога не бе мислила, че първият й ден в „Мейфеър и Мейфеър“ ще бъде такъв. Седеше до голямото бюро на Пиърс в разкошен облицован с тъмно дърво кабинет, и пишеше яростно на компютъра, който беше малко по-бавен от нейния у дома.

Роуан Мейфеър бе още жива, единайсет часа след операцията и дванайсет часа след изключването на респиратора. Можеше да спре да диша всеки момент или да живее още седмици. Никой не знаеше.

Разследването продължаваше. Сега Мона нямаше какво друго да стори, освен да стои с останалите — да мисли, да чака и да пише.

Удряше по бялата клавиатура, леко подразнена от шумното тракане на клавишите.

„Поверително от Мона Мейфеър“. Файлът беше с парола. Никой не можеше да го отвори, освен нея самата. Когато се прибере вкъщи, щеше да го прехвърли по модема, но засега не можеше да излезе оттук. Тук й беше мястото. Не беше мърдала от сградата от миналата нощ. Записваше всичко, което бе видяла, чула, почувствала и помислила.

Междувременно всяка стая в огромния комплекс от офиси беше заета, чуваше се цял хор от забързани гласове — хората говореха по телефоните зад открехнатите врати. Куриери идваха и си отиваха.

Всичко беше спокойно, нямаше паника. Райън седеше зад бюрото си в големия офис, както го наричаха, заедно с Рандъл и Ан Мари. Лорън бе в кабинета надолу по коридора. Сам Мейфеър и двама Мейфеър от Ню Йорк бях в конферентната зала и говореха по три от телефонните линии. Някъде там Лиз Мейфеър и Сесилия Мейфеър също се обаждаха по телефона. Семейните секретарки, Кони, Джоузефин и Луиз Мейфеър, работеха в друга конферентна зала. От всеки факс във фирмата излизаха нови съобщения.

Пиърс беше при Мона, беше й отстъпил компютъра и огромното си махагоново бюро, а той самият изглеждаше някак беззащитен на по-малкото бюро на секретарката, с по-слабия компютър. Беше по риза и вратовръзка — сакото му висеше на облегалката на стола. Той всъщност не вършеше нищо. Изглеждаше някак сънлив и много печален, както би трябвало да изглежда Мона.

Разследването беше изцяло частно, пък и не би могло да бъде проведено по-добре от никой друг.

Бяха започнали миналата нощ още щом научиха, че Роуан е открита. Двамата с Пиърс ходиха няколко пъти в болницата. Бяха там за последно по изгрев, а после се заеха пак с работата. Райън, Пиърс, Мона и Лорън бяха ядрото на разследването. Рандъл и неколцина други идваха и си отиваха. Вече бяха минали около единайсет часа, откакто започнаха да водят телефонните разговори, да изпращат факсове и всичко останало. Здрачаваше се и Мона беше изморена и гладна, но твърде развълнувана, за да мисли за това.

Някой щеше да им донесе вечеря скоро или те щяха да излязат да хапнат нещо. Тя не искаше да напуска офиса, предполагаше, че следващата информация ще дойде от Спешното в Хюстън, където мистериозният мъж, висок към два метра, трябва да е потърсил някаква медицинска помощ.

Но шофьорът на камиона бе най-важната следа.

Той беше качил Роуан вчера следобед. Вечерта спрял в Сейнт Мартинвил и казал на полицията за слабата побъркана жена, която слязла сама насред мочурищата. Благодарение на него я откриха, а сега го потърсиха за още информация. Той описа мястото в Хюстън, където тя бе изтичала към камиона му. Каза им колко отчаяно е искала да стигне до Ню Орлиънс. Потвърди, че до предната вечер, когато я бе видял за последно, е била напълно в съзнание. Да, държала се налудничаво, но говорела, ходела и била в състояние да мисли. После слязла и изтичала сред мочурищата.

— Много я болеше — рече той на Мона по телефона тази сутрин, след като й разказа пак цялата история. — Все се присвиваше, нали знаете, сякаш имаше спазми.

Джералд Мейфеър, все още потресен от факта, че доктор Ларкин се бе изплъзнал от опеката му и бе изчезнал безследно, отиде с Шелби, сестрата на Пиърс, и Патрик, бащата на Мона, в мочурищата близо до Сейнт Мартинвил, за да претърси мястото, където бе открита Роуан.

