Вещиците: Лашър

Двайсет

Историята на Жулиен, продължение

Нека мина бързо на въпроса. Видях бруления от ветровете призрачен пейзаж на Донелайт чак през 1888 година. Моите „спомени“ продължиха в същия дух, въпреки че с тях се примесваха все по-объркващи подробности.

По това време Мери Бет вече бе станала могъща вещица, много по-схватлива, хитра и философски настроена от Катерин, Маргьорит и дори от Мари Клодет, доколкото можех да преценя. Но Мери Бет принадлежеше на друга епоха — на епохата след войната, след кринолините, ако мога така да се изразя.

Тя бе мой съмишленик в три насоки: в грижите за семейството, в търсенето на удоволствия и в правенето на пари. Стана моя довереница и единственият ми приятел.

През тези години имах много любовници — мъже и жени. Бях женен. Скъпата ми съпруга, Сузет, която много обичах по мой егоистичен начин, ме дари с четири деца. Иска ми се да ти разкажа историята за всичко това, защото ми се струва, че онова, което върши човек, е част от моралната тъкан на неговото същество. А това важи с най-голяма сила за мен.

Само че няма време. Нека само обясня, че колкото и близък да бях с жена си, любовниците и децата си, единствено Мери Бет бе приятелят, с когото споделях наученото за Лашър — с всичките му тегоби и опасности.

През този период Ню Орлиънс беше място на поквара, пълно с проститутки, игрални домове — сцена, на която можеше да бъде видян спектакълът на живота с цялата му долнопробност и жестокост. Аз обожавах това, не се страхувах от нищо и преследвах страстите си. Мери Бет, облечена като момче, ме съпровождаше навсякъде. Синовете си опитах донякъде да защитя — изпратих ги в училища на Изток, за да ги подготвя за бъдещото благоденствие. Мери Бет обаче захраних с много по-силна храна.

Тя беше най-интелигентното човешко същество, което съм познавал. Нищо в бизнеса, политиката или в която и да е област, не можеше да й се опре. Беше хладнокръвна, непреклонна, логична, но най-вече невъобразимо умна. Виждаше общата схема на нещата.

И рано разбра, че демонът не може много.

Нека ти дам пример. В началото на осемдесетте на деветнайсети век в Ню Орлиънс имаше музикант на име Слепия Хенри. Той беше гений-идиот. Можеше да изсвири всичко на пианото — Моцарт, Бетовен, Готшалк, но иначе си беше наистина пълен идиот.

Веднъж с Мери Бет бяхме на негов концерт и тя написа на програмата си, под носа на демона, който бе напълно погълнат от музиката: „Слепият Хенри и Лашър — същата форма на интелект“.

И беше напълно права. Но този въпрос е твърде мистериозен, за да можем сега да го развием в дълбочина. Днес ти знаеш много повече за лудите гении, за децата аутисти и прочие. Но по свой начин тя се опитваше да ми каже, че Лашър не може да постави нищо научено или възприето в някакъв реален контекст. Ние, живите, имаме контекст, защото знаем какво чувстваме. Това мъртво същество нямаше.

Тъй като разбра това на много ранна възраст, Мери Бет не митологизира призрака. Когато й казах, че той е отмъстителен дух, тя сви рамене и просто се замисли върху това.

Но — и тук е ключът — тя не презираше Лашър като мен.

Напротив, обичаше го и той имаше с нея близка емоционална връзка, която пораждаше в Мери Бет съчувствие към него, каквото аз никога не бях изпитвал.

Щом видях това, щом я видях да кима на моите иронични забележки и внимателно завоалирани предупреждения, щом разбрах, че ме разбира перфектно и все пак го обича, аз разбрах защо той винаги предпочита жените пред мъжете. Защото играеше точно на онази женска струна, която у мъжете не е така силна. Жените са много по-склонни да се влюбят, да изпитат съчувствие, да бъдат очаровани, което всъщност им носи еротично удоволствие.

Разбира се, според мен това беше слабост. Слабост. Когато й го казах, тя се засмя: „Звучи като едновремешните обвинения на инквизиторите към вещиците, че жените са по-податливи към лукавствата на Дявола, защото са по-глупави. Засрами се, Жулиен. Може би просто съм по-способна да обичам от теб“.

Цял живот спорихме за това. Цял живот.

Веднъж, в един разгорещен разговор, предположих, че повечето жени са морално дефектни и могат да бъдат принудени да направят всичко. Тя тихо отбеляза, че изпитва дълбоко морално задължение към Лашър, което аз, прагматичният дипломат, не изпитвам. Аз съм бил морално дефектният, рече тя. И вероятно беше права.

Както и да е, аз чувствах погнуса от това същество. А тя — не.

— Когато някой ден си идеш — рече ми, — ще останем само аз и той. Той ще бъде моят любим, моята утеха, моят свидетел. Всъщност не ми пука особено какво точно представлява или откъде идва. Не ми пука какво съм аз или откъде идвам. Идеята, че мога да мисля за себе си в подобни категории, е просто илюзия.

Тогава беше на петнайсет, висока, чернокоса, със силно телосложение. Беше красива, но по начин, който някои мъже не биха намерили за привлекателен. Държеше се спокойно и бе много убедителна. Всички й се възхищаваха и онези, които не се страхуваха от непоколебимия й поглед и мъжка поза, често биваха поразени от нея.

Аз също бях впечатлен, разбира се. Още повече, че когато й го казвах, тя се усмихваше и правеше един номер, който никога не ми омръзваше — разплиташе дебелата си плитка и черната й коса се пръсваше по раменете й на малки вълнички. После тя я разтърсваше със смях и така, с един жест, се превръщаше от мой интелектуален компаньон в съблазнителна жена.

Но трябва да знаеш, Майкъл — аз съм единственият мъж, който някога е общувал с Лашър, и все още мисля, че притежавах някакъв мъжки имунитет към неговите примамки. И нещо друго — бях честен за моите връзки с мъже, не съм предубеден към този вид любов, че да не мога да изрека името й и така нататък. Любовта за мен… е любов. Но аз наистина, от дъното на душата си, ненавиждах онова същество! Ненавиждах неволните му грешки! Ненавиждах чувството му за хумор.

И така. Мери Бет споделяше моите амбиции във всяко отношение и се запозна с бизнес делата ми още в ранното си детство. Когато бе на дванайсет, вече участваше във взимането на решения, които значително увеличиха богатството ни.

Работихме и в Бостън, Ню Йорк и Лондон, както и в Юга. Парите бяха влагани на места, където се умножаваха автоматично до безкрай, чак до ден-днешен.

Мери Бет беше истински гений в това. Тя се научи да използва духа много умело, като неин шпионин, информатор, наблюдател, като неин съветник. Беше доста стряскащо да я гледаш как работи с това същество.

Междувременно къщата на Първа улица стана нашето място. Брат ми Реми беше тих човек, а децата му — сладки и добродушни. Моите момчета бяха в училища надалеч. Бедната ми дъщеря Жанет, леко слабоумна като Катерин, умря малка. Това е друга история. Скъпата ми Жанет, любимата ми жена Сузет — за тях не мога да говоря.

След смъртта им, която дойде малко по-късно, както и смъртта на майка ми Маргьорит, Мери Бет и аз донякъде се изолирахме от света, обединени от споделеното знание и от безспирното търсене на удоволствие.

Бяхме луди и по всичко в модерния свят. Пътувахме често до Ню Йорк само за да бъдем в процъфтяващия град. Обожавахме железниците; интересувахме се от изобретения; всъщност дори инвестирахме в тях. Имахме страст към промяната, от която мнозина от нашето семейство и в дома ни бяха напълно лишени. Те още живееха в сънливия бляскав Стар свят, затворени зад закепенчените прозорци. Но не и ние.

Ние… както казват сега… бяхме отворени за всичко. Нека отбележа, че докато не отидохме в Европа през 1887 година, Мери Бет запази статуса си на девствена амазонка. Не позволи на мъж да я докосне по какъвто и да било начин. Забавляваше се, но не допусна риска да стане майка, докато не избере сама бащата на детето си. Ето защо обичаше да се облича като момче, когато отивахме в града. Много красиво тъмнооко момче. Но не допусна никого твърде близо до себе си.

Накрая дойде времето, когато поехме на дългото си пътуване из Европа — прекрасно и много продължително образователно пътешествие. Продължително за мен и може би дори за нея. Ако съжалявам за нещо, това е, че не пътувах повече в живота си и не окуражавах роднините си да пътуват. Но това вече няма голямо значение.

Призракът не искаше да тръгваме. Постоянно ни предупреждаваше за опасностите на пътя; казваше, че вече живеем в Рая. Но ние не се оставихме да ни разубеди; Мери Бет много искаше да види света и той не можеше да я разочарова. Около час след като потеглихме, стана ясно, че и той е тръгнал с нас.

По време на пътуването можехме да го призоваваме с мисълта си и често го виждах зад Мери Бет.

В Рим той влизаше в тялото ми за часове, но усилието го изтощи. Всъщност този град като че го влудяваше. Започна да моли да си идем у дома, да прекосим морето, да се върнем в къщата, която обичаше. Каза, че не може да понася Рим, не издържа в него. Отвърнах, че трябва да направим това пътуване, че е глупаво да си мисли, че Мейфеър никога няма да пътуват надалече. Обясних му, че трябва да търпи, защото нищо не може да се направи.

Когато поехме на север от Рим, към Флоренция, той стана печален, развълнуван и всъщност ни изостави. Мери Бет се изплаши. Не можеше да го призове, каквото и да правеше.

— Е, значи сме сам-сами в нашия смъртен свят — казах аз и свих рамене. — Какво може да ни се случи?

Тя беше подозрителна и тъжна, бродеше по улиците на Сиена и Асизи самичка и почти не разговаряше с мен. Демонът й липсваше. Каза, че сме му причинили болка.

На мен не ми пукаше.

Но за съжаление, когато стигнахме Венеция и се установихме в разкошна къща на Гран Канал, чудовището дойде при мен — още един от неговите злобни, коварни и силни жестове.

Бях оставил у дома своя любим секретар и любовник — млад мулат на име Виктор Грегоар, който движеше делата ми в мое отсъствие, както никой друг не можеше да го прави.

Щом стигнахме Венеция, смятах, че там ще ме очакват обичайните пратки от него — писма, договори за подпис, такива неща. Но най-вече очаквах писмените му уверения, че всичко в Ню Орлиънс е наред.

Само че се случи следното: щом седнах зад писалището, в кабинета над канала — огромна мрачна стая в италиански стил, много влажна и отрупана с кадифе, със студен мраморен под — влезе Виктор. Или поне така изглеждаше. След миг осъзнах, че това не е моят Виктор, а някой, който изглежда досущ като него. Той застана пред мен, усмихна се почти свенливо — същият млад мъж, когото познавах — с бледозлатистата кожа, сините очи, черната коса и високото силно тяло, облечено безупречно. А после изчезна.

Разбира се, това бе чудовището, което се представяше за Виктор, за да ме измъчва. Но защо? И тогава разбрах. Отпуснах глава на писалището и заплаках. След около час Мери Бет дойде при мен с новини от Америка. Виктор загинал при инцидент преди две седмици. Бил сгазен на ъгъла на „Притания“ и „Филип“, точно пред аптеката. Два дни по-късно умрял, като викал името ми.

— Най-добре да си идем у дома — каза тя.

— Не, няма! — обявих аз. — Лашър е направил това.

— Не би го сторил.

— О, напротив, и го е сторил. — Бях бесен. Заключих се в спалнята си на третия етаж, откъдето се откриваше гледка единствено към канала долу. Закрачих напред-назад, изгарящ от гняв.

— Ела! — извиках. — Ела при мен!

Най-сетне той се появи, отново в образа на лъчезарно усмихнатия Виктор.

— Смях, Жулиен. Сега бих искал да си ида вкъщи.

Обърнах му гръб и той накара завесите да се развеят, а подът да проскърца. Като че самите дебели каменни стени потрепериха.

Най-сетне аз отворих очи.

— Не бива да съм тук! — обяви той. — Трябва да съм у дома.

— О, нима разходката по улиците на Венеция не ти харесва?

— Мразя това място. Не искам да чувам химни. Мразя и теб. Мразя Италия.

— Така ли, ами Донелайт, него мразиш ли? Ами ако отидем на север, към Шотландия? — Това бе една от най-важните цели на моето пътуване — да видя с очите си града, в който Сузан бе призовала това създание.

Той внезапно избухна. Документите полетяха от писалището ми, завивките на леглото се издигнаха и усукаха в странна форма, която ме блъсна по гръб на пода, преди да се усетя какво става. Никога не бях виждал демона толкова силен. Но силата му всъщност се бе увеличавала през целия ми живот. И сега той ме удари.

Скочих от пода, сграбчих чаршафите и ги смъкнах заедно с проклетото същество.

— Махай се от мен, дяволе! Няма да се храниш повече с душата ми. Семейството ми ще те прогони, дяволе! — Опитах се с цялата си сила да го видя такъв, какъвто беше, и успях — огромна, мрачна, събираща се мощ насред стаята.

С усилие на цялата си воля и с рев го изблъсках през прозореца над канала, над покривите на къщите, където той като че се разгъна като огромен плат.

Мери Бет се втурна в стаята. Той отново се върна на прозореца, а аз пак го прострелях с най-ненавистното и отровно проклятие!

— Ще се върна в Рая — изрева той. — Ще избия всички, които носят името Мейфеър.

— О! — извика Мери Бет и отвори ръце. — Но тогава никога няма да си пак в плът, и ние няма да се завърнем на земята. Всичките ни мечти ще бъдат напразни, а онези, които те обичат и познават най-добре, ще си отидат завинаги. Отново ще останеш сам.

Аз се отдръпнах встрани. Видях какво се случи. Тя посегна към него и заговори с най-мекия си глас:

— Ти създаде това семейство. Ти създаде Рая, в който всички живеем. Всичко добро за нас е дошло чрез теб. Нима сега завиждаш за това малко пътуване, ти, който винаги си ни оставял да правим, каквото пожелаем и каквото би ни направило щастливи?

Демонът ридаеше. Чувах този странен, беззвучен шум. Чудно защо просто не изрече: „Ридание!“, както изричаше: „Смях!“. Но не го направи. Пое по по-красноречив и трогателен път.

Мери Бет стоеше пред прозореца. Като много италиански момичета, и тя бе съзряла в южняшката жега. Изглеждаше като сочно цвете в червената си рокля — тясна в талията, широкопола — която караше бедрата и гърдите й да изглеждат още по-разкошни. Видях я как сведе глава, докосна с устни ръцете си и изпрати въздушна целувка на демона.

Той бавно я обгърна, вдигна я и започна да гали косата й, да я извива и да я пуска да пада отново. Тя остави главата му да легне на раменете й. Отдаваше му се.

Аз се обърнах. Чаках мрачно в тишина.

Най-сетне той дойде при мен.

— Обичам те, Жулиен.

— Ще се въплътиш ли? Ще продължиш ли да ни обсипваш с благодат, нас — твоите деца, твоите помощници и вещици?

— Да, Жулиен.

