Вещиците: Лашър

Трийсет и пет

Историята на Лашър, продължение

Когато стигнахме Асизи, вече бях обикнал своите спътници. Бях се убедил напълно, че те не знаят нищо за мен, освен че искам да стана свещеник. Бях облечен като тях за това пътуване — със сандали и кафява роба, пристегната с въже на кръста. Още не бях си отрязал косата и носех хубавите си дрехи във вързоп, но въпреки това много приличах на монах.

Докато вървяхме, те ми разказаха житието на свети Франциск от Асизи, основателя на техния орден — че бил богат, но се отказал от богатството и станал бедняк, проповедник, грижел са за прокажените, от които другите се страхували, и така обичал всичко живо, че птиците кацали по раменете му, а вълците се галели в краката му.

Докато ги слушах, умът ми рисуваше великолепни образи. Видях лицето на Франциск — смесица от лъчезарния зеленоок свещеник в Шотландия и невинните ликове на спътниците ми. Вероятно това бе някакъв идеал, сътворен от онази част от мен, създадена да твори образи и мечти.

Какъвто и да бе, аз го познах.

Познах го. Познах страха му, когато баща му го прокле. Познах радостта му, когато се отдаде на Христа. И преди всичко познах любовта му към всички живи същества, които смяташе за братя и сестри, познах обичта му към всички хора, които виждахме наоколо — към италианските селяни по нивите, гражданите, монасите в манастирите и хората в господарските имения, които ни даваха подслон за през нощта.

Колкото по-щастлив се чувствах, толкова повече се чудех дали раждането ми в Англия не е било някакъв кошмар, нещо, което всъщност не се е случило.

Чувствах, че съм един от тези францисканци. Принадлежах на свети Франциск. Бях роден на грешно място и се радвах на мисълта, че може да стана светец като свети Франциск. Това ми се струваше естествено. Донесе ми покой, сякаш си спомнях време, когато всички същества са били добри, преди да се случи нещо ужасно.

Навсякъде, където отивахме, имаше деца, които работеха по нивите с родителите си или играеха по улиците на селата. Асизи също бе пълен с деца, големи и малки, като всеки друг град, и аз разбрах, без да ми казват, че това са малки човешки същества, непораснали хора. Те не бяха от страховития народ на малките хора, моите врагове, които щяха да ме убият от завист — горчиво знание, появило се само да ме измъчва, без да мога да го разбера. О, колко красиви бяха тези неразцъфнали хора, които растяха бавно, година след година, издължаваха се и научаваха онова, което аз знаех още с раждането си.

Когато видях майките им да ги кърмят, закопнях за мляко, но знаех, че това не е мляко на вещица. Не беше така силно и нямаше да ми помогне. Но аз бях пораснал. Бях станал дори още по-висок по време на пътуването. Всички ме смятаха за силен и здрав човек на около двайсет години.

Реших да не разкривам нищо от това. Най-добре бе да се променя сред хората около мен. Бях очарован от провинцията, от лозята, от зеленината и от меката светлина на италианското слънце.

Асизи бе построен на висок хълм, от многото издатини в хълмовете се виждаха околностите в целия им блясък, по-пленителни от покритите със сняг скали около Донелайт.

Всъщност моите спомени от Донелайт вече започваха да стават объркани. Ако не се бях научил да пиша през следващите няколко седмици и не бях записал всичко с таен код, мисля, че щях да изтрия спомена за раждането си напълно. С времето той ставаше все по-мъгляв.

Нека се върна на историята си. Влязохме в Асизи по пладне. Веднага бях отведен в базиликата на свети Франциск в другия край на града — голяма сграда, но не така студена като катедралата в Донелайт. Имаше извити куполи, а не остри кули, и стените й бяха оживени от прекрасни образи на светеца, под които беше светилището му, където вярващите идваха на тълпи, както при свети Ашлар у дома.

Стотици хора обикаляха около гробницата на светеца, на която обаче нямаше негово изображение. Полагаха ръце върху нея, целуваха я, молеха му се на глас да ги излекува, да им даде утеха, да се застъпи за тях пред добрия Господ.

У мен се надигна гордост; никой не знаеше тайната ми. Не знаеха, че един ден ще се върна в Шотландия с учението на Франциск и вероятно ще спася народа си, както ми бе казано да сторя. Бях орисан да преодолея унижението, за да извърша тези велики дела.

Но осъзнах какъв е изворът на гордостта ми и си казах: „Ако ще ставаш светец, трябва да си искрен. Трябва да си като Франциск и като тези монаси, като другите светци, за които ти разказаха — трябва да забравиш всяка амбиция. Защото светецът не може да храни амбицията да стане светец. Светецът е слуга на Христос. Христос може да реши дали ще бъдеш светец! Трябва да си готов за това“.

И все пак изпитвах някаква вътрешна увереност. Бях орисан да засияя като лика на свети Ашлар на витража.

Останах дълго в светилището и отпивах от вярата на хората, които влизаха там. Чувствах страстта им като музика. Тогава разбрах, че съм свръхсензитивен, както бихте казали днес, не само към музиката, но към всякакви звуци. Към писъците на птиците, тембъра на гласовете, към ритъма на речта. Всъщност, когато срещнех хора, които неволно говореха с алитерация, почти се парализирах.

В светилището обаче ме обзе опиянението от силата на вярата, която светецът събуждаше у хората.

Същия ден ме отведоха в Карсери, където свети Франциск и първите му последователи бяха живели като отшелници. От килиите им се откриваше великолепна гледка към местността, където свети Франциск бе митарствал и проповядвал. Дори не помислях да бягам. Тревожеше ме не обетът за бедност, целомъдрие и подчинение, а моята тайна гордост, това, че легендата за свети Ашлар може да прояде душата ми, като ме тласка все напред.

Нека сега се спра на нещо по-значително. Останах в Италия като францискански монах повече от двайсет години. Колко точно, не зная. Никога не съм знаел. Но не бяха трийсет и три, защото щях да ги запомня — това е възрастта на Христос.

Казвам ви всичко това, за да разберете две неща — че не бързах да се върна в Донелайт, защото времето за това още не бе дошло и защото по време на целия престой в Италия тялото ми си остана младо, жизнено и доста силно. Кожата ми малко загрубя, изгуби бебешката си мекота, а на лицето ми се появиха няколко изразителни бръчици — но не много. Иначе… си оставах все същия.

Искам да разберете колко щастлив бях като монах, колко естествено бе това за мен, защото в някаква степен то бе същината на всичко, което исках да правя.

Коледа се празнуваше много пищно в Италия, както и в Шотландия — кошмар, който бях зърнал за малко. Коледа се превърна за мен в най-тържествения и значим от всички свети празници, и където и да бях в Италия, на него винаги се връщах у дома — в Асизи.