Тя бе получила кръвоизлив, също като останалите жени, но не беше мъртва. Към дванайсет през нощта й направиха спешна хистеректомия. Тъй като не беше в съзнание, Майкъл, целият облян в сълзи, даде разрешение за операцията, иначе тя нямаше да изкара до сутринта. Явно бе претърпяла спонтанен аборт, при който в матката бяха останали тъкани от плода. Имаше и други усложнения. Лекарите казаха, че е цяло чудо, че още диша.

Но това бе единственото, което можеше да прави.

Кой знае какво щяха да открият в тревата до Сейнт Мартинвил? Мона предложи да отидат там и дори искаше да ги придружи, но Патрик, баща й, сега бе напълно трезвен и готов да помогне. Райън поиска Мона да остане с него, макар че тя не разбираше защо се тревожи толкова за нея.

Но после, когато той започна да й се обажда по интеркома на всеки няколко минути по този или онзи въпрос, тя осъзна, че всъщност има нужда от помощта й. Няма проблеми, нали затова бе дошла.

Между телефонните разговори пишеше на компютъра. Откриха офис сградата в Хюстън преди обяд. Беше много близо до мястото, където Роуан бе излязла на шосето. В нея нямаше обитатели, освен на петнайсетия етаж, който бил нает от мъж и жена. Петнайсетият етаж беше тъжна гледка. Беше явно, че Роуан е била държана там като затворничка и е била връзвана за дълго на леглото. Матракът беше пропит с урина и изпражнения, и все пак бе покрит с чисти чаршафи и обграден с цветя, някои от които още свежи. Имаше и прясна храна.

Всичко беше зловещо. В банята имаше много кръв — но не на Роуан. Мъжът явно бе ударен там, може би е бил в безсъзнание. Фотографиите на банята вече бяха пристигнали. Кървавите следи водеха към асансьора и после навън от сградата, и ясно показваха, че мъжът я е напуснал сам.

— Струва ми се, че в асансьора е припаднал отново. Виж това. Кръвта по килима. Той е слаб и лошо ранен.

Е, тогава е бил слаб, но сега?

Проверяваха всички спешни отделения в града. Всяка болница, клиника, всеки лекарски кабинет. Щяха да се обадят и в покрайнините, а после да разширят търсенето в концентрични кръгове, докато не открият къде е изчезнал раненият мъж. Проверяваха всичко в непосредствена близост до сградите. Проверяваха уличките, покривите, ресторантите в съседство. Ако мъжът беше наблизо, и то ранен, щяха да го намерят.

Но кървавите следи изчезваха под колелата на преминаващия трафик. Дали мъжът се бе качил на някакво превозно средство, или просто бе пресякъл улицата?

Цялото разследване беше частно, с всички ресурси, които парите можеха да осигурят.

Постоянно се включваха още детективски агенции, раздаваха се задачи и се събираше информация. Кръвните проби от Хюстън бяха изследвани от частни лекари в частни лаборатории, чиито имена знаеха само Лорън и Райън. Бяха взети отпечатъци от мрачната затворническа стая. Всяко късче плат, а такива имаше много, беше събрано, описано и изпратено на „Мейфеър и Мейфеър“.

Бяха проучили и други следи. Смачкан бележник и пластмасова хотелска карта, открити в Хюстън, се оказаха от хотел в Ню Йорк. Хората там сега също бяха разпитвани. Шофьорът на камиона пътуваше към Ню Орлиънс на разноски на семейството, за да разкаже всичко лично.

Мръсната затворническа килия в празната офис сграда беше грозна картинка. Мъртвите цветя, счупеният порцелан и кръвта по пода. Роуан бе избягала, но после с нея се бе случило нещо ужасно. Беше се случило сред полето, под онова известно дърво, наречено Дъбът на Габриел. Красиво място. Мона го знаеше. Много ученици го знаеха. Всички ходеха в Сейнт Мартинвил, за да видят Аркадския музей и Дъба на Габриел. В самия град беше пък Дъбът на Еванджелин, а Дъбът на Габриел беше извън него, до една стара къща. Габриел бе протегнал клони в очакване на Еванджелин. А Роуан бе отишла там, между клоните му, в тревата.

Токсичен шок, алергична реакция, имунен срив. Стотици предположения. Само че кръвните проби не показаха наличието на токсини, не и снощи, нито пък днес. Каквото и да се бе случило покрай този аборт, то беше преминало. Вероятно просто бе изгубила детето и после бе припаднала.