— Нека идем в Донелайт — казах аз, като внимателно подбирах думите си. — Нека видим долчинката, където се е родило нашето семейство. Позволи ми да положа цветя в зелената долина, където Сузан е била изгорена жива.

Това беше ужасна, срамна лъжа! Исках да направя това, колкото исках да свиря на гайда или пък да нося шотландска поличка! Но бях решен да ида в Донелайт, за да разбера и да стигна до ядрото на тази мистерия!

— Добре — рече Лашър, явно повярвал. Все пак кой можеше да го излъже по-добре от мен?

— Когато идем там, хвани ме за ръката — продължих аз. — И ми кажи каквото трябва да знам.

— Добре — каза той примирено. — Само напуснете тази отвратителна католическа страна. Напуснете тези италианци и сриващата им се църква. Махайте се оттук. Идете на север, да, аз също ще дойда с вас, вашият слуга и ваш любовник — Лашър.

— Добре — отвърнах и като се опитах да повярвам в думите си от цялото си сърце, казах: — Обичам те така, както ти обичаш мен! — И в този миг от очите ми потекоха сълзи.

— Някой ден ще се опознаем по-добре в мрака, Жулиен — отвърна той. — Ще се срещнем като призраци, които бродят из стаите на Първа улица. Аз трябва да бъда в плът. Вещиците трябва да благоденстват.

Сметнах тази мисъл за ужасяваща, но не казах нищо. Бъди сигурен, Майкъл, това не стана така. Аз съм в селение, в което няма нито една друга душа.

Тези неща не могат да се обяснят, дори сега разбирането ми за тях е твърде смътно, за да мога да го формулирам. Знам само, че ти и аз сме тук, че аз те виждам и ти ме виждаш. Може би единствено това трябва да разбират съществата в което и да е селение.

Тогава обаче не го знаех. Не можех да разбера огромната самота на прикования към земята дух, както не можеше да го разбере което и да е човешко същество. Бях в плът, като теб, и не знаех нищо друго — не разбрах тази безкрайност и изкуплението, в което пребивавам сега. Тогава притежавах наивитета на живите, а сега — объркването и копнежа на мъртвите.

Моли се, когато свърша тази история да премина към нещо по-велико. Дори наказанието със сигурност има своя форма, своя цел, някакъв смисъл. Не мога да си представя вечните пламъци, но мога да си представя вечния смисъл.

Веднага напуснахме Италия, както поиска демонът. Тръгнахме на север, като спряхме за два дни в Париж, преди да прекосим Ламанша и да поемем към Единбург.

Демонът изглеждаше спокоен. Когато се опитах да го заговоря, той казваше само: „Помня Сузан“ и нещо крайно безутешно в неговия типичен маниер.

В Единбург се случи нещо забележително. Мери Бет, и то в мое присъствие, помоли демона да излезе с нея, за да я пази. Тя, която бе излизала с мен дегизирана, сега щеше да броди сама, в компанията единствено на Лашър. С други думи, тя примами Лашър навън и излезе с подсвиркване. Беше се облякла като мъж — със сако от туид и бричове. Косата й беше прибрана под малка безформена шапка, а стъпалата й бяха големи като на момче.

Щом останах сам, аз отидох в университета на Единбург, за да потърся най-добрия професор по история и скоро се срещнах с него. С помощта на малко алкохол и пари ние скоро се усамотихме в кабинета му.

Той имаше очарователна къща в Стария град, който много от богаташите вече бяха напуснали. Професорът го предпочиташе, защото знаеше цялата му история. Стаите бяха изпълнени с книги, книги имаше дори по стените на тесните коридори и на стълбищните площадки.

Той беше благоразположено и дребно създание — с лъскава плешива глава, сребърни очила и доста живописни бели мустаци, каквито бяха модни тогава. Говореше със силен шотландски акцент и беше лудо влюбен във фолклора на своята страна. Стаите му бяха претъпкани с портрети на Робърт Бърнс и кралица Мери Шотландска, както и на Робърт I Брус и дори на Хубавия принц Чарли.

Намирах това за много занимателно, но бях твърде развълнуван, за да остана спокоен, когато той призна, както вече знаех от студентите му, че е експерт по древния фолклор на планинците.

— Донелайт — рекох аз. — Може и да го произнасям грешно.

— Не, правилно го казахте — отвърна той. — Но откъде чухте за него? Там сега ходят само студенти, които се интересуват от стари руини, както и рибари, и ловци. Долчинката е очарователна, много красива, разбира се, струва си пътуването, но само ако имате някаква конкретна цел. По онези места има ужасни легенди, ужасни като легендите за Лох Нес и Гламис Касъл9.

— Да, имам цел. Кажете ми всичко, което знаете за мястото — настоях аз. Страхувах се, че всеки миг мога да усетя присъствието на призрака. Чудех се дали Мери Бет не е отишла в някоя опасна кръчма, където не се допускат жени, само и само да държи Лашър нащрек.

— Е, всичко започнало от римляните — каза професорът. — По тези места са почитали езически богове, но името Донелайт обозначава древна родова крепост. Кланът Донелайт е ирландски и шотландски — наследници на мисионери, които дошли от Ирландия, за да разпространяват словото Господне по времето на свети Брендан. Разбира се, пиктите са били там още преди римляните. Слуховете твърдят, че те са построили замъка в Донелайт, защото това място било благословено от езическите духове. Сега, когато говорим за езичници, имаме предвид пиктите. Тази част от Шотландия тогава е била тяхна и кланът Донелайт вероятно произхожда и от тях. Нали знаете какво е ставало между езичници и католици.

— Католиците са надграждали езическите светилища, за да помирят и интегрират местните вярвания.

— Точно така — отвърна той. — Дори римските документи споменават ужасни неща за тази долчинка и за създанията, които я обитават. Говорят за зловеща раса, създания, подобни на деца, които можели да превземат целия свят, ако им се позволи да излязат от долината. Както и особено коварните същества, наречени „малките хора“. Разбира се, вие сте чували за тях. Не се смейте, предупреждавам ви. — И все пак той самият се усмихна при тези думи. — Но в днешно време не може да се открие оригинален документ за това. Както и да е, още преди Беда Достопочтени онези племена там се превърнали в клана Донелайт и Беда дори го споменава като култов център с християнска църква.

— Как е името й? — попитах.

— Не зная. Беда Достопочтени не го посочва, поне доколкото си спомням. Но сигурно има нещо общо с някакъв светец, който бил, както вероятно се досещате, покръстен езичник. Още един от легендарните всесилни крале, които внезапно коленичили пред олтара и позволили да бъдат покръстени, а после сторили хиляди чудеса. Все неща, които келтите и пиктите от онова време са изисквали от своя Бог, за да се преклонят пред волята му.

Римляните така и не успели да покорят Северна Шотландия, както знаете. Това не успели да постигнат и ирландските мисионери. Римляните дори забранили на войниците си да ходят в долината и на близките острови, заради безнравствеността на тамошните жени. Шотландците там по-късно станали католици, и то яростни, готови да се бият до смърт. Въпреки всичко били странен сорт католици и в това се криело тяхното падение.

— Обяснете ми — помолих аз и му налях още една чаша портвайн. После се вгледах в картата, която бе разгърнал пред нас. Тя беше копие, което бе направил сам на оригинала, съхраняван в Британския музей.

— Градът достига възхода си през четиринайсети век. Има свидетелства, че е бил търговски център. Езерото по онова време имало истинско пристанище. Според слуховете катедралата била великолепна. Но не нея споменава Беда. Катедралата е строена с векове и с помощта на клана Донелайт, който бил отдаден на този светец, смятал го за пазител на всички шотландци и за онзи, който някой ден ще спаси нацията. Трябва да прегледате описанията на пътешествениците на светилището. Те не са много обаче, а и никой не си е направил труда да ги събере.

— Аз ще ги събера — казах.

— Ако имате век на разположение тук, може би — отвърна той, — но трябва да идете в долчинката и да видите колко малко е останало от всичко това. Замък, езически кръг от камъни, основите на града, напълно обрасли с растителност, и онези ужасни руини на катедралата.

— Но какво е станало с нея? Защо казахте, че католицизмът довел до крах мястото?

— Тези шотландски католици не отстъпвали пред никого — каза той. — Нито пред Хенри VIII, когато се опитал да ги приобщи към новата църква в името на Ан Болейн, нито пред великия реформатор Джон Нокс. Точно той — или по-скоро неговите последователи — ги унищожили.

Затворих очи; виждах катедралата. Виждах пламъците и витражите, които се пръскаха във всички посоки. Отворих очи и потреперих.

— Вие сте странен човек — каза той. — Имате ирландска кръв, нали?

Кимнах. Казах му името на баща си и той се слиса. Разбира се, че помнел Тайрон Макнамара, великия певец. Но надали някой друг си спомнял вече за него.

— Та значи вие сте негов син?

— Да — отвърнах. — Но, моля, продължете. Как последователите на Нокс са разрушили Донелайт? О, и онези витражи. Имало е витражи, нали, откъде са се появили те?

— Направени са там през дванайсети и тринайсети век от францискански монаси от Италия.

— Францисканци от Италия. Имате предвид ордена на свети Франциск от Асизи.

— Определено. Орденът на свети Франциск бил популярен там по времето на Ан Болейн. Катерина Арагонска намира убежище при монасите, когато Хенри се развежда с нея. Не мисля обаче, че францисканците са построили или поддържали катедралата в Донелайт. Тя е далеч по-сложна, по-богата и твърде церемониална, за да е просто францисканска. Вероятно просто им е служила за манастир и те са поддържали имота, така да се каже. Какъвто и да е случаят, когато станал разривът между крал Хенри и папата и започнало плячкосването на манастирите из цялата страна, кланът Донелайт без никакво колебание отблъснал войниците на краля. Ужасни, кървави битки са се провели в онази долина. И дори най-смелите британски войни не смеели да припарят там.

— А какво е било името на светеца?

— Не зная. Нали ви казах. Вероятно някое безсмислено келтско съчетание на звуци, което в превод може би е нещо съвсем обикновено, като Вероника или Кристофър.

— А Джон Нокс? — въздъхнах аз.

— И така, Хенри умрял и както знаете, на трона се възкачила неговата дъщеря-католичка Мери. Започнала друга кървава баня и този път протестантите били изгаряни, бесени и прочие. След това дошла Елизабет I, великата кралица, и Великобритания отново станала протестантска. Шотландците от севера били готови да игнорират всичко това, само че дошъл Джон Нокс, великият реформатор, с неговата прочута проповед срещу идолопоклонничеството и папизма в Пърт през 1559 година. В долината се водела война, презвитерианците се спуснали към катедралата. Изгорили я, изпотрошили витражите, срутили училището, изгорили книгите, всичко било унищожено. Ужасна история. Разбира се, те твърдели, че хората в долината са вещици, че боготворели дявола, който приличал на мъж, че почитали него, наред със светците, но всъщност това бил просто сблъсък между католици и протестанти. Градът така и не бил възстановен. Просъществувал някак до края на шестнайсети век, когато последните представители на клана загинали в пожар в замъка. И тогава дошъл краят на Донелайт. От него не останало нищо.

— Нямало вече светец.

— О, светецът изчезнал още през 1559 година, който и да е бил. Господ да го благослови! Култът към него умрял заедно с катедралата. След това останало само едно малко презвитерианско градче с „отвратителен“ каменен езически кръг наблизо.

— А какво знаем за езическите легенди там? — попитах.

— Само това, че все още има хора, които вярват в тях. От време на време някакви хора идват от Италия, питат за камъните, търсят пътя за Донелайт. Дори питат за катедралата. Да, това е истината. Идват да питат за долината на Донелайт, отиват там да я видят, да търсят нещо. И ето че идвате вие, и ми задавате същите въпроси. Последният човек, който пита за това, бе един учен от Амстердам.

— Амстердам.

— Да, там има група от изследователи. Всъщност те имат метрополия и в Лондон. Организирани са като религиозен орден, но не са обединени от религия. Вече шест пъти идват да изследват долината. Имат много странно име. Но все пак май е по-трайно от това на светеца. Името им е незабравимо.

— И какво е то? — попитах.

— Таламаска — отвърна. — Наистина са много ерудирани хора, с голямо уважение към книгите. Ето, виждате ли този часослов? Истинска скъпоценност! Те ми го дадоха. Всеки път ми носят по нещо. Вижте това. Една от първите библии на крал Джеймс. Донесоха ми я при последното си посещение. Правят си нещо като лагер в долината. Остават там със седмици и после си отиват, неизменно разочаровани.

Бях силно развълнуван. В този миг можех да мисля единствено за странния разказ на Мари Клодет, който чух, когато бях на три. За учения от Амстердам, който отишъл в Шотландия и спасил бедната Дебора, дъщерята на Сузан. За миг бях връхлетян от най-различни образи, от спомените на демона, и почти загубих съзнание. Времето обаче бе твърде ценно, за да мога да изпадам в транс сега. Трябваше да науча каквото мога от този мил доктор по история.

— Вещерство — рекох. — Там е имало вещерство. Нали са изгаряли хора на клада през седемнайсети век. Какво знаете за това?

— О, отвратителна история. Сузан, доячката от Донелайт. По една случайност имам ценна информация за нея, един от оригиналните памфлети, които са се разпространявали в онези дни от ловците на вещици.

Той отиде до шкафа и извади смачкано книжле в малък формат. Видях груба литография на жена, погълната от пламъци, които приличаха повече на огромни листа, отколкото на огнени езици. А отдолу с дебели букви бе изписано: „Историята на вещицата от Донелайт“.

— Ще купя това — рекох.

— За нищо на света — отвърна той. — Но ще ви направя копие.

— Добре — съгласих се и извадих от портфейла си пачка американски долари.

— Това ще стигне, ще стигне. Не се увличайте! Явно сте доста погълнат от тази история. Със сигурност е заради ирландската ви кръв. Французите по принцип са много по-сдържани. Внучката ми ще направи копието, няма да й отнеме много време. Ще ви изпрати красив препис на пергамент.

— Добре, а сега ми разкажете за какво става дума.

— О, все същите стари глупости. Такива памфлети са циркулирали из цяла Европа. Този е отпечатан в Единбург през 1670 година. Разказва как знахарката Сузан попаднала под властта на Сатаната и му отдала душата си. Как била измъчвана и изгорена, а дъщеря й, зачената по време на майския празник, била пощадена, защото дете, заченато на първи май, било свято за Бог и никой не смеел да го докосне. Накрая я поверили на някакъв калвинистки свещеник, който я отвел в Швейцария, за да спаси душата й. Казвал се Петир ван Абел.

— Петир ван Абел? Сигурен ли сте? Там ли го пише? — Едва успях да сдържа вълнението си. Това бе единственото писмено доказателство, че историята на Мари Клодет е истина. Не посмях да кажа, че Петир е мой прародител. Достатъчно неловко бе, че бях син на Тайрон Макнамара. Просто замълчах потресен и дори се замислих дали да не открадна този памфлет.