Дори преди първата ми Коледа там, аз вече бях прочел историята за бебето Исус, родено в ясла, и бях видял безбройните картини на тази сцена. Бях отдал и сърцето, и душата си на малкото дете в прегръдките на Мария.

Затварях очи и си представях, че съм малко бебе, каквото никога не съм бил, че съм безпомощен, плачещ и невинен. Обземаше ме нещо като екстаз. Бях решен да виждам това невинно дете — Исус, във всеки мъж или жена, които срещах. Ако изпитвах гняв или раздразнение, което беше необичайно, си мислех за детето Исус. Представях си, че го държа в прегръдките си — вярвах в него безкрайно, вярвах, че някой ден ще изпълня земното си предназначение — някога и някак — и после ще бъда с Исус. Коленичех в яслата и докосвах бебето. Знаех, че вечният Бог е дете, мъж, разпнат спасител, Бог Отец, Бог Свети Дух — че съчетава всичко това в едно. Осъзнах го с невероятна яснота, и то така добре, че всякакви теологични спорове ме разсмиваха.

Когато напуснах Италия, вече бях свещеник, прославен проповедник, певец на химни, понякога лечител и човек, който носи утеха и щастие на всички.

Но нека ви обясня по-добре.

От самото начало моята невинност и прямота изумяваха всички; те така и не се досетиха каква е причината за тях — че всъщност съм дете. Хората смятаха за смешно, че ям само мляко и сирене. Обичаха ме и задето се учех много бързо — за съвсем кратко време се научих да пиша на италиански, английски и латински.

Бяха непорочен телом и духом.

За мен нямаше недостойни задачи — грижех се за прокажените, които се събираха пред портите на града. Не се страхувах от тях. Мислех си, че ако се заразя, няма да позволя на болестта да се развие, и тук е ключът към моята природа. Като че бях в състояние да направя каквото реша.

Нищо не ме отвращаваше — освен омразата и насилието. Това остана непроменено по време на целия ми земен живот. Аз или се натъжавах от нещо, или бях привлечен от него — нямаше средно положение.

Всъщност харесвах прокажените, защото другите се страхуваха от тях, и разбира се, знаех, че свети Франциск се е борил да преодолее това. Аз бях решен да стана велик като него. Успокоявах болните, къпех и обличах онези, които бяха твърде болни, за да се грижат сами за себе си. Като чух, че света Катерина Сиенска веднъж пила водата, с която е изкъпан прокажен, с радост сторих същото.

Почти от самото начало в Асизи ме смятаха за невинен и отнесен Божи любимец. Млад монах, който наистина притежава огъня на свети Франциск и върви по стъпките му.

Тъкмо защото изглеждах така непристорен и неспособен на лукавство, така по детски, ако искате, хората винаги бяха открити с мен, разказваха ми разни неща и откровеничеха пред сияйния ми безкористен поглед. Изслушвах всички. Не пропусках и дума. Представете си само — едно гигантско дете, което се учи и от най-малките жестове на хората, от откровенията им за главните истини в живота.

Ето какво ставаше в ума ми.

Нощем се учех да чета и да пиша — пишех постоянно и спях възможно най-малко. Запомнях песни и стихове. Изучавах стенописите в базиликата, нарисувани от Джото, които изобразяваха най-значимите събития в живота на Франциск, включително как е получил стигмата — раните по ръцете и краката. Излизах да говоря с поклонниците, да чуя техните думи.

Първата година, която си спомням като дата, е 1536-а. Често ходех до Флоренция, за да се грижа за бедните, да посещавам бордеите им и да им нося хляб. Флоренция още беше град на Медичите и вече бе преживяла най-големия си разцвет, но тогава не знаех това, а и то не личеше по нищо.

Напротив — Флоренция беше прекрасно оживено място. Там се продаваха хиляди печатни книги и навсякъде имаше скулптури от Микеланджело. Търговските гилдии бяха още силни, въпреки че търговията вече се пренасяше към Новия свят; градът приличаше на безкрайна процесия — също като голямата процесия за Тялото Господне. Постоянно се провеждаха най-различни представления.

Банката на Медичите тогава беше най-голямата в света. Флоренция бе пълна с грамотни мъже и жени, които умееха да мислят и разговарят. Това бе градът на Данте и на политическия гений Макиавели; град, който бе създал Фра Анджело и Джото, Леонардо да Винчи и Ботичели — град на велики писатели и художници, на принцове и светци. Самият той бе изграден от камък и бе изпълнен с палати, църкви, прекрасни площади, градини и мостове. Вероятно нямаше друг такъв по целия свят. Поне флорентинците мислеха така, аз също.

Скоро опознах всеки метър от Флоренция и научавах, по един или друг начин, новините от света.

А той определено беше на ръба на огромно бедствие! Хората постоянно говореха за сетните дни.

Английският крал Хенри VIII бе изоставил правата вяра. Рим тъкмо започваше да се възстановява от безчинствата на протестантите и католиците испанци. Всъщност папата и кардиналите се бяха укрили в замъка Сантанджело, което донесе на хората дълбоко разочарование и подкопа вярата им.

Черната чума постоянно се завръщаше — появяваше се на всеки десет години и взимаше своите жертви. На континента се водеха войни.

Най-лошите слухове обаче бяха за протестантите зад граница — за лудия Мартин Лутер, който бе обърнал целия немски народ срещу Църквата, както и за другите отвратителни ереси — баптисти и калвинисти, които всеки ден покваряваха хиляди християнски души. Говореше се, че папата е безсилен пред тях. Все се свикваха събори, но не се правеше нищо. Самата Църква беше в процес на реформиране и не можеше да даде отпор на еретиците Джон Калвин и Мартин Лутер. Половината свят изглеждаше залят от протестантите, които разрушиха цяла една култура, когато се отказаха от властта на папата.

Но нашият свят, в Асизи и Флоренция, както и в цяла Италия, изглеждаше разкошен, богат и отдаден на истинската вяра. Когато четеш Писанието, не можеш да не повярваш, че нашият Бог е вървял по Виа Апия. Италия изпълваше душата ми — с музиката си, градините, зелените поля — струваше ми се, че няма друго място на света, където бих искал да бъда. Повече от Флоренция обичах единствено Рим, вероятно само заради размерите му и заради разкошната базилика „Свети Петър“. Но тогава и Венеция беше разкошна. Аз се грижех за бедните навсякъде, за гладуващите, които винаги ме чакаха.

Открих, че за мен е лесно и естествено да съм истински бедняк — да не притежавам нищо, да търся подслон нощ за нощ, да се оставям на Светия Дух, когато нещо ме терзае или искам да намеря истината.