Грозна, грозна работа.

Но можеше ли да има нещо по-грозно от вида на самата Роуан Мейфеър в бялото болнично легло. Главата й бе отпусната на възглавницата, ръцете й лежаха до тялото, а очите й се взираха в нищото. Беше крайно измършавяла и бяла като платно, но най-лошо бе състоянието на леко извитите навътре ръце. Лицето й бе напълно безизразно, като че бе лишена от индивидуалност. Изглеждаше почти като безмозъчно същество — лежеше с широко отворени очи, не реагираше нито на движение, нито на светлина. Устните й изглеждаха съвсем малки и странно закръглени, сякаш бяха загубили онова, което ги бе разтегляло във формата на красива женска уста. Дори докато Мона седеше до нея, ръцете на Роуан продължаваха да се извиват към тялото й, а сестрите бързаха да ги изпънат.

Косата й беше съвсем оредяла, сякаш голяма част от нея бе окапала. Още един признак на сериозно недохранване и на изтощение заради бременността. Тя беше така дребна в болничната нощница, че приличаше на ангелче от Коледна процесия.

До нея беше и Майкъл, объркан и съсипан. Седеше до леглото й, говореше й, обясняваше й как ще се грижи за нея, че всички са се събрали, че тя не бива да се страхува. Каза й, че ще сложи цветни картини в стаята й и ще й пусне музика. Бил открил един стар грамофон и щял да й пуска плочи. Не спираше да говори.

— Ще се погрижим за всичко. Ще се… погрижим за всичко.

Като че се страхуваше да изрече нещо друго, като например: „Ще намерим онова копеле, онова чудовище“. Не, кой би искал да каже това на невинното безизразно същество, което лежеше там. Гротескно подобие на жената, която умееше да оперира със съвършена прецизност хорските мозъци.

Мона знаеше, че Роуан не чува нищо. Вече нямаше и нищо за слушане. Мозъкът й все още работеше, колкото да кара дробовете да функционират напълно механично и сърцето да бие със същия ритъм, но крайниците й ставаха все по-студени.

Всеки миг мозъкът можеше да спре да подава командите си и тялото щеше да умре. Защото владетелят на това тяло си беше отишъл. Линията на енцефалограмата беше почти равна.

Подобни малки вълнички от време на време можеха да се появят и при вече мъртъв мозък. Казват, че винаги се улавяло нещо.

Роуан беше много зле и това наистина бе ужасно. По бледите й ръце и крака личаха синини. Явно имаше фрактура на лявото бедро, а откриха и следи от изнасилване.

Абортът бе протекъл извънредно тежко. По бедрата й бяха намерили кръв и родилна течност.

Към шест сутринта спряха респиратора. Спешната операция бе протекла без усложнения. Всички изследвания бяха направени.

Бързаха да я преместят у дома в десет сутринта по една-единствена причина. Не очакваха, че ще преживее до края на деня, а инструкциите й бяха съвсем ясни и изчерпателни. Беше ги написала, когато приемаше наследството. Искаше да умре в къщата на Първа улица, „у дома“. Всичко бе написано с нейния почерк, в щастливите дни преди сватбата и съвсем в тона на цялото завещание. Искаше да умре в леглото на Мери Бет.

А трябваше да се вземат предвид и суеверията в семейството. Хората се трупаха в коридите на болницата и все повтаряха: „Тя трябва да умре в господарската спалня. Тя трябва да умре у дома“. „Трябва да я заведат на Първа улица.“ Старият Фийлдинг беше непреклонен: „Тя няма да умре в тази болница. Вие я измъчвате. Ако искате да я облекчите, заведете я у дома“.

Типичната лудост на Мейфеър, на високи обороти. Дори Ан Мари казваше, че трябва да върнат Роуан в голямата спалня. Кой знае — вероятно призраците на мъртвите в къщата ще й помогнат. Даже Лорън заяви горчиво: „Отведете жената у дома“.

Монахините сигурно щяха да са шокирани, ако изобщо им пукаше. Вероятно не. Сесилия и Лили се молиха на глас в стаята й цяла нощ. Магдален, Лиан и Гай Мейфеър се молеха в параклиса заедно с две монахини от семейството — дребни женици, чиито имена Мона все бъркаше.