— Да, наистина го пише, Петир ван Абел — рече той. — Памфлетът е написан от свещеник от Единбург и е отпечатан тук. Продавал се е доста добре. Тези неща са били много популярни тогава, както списанията днес. Представете си хора, седнали край огъня и втренчени в ужасната картинка на горкото изгарящо момиче. Сигурно знаете, че през седемнайсети век са изгаряли вещици и тук в Единбург — при Вещерския кладенец, на Еспланадата.

Измърморих нещо съчувствено, но бях така зашеметен от това малко откритие, че не можех да мисля ясно. Ако си бях позволил, отново щях да бъда повлечен от спомените на Лашър, затова побързах да продължа с въпросите:

— Но катедралата отдавна е била разрушена, когато са изгорили тази вещица, нали?

— Да, случило се е много след това. Там горе вече имало само овчари. Но трябва да разберете, че според някои историци преследванията на вещици са последната частица от враждата между протестанти и католици. Вероятно в това има някаква истина. Всъщност те твърдят следното — след Джон Нокс животът станал много еднообразен, с изчезването на статуите и красивите витражи, след забраната на старите латински химни, след изоставянето на колоритните местни привички, хората се върнали донякъде към езическите церемонии, колкото да внесат малко цвят в живота си.

— Мислите ли, че това е бил случаят в Донелайт?

— Не. Делото срещу тази вещица е съвсем типично. Графът на Донелайт бил беден човек, който живеел в зловещия си замък. Не знаем нищо за него, освен че е загинал по-късно в пожар, заедно със синовете и внуците си. Вещицата била бедна знахарка от селото, обвинили я, че е омагьосала някаква друга нещастна жена. Не става дума за никакви вещерски сборища. Но знае ли човек, може да са се провеждали на други места. Та тази жена често ходела в каменния кръг и това също било използвано срещу нея.

— Каменният кръг. Какво знаете за него?

— Все противоречиви неща. Някои казват, че е стар като Стоунхендж, или дори повече. Аз мисля, че има нещо общо с пиктите и че по камъните е имало някакви изображения. Те са много груби и все с различна форма. Останки от онова, което е било преди, и според мен по някое време нарочно са изстъргани — всички надписи и изображения са били изличени, а останалото са свършили вятърът, слънцето и дъждът.

Той отвори малка книжка с някакви картинки.

— Това е изкуството на пиктите — рече той.

Изведнъж почувствах ужасна дезориентация. Не знам какво ми стана, но никога няма да го забравя. Гледах тези воини, редица след редица груби малки фигурки, изрисувани в профил, с щитове и мечове.

— Мисля, че камъните са били нещо като светилище за тях. Както и Стоунхендж. Но кой би могъл да знае? Вероятно камъните са сложени там от някое от тези странни племена, или дори от малките хора.

— Кой притежава днес долината? — попитах.

Той не беше сигурен, местността била прочистена от правителството, последните й гладуващи обитатели били изселени за тяхно добро. Жалка история. Мнозина заминали за Америка. После попита дали съм чувал за прочистването на планинските земи?

— Ще ви кажа каквото знам — продължи той. — Ще ми се да беше повече.

— Ще научите повече — обещах му аз. — Ще ви снабдя със средства за проучване.

После го помолих да дойде с мен в Донелайт, но той каза, че няма възможност.

— Обичам долчинката — рече после. — Ходих там преди много години с един човек от Амстердам. Александър Кънингам се казваше, много умен човек. Той плати за всичко. Останахме в долината цяла седмица. Да си призная, с радост се върнах в цивилизацията. Той обаче каза нещо много странно, когато си тръгвахме, след последната ни вечеря. Аз го попитах дали е открил това, което търси, а той отговори: „Всъщност не и слава богу!“. Излезе от къщата и след малко се върна. „Нека ти кажа нещо, приятелю — рече ми. — Никога не се опитвай да изкараш на бял свят легендите на тази долина. И никога не се смей на историята за замъка Гламис. Малките хора още могат да се открият тук и ако можеха, пак биха завели вещиците на сборището, за да постигнат старата си цел.“ Аз естествено го попитах: „Каква цел?“. Но той не отговори и като че беше искрен в мълчанието си.

— Каква е тази история за замъка Гламис? — попитах аз.

— Над онова семейство тегнело проклятие и когато го кажели на новия наследник, той никога вече не се усмихвал. Мнозина са писали за това. Аз съм ходил в този замък. Онзи човек от Таламаска беше много прилежен и отдаден на работата си. Прекарахме прекрасни моменти в долината, съзерцавахме луната.

— Но не сте видели малки хора.

Той замълча, после каза:

— Всъщност видях нещо, но не мисля, че бяха вълшебни същества. Просто по-дребни мъж и жена, почти безформени, нещо като нещастниците, които просят по улицата. Видях ги веднъж много рано сутринта, а когато казах на човека от Таламаска, той много се ядоса, че не ги е зърнал с очите си. Не се появиха отново.

— Значи ги видяхте, наистина? Страшни ли бяха?

— О, направо ме побиха тръпки! — Той тръсна глава. — Не обичам да говоря за това — каза той. — Запомнете от мен, приятелю, че вълшебните същества не са само игриви малки създания. Те са демони; те са мощни и опасни, а могат да бъдат и отмъстителни. И знаете ли какво, в долината има вълшебни светлини. Пламъци, които се издигат през нощта на хоризонта без никакво обяснение. Желая ви късмет, щом идете там. Наистина ми се иска да дойда с вас, но по-добре да започна с вашето проучване веднага.

Прибрах се в прекрасната ни квартира в Новия град.

Мери Бет още не се беше върнала. Седнах сам в апартамента — две спални, с дневна между тях — налях си шери и записах всичко, което си спомнях от разговора си с историка. В стаята беше студено. Сигурно и в долината щеше да е студено, но трябваше да ида там. Светецът, странните създания, всичко се бе смесило в главата ми.

И тогава ме обзе странно усещане. Лашър беше наблизо. Лашър беше в стаята и четеше мислите ми.

— Тук ли си, скъпи? — попитах уж небрежно, след като надрасках последните няколко думи.

— Значи те ти казаха неговото име — рече той в мислите ми.

— Петир ван Абел, да, но не и името на светеца.

— О, да, Петир — каза той тихо. — Помня Петир ван Абел. Петир ван Абел видя Лашър. — Цялото му поведение изглеждаше някак по-кротко, беше умислен. Гласът му в главата ми бе много резониращ и красив.

— Разкажи ми — настоях.

— В големия кръг — отвърна той. — Ще идем там. Аз винаги съм бил там. Искам ти да идеш там.

— Можеш ли да бъдеш и там, и с нас едновременно?

— Да — рече с въздишка, но като че в ума му имаше някакво съмнение. Това отново беше извън границите на неговия разум.

— Кажи ми, дух, кой си ти? — попитах.

— Лашър, призован от Сузан в долината — отвърна той. — Ти ме познаваш. Аз направих много за теб, Жулиен.

— Кажи ми къде е дъщеря ми Мери Бет тогава. Надявам се, не си я оставил сам-сама в този мрачен град.

— Тя се справя много добре и сама, Жулиен, позволи ми да ти припомня това. Но бих казал, че я оставих сама с пороците й.

— Какво говориш?

— Тя откри шотландец, който може да стане баща на нейната вещица.

Скочих от стола, изпълнен с гняв!

— Къде е Мери Бет?

Но в същия миг чух гласа й. Тя пееше в долния коридор. Отвори вратата. Страните й бяха поруменели и красиви от студа, дори сякаш сияеха. Косата й бе разпусната.

— Е, най-после го направих — обяви тя. Затанцува из стаята и ме целуна по бузата. — Моля те, недей да си така шокиран.

— Кой е той?

— Не си прави труда да мислиш за него, Жулиен — отвърна тя. — Никога вече няма да го видя. Да го наречем просто лорд Мейфеър, какво ще кажеш?

И така, това беше лъжата, която написахме в писмото за дома, още щом разбрахме, че е заченала. Лорд Мейфеър от Донелайт беше бащата на детето. Тяхната „сватба“ се бе състояла в „градчето“ — въпреки че там вече нямаше никакъв град.

Аз се заех с разплитането на моята история. Имах ясното усещане, че Мери Бет може и да е направила добър избор. Описваше ми мъжа като типичен шотландец — чернокос, дяволит, очарователен и много богат. Е, рекох си, това все пак не е лош начин да избереш баща за детето си.

Чувствата си — болката, ревността, срама, страха и всичко останало — погребах дълбоко в себе си. Все пак и двамата бяхме свободомислещи развратници. Нямаше да й позволя да ми се присмее. Освен това изгарях от нетърпение да замина за Донелайт.

Когато й разказах какво съм научил, нашият любим призрак не стори нищо, за да ни попречи. Всъщност остана мирен и тих цялата нощ. Ние също, макар че по улиците бе доста оживено. Мълвата говореше, че един от местните аристократи е убит.

Чак по-късно разбрах кой е, но тогава името му не ми говореше нищо. Вече зная, че той беше бащата на бебето на Мери Бет.

Сега обаче нека преминем към Донелайт и ми позволи да ти разкажа какво открих там.

Потеглихме на следващия ден с две големи карети — една за нас двамата и багажа ни, а другата за слугите. Спряхме за почивка в хана на Даркърк, а оттам продължихме на коне. Имахме две товарни животни и ни придружаваха двама местни, също на коне.

С Мери Бет много обичахме конете и ездата по коварния хълмист терен бе истинска наслада за нас. Конете бяха много добри и имахме достатъчно провизии за през нощта, макар че скоро след като потеглихме, изведнъж усетих тежестта на годините си и в тялото ми се появиха болки, на които дотогава не бях обръщал внимание. Водачите ни бяха млади хора. Мери Бет също бе млада. Аз все се влачех отзад, но красотата на хълмовете, на гъстите гори и на самото небе ме опияняваха и изпълваха с щастие.

И все пак всичко наоколо бе някак смразяващо и страховито, като обитавано от призраци. Шотландия! Все пак трябваше да продължа към долината. Когато чувствах нужда да обърна коня, някак се взимах в ръце и продължавах. Обядвахме набързо и яздихме почти до залез.

Точно тогава навлязохме в долината — или по-скоро се спуснахме по склона към нея. От една висока издатина, над гъстата гора от шотландски бор, елши и дъбове, видяхме далечния замък отвъд езерото — огромен и обрасъл с растителност, той се издигаше над красивите сияещи води. В самата долина се виждаха назъбените арки на катедралата и каменният кръг — отдалечен, неприветлив и все пак ясно видим.

Въпреки че беше вече тъмно, решихме да продължим. Запалихме фенерите си и се спуснахме по обраслия с дървета склон към тревистата долина. Направихме лагера си чак когато стигнахме до развалините на града, или по-скоро до селото, което бе изградено след разрухата му.

Мери Бет искаше да направим лагер сред езическите камъни, но двамата шотландци отказаха. Всъщност дори се вбесиха от предложението.

— Това е магически кръг, госпожо — каза единият. — Не можете да правите лагер там. Малките хора много ще се разгневят, повярвайте ми.

— Тези шотландци са откачени като ирландците — каза Мери Бет. — Ако искахме да слушаме приказки за леприкони, да бяхме отишли в Дъблин.

След тези думи изведнъж почувствах страх. Намирахме се дълбоко в долината. От селото не бе останал камък върху камък. Нашите палатки и фенерите се виждаха от мили надалеч и аз се почувствах съвсем гол и беззащитен.

Трябва да се изкачим до руините на замъка, рекох си аз, но после осъзнах, че не сме виждали нашия призрак вече цял ден. Не бяхме усещали докосването му, нито дъха му.

Страхът ми се усили.

— Лашър, ела при мен — прошепнах и изведнъж се ужасих, че може да е отишъл да стори нещо ужасно на близките ни, защото е разгневен.

Той обаче бързо отговори.

Докато вървях сам с незапален фенер сред високата трева и всяка стъпка бе мъчение, защото тялото ме болеше силно от ездата, той се появи като освежаващ ветрец и разлюля тревата около мен в голям кръг.

— Не съм ти ядосан, Жулиен — рече той, а гласът му бе изпълнен със страдание. — Ние сме на нашата земя, земята на Донелайт. Виждам, каквото виждаш и ти, и плача, защото си спомням каква бе долината навремето.

— Каква беше? — попитах аз.

— О, тук беше голямата църква, за която ти знаеш, идваха хиляди каещи се и болни, изминаваха мили по хълмовете, за да се поклонят в светилището. Градът процъфтяваше, бе пълен с дюкяни и търговци, продаваха изображения на… на…

— На какво? — попитах.

— Какво значение има това за мен? Аз пак ще се родя и този път няма да изхабя плътта си, както в онези години. Аз не съм роб на историята, а роб на амбицията. Разбираш ли разликата, Жулиен?

— Осветли ме — рекох. — Вече на няколко пъти силно ме озадачаваш.

— Много си прям, Жулиен. Искам да кажа следното: няма никакво минало. Абсолютно никакво. Само бъдещето съществува. Ние учим все повече, все повече узнаваме, а почитта ни към миналото е просто суеверие. Ти правиш каквото можеш, за да направиш рода силен. Аз също. Мечтая за вещицата, която ще ме види и ще ме въплъти. Ти мечтаеш за богатство и власт за твоите деца.

— Така е — съгласих се.

— Няма нищо друго. А ти ме доведе обратно тук, на това място, което никога не съм напускал, за да мога да разбера това.

Стоях под здрачното небе, насред огромната долина, а руините на катедралата се извисяваха точно пред мен. Тези думи попиха в душата ми. Запомних ги завинаги.

— Кой те научи на това? — попитах.

— Ти — отговори Лашър. — Ти и твоят вид ме научихте да желая, да се стремя, да имам цел, вместо да бъда пасивен. И сега искам да ти припомня, че миналото се опитва да те призове под фалшив претекст.

— Така ли мислиш?

— Да. Какво са тези камъни? Нищо, те са нищо.

— Може ли да видя църквата?

— О, да. Запали фенера си, ако желаеш. Но никога няма да я видиш такава, каквато я виждам аз.

— Грешиш. Когато влизаш в мен, ти оставяш нещо от себе си. Аз съм я виждал. Виждал съм и тълпата вярващи пред вратите й, свещите и Коледните зелени…

— Замълчи! — рече той и аз го почувствах като вятър, който ме обгърна така яростно, че ме повали на колене, а после стихна.

— Благодаря ти, дух — рекох, драснах клечка и като пазех пламъчето с длан, запалих фитила на фенера си. — Няма ли да ми разкажеш за онези времена?

— Ще ти кажа какво виждам оттук. Виждам моите деца.

— За нас ли говориш?

Но той не каза нищо повече, въпреки че ме последва, когато тръгнах през тревата, по каменистата неравна земя и най-сетне навлязох сред руините, застанах под огромния неф и се загледах в разрушените арки.

Господи, що за огромна катедрала е била, помислих си. Бях виждал много европейски катедрали, но тази не беше в романски стил — със заоблени арки и изобилие от стенописи; без съмнение беше студенокаменна, висока, грациозна катедрала, като катедралите в Шартр и Кентърбъри.

— А останало ли е нещо от великолепните витражи? — прошепнах.