Познах радостта на първата си проповед — беше на един площад във Флоренция. С разперени ръце, въздържайки се от теологични диспути, ние говорехме само за личната си отдаденост на Бог.

„Трябва да бъдем като детето Исус — невинни, вярващи, добри.“

Разбира се, това бе най-съкровеното желание на Франциск — да бъдем сиромаси, които говорят от сърце и душа. Но нашият орден също бе разкъсван от теологични интерпретации. Какво точно е имал предвид свети Франциск? Каква трябва да е организацията ни? Кой е истински беден? Кой е истински чист?

Аз избягвах всякакви дискусии и заключения. Говорех за Франциск; живеех по неговия пример. Отдадох се изцяло на добри дела и се грижех за болните, и то с голям успех.

Това не бяха чудеса. Никой не хвърляше патериците и не крещеше, че е изцелен. Първоначално успехът ми се прояви в грижите за болните, във връщането на обзетите от треска отново към живота. Вероятно това ще ви се стори съвсем естествено, но започнах да чувствам в себе си сила; научих се да я увеличавам от най-дребните неща. Ако носех купа с вода за болния, той се чувстваше по-добре, отколкото ако някой друг му я беше донесъл.

През тези ранни години научих и още нещо — моите братя от ордена не спазваха обета за въздържание. Всъщност те си имаха любовници и дори ходеха в легалните публични домове във Флоренция, или пък си лягаха един с друг нощем. Аз самият постоянно забелязвах красивите момчета и момичета и изпитвах желание към тях, понякога се будех нощем от някой чувствен сън. Когато отидох в Италия, вече бях възмъжал — с тъмно окосмяване около гениталиите и под мишниците. Винаги съм бил като всички останали мъже, във всяко отношение.

Помнех думите на францисканеца от Донелайт: „Никога не докосвай плътта на жена“. Мислех си, че това е нещо много важно. Разбира се, вече знаех, че съешаването между мъж и жена води до зачеване на деца. Тогава разсъдих, че това предупреждение има една-единствена причина: да не стана баща на още едно чудовище като мен.

Но що за чудовище бях аз? Не знаех. Споменът за раждането и произхода ми бе мъчение за мен, немилост, която не можех да споделя с никого.

През тези първи години, докато се оформяше личността ми, започнах да усещам, че определени хора ме наблюдават — хора, които знаят кой съм и някой ден ще ме разобличат.

Често по улицата на Флоренция виждах холандци, които се разпознаваха лесно по дрехите и шапките. Те все ме гледаха. Веднъж един англичанин дойде в Асизи и остана много време, идваше всеки ден само за да ме чуе как проповядвам. Беше красива пролет, а аз разказвах житието на свети Франциск. Помня как студените очи на този мъж се взираха в мен, докато говорех.

Винаги се опълчвах на тези шпиони — гледах ги в очите, понякога дори се обръщах и тръгвах към тях. Те винаги бягаха, но все се връщаха.

Междувременно въпросът за целомъдрието ме тормозеше — чудех се мога ли да бъда с жена и дали ще се роди чудовище.

Но исках да сторя това, което бе редно в очите на Господ. Изглеждаше съвсем лесно да си намеря любовница или любовник. По-голямо бе предизвикателството да се откажа от насладите на плътта изцяло и да живея, без да получа отговор на мистерията. Избрах пътя на светеца.

Не позволявах у мен да се разгори пламъка на страстта.

Станах известен с целомъдрието си и с това, че никога не съм поглеждал жена. Лечителските ми умения се развиваха, въпреки че още не знаех дали са чудеса, или просто въпрос на грижа.

Но междувременно ме завладяваше друга страст. По онова време се смяташе, че пеенето може да събуди вярата в Христа, както и притчите от Евангелието. Започнах да пиша кантати с простички стихове, като използвах ритъма и пеех песните си на малки събирания. Предпочитах и да проповядвам чрез тях. Уморих се да повтарям прости истини, но никога не се уморих от пеенето.

Скоро хората вече знаеха, че появя ли се, ще пея — понякога просто рецитирах стих в лек речитатив. Играех и една игра, която никой така и не усети — опитвах се да разбера колко дни мога да издържа, без да говоря, само да пея, без обаче да досаждам на хората с това.

Десет години след пристигането ми в Италия бях ръкоположен. Щеше да стане и по-рано, ако бях поискал, но аз целенасочено изучавах светите наставления бавно и добросъвестно. Това бяха години на пътуване по друмищата, на срещи с хора и разпространяване на словото Божие. Самото време изглеждаше незначително. Всъщност нямах чувството, че трябва да бързам да изпълня предопределението си.

Когато ме ръкоположиха, вече нямах никакъв страх от болести. Пеех на онези, които бяха изгубили всяка надежда за облекчаване на болките. Влизах в стаи, където другите не смееха да стъпят.

Все пак не всичко беше идеално. От време на време си спомнях със сепване мига на раждането си. Събуждах се, сядах в леглото и мислех — о, не е възможно. После лягах пак в мрака и осъзнавах, че е възможно, защото нямах нито майка, нито баща, нито сестри или братя! Аз не бях такъв, за какъвто ме мислеха хората. Спомнях си кралицата, реката и планините като частици от кошмар.

Понякога ми се струваше, че след такива трескави моменти ще срещна онези, които ме следяха дори още по-ревностно отпреди. Разбира се, обвинявах се, че си въобразя вам, но колкото повече мислех за това, толкова по-странен ставаше животът ми.

После дойде време, когато издадох природата си по доста спонтанен и странен начин. Обичах мляко. Дяволът винаги ме изкушаваше с видения на женски гърди. Дори по време на постите имах нужда от мляко, не можех да издържа, това бе най-големият ми грях. Понякога грабех с шепи сирене и го ядях. Харесвах всяка мека храна, но жадувах за сирене и мляко.

Веднъж вървях из поле, пълно с крави. Беше по изгрев и наоколо нямаше никого. Или поне аз така си мислех. Коленичих до една крава и изцедих мляко от вимето й право в устата си.

Когато се наситих, легнах на тревата и се вгледах в небето. Чувствах се като животно заради стореното. Дойде един стар овчар, облечен в износена, но спретната дреха. Лицето му бе почерняло от работата на открито.

Той ми прошепна нещо, изпълнен със страх, и избяга. Аз хукнах след него, като повдигнах расото си, за да не се спъна.

— Какво ми каза? — попитах.

Той прошепна нещо с омраза, вероятно проклятие, и пак хукна да бяга.

Аз бях обзет от страх. Този мъж бе разбрал, че не съм човешко същество. И всъщност от този ден нататък в ума ми започна да се прокрадва недоверие към хората.