Старата сестра Майкъл Мари Мейфеър — най-възрастната от монахините в семейството — бе слязла да се моли до Роуан и гръмогласно нареждаше „Отче наш“ и „Пресвета Дево“.

— Ако това не я съживи — каза Рандъл, — нищо няма да може. Вървете в къщата и пригответе спалнята.

Беатрис свърши тази работа с тежко подкрепление от помагачи — Стефани и Спрус Мейфеър, и двама млади чернокожи полицаи — въпреки че с неохота се отдели от Аарън.

Сега, отново в къщата на Първа улица, положена под обточения с коприна балдахин и увита със старите юргани и вносни завивки, Роуан Мейфеър продължаваше да диша. Стана вече почти шест вечерта, а тя бе още жива.

Преди час бяха започнали да я хранят венозно — окачиха й някакви системи.

— Това не е животоподдържащо — каза доктор Флеминг. — Просто я храним. Иначе на практика я осъждаме да умре от глад.

Майкъл явно бе съгласен с това. Къщата бе пълна с хора. Когато се обади на Мона, той й каза, че е пълно със сестри и лекари. Потвърди, че навсякъде има охрана — по верандите, пред прозорците и долу на улицата. Хората се чудели какво става.

Все пак въоръжените охранители не бяха необичайна гледка в град като Ню Орлиънс в днешни дни. Всички ги наемаха при празненства и събирания, дори когато се провеждаха вечерни забави в училище. В аптеките имаше охранители до касите, точно като в бананова република, както бе казала Джифорд навремето.

Мона бе отговорила на Майкъл:

— О, колко възхитително. Наемници със заредени пистолети.

Макар и груби, тези мерки бяха неизменни и ефективни.

Нападенията над жените Мейфеър спряха. Всички се бяха събрали в няколко къщи. Нямаше групичка, по-малка от шест-седем души и винаги присъстваше по някой мъж.

Отделен екип от детективи от Далас претърсваха цял Хюстън, като увеличаваха района, в чийто център бе офис сградата, и разпитваха всички дали са видели извънредно висок чернокос мъж. Дори му бяха направили фоторобот, базиран на описанието, което Аарън бе получил от Таламаска.

Търсеха и доктор Ларкин. Не можеха да разберат защо е напуснал хотела, без да се обади на никого — докато не откриха бележка на рецепцията, предадена в стаята му: „Среща с Роуан. Ела сам“.

Тази бележка разтревожи всички. Беше сигурно, че не Роуан му се е обадила, защото по това време тя вече беше в болницата в Сейнт Мартинвил.

Самюъл Ларкин бе видян за последно да върви по Сейнт Чарлз авеню към Джаксън Скуеър. Каза го един таксиметров шофьор, явно недоволен, че докторът не бе наел такси. Какво означаваше това? Доктор Ларкин бе изчезнал безследно още щом Джералд бе изскочил на улицата да го търси.

Беатрис Мейфеър се оказа най-голямата досадница и едновременно с това най-голямата утешителка през тези трудни мигове. Тя все държеше да се спазват нормалните процедури и отказваше да приеме мисълта, че се е случило нещо „ужасно“. Искаше да изпратят специалисти и да се направят още изследвания.

Беатрис винаги заемаше такава позиция. Навремето тя ходеше при горката луда Деидре, носеше й бонбони, които тя не можеше да яде, и копринени нощници, които никога нямаше да облече. Пак тя три или четири пъти в годината посещаваше Древната Евелин, дори когато тя не бе проговаряла от шест месеца.

„Е, скъпа, наистина е срамота, че затвориха ресторанта в «Холмс». Помниш ли как ходихме да обядваме там, ти, аз, Мили и Бел?“

Сега тя беше в къщата, щураше се из спалнята, а после отиваше на Амелия стрийт, за да се увери, че всички имат какво да ядат. Добре, че Майкъл харесваше Беатрис. Но нея всички я харесваха. Най-невероятната проява на несломимия й оптимизъм бе това, че явно възнамеряваше да се омъжи за Аарън Лайтнър, а ако някой знаеше, че нещо ужасно се е случило, това без съмнение беше той.

Аарън Лайтнър се беше вгледал продължително в Роуан и после излезе от стаята. Изражението му бе гневно и мрачно. Втренчи се в Мона за миг, а после тръгна бързо по коридора да намери телефон, за да се обади на доктор Ларкин и всъщност тогава стана ясно, че той е напуснал хотела.