Вятърът повя спокойно през цялата притъмняла долина като печален отговор и мина през нефа, като отново накара тревата да се люшне напред-назад, а после се надипли около мен, сякаш да ме прегърне. Луната вече се бе показала малко и звездите сияеха.

Внезапно отвъд края на нефа, където някога се бе издигал прозорец и арката се извисяваше в небето, аз видях самия призрак, необятен, огромен и тъмен. Полупрозрачен, той се разливаше по небето като буреносен облак, само че безшумно, събираше се и отново се разпръсваше, а после с един внезапен изблик се разтвори в нищото.

Ясно небе, луната, далечната планина, гората. Всичко изглеждаше притихнало, а въздухът изведнъж стана по-студен и някак пуст. Фенерът ми гореше ярко, а аз стоях сам-самичък насред катедралата, която ми се стори още по-висока, а аз самият — още по-дребен, безполезен, жалък и отчаян. Свлякох се в тревата, свих колене към гърдите си и опрях брадичка на ръцете си. Взирах се в тъмното и се опитвах да извикам отново спомените на Лашър в ума си.

Но не видях нищо, само се почувствах още по-самотен и пак осъзнах абсолютното чудо на живота си — колко много обичам семейството си и как всички те процъфтяват под крилото на това ужасно зло.

Може би е така с всички семейства, рекох си. Всички са прокълнати и са сключили сделка с дявола. Някакъв ужасен грях. Как иначе могат да станат така богати и свободни? Но всъщност не вярвах в това. Вярвах точно в обратното — в доброто.

Тогава осъзнах своята дефиниция на доброто. Да си добър, да обичаш, да си баща, да си майка, да се грижиш, да лекуваш. Видях я с ослепителна простота.

„Какво друго можеш да направиш, глупако? — рекох на себе си. — Освен да се грижиш за семейството си, да им осигуряваш благоденствие, да ги правиш силни, здрави и добри. Дай им съвест и ги защити от злото.“

После ме споходи тържествена мисъл. Седях неподвижен, сред топлата светлина на фенера, катедралата се извисяваше над мен, а тревата отново бе полегнала като постеля в краката ми. Вдигнах очи и видях луната да се движи право към огромния кръг на витражния прозорец с розата. Стъклото, разбира се, го нямаше. Знаех, че това е витражен прозорец, защото знаех какво е имало там. Знаех и значението на огромната йерархия на символите в католическата църква и че розата е най-висшето цвете и затова е символ на най-извисената жена, на Дева Мария.

Мислех за това и започнах да се моля. Не на Девата, а на атмосферата на това място, на времето, вероятно на самата земя. Казах: „Господи, защото всичко това носи твоето име, можем ли да сключим една сделка? Аз ще ида в ада, ако ти спасиш моето семейство. Мери Бет вероятно също ще иде в ада и всяка вещица след нея. Но спаси семейството ми. Нека бъдат силни, щастливи и благословени“.

Не получих отговор на молитвите си. Останах там дълго. Луната бе забулена от облаци, после се показа отново — сияеща и красива. Разбира се, не очаквах да чуя отговор на молитвите си, но тази сделка ми даде надежда. Ние, вещиците, ще страдаме заради злото, но другите ще процъфтяват. Това бе моят обет.

Станах, взех фенера и тръгнах обратно.

Мери Бет вече спеше в палатката. Водачите пушеха лули и ме поканиха да се присъединя към тях. Казах им, че съм изморен. Мислех да си легна и да стана рано.

— Нали не сте се молили там, господине? — попита ме единият. — Опасно е човек да се моли в руините на тази катедрала.

— Така ли, защо? — попитах.

— Това е църквата на свети Ашлар, а той най-вероятно ще отговори на молитвите ви и кой знае какво ще стане тогава!

Двамата избухнаха в смях, запляскаха се по бедрата и си закимаха един на друг.

— Свети Ашлар ли? Ашлар ли казахте?

— Да, сър — рече другият, който за първи път проговаряше пред мен. — Това е било негово светилище, на най-могъщия светец на Шотландия. Но презвитерианците превърнаха произнасянето на името му в грях. В грях! Вещиците обаче винаги са го знаели!

Изведнъж времето и пространството като че изчезнаха. В тихата нощ в долината аз си спомних: бях на три, а старата вещица от плантацията ми разказваше на френски: „Извикала го по погрешка в долината…“. И аз прошепнах: „Ела при мен, мой Лашър. Ела, мой Ашлар. Ела при мен, мой Лашър! Ела при мен, мой Ашлар!“.

Започнах да си го повтарям и после го казах на глас. Двамата мъже не разбраха нищо, естествено. Някъде от сърцето на долината се надигна виещ вятър и зафуча яростно срещу планината.

Брезентът на палатките запърха от силата му. Мъжете хукнаха да ги закрепят. Фенерите изгаснаха. Вятърът се превърна в буря, а когато Мери Бет застана до мен и стисна здраво ръката ми, бурята се спусна върху Донелайт — рукна дъжд и затътнаха такива гръмотевици, че ние всички потреперихме.

Всички освен мен. Аз се съвзех доста бързо, защото осъзнах, че няма смисъл да се страхувам, вгледах се в бурята. Вгледах се в небето, а дъждът шибаше лицето ми.

— Проклет да си, свети Ашлар, който и да си! Да се продъниш в ада дано! — извиках. — Светец, детрониран светец, повален от престола си! Върни се в ада. Ти не си светец. Ти си демон!

Палатката се откачи от колчетата и полетя нанякъде. Водачите хукнаха да задържат другата. Мери Бет се опитваше да ме успокои. Вятърът и дъждът станаха още по-яростни — същински ураган.

Когато бурята достигна до пика на гнева си, ние видяхме призрачен тунел от черен облак да се издига внезапно от тревата, да се завърта шеметно и да почерня цялото небе. А после внезапно — както се бе появил — той изчезна.

Стоях неподвижен, целият вир-вода. Ризата ми беше полуразкъсана на рамото. Мери Бет свали покривалото от главата си и се заразхожда по влажната земя, изпълнена с безстрашие и любопитство.

Един от водачите дойде при мен.

— По дяволите, човече — рече той. — Нали ти казах да не му се молиш. За какво, за бога, се моли?

Аз се засмях тихо и рекох:

— О, Господи, помогни ми. Нима това бе доказателство, Всемогъщи Боже, че теб те няма, а твоите светци могат да са такива жалки демони?

Въздухът леко се затопли. Мъжете бяха запалили фенерите. Водата попи в земята така, сякаш не беше съществувала. Все още бяхме замаяни и мокри, но чистата луна се появи и заля долината със сиянието си. Тръгнахме да оправим палатките, да се изсушим и да си лягаме.

Лежах буден цялата нощ. Щом слънцето се показа, отидох при пазачите.

— Искам да науча историята на този светец — рекох.

— Ама не изричайте името му за нищо на света — каза другият. — Ще ми се и аз да не го бях изричал снощи. Не знам историята му и няма да я научите от никой, когото познавам. Тя е стара легенда, човече, вероятно просто шега. Макар че за снощния порой ще се говори много, това знам със сигурност.

— Разкажи ми всичко — настоях аз.

— Не я знам. Майка ми изрича името му, когато иска нещо невъзможно и винаги ми казва да внимавам, да не му се моля за нещо, ако не съм сигурен, че го желая. Чувал съм името му веднъж-дваж тук из хълмовете. Има една стара песен. Но не знам нищо друго. Аз не съм католик. Не им знам светците. Никой тук не познава техните светци.

Другият кимна и каза:

— И аз не знам много. Чувал съм дъщеря си да го вика обаче, за да накара младите мъже да я забележат.

Аз продължих с въпросите, но не научих нищо. Време беше да огледаме руините, кръга и замъка. Призракът не се появи, нито чух гласа му.

Когато разглеждахме замъка, изпитах страх — мястото беше много опасно — но демонът не опита никой от номерата си.

Не бързахме с огледа. Върнахме се в лагера чак по залез. Бях видял всичко, за което ми стигнаха силите. По пода на катедралата имаше дълбок пласт наноси и прах, кой знае какво лежеше под него? Може би гробници? Или пък сандъци с книги и документи! Или пък нищо.

Зачудих се къде ли беше умряла Сузан. Не бе останала и следа от пътища или пазари. Не посмях да питам Лашър, защото рискувах пак да го разгневя.

В Даркърк, малък чист презвитериански град с бели сгради, не открих нито един човек, който да знае нещо за католическите светци. Говореха за каменния кръг, за вещиците, за древните дни, за вещерските сборища в долината и за злите малки хора, които понякога крадяли бебета. Но всичко това бе твърде далечно за тях. Бяха много по-заинтересувани да се качат на влака от Единбург за Глазгоу. Не обичаха гората в долината. Искаха там да се построи леярна за руда. Дърветата да се изсекат. Всичко за тях течеше по мед и масло.

Останах седмица в Единбург, бях ангажиран с банкерите — купувах земята. Но най-сетне приключих с всичко. Основах фонд, за да подпомага проучването на моя дребен професор по история, който ме посрещна след пътуването с прекрасна печена патица и червено вино.

Мери Бет излезе сама, още едно от нейните бягства, но взе и демона със себе си. С Лашър не си бяхме разменили и дума от онази ужасна нощ, но той кръжеше около нея и й говореше. Аз не й казах нищо от това, което бях научил, пък и тя не ме попита.

Страхувах се да произнасям името Ашлар. Това бе истината. Страхувах се. Още виждах онази буря пред очите си, изплашените мъже и Мери Бет, която се взира с любопитство в мрака. Защо точно се страхувах, не знаех. Бях победил, нали така? Вече бях научил името на демона. Нима не бях готов да започна битката си с него?

Най-сетне седнах с моя дребен плешив и очилат учител в Единбург и казах:

— Изчетох всички жития на светците в библиотеката, както и историята на Шотландия, но никъде не се споменава за свети Ашлар.

Той се засмя и наля още вино. Тази нощ беше в превъзходно настроение, тъй като му бях дал хиляди американски долари, за да направи проучване на Донелайт, така че той бе осигурен до края на живота си, както и децата му.

— Свети Ашлар — започна той. — Той е светецът на невъзможното, според мен, нещо като Юда в останалия християнски свят. Не съществува негово житие, доколкото знам, но не забравяй, че сега това е земя на протестанти. Католиците тук са много малко и миналото е забулено в мистерия.

Въпреки това той обеща да провери в книгите си след вечеря. Обсъдихме и фонда за разкопки и реставрация на Донелайт. Руините трябваше да бъдат щателно изследвани, картотекирани, описани и после проучени.

Накрая се оттеглихме в библиотеката и аз потърсих сред книгите му някакви стари католически текстове приблизително от времето преди царуването на крал Хенри. Взех „Тайна история на шотландските планински кланове“, на която не бе изписано името на автора. Това бе много стара книга, подвързана с черна кожа и доста обемиста. Много от страниците й бяха откъснати и когато професорът я отвори на светлината, видях, че е изписана на ръка.

В нея бе описано някакво родословие и професорът го проследи с пръст.

— О, вижте, можете ли да прочетете това? Разбира се, че не можете. То е на келтски. Но тук пише Ашлар, син на Олаф и съпруг на Джанет, основатели на клана Дръмард и Донелайт, да, това е. Тук пише Донелайт. Господи, как не съм го забелязал досега. Макар че името Ашлар съм виждал на много места. Да, свети Ашлар.

Той запрелиства крехките страници, спря се на една и зачете ръкописните букви: „Ашлар, крал на Дръмард“.

Прочете внимателно текста и ми го преведе, като си водеше бележки с молив в един бележник.

Образът буквално ме парализира. Джанет, изгорена на клада. Светецът, магическият извор. Бях твърде смаян, за да мога да проговоря.

Ученият беше извънредно развълнуван. Той бързо ми обеща, че ще направи препис и ще ми го изпрати.

Разгледахме и други стари книги и намерихме в историята на пиктите пак имената на Ашлар и Джанет и страховитата история за нейния отказ да приеме християнството. Предпочела да умре на кладата, като проклела сродниците си и съпруга си, защото искала да се издигне чрез пламъците при боговете, вместо да живее с боязливите християни.

— Всичко това са легенди. Всъщност никой не знае нищо конкретно за пиктите и това е доста объркващо. Дори не можем да твърдим със сигурност, че са пикти. Вижте тези думи на келтски, те означават „високите мъже и жени от долината“. И това тук, то се превежда грубо като „големите деца“. А, ето и това: „Крал Ашлар, победил датчаните през 567 година, размахвал пламтящ кръст пред бягащата им армия. Джанет, дъщеря на Рандъл, изгорена на клада от клана на Ашлар през 567 година, въпреки че самият светец умолявал своите новопокръстени последователи да проявят милост“.

Той извади още една книга — „Легенди на планинските шотландци“

— О, ето тук. „Свети Ашлар, все още почитан в някои райони на Шотландия през последните шестнайсет века, основно от младите момичета, които искат да се изпълнят най-съкровените им желания. Не е същински каноничен светец.“

Затвори книгата и добави:

— Е, не ме изненадва, че не е каноничен светец. Всичко това е по-скоро легенда, отколкото история. Явно не е канонизиран от Рим, разбирате ли? Имаме си работа с още един свети Кристофър.

— Да, зная — отвърнах, но не казах нищо повече, защото бях потънал в спомените. Видях съвсем ясно катедралата, за първи път видях самите й прозорци — високи, тесни, с цветни витражи, които не образуваха конкретно изображение, а бяха по-скоро стъклена мозайка от златно, червено и синьо — и големят прозорец с розата, да, с розата! Внезапно видях пламъците и стъклата потрепериха. Чух виковете на тълпата. Бях насред случващото се и буквално усещах тялото си, когато се обърнах срещу идващата тълпа, разперил ръце пред хората!

Съвзех се и забелязах, че старият професор ме гледа с любопитство.

— Вие май много се интересувате от тези неща?

— Да, изпитвам почти нечестива страст — отвърнах. — Катедралата обаче е от дванайсети век. Това не е твърде рано, за да бъде наречено история.

— Не, наистина — рече той и отиде до друга лавица, при цяла серия книги за църкви и руини в Шотландия. — Но много е загубено. Ако не беше настоящият научен интерес към тези неща, всяка следа от католическите постройки щеше да бъде… ето „Катедрали в планинска Шотландия“.

Въздъхнах. Не исках пак да се отнасям в спомени. На какво ме учеха те?

Той обърна няколко страници и продължи:

— О, ето тук, грубо родословно дърво на клана Донелайт. Крал Ашлар, после вижте тук, правнук Ашлар Достопочтени, и още един наследник — Ашлар Благословени, оженил се за норманската кралица Мора. Боже, явно има доста Ашларовци.

— Така изглежда.

— И тук също — Ашлар и пак Ашлар. Може да се проследи как е било наследявано името, ако приемем, разбира се, че всички тези владетели са съществували! Представителите на шотландските кланове обичат да правят подобни произволни родословия. Знае ли човек.

— За момента това е достатъчно да задоволи страстта ми — отвърнах.

— Да, страст, май това е точната дума, нали? — Той затвори книгата. — Трябва да има още. Ще го открия заради вас. Но, честно да ви кажа, няма да е много по-различно — пак ще е някое старо издание в ограничен тираж и най-вероятно ще си е чист фолклор.

