Вещиците: Лашър

Единайсет

Бележката вече го чакаше, когато си купи билет за Ню Орлиънс. Обади се в Лондон веднага.

— Юри, Антон иска да говори с теб — каза непознат глас. — Иска да останеш в Ню Йорк, докато Ерих Столов дойде там. Той ще се срещне с теб утре следобед.

— И защо? — попита Юри. Коя беше тази жена? Не беше чувал гласа й и все пак му говореше, все едно го познава.

— Антон мисли, че ще се почувстваш по-добре, ако поговориш със Столов.

— По-добре? В какъв смисъл?

Що се отнасяше до него, той нямаше какво да каже на Столов, както и на Антон Маркус. Не разбираше изобщо подобно решение.

— Резервирали сме ти стая, Юри — каза жената. — В „Сейнт Риджис“. Ерих ще ти се обади утре следобед. Да изпратим ли кола да те вземе, или ще хванеш такси?

Юри се замисли. След по-малко от двайсет минути щяха да извикат пътниците за неговия самолет. Той погледна билета си. Не знаеше нито какво чувства, нито какво мисли. Очите му пробягаха по дългата опашка от пътници. Багаж, деца, униформени служители. Вестници в матови пластмасови кутии. Можеше да е всяко летище по света. Не можеше да се определи дали е във Вашингтон, или в Рим. Нямаше врабчета. Значи не беше Кайро. Но можеше да е Франкфурт или Лос Анджелис.

Покрай него минаваха индийци, араби, японци и безкраен поток от неопределими хора, които можеха да са канадци, американци, англичани, австралийци, германци, французи — как да разбере човек?

— Там ли си, Юри? Моля те, иди в хотела. Ерих иска да говори с теб, иска да те въведе в разследването лично. Антон е много притеснен.

О, ето какво било — този помирителен тон, нравеха се, че той всъщност не е проявил неподчинение, не си е тръгнал от къщата. Странна интимност и любезност от страна на някой, когото не познаваше.

— Самият Антон много искаше да говори с теб — каза жената. — Много ще се ядоса, като разбере, че си се обадил, докато го няма. Нека му кажа, че ще идеш в хотела. Можем да уредим кола. Не е проблем.

Сякаш не го знаеше. Та нали самият той се бе качвал в хиляди самолети, в хиляди коли и бе отсядал в хиляди хотели, всички уредени от ордена? Сякаш не бе самоотлъчил се?

Не, тук имаше нещо нередно. Те никога не се държаха грубо, никога, но пък и никога не му говореха по този начин. И то на него, познаваше ги твърде добре. Може би това бе специален тон, запазен само за лудите, напуснали метрополията без разрешение, за хората, които просто бяха приключили с годините на подчинение, отдаденост и подкрепа.

Очите му се спряха на една жена, която стоеше до стената. Беше с гуменки, джинси и вълнено яке. Незабележима, ако не се броеше тъмната й коса, която бе сресана назад и доста красива. Имаше малки очи. Пушеше цигара и държеше ръцете си в джобовете, така че цигарата висеше от устата й. Гледаше го.

Гледаше право в него. И той разбра. Разбра го само частично, но това му беше достатъчно. Сведе очи, измърмори, че ще си помисли и да, вероятно ще иде в хотела, ще се обади оттам.

— О, толкова се радвам да го чуя — отвърна подкупващо гласът. — Антон също ще се радва.

— Сигурен съм. — Юри затвори слушалката, взе чантата си и тръгна към тълпата. Не забелязваше номерата на различните терминали, имената на павилионите за закуски, книжарниците, магазините за подаръци. Вървеше ли, вървеше. По едно време се обърна наляво и продължи да крачи към огромната врата в края на това крило, после се обърна и тръгна много бързо по пътя, по който бе дошъл.

Почти налетя на жената, беше много близо зад него. Изпречи се право пред лицето й и тя се стресна и отстъпи назад. За малко да падне. Лицето й се изчерви. Озърна се към него, после тръгна по някакъв малък коридор и влезе в едно сервизно помещение. Той чакаше, но тя не се появи. Не искаше да я вижда отново, нито да се приближава до нея. Юри усети как космите по темето му се изправят.

Инстинктът му подсказваше да върне билета, да хване друг самолет и да продължи на юг по различен, не така очевиден маршрут. Щеше да иде до Нешвил, после до Атланта, а оттам до Ню Орлиънс. Дълго пътуване, но така щяха да го открият по-трудно.

Спря до телефона само колкото да издиктува телеграма до самия себе си в хотел „Сейнт Реждис“ и поръча да му бъде предадена, когато се появи там, което, разбира се, нямаше да направи.

Никак не му беше забавно. В различни страни го бяха следили полицаи и дори веднъж един гневен и отмъстителен млад мъж. Няколко пъти се бе замесвал в кръчмарски свади, когато работата го принуждаваше да се рови из беден квартал или пристанище. Веднъж дори го арестуваха в Париж, но всичко се размина.

С това можеше да се справи.

Но какво се случваше сега?

Завладя го странно чувство — смесица от недоверие и гняв, чувството, че е предаден и изгубен. Трябваше да говори с Аарън, но нямаше време да му се обажда. Освен това защо да го натоварва и с това? Искаше да иде при него, да му помогне, а не да го обърква с някаква откачена история — че са го следили на летището и е говорил по телефона с жена със странен глас в Лондон, който никога не е чувал.

За секунда се изкуши да направи скандал, да поиска да говори с Антон, да попита какво става и коя е жената, с която бе разговарял.

После реши, че няма кураж за това, пък и не вярваше, че ще проработи.

Това бе ужасното. Не вярваше, че ще има смисъл. Нещо се бе случило. Нещо се бе променило.

Хората вече се качваха на самолета. Юри се огледа, но не видя жената. Това обаче не означаваше нищо. Тръгна към изхода за самолета.

В Нешвил откри факс и написа дълго писмо директно на Старшите, което изпрати на номера в Амстердам. Обясняваше какво се бе случило.

Прочете го отново. Да, напълно в негов стил, много мелодраматично. Този маниер винаги бе предизвиквал у тях лек присмех. Изведнъж се почувства ужасно.

Даде писмото на чиновника заедно с една двайсетачка.

— Изпратете го след три часа, не по-рано — заръча той и човекът обеща. По това време Юри вече щеше да е напуснал Атланта.

Видя жената отново, съвсем същата, с вълненото яке и цигарата в устата. Стоеше до рецепцията и се взираше хладно в него, докато той се качваше на самолета за Атланта.