Какви ли разговори водеха Беатрис и Аарън? Тя пляскаше с ръце и казваше: „Е, ще трябва да й инжектираме нещо, за да й влеем малко енергия?“. А той стоеше в тъмния коридор и отказваше да отговаря на въпросите на хората, взираше се в Мона и после в нищото, докато останалите просто започнеха да разговарят помежду си и забравяха, че той е там.

Никой не споменаваше за странна миризма в сградата в Хюстън. Но щом оттам пристигна първият пакет, с дрехи и калъфки на възглавници, Мона веднага я усети.

— Да, това е, миризмата на онова същество — каза тя.

Рандъл вдигна вежди и рече:

— Хубаво, само дето не знам какво да правим с тая информация.

Мона го срази, като отвърна простичко:

— Нито пък аз.

След два часа той влезе в кабинета и каза:

— Трябва да си вървиш у дома, при Древната Евелин.

— В онази къща има седемнайсет жени и шестима мъже. Защо според теб трябва да ходя там? Не искам. Не искам да виждам майка си вкочанена, нито пък вещите й. Не искам да ходя! Няма смисъл, нелогично е. Какъв е смисълът дъщерята на мъртвата жена да ходи там. Защо не полегнеш да поспиш?

Обадиха се от една от агенциите, но само за да съобщят, че никой, абсолютно никой, не е видял мистериозният мъж да излиза от сградата в Хюстън. Бяха проучени всички смъртни случаи в целия град. Никой от тях не приличаше на смъртните случаи в семейството. Всеки си имаше някакво обяснение, което изключваше намесата на мистериозния мъж.

Мрежата беше огромна; мрежата беше тънко изпредена; мрежата беше силна.

Някъде към пет дойдоха първите доклади от авиокомпаниите. Да, мъж с дълга черна коса, брада и мустаци, взел полета в три часа на Великопостната сряда от Ню Орлиънс за Хюстън. Първа класа. Изключително висок, с приятни обноски и красиви очи.

Дали е взел такси на летището — или лимузина, може би автобус? Летището в Хюстън беше огромно, но пък стотици хора задаваха въпроси и търпеливо разпитваха евентуалните очевидци. „Ако е тръгнал пеша, все някой го е видял?“

„Ами самолетите от Хюстън за насам? Миналата нощ? Вчера?“ Отново проверки.

Накрая Мона си помисли, че трябва да иде в къщата. Трябваше да види братовчедката Роуан Мейфеър. Трябваше да я посети. От тази мисъл гърлото й се сви. За миг не можеше нито да мисли, нито да говори. Но трябваше да иде.

Вече беше тъмно.

Току-що бе дошъл факс, копие от бордова карта, издадена на мистериозния мъж от авиокомпанията, когато се бе връщал в Хюстън. Бе използвал името Самюъл Нютън. Беше платил в брой. Самюъл Нютън. Ако такъв човек съществуваше в Щатите, със сигурност щяха да го открият.

Но пък Лашър можеше да е измислил това име в момента. Бе пил мляко в самолета, няколко чаши. Стюардесата постоянно му носела мляко. Иначе по време на полета не се случило нещо необичайно. Все пак до Хюстън бе само час.

Мона се взираше в екрана на компютъра.

После съхрани и затвори файла. Изчака, докато малките светлинки просветнаха. Натисна бутона и ниското бучене на захранването отмря.

Тя стана и взе чантичката си инстинктивно, без да поглежда. В такъв момент ръката й винаги намираше сама къде е паднала чантата й.

Преметна каишката на рамо, краката малко я боляха от високите обувки. Костюмът не беше зле. Блузката бе хубава. Но тези обувки… Нищо. Понякога не е много лесно да си жена.

Спомни си нещо незначително. Леля Джифорд й бе споменавала нещо за обувки с токчета. „Те не ни даваха да носим тънки токчета. С Древната Евелин отидохме в «Мейсън Бланш» и аз исках високи токчета, но тя не се съгласи.“

Пиърс се сепна, сякаш беше почти задрямал, когато я видя да се изправя зад бюрото.

— Отивам на Първа улица — каза Мона.

— Не и сама! Няма да те пусна дори да се качиш сама в асансьора.