— Ами петнайсети век, времето на Джон Нокс, нима от тогава не са останали никакви текстове. Все трябва да има нещо.

— Всичко е станало на дим — рече професорът. — Все пак говорим за духовна революция. Не можете да си представите колко манастири са унищожени от Хенри VIII, колко статуи и стенописи са ликвидирани или изгорени. Свещени текстове са изгубени завинаги. А когато и съпротивата на Донелайт е прекършена, всичко се е превърнало в пепел.

Той седна и започна да трупа книгите пред себе си.

— Ще проуча всичко заради вас. Ако има някакво свидетелство, че някъде съществуват запазени записи от Донелайт, ще го открия. Но още отсега мога да кажа, че най-вероятно всичко е загубено. В онези времена съкровищата на католиците са изчезнали. Негодникът Хенри е превърнал всичко в пари. Всичко е било за пари и за да може да се ожени за Ан Болейн! Отчайващо е, че един-единствен човек може така да обърне историята. О, вижте: „Свети Ашлар, светецът на младите момичета, който може да сбъдне тайните им желания“. Сигурен съм, че ще открия хиляди такива споменавания.

Най-сетне аз го оставих на мира.

Бях получил, каквото исках. Вече знаех, че това същество е живяло някога и сега е изпълнено с желание за мъст! Той беше просто призрак на мъртвец.

Знаех, че съм получил доказателство за това и за всичко, което винаги бях знаел. Докато вървях към дома нагоре по хълма от къщата на професора, не спирах да си повтарям подробностите от наученото. Защо тогава този демон се бе прилепил така към нас? За да бъде в плът. Но защо? И най-важното, как бих могъл да използвам името му, за да го унищожа?

Когато стигнах в апартамента ни, Мери Бет вече се бе прибрала и спеше на дивана. Лашър стоеше до нея. Беше в старите селяшки дрехи, с дълга коса, какъвто не го бях виждал от години, и ми се усмихваше.

За миг бях така шокиран от живостта на образа и красотата му, че просто се втренчих в него. А той обичаше това; все едно се хранеше с изумлението ми. Стана някак по-ярък и отчетлив.

— Мислиш си, че знаеш, но не знаеш нищо — каза ми той, като дори раздвижи устните си. — Пак ти припомням, че бъдещето е всичко.

— Ти не си велик дух — казах аз. — Не си никаква голяма тайна. Ето какво трябва да кажа на семейството си.

— Значи ще им кажеш една лъжа. Тяхното бъдеще е в моите ръце. А моето бъдеще — в техните. Това е вашето предназначение. Поне веднъж бъди по-схватлив, благодарение на всичко, което научи.

Не отговорих. Бях удивен, че може да остане така дълго видим.

— Нима този светец се е обърнал срещу Господ? — попитах аз.

— Не ме занимавай с този глупав фолклор, това са безсмислици. Нима вярваш, че някога съм бил един от вас? Трябва да си полудял. Когато се върна на земята, аз… — Замълча, явно на ръба да изрече някаква заплаха. После каза с детска бързина: — Жулиен, имам нужда от теб. Детето в утробата на Мери Бет не е вещица, а слабоумно момиче, също като Катерин, сестра ти, и дори като Маргьорит, майка ти. Затова трябва да ме дариш с още една вещица.

— Е, значи вече имам с какво да се пазаря — отвърнах с въздишка. — Нима искаш да легна със собствената си дъщеря?

Той обаче вече беше много изтощен и образът му започна да чезне. Мери Бет спеше, разкошна и красива на дивана, завита с одеяла. Тъмната й коса бе гладка и лъскава на светлината на огъня.

— Тя ще роди ли това дете?

— Да, изчакай благоприятен момент. Ти ще станеш баща на велика вещица.

— А какво ще стане с нея?

— Тя ще бъде най-великата — отвърна той и добави с въздишка: — Ако не броим Жулиен.

Майкъл, това беше най-големият ми триумф. Бях научил името му, историята му и че е от нашата кръв, но повече не можах да разбера.

Ашлар, всичко бе свързано с това име. Но беше ли Ашлар демон и ако да, кой точно от всичките споменати с това име в старите книги? Първият или някой следващ?

На сутринта напуснах Единбург, като оставих бележка за Мери Бет. Тръгнах за Донелайт и от Даркърк отново продължих на кон. Бях твърде стар, за да извърша сам подобно пътуване, но бях обезумял от откритията си.

Отново разгледах катедралата, но този път под хладното планинско слънце, чиито лъчи струяха красиво през облаците. После отидох до каменния кръг и постоях в него.

Виках към небесата. Сипех проклятия.

— Искам да се върнеш в ада, свети Ашлар! Това е твоето име, това си ти, най-обикновен човек, който е бил боготворен и от гордост е останал на земята като зъл демон, за да ни измъчва.

Гласът ми се носеше из долината, но бях съвсем сам. Демонът не си направи труда да ми отговори. После застанах насред кръга и внезапно почувствах ужасно замайване, което означаваше, че онова създание идва към мен.

— Не, върни се в ада! — изкрещях аз, но паднах в тревата. Думите ми се разтвориха във вятъра, който ревеше в ушите ми и замъгли всичко пред очите ми.

Когато се събудих, вече беше мръкнало. Бях целият в синини. Дрехите ми бяха разкъсани. Създанието бе връхлетяло яростно върху мен.

За миг се уплаших за живота си, седях в тъмното, без да знам какво е станало с коня ми или по кой път да поема, за да се измъкна от ужасната призрачна долина. Накрая успях да стана и осъзнах, че някой ме държи за раменете.

Беше той, отново силен, материален, поведе ме в тъмното, доближил лице до моето. Вървяхме към замъка. Демонът бе така реален, че усещах миризмата на кожения му жакет, както и миризмата на тревата, която се бе полепила по него. Както и ароматът на гората, надвиснала около нас. Той изчезна и аз продължих сам, но на няколко пъти се появява отново, за да ми помогне.

Най-сетне минахме през разбитата порта в големия салон на замъка и там аз заспах на пода, твърде изтощен, за да продължа. Той седеше до мен в тъмното, ту само като привидение, ту отново ставаше материален, а понякога просто ме обгръщаше с присъствието си.

Потънал в отчаяние и напълно изтощен, аз му казах:

— Лашър, какво правиш? За какво е всичко това?

— За да живея, Жулиен, само това искам. Да живея, да се върна в светлината. Не съм това, което си мислиш. Погледни отново в спомените си. Светецът е на стъклото, нали така? Как бих могъл аз да съм този светец, щом го виждам на стъклото? Никога не съм го признавал; този светец бе причината за моя провал!

Но аз не бях виждал светеца на прозореца. Бях виждал само цветовете, но сега, докато лежах на земята, отново си спомних църквата. Всъщност бях в нея в миналите времена, тръгнах към трансепта и влязох в параклиса на светеца, да, там имаше разкошен витраж. Слънцето проникваше през неговия образ — той беше светец-воин, с дълга коса и брада, свети Ашлар, който побеждава чудовищата: свети Ашлар.

Разбрах, че говоря, в онова отминало време, отчаян до дъното на душата си: Свети Ашлар, как бих могъл да съм това същество? Помогни ми. Господи, помогни ми. И те ме отведоха. Какъв избор имах?

О, изпитвах такъв копнеж, такава болка.

И после всичко притъмня. Изгубих съзнание. Никога не бях опознавал демона така живо, както в онзи миг, когато стоях в неговата плът насред катедралата. Свети Ашлар! Дори чух гласа му, моят глас, да отеква под каменния свод. Как може да съм това същество, свети Ашлар! Но от яркия стъклен витраж не дойде никакъв отговор. Като всеки друг изографисан образ, той си остана безстрастен и величествен.

Чернота.

Когато се събудих на сутринта, насред руините на замъка, бяха дошли да ме търсят водачи от Даркърк. Те ми бяха донесли храна, вода и одеяла, като водеха и кон. Бяха се уплашили за мен. Конят ми се върнал сам в хана.

Насред блясъка на утрото долината изглеждаше самотна и невинна. Аз исках само да легна и да спя, но уви, не можех да го сторя, преди да стигна в хана в Даркърк, а там спах почти непрекъснато в продължение на два дни, изгарян от треска.

Когато се върнах в Единбург, Мери Бет бе изпаднала в паника. Помислила, че съм заминал завинаги. Беше обвинила Лашър, че ми е сторил нещо, а той се разридал.

Казах й да седне с мен до огъня и й разказах всичко. Разказах й историята и нейното значение. Отново описах спомените си.

— Ти трябва да си по-силна от това създание до края на дните си — обясних й аз. — Никога не бива да му позволяваш да надделее. То може да убива, може да господства! Може да унищожава; то иска да живее. Той не е носител на висша мъдрост, а огорчено същество, същество от мрака, обзето от крайно отчаяние, същество, което навремето е претърпяло своя провал!

— Да, страдащо същество — рече тя, — това е най-точната дума. Но Жулиен, ти си преминал всякакви граници, как ще продължаваш да живееш, опълчвайки му се така. От сега нататък трябва да го оставиш изцяло на мен.

Тя стана и заговори спокойно, с малко жестове, по своя типичен маниер:

— Аз ще използвам това създание, за да направя семейството по-богато и от най-смелите ти представи. Ще създам род, така велик, че нито революция, нито война, нито бунт да могат да го разрушат. Ще обединя всичките братовчеди, ще окуражавам браковете в рода и ще се погрижа фамилното име да се носи от всеки, който стане част от нас. Аз ще достигна пълен триумф на рода, Жулиен, и това създание го знае. Разбира го. Той иска това. Между нас няма никакъв конфликт.

— Нима? — попитах аз. — А каза ли ти какво очаква от мен да сторя? Че иска да бъда баща на следващата вещица, родена от теб? — Треперех от тревога и ярост.

Тя се усмихна съвсем спокойно и после ме погали по лицето.

— Е, да, когато моментът за това настъпи. Ще бъде ли много трудно за теб, скъпи мой?

През нощта сънувах вещици в долината. Сънувах оргии. Сънувах хиляди неща, които никога не бях вършил. От Единбург заминахме за Лондон. Останахме там, докато Мери Бет роди Бел през 1888 година и още от самото начало знаехме, че това сияйно дете не е нормално, само защото Лашър ни го бе казал.

В Лондон се сдобих с голям, подвързан с кожа бележник и страници от фин пергамент, в който записах всичко, което знаех за духа. Записах всичко, което знаех за нашето семейство. Имах много такива бележници и у дома, заточвани, прекъсвани и забравяни. Но сега записах всичко, което си спомнях.

Разказах всичко за Ривърбенд, до най-малкия детайл. Записах легендите за Донелайт и за светеца. Всичко. Пишех бързо и почти яростно, защото знаех, че чудовището може да ме прекъсне всеки момент.

То обаче не го стори.

Ежедневно получавах писма от стария професор, но повечето от тях бяха истории за свети Ашлар, който сторил чудо за някакво младо момиче, защото бил нейния божествен защитник. Останалите просто повтаряха онова, което вече бе открил. В Донелайт бяха започнали разкопки, но работата щяла да продължи почти век. Пък и какво ново можеха да разкрият?

Но все пак аз продължих да пиша на професора с ентусиазъм, увеличавах даренията и им давах пълна свобода да продължат проекта по проучването на Донелайт и комплекса руини.

Преписвах всяко писмо в моя бележник.

След това купих нов и започнах да описвам историята на собствения си живот. Избрах този бележник заради здравата подвързия и хубавата хартия. Никога не ми хрумна, че тези книги ще изчезнат от света преди мен.

Междувременно Лашър изобщо не ме безпокоеше, защото през цялото време бе с Мери Бет, която почти до самото раждане не спираше да обикаля Лондон, като отиде дори до Кентърбъри и до Стоунхендж. Винаги беше в компанията на млади мъже. Мисля, че двама от тях, учени от Оксфорд, и двамата много влюбени в нея, не я изоставиха дори при самото раждане на Бел в болницата.

Никога не съм се чувствал така изолиран от Мери Бет, както тогава. Тя беше влюбена в Лондон, в древните забележителности и последните модни нововъведения. Ходеше да разглежда фабрики, ходеше на театър и въобще се интересуваше от всевъзможни новости. Отиде до Тауър, разбира се, и в музея на восъчните фигури, който тогава беше много модерен. Бременността не означаваше нищо за нея. Тя бе така висока, здрава и енергична… И все пак си беше жена, красива жена, която копнееше да види детето си, въпреки че вече знаеше, че то не е очакваната вещица.

— Но си е мое, мое е — настояваше Мери Бет. — Ще носи името Мейфеър и само това има значение.

Аз често се затварях насаме с миналото, завладян от отчаяното желание да запиша всичко, което може да предизвика по-късни интерпретации. Но колкото повече се усамотявах с това, толкова повече осъзнавах, че съм записал всичко, което зная, и отчаянието и безпомощността ми се задълбочаваха.

Накрая Лашър се появи.

Беше същият какъвто го видях в замъка. Държеше се като приятел, искаше да ме успокои. Оставих го да погали челото ми; позволих му да ме утеши с целувки. Но в душата си плачех. Бях открил онова, от което се нуждаех, и все пак то нямаше да ми е от полза. Какво друго можех да сторя? Мери Бет го обичаше и не виждаше колко голяма е властта му, както и всяка друга вещица преди нея — те или го командваха, или се оставяха на ласките му.

Накрая любезно го помолих да си тръгне, да отиде при вещицата си и да остане с нея. Той се съгласи.

Мери Бет, която бе родила едва предния ден, още беше с бебето в болницата и си почиваше под грижите на сестрите.

Аз тръгнах да се разхождам из Лондон сам.

Стигнах до една стара църква, вероятно от онези времена, не съм сигурен. Дори не знаех каква е, просто влязох в нея и седнах на последната пейка. Сведох глава и се отдадох на молитви.

— Господи, помогни ми — примолих се аз. — Никога в живота си не съм ти се молил истински, освен когато бях в спомена на онова създание в старата катедрала и стоях в неговата плът пред витража на свети Ашлар. В този момент се научих как да се моля, от неговата молитва. Сега се опитвам да сторя същото. Сега ти се моля. Кажи ми какво да сторя? Ако унищожа това същество, то ще унищожи ли моето семейство?

Бях потънал в молитвата, когато някой ме потупа по рамото. Вдигнах очи и видях, че до мен стои млад мъж, облечен изцяло в черно, с черна копринена вратовръзка. Изглеждаше някак твърде добре облечен, за да е обикновен човек. Косата му бе черна и много красива, а очите — поразителни — малки, но много сиви и сияещи.

— Елате с мен — каза ми той.

— Защо, нима вие сте отговорът на молитвата ми?

— Не, но искам да зная какво сте научили. Аз съм от Таламаска. Чували ли сте за нас?

Разбира се, знаех кои са — учените от Амстердам. Старият професор ми бе говорил за тях. Моят предшественик Петир ван Абел също бе член на техния орден.

— О, наистина, Жулиен, вие явно знаете повече, отколкото предполагах — рече мъжът. — Елате, искам да поговорим.