Видях селянина и в града. Той също ме видя. Мога да се закълна, че хората с него започнаха да си шушукат. Както и да е. Една сутрин излязох от килията си в манастира и намерих голяма стомна с прясно мляко. Направо се вкамених. За миг като че не знаех къде се намирам, кой съм и какво стана.

Знаех само, че това е приношение и че се е случвало и преди. В долината малките хора и един гигант сред тях отиват до границата на кръга и носят като приношение мляко. Главата ми се замая. За първи път от години видях отново каменния кръг, обръчите от хора, много обръчи, всеки по-широк от предишния, толкова много, че не можех да ги изброя.

Взех стомната и я изпих жадно, както винаги. После вдигнах поглед и видях в другия край на градината, в сенките на манастира, някакво движение — хора, които се разбягаха нанякъде. Мисля, че някои от монасите също видяха това. Не знаех какво да направя и не посмях да кажа никому. Реших да не обръщам внимание. Бях се обрекъл на свети Франциск и служех единствено на Бога.

Тази нощ един холандец ме следеше, а на сутринта се върнах в Асизи, за да говоря с монасите, да подновя обетите си и да пречистя душата си.

Следващите дни много хора дойдоха с молба да ги излекувам. Положих ръце върху тях и постигнах някои смайващи резултати. Нямаше съмнение, че сред селяните е тръгнала мълва за мен. Постоянно се появяваха стомни с мляко на най-странни места. Както си вървях по улицата, в края й намирах стомна с мляко на камъните.

И нещо друго започна да ме измъчва. Осъзнах, че всъщност никога не съм бил кръстен! Освен ако ужасената акушерка или някоя придворна дама не бяха свършили това. Но се съмнявах в това. Когато разсъждавах по въпроса, започнах да си спомням всички подробности от северната страна, където бях роден и откъдето бях прокуден, и осъзнавах, че ако не съм кръстен, значи не мога да бъда приет в лоното на ордена, което пък означаваше, че нямам право да давам причастие.

Всъщност нищо от това, което правех, не можеше да донесе плод. Изпаднах в тежка меланхолия. Не говорех с никого.

Тогава изведнъж реших, че сигурно съм си въобразил рождението си в Англия и нищо такова не се е случвало! Донелайт. Не бях чувал да се споменава за катедрала там, нито за монаси от нашия орден. Хенри VIII с години преследваше католиците, но след възкачването на добрата кралица Мери страната пак влезе в лоното на истинната Църква.

Ако фантазиите ми бяха истина, значи бях живял на света само от двайсет години. Освен ако не бях забравил изцяло детството си, ако го бях заровил така дълбоко в ума си, че не бях в състояние да си го припомня. Но това не ми изглеждаше възможно. Колкото повече мислех, толкова повече всичко около мен започваше да изглежда съмнително и мъките ми се увеличаваха.

Накрая реших, че трябва да позная жена, че трябва да разбера дали съм истински мъж. Копнеех за това. Винаги го бях искал! Знаех, че просто си търся извинение. И го намерих.

Реших, че в прегръдките на жена ще разбера дали плътта ми е достатъчно жива, че да имам безсмъртна душа! Засмях се на противоречието, но си беше така. Исках да съм човек и щях да извърша смъртен грях, за да разбера дали съм такъв.

Отидох във Флоренция, в един от многото бордеи, които знаех и където всъщност давахме последно причастие на блудниците на смъртен одър. Веднъж дори причестих един търговец, който бе имал нещастието да умре в прегръдките на проститутка. Често бях ходил там, облечен в расо на свещеник, това не беше нещо необичайно.

И така аз влязох, изгарящ от желание, и жените веднага дойдоха да ме поздравят: „Отче Ашлар!“. Винаги ми говореха, сякаш бях идиот или малко дете.

В миг се отвратих — излязох отново на площада и тръгнах по най-близкия мост. Той беше претъпкан с магазини и тълпата беше голяма. Тогава зърнах мъж, който ме наблюдаваше и по дрехите му разбрах, че е холандец. Тръгнах към него, но той изчезна в тълпата, като че се стопи във въздуха.

Много угнетен, накрая разперих ръце и запях. Бях по средата на моста, полудял от страх и мъка, неспособен да примиря спомените си с отдадеността ми на Христа, затова започнах да пея. Тогава това не беше нещо необичайно — улиците бяха изпълнени с всякакви чудесии. Някакъв полудял францисканец, който пее, не беше кой знае колко странно събитие.

Постепенно хората започнаха да се заслушват. Спряха работата си и около мен се събра малка тълпа. Аз се люлеех напред-назад, обгръщах се с ръце и пеех. Когато вдигнах поглед, унесен от мелодията, видях, че в мен се взира една красива жена — със зелени очи, като на свещеника от Донелайт, и с дълга руса коса.

И тогава се случи нещо невероятно. Жената свали воала си и си тръгна, а аз осъзнах, че лицето, което се бе взирало в мен, е извърнато към гърба на тялото. Беше невероятно!

Страстта ми беше непоносима, но сега сърцето ми се разтуптя от друго, по-нечестиво вълнение. И тя беше чудовище като мен.

Спрях да пея и разблъсках онези, които искаха да ми дадат подаяния. Казах им да ги отнесат в църквата на нуждаещите се. Тръгнах след жената, която ме чакаше в една странична уличка. Тя отново откри лицето си и после се отдалечи. Скоро се озовахме в малък проход. Аз се взирах в гърба й, когато тя отново вдигна воала и откри лицето си.

Накрая се завъртя — същински вихър от черни дрехи, коприна, сатен, кадифе и бижута, и почука силно по една врата. Вратата се отвори и аз понечих да зърна лицето на жената за последно, преди да изчезне в къщата. Тя обаче ме хвана за ръката и ме издърпа вътре.

Озовахме се в тясна градина, като във всички дворове във Флоренция — със стари лющещи се стени и ярки цветя, цъфтящи на шарената сянка. На една пейка под дърво седяха три жени, облечени с широки красиви рокли с богати ръкави. Имаха високи стегнати гърди, които веднага разпалиха страстта ми. Онази, която ме въведе вътре, също беше най-обикновена жена! Лицето й си беше от предната страна на тялото като на всички други. Явно се беше получила някаква илюзия заради воалите, които бе смъкнала от главата си. Някакъв фокус.

Тя ми призна това и всички се смяха толкова много, като че никога нямаше да спрат.

Замаях се. Изведнъж жените ме заобиколиха и заговориха:

— Отче, свали тези дрехи. Ела, остани с нас в градината.

Русата, която се казваше Лукреция, каза, че ме омагьосала със заклинание, за да тръгна след нея, но да не се страхувам — не били вещици, просто мъжете им отишли на лов и те правели каквото си поискат.

