Вещиците: Лашър

Деветнайсет

Положението не беше притеснително. То бе направо откачено. Беше говорил по телефона цели четирийсет и пет минути с хората от „Кеплингер“.

— Вижте — каза младият доктор там. — Казаха, че сте дошли лично и сте взели документите, заявили сте, че е строго секретно.

— По дяволите, та аз съм в Ню Орлиънс, Луизиана, глупако. Бях тук целия ден вчера. В хотел „Пончартрейн“. Сега съм с хората от „Мейфеър и Мейфеър“. Не съм взимал нищо! Какво искате да кажете, че материалите са изчезнали?

— Точно така, доктор Ларкин. Изчезнали са. Освен ако някъде не съществува копие, но нямам достъп до него. Пък и не мисля, че има. Аз мога да…

— А Мич? Как е той?

— О, той няма да се оправи, доктор Ларкин. Ако можехте да го видите. Не се надявайте на това. Вижте, жена му е на другата линия. Ще ви се обадя пак.

— Не, няма да се обадите. Ще се покриете. Знаете какво се е случило. Някой е изнесъл оттам всичките материали, които Роуан Мейфеър ми повери, всичко, върху което Фланаган работеше. Допуснали сте грешка! И Фланаган е така зле, че не може да говори.

От другата страна замълчаха. После същият млад и рязък глас отговори:

— Поправка. Доктор Фланаган е мъртъв. Умрял е преди двайсет минути. Ще ви се обадя по-късно, докторе.

— Най-добре намерете материалите, всички материали за експериментите на Мич Фланаган, поръчани от доктор Самюъл Ларкин за доктор Роуан Мейфеър.

— Имате ли квитанция, че сте ни изпратили тези неща?

— Донесох ги лично.

— И сте ги донесли лично вие, а не някой, който се представя за вас? Като онзи лекар вчера, който не сте били вие. Но каза, че сте вие? О, да, ок. Сега гледам записа на този човек. Вчера в четири следобед наше време. Той е висок, с тъмна коса, усмихва се, вдига към камерата картата си. Това е шофьорска карта от Калифорния, на името на доктор Самюъл Ларкин. А вие казвате, че сте Самюъл Ларкин и сте в Ню Орлиънс?

Ларк остана без думи. Прокашля се.

Осъзнаваше, че се е втренчил в Райън Мейфеър, който го гледаше от ъгъла на сумрачния си кабинет. Останалите още чакаха в конферентната зала — далечен и печален обръч от лица около махагоновата маса.

— Добре, доктор Бари или който и да сте там — каза Ларкин. — Ще накарам адвоката си да ви изпрати пълно мое описание и копие от паспорта ми, шофьорската книжка и идентификационната карта за Университетската болница. Ще видите, че не съм онзи мъж от записа. Моля ви, запазете касетата. Не я давайте на никого, дори да дойде, да ви се усмихне и да ви каже, че е Самюъл Ларкин. И моля ви, предайте на Марта Фланаган искрените ми съболезнования. Не си правете труда да се обаждате в полицията за случая. Аз ще го направя.

— Ще си загубите времето, докторе. Ако е станало недоразумение, нямаше начин да знаем, че този мъж не е онзи, за когото се представя. Просто забравете за полицията, защото добре знаете, че…

— Най-добре намерете документите, докторе. Трябва да има копия!

Той затвори преди младият кретен отсреща да му отговори.

Направо кипеше от яд, но беше и някак зашеметен. Фланаган бе мъртъв. Фланаган бил ударен от кола, докато пресичал Калифорния стрийт. Ларк не можеше да си спомни дали някой някога е бил прегазван на този ъгъл, освен ако виновникът не е бил шофьор от друг щат, който се е опитвал да изпревари трамвая в дъждовен ден.

Погледна към Райън, но той не каза нищо. После набра пак код 415 и номера, който знаеше наизуст.

— Дарлин, Самюъл Ларкин е. Моля те, изпрати цветя на Марта Фланаган. Точно така. Да. Почти мигновено. Не съвсем. Да, така е добре. Пиши само „От Ларк“. Благодаря ти.