— Така ли? И защо да го правя?

Изведнъж усетих някакво раздвижване във въздуха около мен — той се затопли и внезапно в църквата нахлу порив на вятъра, който затръшна вратите. Мъжът се стресна и се огледа изплашено.

— Мислех, че искате да научите онова, което знам — казах аз. — Но сега ми изглеждате изплашен.

— Жулиен Мейфеър, не знаете какво вършите — рече той.

— А вие знаете, така ли?

Вятърът стана още по-силен и отвори с трясък вратите, през които нахлу същински потоп ярка дневна светлина, която заля статуите и дърворезбите, и свещения полумрак на църквата.

Мъжът отстъпи назад и се втренчи в далечния олтар. Почувствах как въздухът се събира и вятърът става все по-силен и се понася към него. Знаех какво ще последва — поривът събори непознатия на земята. Той запълзя по мраморния под, изправи се на крака и бързо отстъпи далеч от мен. От носа му течеше кръв, и той извади хубава носна кърпа и се избърса.

Вятърът обаче не беше приключил. В църквата се носеше нисък тътен, сякаш самата земя се тресеше.

Мъжът изтича навън и повече не го видях. Вятърът замря. Въздухът притихна, сякаш нищо не се беше случило. Сенките отново се спуснаха под нефа. Само прашната слънчева светлина проникваше през прозорците.

Аз седнах и пак се взрях в олтара.

— Е, дух? — повиках го.

Лашър отвърна в мислите ми, гласът му дойде като че от пустотата и тишината на църквата.

— Няма да им позволя да се доближат до теб. Няма да им позволя да се доближат до моите вещици.

— Но те те познават, нали? Били са в долината. Те те познават. Моят прародител Петир ван Абел…

— Да, да, да. Нали ти казах, че миналото е нищо.

— И познаването му не носи никаква сила? Тогава защо прогони този изследовател? Трябва да ти кажа, че всичко това ми се струва доста подозрително.

— Бъдещето, Жулиен. Мисли за бъдещето.

— О, и значи онова, което съм научил, може да попречи на онова, което ти виждаш в бъдещето.

— Ти си стар, Жулиен, служи ми добре. И пак ще ми служиш. Аз те обичам. Но няма да ти позволя да говориш с хората от Таламаска никога, нито пък ще ги допусна до Мери Бет или друга от моите вещици.

— Но какво искат те? От какво по-точно се интересуват? Старият професор от Единбург ми каза, че са любители на старините.

— Те са лъжци. Казват, че са учени и само учени, но всъщност пазят ужасяващи тайни. Много добре зная какви са. Няма да им позволя да се доближат до теб.

— Значи ти ги познаваш така, както те познават теб?

— Да. Те са неустоимо привлечени от мистериите, но са лъжци. Ще използват знанието си за свои собствени цели. Не им казвай нищо. Помни какво ти казах. Те лъжат. Защити рода от тях.

Аз кимнах. Излязох от църквата и се прибрах у дома. Отворих големия си бележник, в който описвах историята на рода и на Лашър.

Затворих бележника.

По-късно същата седмица Мери Бет се върна при мен като щастлива майка и започна да изкупува всеки магазин с бебешки стоки в Лондон. А аз започнах собствено разследване на мистериозния орден.

Таламаска.

Всъщност това не беше никак лесна задача. За хората от ордена имаше по-малко сведения, отколкото за свети Ашлар, и от разговорите си с професорите от Кеймбридж аз добих съвсем смътна представа за тях: любители на старини, колекционери, историци.

Знаех, че това не е цялата картина. Помнех съвсем ясно сивоокия мъж и неговото поведение. Помнех съвсем ясно и страха му, когато вятърът го повали.

Най-сетне открих къде се намира тяхната метрополия, но беше невъзможно да се приближа. Стигнах до входа на парка около нея и видях високите прозорци и комини. Демонът обаче стоеше пред мен и ми каза:

— Жулиен, върни се, тези хора са зли. Тези хора ще унищожат семейството ти. Жулиен, върни се, трябва да заченеш вещица с Мери Бет. Ти имаш своето предназначение. Аз виждам надалеч и виждам много по-ясно.

Тази борба вече ми идваше твърде много. Разбрах, че Лашър ме е оставил да науча малкото, което бях разбрал за Таламаска, защото то нямаше никакво значение. Но щеше да ми попречи да продължа по-нататък.

Записах си всичко, но вече бях много подозрителен по отношение на този орден.

Нека сега завърша историята си, като ти разкажа накратко за последните ми години и малкото, което успях да науча и което сега ще послужи на теб. Наистина не е много. Мисля, че вече и ти започваш да разбираш, че не бива да вярваш на никого, освен на теб самия, да унищожи това същество. А ти трябва да унищожиш Лашър. Сега той е в плът и може да бъде убит; може да бъде прогонен в отвъдното, откъдето само един Господ знае дали ще се завърне. Но ти трябва да сложиш край на неговата тирания тук; край на целия този ужас.

След като се върнахме у дома, аз окуражих Мери Бет да се омъжи за Даниел Макинтайър, един от моите любовници и безкрайно очарователен човек, когото тя определено харесваше. Лашър обаче не спираше да настоява да легна с нея. Първото й дете от Даниел бе едно волево и мрачно момиче — Карлота, която от самото начало се оформи като ревностна католичка. Може да се каже, че самите ангели я изпратиха, но ми се ще да я бяха отвели право в небесата. Лашър настояваше да стана баща на още едно момиче.

Тогава вече бе настъпила нова ера. Модерната ера. Не можеш да си представиш промените навсякъде около нас. Мери Бет беше така могъща и успешна, че всички се подчиняваха на волята й и семейството като че ли бе всичко за нея.

Тя не сподели с никого онова, което знаеше за Лашър и дори поиска от мен да пазя книгите си в тайна. Превърна Лашър в нещо като семеен призрак, в легенда, и така го омаловажи дори сред нас.

Накрая — след като роди на Даниел две деца, които явно нямаше да послужат на целите й, защото второто, Лайънъл, бе момче и затова бе още по-неподходящ от Карлота — аз направих каквото тя и Лашър искаха от мен и от този съюз между един старец и неговата дъщеря се роди моята красива Стела.

Стела беше вещица, тя виждаше Лашър. Дарбата й беше голяма, но още от малка обичаше само и единствено да се забавлява. Беше безгрижна, игрива, весела, обичаше да пее и да танцува. Понякога се чудех дали ще понесе бремето на всички тези тайни и дали не е създадена просто за да ме прави щастлив.

Стела, моята красива Стела. Тя носеше товара на тайните, сякаш бяха просто лек воал, който можеше да разкъса, когато пожелае. Не показваше обаче никакви признаци на лудост, а това бе достатъчно за Мери Бет. Тя беше нейната наследница, поредната брънка от веригата към вещицата, която някой ден ще помогне на Лашър отново да навлезе в нашия свят.

В края на века аз вече бях много стар.

Все още яздех коня си по Сейнт Чарлз авеню и в Одюбон Парк. Слизах от него и се разхождах покрай лагуната, като гледах огромните фасади на университетите. Всичко се бе променило, всичко. Целият свят се промени. Нямаше го вече пасторалния рай на Ривърбенд, нямаше ги магьосниците, които шепнат заклинания и палят свещи.

Само едно огромно богато семейство, което не можеше да бъде предизвикано от никого и чиято история се бе превърнала просто в страховита легенда, с която вечер да плашат децата.

Разбира се, аз се наслаждавах на тези години. Никой от този стар род не е живял като мен. Аз никога не съм работил така усилено като Мери Бет и никога не съм се ангажирал толкова много.

Основах фирмата „Мейфеър и Мейфеър“ заедно със синовете си Кортланд, Баркли и Гарланд. С Мери Бет работехме заедно и завещанието лека-полека започваше да придобива своята законова форма. Аз обаче се отдавах предимно на удоволствията.

Прекарвах много време със синовете си и съпругите им, играех си с внуците си, смеех се със Стела или пък отивах в Сторивил, забележителния квартал на разврата в онези времена, за да преспя с най-красивите проститутки. И макар че Мери Бет, сега заета майка на три деца, не идваше с мен, аз взимах млади любовници и получавах двойно удоволствие от жените в квартала и от младите мъже, които водех със себе си.

О, Сторивил, това е друга смайваща приказка, един експеримент, поел в неочаквана посока, ако мога така да се изразя — част от нашата велика история. Но трябваше да минем и през това.

В онези години лъжех синовете си. Лъжех ги за греховете си, за покварата си, за силите си, за Мери Бет и за нейната Стела. Опитвах се да насоча погледа им към света, към практичното, към истините в природата и книгите, които бях научил като много малък. Не смеех да им предам тайните си и когато те възмъжаха, вече знаех, че нито един от тях не е подходящ за това. Всички бяха много солидни. Моите мили момчета бяха добри хора. Толкова бяха запалени по това да правят пари и да се грижат за семейството. Бях захранил енергията им с доброто в самия мен и не смеех да им покажа лошите си страни.

Всеки път, щом се опитвах да кажа на Стела каквото и да било, тя или заспиваше, или започваше да се смее.

— Няма нужда да ме плашиш с това — рече. — Мама ми разказа за твоите фантазии и сънища. Лашър е моят скъп призрак и прави всичко каквото му кажа. Само това има значение. Знаеш ли, Жулиен, страхотно е да си имаш свой собствен семеен призрак.

Аз бях изумен. Все пак това беше модерно момиче. Тя не знаеше какво говори! О, нима бях живял толкова дълго само за да видя как Карлота, по-голямата, се превръща в злобно набожно чудовище, а онова сияйно дете смята цялата история за нещо като отживелица, макар че виждаше духа със собствените си очи! Мислех, че ще полудея.

Въпреки че живеех в лукс, въпреки че посвещавах дните си на удоволствията на новото време, карах автомобила си и слушах моята виктрола, през цялото време изпитвах страх от бъдещето.

Знаех, че демонът е зъл. Знаех, че той лъже. Знаех, че всичко това е една смъртоносна тайна. Страхувах се и от учените от Амстердам. Страхувах се от човека, с когото бях разговарял за кратко в църквата.

Когато моят професор писа от Единбург, за да ми каже, че от Таламаска му досаждали с молбата да видят писмата му до мен, аз веднага му наредих да не им показва абсолютно нищо и удвоих постъпленията в сметката му. Той, разбира се, ме увери, че ще ме послуша, и аз никога не се усъмних в думите му.

Не можех да разбера поведението на тези учени, както и поведението на Лашър пред тях. Защо онзи мъж ми се бе представил така злокобно? И защо този дух нарочно се бе явил пред него? Усещах някакъв замисъл във всичко това и се чудех дали пък демонът не се забавлява да ги измъчва. Не беше ли твърде детинско?

Накрая, през последните ми години, аз се върнах в стаята си на тавана и взех със себе си най-прекрасното от новите изобретения — малката виктрола. Не мога да ти опиша що за удоволствие ни доставяха всички тези неща — да можеш да слушаш музика от плочите, да излезеш на моравата с грамофона и да си пуснеш някоя опера.

Обожавах това. Разбира се, когато музиката свиреше, Лашър не можеше да чете мислите ми, въпреки че и без това вече го правеше все по-рядко.

Той бе напълно доволен да кръжи около Мери Бет и малката Стела. Обожаваше ги по различен начин, черпеше сили и от двете и не спираше да снове между тях. Всъщност най-щастливите му мигове бяха, когато майка и дъщеря се събираха заедно.

По това време аз вече нямах нужда от него. Изобщо. Пишех моите книги и ги трупах под леглото си. Радвах се на компанията на любовника си Ричард Леуелин, очарователен млад мъж, който боготвореше земята, по която стъпвах, но на когото не посмях да доверя нищо заради неговата собствена безопасност.

Животът ми през онези дни беше богат. Племенникът ми Клей живееше с нас, дъщерята на Реми Мили и синовете ми растяха здрави и красиви. Бяха предприети и стъпки за укрепване на юридическата фирма „Мейфеър и Мейфеър“, която щеше да контролира семейните начинания.

Когато Карлота стана на дванайсет, аз се опитах да се усамотя с нея и да й разкажа цялата история. Показах й книгите си и се опитах да я предупредя. Казах й, че Стела ще наследи смарагда и ще стане любимката на демона, който е много лукав и всъщност е просто призрак на човек, живял някога, и чиято единствена цел сега е да живее отново.

Никога няма да забравя реакцията й, думите, с които ме нарече, и проклятията, които изсипа отгоре ми.

„Дявол, вещица, магьосник. Винаги съм знаела, че дяволът живее в сенките на тази къща, а ти се опитваш да му дадеш име и да му припишеш история.“

Тя смяташе да се обърне към католическата църква, за да унищожи това нещо, каза, че ще потърси „силата на Христа, на Светата майка и всички светии“.

Скарахме се ужасно. Аз й изкрещях:

— Не разбираш ли, че всичко това е просто друга форма на вещерство?

— А на какво искаш да ме научиш ти, порочен старец — че трябва да вляза в общение с демони? Че за да ги победя, трябва да ги опозная? Аз ще прекъсна веригата, ще прекъсна веригата! — изкрещя тя. — Само почакай и ще видиш. Ще оставя завещанието без наследница. Ще сложа край на всичко това.

Бях отчаян. Умолявах я да ме изслуша, да помисли по-добре, да приеме съвета ми и да не си въобразява, че подобно нещо е възможно. Семейството беше станало огромно! Тя обаче пречупи всички тези тайни през католическото си съзнание, разчиташе на молитвите и църковните служби да я спасят.

По-късно Мери Бет ми каза да не отдавам значение на думите й, защото: „Тя е тъжно дете. Аз не я обичам. Опитвам се да я обичам, но не мога. Аз обичам Стела и Карлота знае това, знае и че няма да наследи смарагда. Винаги го е знаела и изгаря от омраза и завист“.

— Но не виждаш ли, че тя е по-умната? Аз също обичам Стела, но Карлота е по-умната.

— Вече е решено, и то преди много години — каза Мери Бет. — Душата на Карлота е затворена за мен. Тя е затворена и за него и той няма да й позволи да остане тук, освен ако не послужи на някакъв семеен интерес, в сянка.

— О, значи виждаш как той контролира всичко. Как би могла Карлота да послужи на някакъв семеен интерес? Как биха могли и онези от Таламаска да послужат на семейството? Това е нещо, което трябва да разбера. Това нещо може да убие всеки, от който няма изгода.

— Ти просто мислиш твърде много за един стар човек — каза тя. — Не спиш достатъчно. Какво общо имат онези от Амстердам? На кого изобщо му пука за хора, които разказват разни истории за нас? Та ние сме вещици и това е нашата сила. Ти се опитваш някак да подредиш всичко това, но в тази история няма ред.

— Не си права — отвърнах. — Много, много грешиш.

Всеки път, щом погледнех невинните очи на Стела, осъзнавах, че не мога да стоваря върху нея цялото бреме, което носех на плещите си. Като я гледах как играе със смарагдовата огърлица, потрепервах от ужас.