Мъжете им отишли на лов? Това ми прозвуча странно. Веднага съзрях истината. Тези жени бяха проститутки, които днес явно нямаха клиенти, а аз бях станал обект на желанието им.

— С гордост ще те направим мъж, невинно дете — каза най-старата, която обаче бе не по-малко красива. Преведоха ме през двора към една спалня. Свалиха ми сандалите и расото и се съблякоха чисто голи. Завикаха ликуващо и затанцуваха около мен като голи нимфи, като пееха някаква песен. За тях всичко това беше шега! Просто игра. Харесваше им да шокират един млад францисканец с вид на дете въпреки дългата си брада.

Но аз не бях шокиран. Отново ме споходи спомена за времето, когато целият свят правеше такива неща; когато съществуваха градини на насладата, в които всички лудуваха голи, играеха и пееха, танцуваха. Навсякъде около нас имаше цветя и изобилие от плодове. Но после ме обзе страх. Всичко изчезна. Спусна се мрак.

Междувременно и аз бях приел ролята на сатир за тези жени, които сметнаха това за много забавно. Не можах да устоя. Те легнаха в леглото с мен и започнаха да ме обсипват с целувки. Аз стиснах гърдите на най-близката и започнах да ги смуча така яростно, че тя завика от болка. Другите не спираха да ме целуват по раменете, по гърба, по члена, по гърдите.

За миг ми се стори, че отново съм в онази стая в Англия, в прегръдките на майка си, и пак изпитвам насладата от сученето. Бях опиянен от удоволствие и усетих кулминацията й в пениса си. Скоро вече обладавах жените една по една, като виках от екстаз. После започнах отново.

Беше се мръкнало. В небето имаше звезди. Ревът на града бе замрял.

Аз заспах.

Отново бях с майка си, само че сега тя не ме мразеше и не плачеше от ужас — а беше високо, крехко създание като мен, твърде високо за човешка жена. Галеше ме с пръсти, които бяха много дълги — също като моите. Нима никой не виждаше, че съм чудовище като тази жена? Нима хората можеха да бъдат заблудени така лесно?

Унесох се в сънища. Имаше мъгла, хората плачеха, ридаеха, мъже тичаха насам-натам. Настъпи същинска сеч. „Талтош!“, извика някой и после видях в съня си селянина от полето до Флоренция, чух го да шепне: „Талтош!“, и видях пред себе си стомна с мляко.

Събудих се от жажда, седнах в леглото и се вгледах в мрака около мен.

Жените лежаха неподвижно, с отворени очи. Това ме ужаси, също както когато ми се стори, че главата на русата жена е обърната към гърба. Посегнах да я разтърся, защото погледът й бе някак безизразен. Още щом я докоснах, осъзнах, че е мъртва. Лежеше сред локва кръв. Всъщност и четирите бяха мъртви — другите лежаха на пода, също потънали в кръв. Леглото бе прогизнало от кръв, човешка кръв.

Обезумял от страх, аз хукнах към двора и се свлякох до фонтана. Стоях на колене разтреперан и не можех да повярвам на очите си. Когато най-сетне станах и се върнах, видях, че е истина. Жените бяха мъртви! Полагах ръце върху тях, но не успях да ги събудя! Не можех да изцеря мъртвец!

Взех расото и сандалите си и се облякох тичешком.

Защо бяха умрели тези жени? Спомних си думите на францисканеца: „Никога не докосвай плътта на жена“. Вече беше много тъмно, но някак успях да се върна в манастира и се затворих в килията си. На сутринта новината за смъртта на жените обиколи цяла Флоренция. Говореше се за нова, непозната болест.

Аз сторих каквото правех винаги, когато имах проблем. Отидох си у дома, в Асизи, като извървях целия път пеша. Вече идваше зима, мека, но все пак зима и пътят не беше лек. Това нямаше значение. Знаех, че ме следят — от време на време зървах мъж на кон в далечината зад мен. Бях отчаян. Още щом стигнах в манастира, започнах да се моля на свети Франциск да ми помогне. Молех се и на Пресветата Дева да ми прости прегрешението с тези жени. Лежах на пода в църквата с опънати напред ръце, молех се за прошка и разбиране и ридаех. Не исках да мисля, че моят грях е убил жените.

Представих си детето Исус и сам се превърнах в малко безпомощно бебе. Започнах да се моля: „Исусе, прости ми, Пресвета Дево, прости ми. Какво мога да сторя!“.

Отидох да се изповядам при един от по-старите свещеници в манастира. Беше италианец, но току-що се бе върнал от Англия, където в онези дни избиваха протестантите. Ние възстановявахме манастирите си там, изпращахме свещеници да служат на католиците, които не се бяха отвърнали от вярата си по време на гоненията.

Избрах този свещеник, защото исках да изповядам всичко — раждането си, спомените си, странните думи, които бях чул! Но когато коленичих в изповедалнята, всичко ми се стори бълнуване на безумец! Наистина бях готов да повярвам, че съм просто човек и съм имал нормално детство, което обаче по някаква причина не мога да си спомня.

Признах само, че съм бил с жените и съм ги убил, без да зная как.

Изповедникът ми започна да се смее тихо и окуражително. Не аз бях убил жените. Напротив, Господ ме е предпазил от болестта, която ги е убила. Това било знак за висшето ми предназначение. Много свещеници съгрешавали и лягали с курви. Важното било да надделееш над греха и вината и да продължиш да служиш на Бог.

— Не бъди толкова горделив, Ашлар. Защото накрая ще се поддадеш като всички останали. Остави това зад гърба си. Вече знаеш, че това удоволствие е нищо. Господ те е запазил от болестта за Себе си.

Каза и че вероятно ще дойде време да ида в Англия, която щяла да се нуждае от нас, както преди.

— Кралица Мери умира — каза той. — Ако короната отиде у Елизабет, дъщерята на вещицата, отново ще започнат ужасните гонения на католици.

Напуснах изповедалнята, казах си молитвата и излязох в полето, където духаше студеният зимен вятър.

Бях нещастен. Не се чувствах пречистен. Вървях със залитане и се взирах в нищото. Аз бях убил тези жени, знаех го със сигурност. Бях ги помислил за вещици, но те не бяха такива! Илюзията за лицето на гърба беше просто някакъв фокус! И в резултат на всичко това те бяха мъртви!

О, но каква бе по-голямата картина, каква беше истината? Имаше само един начин да разбера! Да ида в Англия като мисионер, да се боря с протестантите еретици там и да потърся долината на Донелайт. Ако откриех замъка, щях да открия и катедралата, и прозореца с лика на свети Ашлар. Тогава щях да разбера дали съм си въобразил всичко. Трябваше да намеря и хората от клана. Трябваше да открия значението на думите, които бях чул от тях — че съм Ашлар, който се връща отново.