Райън излезе от сенките, обърна гръб на Ларкин и тръгна към конферентната зала.

Ларк изчака малко. Лицето му беше мокро от пот, чувстваше се изморен и не можеше да реши какво трябва да направи. В главата му се блъскаха безброй противоположни мисли. Изгаряше от гняв, от нетърпение, от… от изумление. Двамата с Мич бяха пресичали оттам много пъти, за да идат в любимото си заведение за яйчени рулца и евтин пържен ориз. Обичаха това ястие още от Ню Йорк и годините в университета.

Той стана. Не знаеше какво ще каже. Не знаеше как ще обясни всичко това.

Чу, че вратата зад гърба му се отваря и видя с облекчение, че влиза Лайтнър. Носеше някаква папка. Изглеждаше изтощен, също като в колата на път за тук следобеда.

Сега му се струваше, че това е било преди векове. Фланаган бе умрял в промеждутъка.

Влязоха заедно в залата. Всички изглеждаха много спокойни, невероятно спокойни, очите им бяха зачервени от плач. Бяха облечени с леките си адвокатски костюми.

— Е, това са… това са много лоши новини — каза Ларк. Усещаше как кръвта нахлува в лицето му. Стисна облегалката на кожения стол. Не искаше да сяда. Видя размазаното си отражение в прозорците отсреща — зад тях се виждаха светлините на града. Всъщност той видя общо взето това — настолни лампи, кръг от кожени столове с високи облегалки, и Райън, застанал в ъгъла.

— Всички материали са изчезнали — каза Райън, тихо и без упрек.

— Да, страхувам се, че е така. Доктор Фланаган е… мъртъв и те не могат да намерят записите. Освен това някой… аз за нищо на света не мога…

— Разбираме — каза Райън. — Същото се е случило днес следобед в Ню Йорк. Всички записи от лабораторията са изчезнали. Както и в института в Париж.

— Е, значи съм в много неприятно положение — каза Ларк. — Сега трябва да разчитате единствено на моята дума, че това създание съществува и че пробите от кръвта и тъканите са разкрили неговия мистериозен геном…

— Разбираме — каза Райън.

— Не мога да ви обвиня, ако ми кажете да се махам от офиса и никога да не припарвам тук — рече Ларк. — Не бих ви обвинявал…

— Ние разбираме — повтори Райън и за първи път се насили да се усмихне. Направи жест, призоваващ към спокойствие. — Аутопсията на Едит и Алисия показва, че става дума за спонтанен аборт. Тъканта не е нормална. Има индикации, дори на този ранен етап, че откритото е в съгласие с онова, което ни казахте за материалите, които сте получили. Благодаря ви за помощта.

Ларк бе поразен.

— Така ли?

— Разбира се, ще платим за изгубеното време и всичките ви разходи…

— Не, не, почакайте малко, какво смятате да правите?

— А вие какво предлагате? — попита Райън. — Да се обадим на медиите и да обявим на пресконференция, че има някакъв генетичен мутант с деветдесет и две хромозоми, който преследва жените от семейството и се опитва да ги забремени, като това очевидно ги убива?

— Не, аз няма да оставя тази работа така — каза Ларк. — Не обичам хората да се представят за мен! Ще разбера кой е този и…

— Няма да разбереш — обади се Аарън.

— Да не е някой от твоите хора?

— И така да е, няма как да го докажеш. Всички сме наясно, че трябва да е някой от тях, нали? Никой друг не знаеше за работата по случая в „Кеплингер“. Никой, освен теб и покойният Фланаган. Както и „Мейфеър и Мейфеър“, защото ти им каза. Не мисля, че можем да направим много. Най-добре е да се върнеш на безопасно място в хотела. Сега трябва да се погрижим за семейството. Това си е семеен въпрос.

— Ти си полудял.

— Не, не съм, доктор Ларкин — отвърна Лайтнър. — И искам да останеш в хотела с Джералд и Карл Мейфеър. Те са отвън и те чакат. Не излизай от стаята си, моля те. Остани там, докато не ти се обадя.