Показах й къде съм скрил книгите си, под леглото. Казах й, че някой ден ще трябва да прочете всичко. Казах й тайната за Таламаска, за учените от Амстердам, които знаят за демона, но могат да бъдат много опасни за нас. Не биваше да се забъркваме с тях. Казах й как може да разсейва демона и й обясних за суетата му. Казах й каквото можах, но не и цялата история.

Това беше ужасното. Само Мери Бет знаеше цялата история, а Мери Бет се променяше с времето. Тя беше жена на двайсети век. И все пак научи Стела на онова, което смяташе, че трябва да знае. Даде й дори да си играе с онези кукли! Даде й куклата, която бе направена от кожа, кост и нокти от моята майка; и друга — от Катерин.

Един ден слязох на долния етаж и видях Стела седнала на леглото си, кръстосала розовите си крака да играе с тези две кукли, които сякаш разговаряха.

— Това е ужасно и глупаво! — казах аз, но Мери Бет препречи пътя ми.

— Стига, Жулиен, тя трябва да знае какво представлява. Това си е стара традиция.

— Но тя не значи нищо.

Сякаш говорех на стената. Мери Бет беше на върха на властта си, а аз вече умирах.

О, онази нощ лежах в леглото си, неспособен да се отърва от образа на малкото момиченце с двете безполезни кукли, и се чудех как да различа реалното от нереалното и да предупредя Стела колко беди може да донесе този демон. Пред мен съществуваше още едно препятствие — мрачната и намусена Карлота. Тя също предупреждаваше сестра си и затова Стела не искаше да слуша и двама ни.

Накрая заспах дълбоко и сънувах Донелайт и катедралата.

Когато се събудих, ме очакваше ужасяващо откритие.

Седнах в леглото, изпих си шоколада, почетох малко Шекспир, защото едно от моите момчета бе отбелязало преди време, че не съм чел една от пиесите му, о, да, беше „Бурята“. Както и да е, почетох малко и ми хареса — притежаваше дълбочината на всички трагедии, само че с различен ритъм и правила. После дойде време да попиша.

Станах, коленичих и посегнах под леглото, за да извадя книгите си. Но те бяха изчезнали. Под леглото нямаше нищо.

В един ужасен миг разбрах, че са изчезнали завинаги. Никой в тази къща не смееше да пипа нещата ми. Само един човек би посмял да влезе през нощта в стаята ми и да изнесе книгите. Мери Бет. А щом тя ги беше взела, значи вече нямаше да ги видя.

Хукнах надолу по стълбите, като едва не се пребих. Всъщност съвсем бях останал без дъх, когато стигнах до прозорците към градината, и почувствах такава силна болка в сърцето и главата си, че трябваше да извикам някой от прислугата за помощ.

В този миг Лашър ме обгърна с присъствието си и започна да ме успокоява:

— Не се притеснявай, Жулиен — каза той с тихия си глас. — Аз винаги съм бил добър с теб.

Аз обаче вече бях видял през прозореца буйния огън в дъното на двора и Мери Бет, която хвърляше в него някакви неща.

— Спри я — прошепнах. Едва си поемах дъх. Демонът беше невидим, обгръщаше ме отвсякъде.

— Жулиен, моля те, не продължавай с това.

Стоях там и се опитвах да се задържа на крака. Видях купчините книги на тревата, старите картини, картини от Сан Доминго, портретите на моите предци. Видях и счетоводните си книги, както и книжата от стария кабинет на майка ми, вързани с канап. И книгите, които бях написал сам. Бе останал само един бележник и когато Мери Бет го хвърли в огъня, аз извиках към нея.

Не можех да си поема дъх. Устата ми оформяше безмълвни проклятия. Най-страшните проклятия. Изведнъж ми причерня.

Събудих се в моята стая.

Бях в леглото, а Ричард, моят скъп млад приятел, седеше до мен. Стела също — държеше ръката ми.

— Мама трябваше да изгори нещата ти — рече тя.

Аз не отговорих. Всъщност бях получил слаб инсулт и не бях в състояние да говоря, но тогава още не знаех това. Реших, че мълча по собствена воля. Мери Бет дойде при мен чак на другия ден и когато заговорих, осъзнах, че думите ми излизат завалени и аз трудно ги подбирах, за да изразя гнева си.

Беше късно вечерта и когато тя видя какво се е случило с мен, много се притесни и извика Ричард. Той дойде и двамата ми помогнаха да сляза по стълбите. Сякаш ако станех от леглото и започнех да ходя, нямаше да умра тази нощ.

Седнах на дивана в салона.

О, колко обичах този двоен салон. Обичам го, както го обичаш ти, Майкъл. Беше ми приятно да седя там и да гледам през прозорците към моравата, когато огънят в камината вече отмира.

Мери Бет говори дълго. Стела дойде и после изчезна. Същината на думите й бе, че моето време вече е отминало.

— Влизаме във век, в който самата наука може да ни каже името на този дух и какво представлява той — каза тъжно Мери Бет. Тя говори за спиритистите и медуимите, за сеанси и за научните изследвания на окултното, за неща като ектоплазма.

Аз не можех да приема това. Ектоплазма? Онова, с което медиумите твърдяха, че боравят? Дори не отговорих. Бях потънал в отчаяние. Стела се сви до мен, хвана ръката ми и каза:

— Мамо, млъкни. Той не чува и дума, само го изморяваш.

Аз пак не продумах.

— Аз виждам какво ще стане — продължи Мери Бет. — Виждам бъдещето, в което нашите мисли и думи няма да имат значение. Виждам безсмъртието ни в рода. Няма да се случи, докато сме живи, но Лашър ще получи своята победа. Това време ще дойде и тогава никой няма да е така блажен, както ние. Ние ще сме родители на това блаженство.

— Празни надежди — въздъхнах аз. — Ами онази долина, ами онзи отмъстителен дух? Ами раните, нанесени му в древни времена, които никога няма да заздравеят в ума му! Това същество е било добро. Знам, че е било. Но сега е зло!

Тогава пак ми стана зле, много зле. Донесоха ми възглавници и ме завиха. Не можах да изкача стълбите отново чак до следващия ден, пък и нямах желание да го правя, докато главата ми не се замая отново, но този път от надежда.

Ето как стана.

Както си лежах на дивана в жегата на деня, долавях речния бриз, който нахлуваше през прозорците, и се опитвах да не усещам миризмата на огъня, в който бе изгорено толкова много, чух гласа на Карлота — тя се караше яростно с майка си.

Най-сетне влезе в стаята и се втренчи в мен. Тогава бе на петнайсет, висока и слаба. Не помня кога точно бе рожденият й ден, но пък помня, че тогава тя не беше така ужасно непривлекателна — имаше доста хубава мека коса и интелигентни очи.

Не й казах нищо, защото не си позволявах да бъда лош към децата, колкото и злобни да бяха те към мен. Не й обърнах внимание.

— Ти се бесен заради онзи огън — каза тя със студения си праведен глас, — но позволяваш да причиняват такива неща на едно дете, като знаеш, че то се страхува от майка ми. От теб и от майка ми.

— За какво говориш? Какво дете? — попитах.

Тя обаче излезе ядосана и отчаяна. Скоро се появи Стела и аз й предадох думите на Карлота.

— Стела, какво означава това? За какво говори тя?

— Нима е посмяла да ти го каже? Хем знае, че си болен. Знае, че се скарахте с мама. — От очите й рукнаха сълзи. — Не става дума за нас, а за онези Мейфеър от Фонтевро и тяхната лудост. Нали се сещаш, онези зомбита от Амелия стрийт.

Разбира се, знаех за кого говори — за Мейфеър от Фонтевро, наследниците на братовчед ми Августин, чийто живот бях отнел още като момче. От неговото семейство бе тръгнал онзи клон на рода, който живееше във Фонтевро, както вече ти казах — в собствената им плантация на няколко мили от нашата. Те не поддържаха никакви отношения с нас, освен на големите семейни събирания. Ние обаче посещавахме болните им и ходехме на погребенията на мъртвите. Те правеха същото за нас, но с годините нещата не се промениха особено.

Някои от тях — старият Тобиас и синът му Уокър — бяха построили хубава къща на Сейнт Чарлз авеню и Амелия стрийт, само на петнайсет пресечки оттук и аз наблюдавах изграждането й с интерес. След това в нея се настани сума народ — старици, старци — и всички ме мразеха яростно. Тобиас Мейфеър беше дърт глупак, който живя почти колкото мен, и бе един от най-злобните хора, които съм познавал. През целия си живот ме обвиняваше за какво ли не.

Останалите не бяха чак толкова лоши. Разбира се, бяха богати и участваха в семейните предприятия, въпреки че не бяха в тясна връзка с нас. Мери Бет, която много държеше на семейните събирания, често ги канеше, особено по-младите. Все се намираше по някой злочест братовчед, който се женеше за представител на другия клон на рода, ако може така да се каже. Тобиас изливаше злобата си от тези сватби на гроба на Августин, а сега, когато разбра, че Мери Бет се опитва да обедини рода, вероятно бе започнал да сипе още по-люти проклятия.

Мога да ти разкажа много забавни истории за него и опитите му да ме убие, но това вече няма значение. Исках да знам за какво говори Стела.

— Е, какво са сторили пак децата на Августин? — попитах аз. Винаги наричах така онази смахната пасмина.

— Рапунцел, Рапунцел — каза Стела. — Ето за какво става въпрос. Затворена на тавана, от който може да спуска само дългите си коси.

Тя изпя тези думи по много смешен начин.

— Става дума за братовчедката Евелин. Всички казват, че е дъщеря на Кортланд.

— Моля?! Моя син Кортланд ли имаш предвид? Нима искаш да кажеш, че е направил дете на някоя от онези жени? На онези Мейфеър?

— Преди тринайсет години Кортланд се промъкнал във Фонтевро пиян и направил дете на Барбара Ан, ако трябва да бъда точна. Нали се сещаш, дъщерята на Уокър. Евелин е това дете. Барбара Ан умря при раждането й. И познай какво, скъпи мой? Евелин е вещица, много силна вещица и може да вижда бъдещето.

— Кой ти каза?

— Всички го казват. Тя дори има шести пръст! Белязана е, скъпи мой, и определено е доста странна. Тобиас я е заключил от страх, че майка може да я убие! Представяш ли си. Той мисли, че ти и майка ще я нараните. Каква глупост, та нали си й дядо! Кортланд ми призна това, макар че ме закле да не ти казвам. „Нали знаеш колко мрази татко онези от Фонтевро — рече. — Пък и какво добро мога да донеса на това дете, щом всички в онази къща ме ненавиждат?“

— Чакай малко. Значи искаш да кажеш, че Кортланд се е възползвал от слабоумната Барбара Ан, която умря при раждане и сега детето й е сираче?

— Не бих казала, че се е възползвал от нея — каза Стела. — Тя също е била заключена на тавана. Съмнявам се, че е виждала друго човешко същество, преди Кортланд да я навести. Пък и не знам какво точно е станало. Тогава съм била още бебе. Само не се ядосвай на Кортланд. Той те обожава и много ще ми се разсърди. Затова забрави.

— Да забравя ли?! Имам внучка, заключена на таван на петнайсет пресечки оттук! Как, по дяволите, да го забравя! Значи се казва Евелин, така ли? И е дъщеря на онази бедна идиотка Барбара Ан! Така ли било? А онова чудовище Тобиас я е заключил? Нищо чудно, че Карлота е вбесена. Тя е права. Тази история е вбесяваща!

Стела скочи от стола и плесна с ръце.

— Мамо, мамо. Чичо Жулиен се оправи. Вече нищо му няма. Пак си е същият! Отиваме на Амелия стрийт!

Разбира се, Мери Бет веднага дотича.

— Карлота ли ти каза за това момиче? — попита тя. — Не се набърквай.

— Да не се набърквам ли? — Бях вбесен.

— Мамо, та ти си по-лоша и от кралица Елизабет — извика Стела, — която се страхувала от бедната си братовчедка Мери Шотландска. Момичето не може да ни навреди! Тя не е Мери Шотландска.

— Не казвам такова нещо, Стела — отвърна Мери Бет, спокойна както винаги. — Не ме е страх от това дете, без значение какви сили има. Просто ми е жал за нея. — Тя се надвеси над мен. Аз седнах на дивана, решен да направя нещо, но все още исках да науча повече.

— Карлота започна всичко, като отиде там. Момичето се крие на тавана.

— Не се крие. Заключена е!

— Стела, млъкни! Не ставай досадна, за бога.

— Мамо, тя никога не е излизала от онази къща, също като Барбара Ан! По същата причина. В тяхното семейство има много вещерски дарби, чичо Жулиен. Барбара Ан беше малко луда, но това момиче носи и кръвта на Кортланд, тя вижда бъдещето.

— Никой не може да вижда наистина бъдещето — обяви Мери Бет. — И никой не би искал да го вижда. Жулиен, това момиче е просто странно. Срамежливо. Чува гласове. Вижда призраци. Нищо ново. Тя е само по-изолирана от останалите, защото живее сред старци.

— Как е посмял Кортланд да не ми каже! — възмутих се аз.

— Не е посмял — каза Мери Бет. — Не иска да те огорчава.

— Не му пука — сопнах се аз. — Проклетник! Да остави дъщеря си с онези откачалки! Значи Карлота е отишла там, в онази къща, под покрива на Тобиас, който открай време ме нарича убиец.

— Но, чичо Жулиен, ти си си убиец — отбеляза Стела.

— Я да мълчиш! — викна Мери Бет.

Стела се нацупи, което означаваше поне временна победа.

— Карлота е отишла да пита момичето какво вижда, да направи предсказания — най-опасната от всички игри. Аз й забраних това, но тя все пак е отишла. Чула да се говори, че това момиче има повече сила от всеки в нашето семейство.

— Много е лесно да се каже — въздъхнах аз. — Повече сила от всеки друг. Навремето и аз твърдях същото, още когато по света имаше карети, роби и идилия. Повече сила.

— О, нима не разбираш намека? Това момиче носи кръвта на много Мейфеър. Като прибавим и Кортланд, броят им става просто невероятен!

— О, да — рекох. — Барбара Ан е дъщеря на Уокър и Сара, и двамата Мейфеър. А Сара е дете на Аарън и Мелиса Мейфеър.

— Да, и те са деца на Мейфеър и прочие. Мисля, че всички предшественици на това дете са Мейфеър.

— Да, така изглежда. — Прииска ми се да запиша това в книгите си и да поразсъждавам върху него. Тогава с болка си спомних, че бяха изгорени. Изпитах голяма горчивина, замълчах и просто слушах тяхното бърборене.

— Момичето не вижда бъдещето — обяви Мери Бет и седна до мен. — Карлота е отишла, за да се увери, че сме прокълнати и обречени. Нали знаете, че все това си пее.

— Тя вижда просто вероятности, като всички нас — каза Стела с мелодраматична въздишка. — Има силно предчувствие.

— И какво е станало?

— Карлота се качила на тавана, за да посети Евелин и то неведнъж. Играла си с момичето, извела я навън, и тогава то, въпреки че рядко говори, направило някакво ужасно предсказание.

— Какво по-точно?