Вървях сам през полето, треперех от студ и си мислех, че дори красивата Италия е неприветлива по това време на годината. Дали този студ не идваше да ми припомни за страната, в която се бях родил? Това беше много печален, ужасен момент за мен. Не исках да напускам Италия. Отново си спомних думите на свещеника в Донелайт: „Ти имаш избор“.

Не можех ли тогава да остана тук в служба на Господ и свети Франциск?

Можех ли да забравя миналото? Никога вече нямаше да докосна жена, никога. Нямаше да има повече смърт. А колкото до свети Ашлар, какъв светец е той, щом няма празник в църковния календар? Да, да остана тук! Да остана в слънчева Италия, в мястото, което се бе превърнало в мой дом.

Някакъв мъж ме следеше. Забелязах го, още когато напуснах града и сега той се приближаваше все повече. Беше облечен в черни дрехи и яздеше черен кон.

— Да ви предложа ли коня си, отче? — попита ме той. Имаше акцент на холандски търговец. Бях срещал много от тях във Флоренция и Рим, навсякъде, където бях ходил. Вдигнах глава и видях червеникавозлатната му коса и сините му очи. Да, германски тип. Холандец. За мен те бяха еднакви. Човек от свят, където живееха еретици.

— Знаете, че не може — отвърнах. — Аз съм францисканец, не бих се качил на кон. Защо ме следите? Видях ви във Флоренция, както и много пъти преди това.

— Трябва да говоря с вас — каза той. — Трябва да дойдете с мен. Другите и понятие си нямат за вашата истинска природа. Вие обаче знаете.

Бях ужасен от тези думи. Почувствах как мечът, от който се страхувах, най-сетне надвисна над главата ми. Останах без дъх. Превих се на две, сякаш ме бяха ударили, и продължих със залитане през полето. Легнах на меката трева и закрих очи заради слънцето.

Той слезе от коня и тръгна след мен, като го водеше за юздите. Нарочно застана така, че засенчи слънцето, за да мога да махна ръка от очите си. Беше доста як, като повечето северняци, и имаше типичните за тях гъсти вежди и бледи страни.

— Знам кой си ти, Ашлар — каза ми той на италиански с холандския си акцент. После заговори на латински: — Знам, че си роден в планините на Шотландия. Знам, че си от клана Донелайт. Чух вестта за твоето раждане скоро след него. Има хора, които веднага го усетиха и разпространиха вестта и по други земи. Трябваха ми години да те открия тук. Наблюдавах те. Познах те по ръста, по дългите пръсти, по вълшебното ти пеене и по жаждата ти за мляко. Видях те да приемаш мляко от селяните. Знаеш ли обаче какво биха ти направили те, ако можеха? Съществата от твоя вид обичат мляко и сирене и в затънтените кътчета на света селяните не са забравили това, оставят дарове за вас на масата през нощта или пък пред вратата.

— Какъв съм аз според теб, демон? Или пък горски дух? Не, не съм нищо такова.

Главата ме болеше, чудех се кое е реално. Красивата трева около мен или пък синьото небе отгоре? Или онези отвратителни призрачни видения и думите на мъжа?

— Преди няколко дни във Флоренция ти причини смъртта на четири жени — каза той. — Това бе последното доказателство.

— Господи, значи е истина. — Аз се разплаках. — Но как съм ги убил? Защо умряха? Направих само това, което правят всички мъже.

— Ти ще убиеш всяка жена, до която се докоснеш! Не ти ли казаха това в долината, преди да заминеш? Какви глупаци са били! Ние те наблюдавахме от години и те очаквахме. Трябваше да ни повикат. Знаят кои сме и че сме готови да платим в злато за теб, но те са упорити глупаци.

Бях ужасен.

— Говориш за мен, сякаш съм някакъв крепостен. Аз съм син на баща си, макар и незаконороден.

Той като че се притесни и започна да кърши ръце, умоляваше ме да го разбера:

— Всички наши пратеници ги увещаваха, обясняваха им, но те са суеверни и слепи.

— Какви пратеници? Чии пратеници? На Дявола? — Отново се втренчих в него — черен мъж на черен кон. — Кой е сляп? Господи боже, дай ми сили да разбера това, да победя изкусните лъжи на Лукавия. Спрете да говорите с недомлъвки, или ще ви убия! Кажете ми защо съм убил онези жени, или, да ми прости Бог, ще прекърша врата ви със собствените си ръце.

Станах, изгарях от гняв и едва се сдържах да не го стисна за гърлото. Яростта ми се разпалваше у мен, както всички останали страсти — внезапно и бурно. Той се изплаши, щом тръгнах към него. Бях много по-висок и когато протегнах ръце, мъжът отстъпи назад.

— Ашлар, чуй ме, това не са лъжите на Лукавия. Това е самата истина. Никоя обикновена жена не може да ти роди дете — само вещица или непорасналите чудовища, мелезите от твоя вид. Или чистокръвна жена като теб.

Тези думи ме объркаха. Жена като мен! В ума ми веднага изникна висока красавица с бледа кожа, бързонога, с дълги пръсти като моите. Не си ли бях представил такава жена, когато лежах с курвите? Изведнъж почувствах силна омая, като от аромат или мелодия. Спомних си майка си — тя не беше като мен. Тя бе вдигнала ръка да покаже знака на вещицата.

— Ти не осъзнаваш опасността — каза той, — ако невежите селяни в тази или друга страна те открият. Защо според теб шотландците те изпратиха така бързо надалеч?

— Плашиш ме, искам да млъкнеш. Аз живея живот, изпълнен с обич и покой, в служба на хората. Те ме изпратиха тук, за да стана свещеник. — След тези думи се успокоих, вярвах в тях безпрекословно. Вдигнах очи към небето — красотата му ми се стори съвършеното доказателство за Божията милост.

— Изпратиха те тук, за да не те убият селяните, които са убивали всички издънки от твоя вид. Още щом те видят, щом те подушат, ще се превърнат отново в свирепи езичници.

— Моя вид? Какъв вид? — Не исках да слушам повече, стиснах юмруци, но не можех да му посегна. Цели двайсет години, откакто се помнех, не бях удрял никого. Не можех да нараня човек. Заплаках и хукнах да бягам.

— Трябва да дойдеш с мен — извика той и се опита да ме догони. — Мога да осигуря всичко нужно за пътуването. Ти и без това нямаш лични вещи, нито багаж. Сигурно носиш молитвеника си. Не ти трябва друго. Ела. Ще идем в Амстердам и там, на сигурно място, ще ти разкажа цялата истина.