— Знам. Навсякъде има охрана, но ще се кача в трамвая. Имам нужда да помисля.

Естествено той тръгна с нея.

Не си беше почивал дори за час от погребението на майка му досега, а със сигурност и преди това. Горкият красив Пиърс, стоеше мрачен и тревожен на ъгъла на „Карондолет“ и „Канал“, сред познатата тълпа, и чакаше трамвая. Вероятно никога не се бе качвал в трамвай през живота си.

— Трябваше да се обадиш на Кланси, преди да тръгнем — каза му Мона. — Тя се обади по-рано. Не ти ли казаха?

Той кимна.

— Кланси е добре. Тя е с Клер и Джен. Джен все плаче. Искат да идеш при тях.

— Но аз не искам. — Джен бе все още малко дете. Не можеше да й обясни нищо, а да я бави беше сложна работа.

Трамваят бе претъпкан с туристи, имаше съвсем малко местни хора. Туристите се разпознаваха по ярките, добре изгладени дрехи, защото времето бе още хладно. Но когато влажното лято настъпеше, те щяха да са също така измачкани и полуголи като всички останали в града. Мона и Пиърс седнаха заедно на дървената седалка, а трамваят затрака надолу по Сейнт Чарлз авеню — малък каньон насред града в манхатънски стил, изпълнен с офис сгради. После зави по „Лий Съркъл“ и пое към горната част на града.

Онова, което се случи на ъгъла на „Джаксън“ и Сейнт Чарлз, бе почти магично — внезапно се появиха дъбовете — огромни, тъмни и надвиснали над булеварда. Неугледните сгради изчезнаха. Започна светът на колонадите и магнолиите. Гардън Дистрикт. Усещаше се някакъв покой, който те обгръща, и оставаш сам със себе си.

Мона слезе от трамвая преди Пиърс и пресече бързо към реката, после мина през „Джаксън“ и продължи нагоре по Сейт Чарлз авеню. Вече не беше толкова студено. Не и тук. Тук царуваше мекота и безветрие. Жътварчетата пееха. Като че беше твърде рано за тях, но Мона им се зарадва, обичаше песните им. Никога не бе смятала, че има определен сезон за жътварчетата. Те като че пееха по различно време през годината. Може би се събуждаха всеки път, когато ставаше достатъчно топло. Когато се качи пак на изкъртения тротоар на Първа улица, тя си помисли, че не би могла да живее на място, където не съществува подобно жужене.

Пиърс вървеше до нея, мълчеше и имаше леко учуден вид, когато тя се извръщаше към него. Изглеждаше, сякаш спи прав.

Когато стигнаха до „Притания“, видяха много хора и паркирани коли пред голямата къща. Видяха и охранителите. Една част бяха облечени във войнишко зелено и бяха от частна агенция, а другите бяха просто полицаи в техните обичайни сини униформи.

Мона не можеше вече да ходи с високите обувки, затова ги свали и продължи по чорапи.

— Ако настъпиш някоя голяма хлебарка, няма да ти е много приятно — отбеляза Пиърс.

— О, със сигурност.

— Това да не е някой нов похват, Мона. Чух да го прилагаш и на Рандъл. Просто безизразно съгласие. Ще настинеш така боса и ще си скъсаш чорапите.

— Пиърс, хлебарките не излизат по това време на годината. Но какъв смисъл има да ти го казвам? Нима ще ме послушаш? Осъзнаваш ли, че нашите майки са мъртви, Пиърс? Нашите майки? И двете. Казах ли ти го вече?

— Не си спомням — каза той. — Трудно е да помниш, че са мъртви. Все още си мисля, че мама щеше да знае какво да се направи в тази ситуация, че ще се появи всяка минута. Знаеш ли, че татко не й беше верен?

— Ти откачи ли?

— Не, има друга жена. Видях го с нея тази сутрин, в кафенето на офиса. Държеше я за ръката. И тя е Мейфеър. Казва се Клеменс. Той я целуна.

— Тя е просто притеснена братовчедка. Работи в сградата. Често я виждам там по обяд.

— Не, тя е любовница на баща ми. Обзалагам се, че мама е знаела. Надявам се да не й е пукало.

— Не мога да повярвам такова нещо за чичо Райън — каза Мона, но в същия миг си даде сметка, че го вярва. Наистина го вярваше. Чичо Райън беше много хубав, преуспял мъж, пък и бе женен от много време за Джифорд.