— Нима мислиш, че някой ще се опита да ме нарани?

Райън направи лек жест, за да привлече вниманието им. Все още стоеше в ъгъла на стаята.

— Доктор Ларкин, сега имаме много работа. Това е огромно семейство. Трудно е дори да се свържем с всички. От пет часа насам има още един смъртен случай в района на Хюстън.

— Кой е този път? — попита Аарън.

— Клайти Мейфеър — отвърна Райън. — Живее недалеч от Линдзи. Умряла е почти по същото време. Предполагаме, че е пуснала в къщата си някакъв посетител около час след като Линдзи е сторила същото в Шърман Оукс. Поне така изглежда. Моля ви, доктор Ларкин, върнете се в хотела.

— С други думи, вие вярвате на думите ми? Вярвате, че това същество е…

— Ние знаем, че е така — рече Райън. — Сега, моля ви, вървете. Останете в „Пончартрейн“ и не излизайте. Джералд и Карл ще бъдат с вас.

Аарън подхвана Ларк за ръката, преди той да успее да отговори. Изпроводи го до външната стая и после по коридора. Ларк видя двама млади мъже, други хубавци Мейфеър с бледи вълнени костюми с лимонена и розова копринени вратовръзки.

— Вижте… аз… Трябва да поседна за малко — рече той.

— В хотела — отвърна Лайтнър.

— Твоите хора ли са направили това? Те ли са отишли в „Кеплингер“ да вземат информацията?

— Така предполагам — рече Лайтнър. Изглеждаше много нещастен.

— Това означава ли, че и те са сгазили Фланаган? Те ли са го убили?

— Не, не е задължително. Не мога да кажа какво е станало. Не вярвам да са те. Мисля, че те… просто са се възползвали от внезапно открилата се възможност. В момента не съм склонен да вярвам на нищо. Докато не се свържа със Старшите в Амстердам и не разбера кой кого и къде е изпратил, не мога да кажа нищо.

— Разбирам.

— Върни се в хотела и си почини.

— Но жените…

— Обаждаме се на всички. В момента звънят на всеки, свързан със семейството. Ще ти съобщя, щом науча нещо. Опитай се да не мислиш за това.

— Да не мисля за това?!

— Какво друго можеш да сториш?

Ларк понечи да каже нещо, но не намери думи. Вдигна очи и видя младия мъж, който се казваше Джералд, да му отваря вратата. Другият също като че бързаше да тръгнат и вече се обръщаше. Това означаваше нещо, означаваше, че и той трябва да тръгне.

Внезапно се озова в коридора, вървяха заедно към асансьора. До него стояха двама униформени полицаи. Младите мъже минаха покрай тях, без да продумат.

Щом влязоха в кабината и поеха надолу, по-младият каза:

— Вината е изцяло моя. — Май той беше Джералд. Едва ли имаше повече от двайсет и пет. Другият, по-големият, бе по-слаб и изглеждаше някак по-корав. Обърна се към Джералд и попита:

— Защо?

— Защото не изгорих къщата, както искаше Карлота.

— Каква къща? — попита Ларк.

Не му отговориха. Той отново зададе въпроса, но осъзна, че те дори не го слушат. Повече не продума.

Фоайето на сградата бе пълно с униформени охранители, полицаи и някакви други служители, които ги погледнаха безстрастно. Ларк видя голямата лимузина навън, под отвратителния блясък на живачните лампи.

— Ами Роуан? — рече той. — Някой изобщо търси ли я още?

Спря насред път, но младите мъже пак не отговориха. Те май наистина не го слушаха. Нямаше какво друго да стори, освен да се качи в колата. Сладоледена торта. В хотела сервираха най-прекрасната сладоледена торта, която бе вкусвал. Да, не искаше нищо друго. Просто кафе от цикория и сладоледена торта…

— Когато се върнем, искам сладоледена торта и кафе.

— Няма проблем — каза Джералд, сякаш за него това бе първата смислена реплика на Ларк.

Докторът се засмя. Зачуди се дали Марта има роднини, които да идат с нея на погребението на Фланаган.