— Няма да дойда! — изкрещях аз. — Амстердам! Крепост на еретици! Това е просто друго име на ада. — Извърнах се. — Какво искаш да кажеш, че не съм обикновен смъртен?

Наведох се към него и той отново се изплаши, но все пак остана на мястото си.

— Ти имаш тяло, подобно на човешкото, което може да заблуди останалите — каза мъжът. — Но какво да кажем за душата ти. Най-древните легенди говорят, че съществата от твоя вид нямат души, затова за тях няма спасение и ще витаят в мрака завинаги, невидими, между небето и земята, защото небесата са затворени за вас и единствената ви надежда е да се върнете отново на земята в плът.

Бях поразен не само заради това, което чувах за себе си и че някой вярва подобно нещо за мен, а че изобщо може да съществуват подобни същества! Същества без души, които остават да витаят в мрака, а небесата са затворени за тях! Отново заплаках.

Избърсах очите си и погледнах мъжа, който бе изрекъл подобни скверни думи. Те ме изгаряха отвътре и пръскаха искри като влажно дърво, хвърлено в огъня. Колкото повече го гледах, толкова повече се убеждавах, че трябва да е зъл, че е пратеник на Дявола, че е част от мрачните му легиони, които искат да отнесат душата ми в ада.

— Значи аз нямам душа, така ли? Значи аз нямам душа и не мога да се надявам на спасение? Как смееш да говориш подобни неща! Как смееш да твърдиш, че нямам душа!

В яда си наистина го ударих и го повалих на земята. Бях изумен от силата си и веднага се разкаях за този си грях, както и за предишните.

Мъжът продължи да ме следва, но не смееше да се приближи. Като че беше доста притеснен, когато влязох в манастира, но се обърна и си тръгна, така че аз се зачудих дали всъщност не се е изплашил от кръста, църквата и светата земя.

През нощта взех решение какво да сторя. Слязох в криптата под църквата и легнах на плочите пред гробницата на Франциск. Започнах да се моля:

— Франциск, нима наистина нямам душа? Напътствай ме, отче. Помогни ми. Майко, Богородице, аз съм твое дете. Аз съм угнетен и самотен.

Заспах и сънувах ангели, видях лика на Девата и се превърнах в отрочето в прегръдките й. Притисках се до гърдите й и отново бях едно с Христа. Така Франциск ми посочи пътя — да не бъда едно с разпнатия Христос, да оставя това на другите, а да бъда едно с невинното бебе. Трябваше да се върна в Шотландия, там, където бе започнало всичко.

Не се осмелих да напусна Асизи толкова скоро преди Коледа — исках да бъда тук за голямата процесия и да помогна да направим яслите с овчарите и Светото семейство, но знаех, че още щом получа разрешение, трябва да потегля на път.

Да тръгна на север и да намеря Донелайт. Да видя с очите си какво има там. Отидох да говоря с игумена на манастира — мъдър и добър човек, който цял живот бе служил на мястото, където се бе родил Франциск. Той ме изслуша спокойно и каза:

— Ашлар, ако идеш там, ще срещнеш мъченическа смърт. До Италия достигна вест, че дъщерята на вещицата Болейн е коронована за кралица на Англия. Знай, че Елизабет ще започне отново изгарянето на католици.

Вещицата Болейн. Спомних си какво знаех за нея — любовницата на крал Хенри, която го бе омагьосала и обърнала срещу Църквата. Да, Елизабет беше нейна дъщеря. А добрата кралица Мери, която се бе опитала да върне онези земи към вярата, вече беше мъртва.

— Не мога да позволя това да ме спре, отче — отвърнах аз. — Не мога. — После не се сдържах и му разказах цялата история.

Крачех напред-назад из килията и не спирах да говоря. Предадох му какво ми бяха казали и едва се възпрях да не превърна думите в песен. Разказах му и за странния мъж от Холандия. Казах му за стария господар на замъка, за баща ми, за свети Ашлар и образа му на прозореца, за свещеника, който ми бе казал: „Ти си свети Ашлар, който пак се завръща. Ти можеш да бъдеш светец“. Мислех си, че той ще избухне в смях, като изповедника, с когото бях споделил за смъртта на жените.

Но игуменът бе като ударен от мълния. Мълча много дълго, а после позвъни на помощника си да дойде и му каза:

— Кажи на шотландеца, че може да влезе.

— Какъв шотландец? — веднага попитах. — Кой е той?

— Дойде от Шотландия, за да те отведе. Досега се опитвахме да го държим настрани. Не му повярвахме! Но ти потвърди думите му. Той е твой брат, идва от името на баща ти. Вече знам, че това, което каза, е самата истина.

Тази новина ме свари напълно неподготвен. Осъзнах, че всъщност съм копнял някак да бъда опроверган, да ми каже, че това са просто фантазии, прошепнати от Дявола, че трябва да прогоня тези мисли от ума си.

— Доведете сина на графа — каза игуменът отново и отпрати объркания си помощник.

Чувствах се като животно, обградено от ловци. Започнах да се озъртам към прозореца с мисълта за бягство. Бях ужасен, че в стаята може да влезе холандецът. Не, рекох си, не може да се случи такова нещо, та нали се изповядах, Божията милост ме закриля. Господ няма да позволи на Дявола да ме отведе в ада. Затворих очи и се опитах да усетя собствената си душа. Как смееха да казват, че нямам душа? И тогава в стаята влезе висок червенокос мъж. Лесно се познаваше, че е шотландец по грубото тамошно облекло. Носеше карирана пола, наметало от нещавена кожа и неугледни кожени ботуши. Изглеждаше като дивак от гората в сравнение с цивилизованите господа в Италия, които носеха дълги чорапи и ризи от коприна. Косата му беше червеникавокафява, а очите — тъмни. Още щом го погледнах, ми се стори познат.

И тогава си спомних — мъжете, които стояха до огнището. Горящият бъдник. Господарят на Донелайт казва: „Изгорете го!“, и тези мъже понечват да изпълнят заповедта му. Да, този мъж беше от клана, въпреки че го помнех доста по-млад от сега.

— Ашлар! — прошепна той. — Ашлар, дойдохме да те отведем. Имаме нужда от теб. Сега баща ни е господар на замъка и ме изпрати да те заведа у дома.

После коленичи и ми целуна ръка.

— Недей — рекох му тихо. — Аз съм само инструмент в ръцете на Бог. Моля те, прегърни ме, като човек човека, ако желаеш, и ми кажи какво искаш.