Най-добре беше да мислят за нещо друго. Джифорд бе в криптата, напълно мъртва и погребана още преди началото на тази касапница. Скърбиха за нея, докато още имаше време за скръб. Виж, за Алисия какво да каже… Мона осъзна, че дори не знае къде е тялото на майка й в момента — в болницата или в моргата. Не искаше да мисли, че е в моргата. Е, тя нямаше да спи вечно. Просто бе припаднала за малко. Отново почувства буца в гърлото си и преглътна с мъка.

Пресякоха Честнът стрийт и минаха през малка групичка охранители и братовчеди — Юлали, Тони и Бетси Мейфеър. Гарви Мейфеър стоеше на верандата с Дани и Джим. Няколко гласа се издигнаха едновременно, за да кажат на охранителите, че Мона и Пиърс могат да влязат.

В коридора също имаше охрана. Както и в двойния салон, и пред вратата на трапезарията — там стоеше тъмна набита фигура с дебели бедра.

Усещаше се съвсем слабо старата миризма. Да, стара и много слаба, както се долавяше от нещата, изпратени от Хюстън. Както се долавяше и от самата Роуан.

Охранители имаше на върха на стълбището и пред вратата на спалнята, и дори вътре — пред високите прозорци към верандата. Медицинска сестра с изгладена найлонова бяла престилка нагласяше системите. Роуан лежеше под балдахина — дребно, незначително безлично лице върху голямата пухкава възглавница. Майкъл седеше до нея и пушеше цигара.

— Тук май няма никакъв кислород — отбеляза Мона.

— Стига, скъпа, тъкмо ме скастриха за това. — Той дръпна жадно за последно и смачка цигарата в стъкления пепелник на нощната масичка. Гласът му бе нисък, красив и мек — някак омаломощен от трагедията.

В отсрещния ъгъл младата Магдален Мейфеър и старата леля Лили стояха като истукани на столове с прави облегалки. Магдален шепнеше молитва и кехлибарените зърна на броеницата й проблясваха, когато ги премяташе с пръсти. Очите на Лили бяха затворени.

Другите стояха в сенките. Лъчът на лампата до леглото падаше директно върху лицето на Роуан Мейфеър, сякаш беше прожектор на камера, а тя изглеждаше по-малка дори от дете. Някак миловидна и ангелска, с пригладена назад коса.

Мона се опита да открие в това лице старото му изражение — отпечатъка на нейната личност, но не можа.

— Пусках й музика — каза Майкъл със същия нисък глас. Погледна към Мона. — Пуснах й виктролата на Жулиен, но сестрата каза, че на Роуан може да не й харесва звука. Защото пращи и е… особен. Би трябвало да й хареса, не мислиш ли?

— Е, вероятно сестрата не го е харесала — отвърна Мона. — Искаш да пусна музика ли? Мога да донеса радиото от библиотеката долу. Вчера го видях, до твоето кресло.

— Не, така е добре. Ще поседнеш ли малко при мен? Радвам се да те видя. Знаеш ли, видях Жулиен.

Пиърс замръзна. В ъгъла един друг Мейфеър, май се казваше Хамилтън, хвърли бърз поглед към Майкъл и бързо извърна очи. Лили веднага се обърна наляво и се втренчи в него. Магдален продължи да премята броеницата си, но изгледа всички присъстващи съвсем бавно и накрая погледът й се спря отново на Майкъл, който продължи:

— Видях го — каза той с дрезгав шепот. — И… той ми каза много неща. Но не ми каза, че ще се случи това. Не ми каза, че тя си идва у дома.

Мона седна на малкото кадифено кресло до него с лице към леглото.

— Жулиен вероятно не е знаел — рече тя тихо, без да обръща внимание на останалите.

— Чичо Жулиен ли имате предвид? — прошепна Пиърс в другия край на стаята. Хамилтън Мейфеър се обърна и се втренчи право в Майкъл, като че той беше най-интересното нещо на света.

— Хамилтън, ти какво правиш тук? — попита Мона.

— Ами сменяме се — каза Магдален тихичко, а Хамилтън рече: — Просто искаме да бъдем тук.