— Че ние ще изчезнем от лицето на земята — каза Стела. — Че ще бъдем унищожени от онзи, който ни е помагал.

Аз вдигнах глава и погледнах Мери Бет.

— Жулиен, това са глупости.

— Затова ли изгори книгите ми? Затова ли изгори цялото знание, което бях събрал?

— Жулиен — въздъхна тя, — ти си един стар мечтател. Момичето казало това само колкото да получи подарък или пък да накара Карлота да си иде. Всички сме наясно. То е почти нямо. Седи си всеки ден до прозореца и гледа движението по Сейнт Чарлз авеню. Понякога пее или говори в рими. Не може дори да си върже обувките или да си среше косата.

— И онзи гаден Тобиас не я пуска да излиза — каза Стела.

— По дяволите, вече чух достатъчно. Да изкарат колата ми отпред.

— Не можеш да шофираш — възпротиви се Мери Бет, — ти си болен. Нима искаш да умреш на стълбите на онази къща? Моля те, бъди така любезен да се споминеш у дома, сред нас.

— Не съм тръгнал да умирам още, скъпа моя дъще — обявих аз. — Кажи на момчетата да изкарат колата веднага, или ще ида дотам пеша. Ричард, къде е Ричард! Ричард, донеси ми чисти дрехи и всичко останало. Ще се преоблека в библиотеката. Не мога да изкача стълбите. Хайде, бързо.

— О, ама ти наистина ще им изкараш ангелите — обади се Стела. — Те ще решат, че отиваш да я убиеш.

— Да я убия ли? И защо?! — изумих се аз.

— Защото е по-силна от нас, не разбираш ли? Чичо Жулиен, помисли за завещанието, нали все това ми повтаряш. В него има ли клауза, която да й позволи да получи всичко?

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Не и щом Мери Бет има дъщеря и нейната дъщеря също има дъщеря. Не е много сложно.

— Да, но казват, че има разни уточнения — свързани със силата и прочие, с вещерски дарби. Затова крият момичето, за да не го убием.

Ричард дойде с дрехите ми. Аз се облякох набързо, но като за официално посещение. Изпратих го да ми донесе палтото — колата ми бе открита, а пътищата тогава бяха кални — както и очилата и ръкавиците. Казах му да побърза.

— Не можеш да идеш там — настоя Мери Бет. — Ще ги изплашиш до смърт, нея също.

— Тя ми е внучка и аз ще си я взема.

Излязох бързо от къщата. Чувствах се напълно възстановен, въпреки че забелязах една неприятна подробност. Не можех да контролирам добре левия си крак. Не се свиваше и вдигаше както трябва, докато вървях, и леко го провлачвах. Но те не знаеха това. Смъртта се приближаваше към мен, смъртта идваше. Аз обаче си казах, че мога да преживея още няколко години с този лек недъг.

Щом слязох по стъпалата пред къщата, момчетата ми помогнаха да се кача в колата. Стела се тръшна в скута ми, като за малко не смачка гениталиите ми и не ме уби. В този миг от сенките под дъбовете се появи Карлота.

— Ще й помогнеш ли?

— Разбира се — отвърнах. — Ще я отведа оттам. Ужасна, ужасна история. Защо не ми каза по-рано?

— Не зная — рече тя, изглеждаше много тъжна. — Тя твърди, че вижда ужасни неща.

— Не вярвай на всичко. Хайде, Ричард, карай.

Потеглихме бързо към Сейнт Чарлз авеню, като разпръсквахме кал и чакъл. Накрая Ричард, който не можеше да шофира добре, качи колата на тротоара на ъгъла на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.

— Трябва да видя с очите си това дете, затворено на тавана — мърморех аз в яростта си. — Ще удуша Кортланд, само да ми се появи пред очите.

Стела ми помогна да сляза от колата и заподскача от нетърпение. Това бе един от най-милите й и едновременно с това дразнещи навици в зависимост от момента.

— Жулиен, скъпи — викаше тя. — Виж я там, до таванския прозорец.

Майкъл, ти със сигурност си виждал онази къща. Тя и до днес си стои солидна на своя ъгъл.

Разбира се, аз също я бях виждал, но никога не бях стъпвал там. Дори не бях сигурен колко Мейфеър живеят в нея. Тя бе построена с моите пари — помпозна къща в италиански стил, гордо извисяваща се и красива. Цялата е от дърво, но направена така, че да изглежда каменна, като нашата. Имаше колони отпред, дорийски долу и коринтски горе, голяма врата с портик, с две големи осмоъгълни крила и овални прозорци в италиански стил. Беше огромна и все пак грациозна. Хубава, но все пак не така изящна като нашата.

Веднага видях момичето на прозореца.

Това беше двоен тавански прозорец точно над средата на верандата. Кълна се, почти почувствах пулса на детето, което се взираше оттам в мен. Видях част от изнуреното й лице и кичур коса. После нищо — само слънчевия отблясък по стъклото.

— О, тя е там, бедната малка Рапунцел — викаше Стела и махаше бясно на момичето, въпреки че то вече не се виждаше. — Иви, идваме да те спасим.

В този миг от къщата излетяха Тобиас и синът му Оливър, по-малкия брат на Уокър и пълен глупак. Беше почти невъзможно да ги различиш или да определиш кой е по-малоумен.

— Защо сте заключили това дете на тавана? — извиках аз. — Тя дъщеря ли е на Кортланд, или това е още една от тъпите лъжи, които сипете по адрес на моето семейство?

— Ах, ти, нещастен негоднико — изрева Тобиас, пристъпи напред и за малко да падне от стъпалата. — Не се приближавай до къщата ми. Махай се от имота ми. Ти, дяволско изчадие. Да, Кортланд съсипа моята Барбара Ан. Тя умря в ръцете ми. Кортланд го направи, Кортланд! Това дете е вещица, каквато още не си виждал, и докато съм жив, тя няма да прави магиите си.

Това бе вече твърде много за моя слух. Тръгнах по стъпалата и двамата глупаци се втурнаха към мен. Спрях и изкрещях:

— Ела, мой Лашър. Махни ги от пътя ми.

И двамата отстъпиха ужасени. Стела ахна от изумление. Очакваният вихър се появи, и то когато имах най-голяма нужда от него, когато наранената ми стара душа и гордост жадуваха за него. Профуча през градината към портата, блъсна вратите и те се отвориха с ужасен трясък.

— Благодаря ти, дух — прошепнах. — Ти спаси гордостта ми.

Обичам те, Жулиен. Но искам да напуснеш тази къща и всички в нея.

— Не мога да го направя — отвърнах. Влязох в дългия хладен коридор, по който имаше много врати. Стела пристъпяше до мен. Старците вървяха отзад и викаха жените и скоро от всички стаи се показаха много Мейфеър — обичайното сборище глупаци — които пищяха и врещяха. Зад мен вятърът шибаше клоните на дъбовете и един повей напълни коридора с листа.

Познавах някои от хората в къщата. Когато се появи още народ, Тобиас се опита да ме спре.

— Махни се от пътя ми — казах аз и спрях в подножието на стълбите от черен дъб. После започнах да се изкачвам.

Стълбата беше огромна, започваше в края на коридора и се извиваше в средата. Там имаше голяма площадка и мрачен витраж, който ме накара да спра за момент, защото когато видях как светлината прониква през жълтото и червено стъкло, се сетих за катедралата и си я спомних така ясно, както не бях от години — откакто напуснах Шотландия.

Усетих, че духът се събира около мен. Продължих нагоре и когато стигнах върха, бях останал без дъх.

— Къде са стълбите за тавана?

— Там, там — извика Стела и ме поведе към двойните врати в края на коридора, където имаше по-малка и тясна стълба с врата на върха.

— Евелин, слез долу, детето ми! — извиках аз. — Евелин, слез долу. Не мога да се изкача горе. Ела, момичето ми, аз съм твоят дядо и идвам да те взема.

Къщата потъна в тишина. Всички се бяха скупчили пред вратата на коридора и се взираха в мен с отворени усти и разширени очи.

— Тя няма да те послуша — извика една от жените. — Тя не слуша никого.

— Тя не чува! — извика друга.

— И не говори!

— Виж, Жулиен, вратата е затворена от външната страна — обади се Стела. — Ключът е в ключалката.

— О, вие, зли стари глупаци! — извиках аз. Затворих очи, събрах сили и се опитах да отворя вратата с мисълта си. Не знаех дали мога да направя такова нещо, защото подобни опити никога не са сигурни. Усещах Лашър да кръжи около мен, беше смутен и объркан. Не харесваше нито къщата, нито тези Мейфеър.

Да, те не са мое семейство.

Преди да му отговоря или да го помоля, вратата се отвори! Ключът падна от ключалката, но не благодарение на моята сила, вратата се отвори навътре и по прашното стълбище нахлу слънчева светлина.

Знаех, че не съм го направил аз, нито пък Лашър! Защото той се събра около мен, като че ли се страхуваше.

Успокой се, дух, ти си по-опасен, когато се страхуваш. Успокой се. Всичко е наред. Самото момиче отвори вратата. Бъди тих.

Тогава той ми каза истината. Плашеше го именно момичето! Разбира се, аз го уверих, че тя не е заплаха за нас, и го помолих да се успокои.

Слънцето озаряваше облаците прах, а от сенките се появи висок и слаб силует, силует на много красиво момиче с гъста блестяща коса, което втренчи в мен очи. Изглеждаше плашещо висока и слаба, вероятно бе гладувала.

— Ела, детето ми — повиках я. — Не бива да бъдеш ничия затворничка.

Тя разбра думите ми и слезе тихо, стъпало по стъпало, с меките си кожени обувки. Видях, че очите й се обръщат първо към мен, после наляво и надясно, а накрая към Стела. Пак се вгледа в невидимия дух около нас. Тя видя „мъжа“, както го наричаха, видя го дори в тази му форма.

Когато стигна до подножието на стълбата, момичето се обърна, огледа останалите и започна да трепери! Никога не бях виждал такъв страх. Хванах я за ръката.

— Ела при мен, скъпа. Само ти трябва да решиш дали искаш да живееш на тавана.

Дръпнах я към себе си и тя нито се съпротиви, нито пък пристъпи към мен. Изглеждаше много странно — страшно бледа, като че свикнала с мрака. Шията й беше дълга и фина, малките й уши нямаха месеста част. В следващия миг видях знака на вещицата! На лявата й ръка имаше шести пръст! Точно както ми бяха казали. Бях смаян.

Останалите видяха, че го забелязах, и се надигна голяма глъчка. Чичовците на момичето тръгнаха към мен, Рагнар и Феликс Мейфеър, млади мъже, известни в града и много подозрителни към нас — другите Мейфеър. Опитаха се да застанат пред мен, но вятърът отново се изви. Усетих го как се устремява към тях — студен и силен. Обгърна ги така, че те отстъпиха назад, а аз хванах момичето за ръката и го поведох към предния коридор и главното стълбище. Стела вървеше до мен.

— Чичо Жулиен — каза ми тя, все едно бях принц от приказките. — Обожавам те!

С нас вървеше лебедоподобното момиче, с блестящата коса и тънки като клечки ръце и крака, грозната й рокля бе ушита от евтина басма. Не знам дали някога си виждал подобна дреха, най-бедняшката дреха на света. Жените използват този плат, за да подплатяват пеньоарите си, а тя бе облечена с рокля от такава жалка басма. Обувките й трудно можеха да се нарекат обувки — по-скоро нещо като кожени чорапи, като на бебе!

Поведох я по коридора, вятърът тряскаше вратите пред нас, клатеше клоните на дъбовете отвън и шибаше яростно колите и каретите, които минаваха по булеварда.

Никой не понечи да ме спре и аз я заведох до Ричард, който щеше да я настани в колата. После седнах до нея, а Стела отново се настани на коленете ми. Казах на Ричард да потегля, а момичето се обърна и се вгледа в къщата, във високия прозорец и събралите се на верандата изумени хора.

Не бяхме изминали и пет метра, когато те се разкрещяха:

— Убиец, убиец! Той отвежда Евелин! — Викаха това един на друг, сякаш се подтикваха да сторят нещо. Младият Рагнар хукна след нас и занарежда, че ще се видим в съда.

— Ще те чакам с нетърпение! — отвърнах аз от трещящата кола. — Ще те разоря с дела. Аз съм основател на най-добрата юридическа фирма в града! Давай, съди ме. Нямам търпение.

Колата се движеше тромаво и шумно по Сейнт Чарлз авеню, и все пак по-бързо от теглените от коне карета. Момичето стоеше между Ричард и мен и се взираше във всичко с такова любопитство, сякаш наистина никога не бе излизала навън.

Мери Бет ни чакаше на стъпалата.

— И какво смяташ да правиш с нея сега? — попита тя.

— Ричард — рекох аз. — Май няма да мога да вървя повече.

— Ще извикам момчетата — отвърна той и хукна нанякъде, като викаше и пляскаше с ръце. Двете момичета слязоха от колата и Стела вдигна ръце към мен.

— Аз ще те държа, скъпи. Няма да ти позволя да паднеш. Ти си моят герой!

Момичето стоеше с отпуснати ръце и ме гледаше. После се обърна към Мери Бет и къщата, откъдето вече тичаха слугите.

— Какво смяташ да правиш с нея? — отново попита Мери Бет.

— Дете, искаш ли да дойдеш в нашата къща? — попитах аз слабото красиво момиче с бледорозова трепереща устичка, която се издаваше леко напред на фона на хлътналите й бузи. Очите й бяха сиви като дъждовно небе.

— Ще дойдеш ли в нашата къща? — попитах отново. — Тук си в безопасност, можеш да обмислиш дали искаш да прекараш живота си като затворница, или не. Стела, ако умра на стълбището, поверявам ти това дете, чуваш ли?

— Няма да умреш — каза Ричард, моят любовник. — Ела, ще ти помогна. — Но ясно виждах тревогата на лицето му. Той беше по-притеснен за мен от всички останали.

Стела тръгна първа, момичето я последва, а двамата с Ричард вървяхме отзад. Той ме беше обгърнал с ръка и буквално ме носеше, но все пак ме оставяше да стъпвам по стъпалата, за да запази достойнството ми.

Най-сетне влязохме в стаята ми на третия етаж.

— Дайте храна на момичето — наредих аз. — Изглежда, сякаш никога не е яла нищо свястно. — Отпратих Стела и Ричард и се свлякох на леглото. Бях толкова изтощен, че даже не можех да мисля.

После погледнах нагоре и душата ми се изпълни с отчаяние. Това красиво младо създание в началото на живота си и аз — старецът, който вече виждаше своя край. Бях толкова уморен, че почти бях готов да се отдам на смъртта, ако това дете нямаше нужда от мен.

— Разбираш ли какво става? — попитах я. — Знаеш ли кой съм?

— Да, Жулиен — отвърна тя без никакво усилие. — Знам всичко за теб. Това е твоят таван, нали? — Гласът й леко трепереше. Тя огледа гредите по тавана, книгите ми, камината и стола, всичките ми скъпоценности, както и виктролата и купчините плочи. После ме погледна и се усмихна доверчиво.

— Божичко — прошепнах аз. — Какво ще правя с теб сега?