— Аз съм твой брат — каза той и ме прегърна. — Ашлар, нашата катедрала още е непокътната. Долината още я има, по милостта на Бог. Но това няма да продължи дълго. Еретиците заплашват да ни нападнат преди Коледа, ще унищожат нашите ритуали; наричат ни безверници, вещици и лъжци, а всъщност те са такива. Ти трябва да ни помогнеш да се преборим за истинната вяра. Англичани и шотландци са потънали в кръв. — Вгледах се в лицето му, после в развълнуваното изражение на игумена, нашия старши отец. Погледнах и помощника, който бе така смаян, като че наистина виждаше светец.

Да, еретиците наистина ни хулеха с думи, които подхождаха само на тях.

Сетих се за холандеца, който сигурно чакаше и наблюдаваше. Това можеше да е скроено от него, но аз знаех, че човекът пред мен наистина е син на баща ми! Виждах приликата. Всичко останало също беше истина.

— Ела с мен — каза брат ми. — Татко ни чака. Ти си отговорът на молитвите ни. Ти си светецът, пратен от Господ да ни поведе. Не можем да чакаме повече. Трябва да тръгваме.

И тогава умът ми погоди странен номер, сякаш ми каза: „Част от това е истина, но друга част не е. Но ако можеш да понесеш ужаса, ще понесеш и илюзията“. Правдивостта на едно зависеше от друго. Да, наистина се бях родил така. Знаех, че и майка ми е вещица, дори подозирах коя може да е. И от това следваше, че съм светецът и моят час е настъпил.

С две думи, добре осъзнавах, че си имам работа с някаква смесица от измислица и истина — части от легенда и объркващи факти. В отчаянието си и ужасен от онова, което не можех да отрека, аз приех всичко заедно, като една горчива чаша. С други думи, повярвах на всичко. Вече никой не можеше да ме спре да се върна у дома.

— Ще дойда с теб, братко — казах и се потопих в усещането за мисията си, преди умът ми да роди други противоречия. Оставих се да бъда съблазнен от нея.

Цяла нощ се молих на Бог да ме дари със смелост. Ако в Англия наистина имаше гонения, трябваше да мога да умра за истинската вяра. Така смъртта ми щеше да има смисъл, в това не се съмнявах. Призори вече бях напълно убеден, че ще се превърна в мъченик за вярата, но преди пламъците на кладата ме очакваха още премеждия и вълнения.

Рано сутринта отидох при игумена на манастира и го помолих да направи две неща, за да ми вдъхне сили. Първо, да ме заведе в църквата, в баптистерия, и да ме кръсти с името Ашлар в очите на Бог Отец, Син и Дух Светии. После да положи ръце върху мен и да ме ръкоположи сякаш за първи път. Да ми даде сили така, както свещеникът, покръстил него, му е вдъхнал сили, и както онзи преди това, чак до Христа, който е положил ръце върху Петър и е казал: „Ти ще бъдеш камъкът, върху който ще съградя Църквата си“.

— Добре, синко — отвърна игуменът. — Моят скъп Ашлар. Ела, щом искаш това да бъде свършено, за да получиш сили в името на свети Франциск. Всички тези години не си поискал нищо. Ела, ще изпълним желанието ти.

А тогава, казах си, наистина ще съм дете на Христа, покръстено с вода и Дух Светии, ще бъда и свещеник, помазан с Божията милост.

— Свети Франциск, помагай ми! — прошепнах.

Беше решено да пътуваме предимно през католическа Франция и после по вода до Англия. Наложи се да се откажа от обета да не се качвам на кон. Обстоятелствата го налагаха.

И така започна моето дълго пътуване. Бяхме петима — всички планински шотландци. Бързахме колкото можехме, понякога дори преспивахме в гората. Всички, освен мен, бяха тежковъоръжени.

В Париж отново видях холандеца! Бяхме сред тълпата пред „Нотр Дам“ в неделя сутрин и отивахме на служба заедно с хиляди други миряни. Той се приближи до мен и каза:

— Ашлар, не се връщай в долината. Това ще е голяма грешка.

— Махни се от мен! — извиках аз.

Но нещо в лицето му ме озадачи — някаква хладина, отвращение, дори присмех. Сякаш действах предсказуемо и необуздано и той го беше очаквал, затова бе тръгнал след мен. Брат ми и другите мъже веднага се наежиха и бяха готови да забият ножовете си в него.

— Ела с мен в Амстердам — настоя той. — Ела и чуй историята ми. Ако се върнеш в долината, ще умреш! В Англия сега избиват свещениците, а ти си точно такъв. В долината обаче ще си само животно, което ще бъде принесено в жертва от хората! Не ставай глупак, не ги слушай.

Аз се приближих до него и казах:

— Добре, кажи ми всичко тук, в Париж. Ще седнем някъде и ще ми разкажеш своята история.

Преди да довърша обаче, брат ми дръпна холандеца и така го удари, че той полетя назад в тълпата, а хората наоколо се разкрещяха уплашено.

— Вече те предупредихме — каза му той. — Стой далече от нас, стой далеч от долината. — А после го заплю в лицето.

Холандецът се втренчи в мен и като че видях омраза в очите му; чиста омраза, или може би просто наранена гордост.

Брат ми и хората му ме задърпаха към църквата.

Жертвено животно! Сееш смърт сред човешките жени…

Душевният ми покой бе нарушен. Радостта от пътуването изчезна. Дори бях сигурен, че има хора в катедралата, които бяха видели тази малка драма и бяха разбрали всичко — взираха се в мен с лукавство, сякаш се забавляваха. Аз отидох да получа причастието си.

— Господи, облей ме с благодат, виж душата ми — чиста и невинна.

Сред тълпите в Париж имаше доста странни личности. Може и да съм си въобразил, но в мен се втренчваха циганите, сакатите и уродливите. Затворих очи и запях без думи в ума си.

На следващата нощ си облякохме други, по-прости дрехи, и отплувахме за Англия.

Над морето се бе спуснала плътна мъгла и беше много студено. Отново се връщах в земята на зимата, земята на ниско надвисналото небе, на смътната слънчева светлина, на вечния студ и мистериите, земята на тайните и ужасяващите истини.

Слязохме на брега след четири нощи — в Шотландия. Направихме го много потайно, защото хората на кралицата наистина преследваха католическите свещеници и ги изгаряха на клада. Продължихме към вътрешността, към планините. Зимата се спусна над мен като паяжина, която ме бе чакала. Сякаш самите скалисти възвишения ми нашепваха: „О, ето те и теб. Ти имаше своя шанс, но вече всичко е загубено“. Все мислех за човека от Амстердам, но имах една-единствена цел. Исках да ида в Донелайт и да науча цялата истина от баща си. Не исках легенди или суеверия, а да разбера каква бе причината за страха, който бях видял у майка си и всички останали. Истината за всичко.