От тях се излъчваше някакво благоприличие, но и отчаяние. Хамилтън беше може би на двайсет и пет. Изглеждаше добре, не беше красив и ярък като Пиърс, но бе много хубав по свой собствен начин. Мона не можеше да си спомни кога за последно е говорила с него. Той се вгледа право в нея, облегна се на полицата на камината и добави:

— Всички братовчеди са тук.

Майкъл я погледна, сякаш не бе чул нищо от думите на останалите.

— Какво искаш да кажеш? — попита той Мона. — Как така Жулиен не е знаел? Трябва да е знаел.

— Не е точно така, Майкъл — възрази тя, като се опитваше да шепне съвсем тихо. — Както казва една стара ирландска поговорка — призракът е посветен само в своите си дела. Пък и това не е бил точно той, знаеш го. Призраците на мъртвите не са самите хора.

— О, не — каза Майкъл тихичко, но много разпалено. — Беше Жулиен. Той беше. Говорихме с часове.

— Не, Майкъл. Това е като плочата. Слагаш иглата на пистата и певицата пее, но я няма в стаята.

— Не, той беше тук — каза тихо Майкъл, макар и без желание да спори. Посегна почти разсеяно напред и хвана ръката на Роуан, която като че оказа лека съпротива — искаше да остане притисната плътно към тялото. Той я стисна нежно, после се наведе и я целуна.

Мона искаше да го целуне, да го докосне, да му каже нещо, за да се извини, да му признае, че съжалява, да му каже да не се тревожи, но не можеше да намери думи. Беше ужасена, че той всъщност не е видял чичо Жулиен, а просто е изгубил разсъдъка си. Помисли си за виктролата, за момента, когато с Древната Евелин седяха на пода в библиотеката до грамофона и тя искаше да го навие, а Евелин каза: „Не можем да пускаме музика, докато сме в траур за Джифорд. Докато я оплакваме, не можем да пускаме радио, нито да свирим на пиано“.

— Какво точно ти каза чичо Жулиен? — попита Пиърс по своя леко объркан и невинен начин. Не се подиграваше. Просто искаше да разбере за какво говори Майкъл.

— Не се притеснявай — отвърна Майкъл. — Ще има време за това. Скоро. Тогава ще разбера какво да сторя.

— Звучиш много уверен в себе си — каза тихо Хамилтън Мейфеър. — Ще ми се и аз да знаех какво ще се случи.

— Забравете за това сега — обади се Мона.

— Сега трябва да пазим тишина — каза сестрата. — Помнете, че доктор Мейфеър може би ви чува. — Тя им кимна енергично и направи знак да замълчат. — Не бива да казвате нищо… разстройващо.

Другата сестра седеше до малка махагонова масичка и пишеше. Белите й чорапи бяха опънати силно по едрите й крака.

— Гладен ли си, Майкъл? — попита Пиърс.

— Не, синко. Благодаря ти.

— Аз съм — обади се Мона. — Ще идем долу да хапнем нещо.

— Но ще се върнеш, нали? — настоя Майкъл. — Боже, Мона, сигурно си много изморена. Много съжалявам за майка ти. Чак после разбрах.

— Не се притеснявай — каза Мона. Искаше да го целуне. Искаше да му каже, че е стояла далеч от него цял ден заради онова, което бяха направили. Тя нямаше да го стори, ако знаеше, че Роуан ще се върне така скоро и по този начин. Мислеше, че…

— Знам, кукличке — каза й той и се усмихна сърдечно. — На нея сега не й пука за това. Всичко е наред.

Мона кимна и го дари със своята потайна усмивка.

Точно преди тя да излезе, Майкъл запали още една цигара. Още щом щракна запалката, и двете сестри се вторачиха свирепо в него.

— Я млъкнете — обади се Хамилтън Мейфеър.

— Нека си пуши! — настоя Магдален.

Сестрите се спогледаха студено. „Дали да не наемем други“, зачуди се Мона.

— Да — отзова се Магдален тихо, — ще се погрижим за това после.

„Веднага“, помисли Мона и тръгна с Пиърс към долния етаж.

В трапезарията седеше един много стар свещеник, сигурно Тимоти Мейфеър от Вашингтон. Чистичък и старомоден в своя безукорен костюм, черен нагръдник и сияеща бяла католическа якичка. Когато Мона и Пиърс минаха покрай него, възрастният свещеник каза с висок, отекващ шепот на жената до него:

— Осъзнавате ли, че когато тя умре… няма да има буря! За първи път няма да има буря.