Вещиците: Лашър

Шестнайсет

Установиха, че Алисия Мейфеър е направила спонтанен аборт към четири следобед и е била мъртва повече от три часа, когато Мона е отишла да я види. Те, разбира се, я бяха проверявали. Бяха пускали светлините и сестрата бе казала, че тя не иска да се събуди. Ан Мари бе влизала и излизала от стаята й преди и след смъртта й.

Никой не бе видял друг да влиза там. Стаята бе частна.

Лесли Ан Мейфеър се обаждаше на всички жени от семейството. Райън също се обаждаше от центъра. Обаждаше се и секретарката му.

Когато най-сетне се отърва от прегръдките и целувките, Мона се заключи в стаята си и свали с яд бялата рокля и панделката.

Разбира се, не можеше да се обади на Майкъл и да му каже, не, да го помоли да дойде. Телефонът постоянно беше зает.

Само по гащички и сутиен, тя зарови из дрешника си за по-хубави дрехи. Но такива нямаше. Отключи вратата и прекоси коридора до стаята на майка си. Никой не я забеляза. Разговорите долитаха до нея като неразличим рев откъм стълбището. Навън се затръшваха врати на коли. Древната Евелин плачеше силно и безутешно.

Дрешника на Сиси. Сиси бе висока само метър и петдесет. Мона също бе почти толкова. Зарови из дрехите и палтата, из костюмите на майка си, докато не откри тясна пола, която според майка й бе твърде къса. Добре, тя беше подходяща, после намери и една от блузите на Сиси, които тя носеше между девет и единайсет сутрин, преди да започне да пие и да облече халат, за да гледа следобедните сапунки в дневната.

Е, Сиси вече нямаше да прави това, нали така? Мона почувства, че й се завива свят. Тези дрехи миришеха на майка й. Сети се за миризмата в болницата. Не, тук я нямаше. Иначе щеше да я долови.

Погледна се в огледалото. Изглеждаше като малка жена, е, почти. Взе четката на Сиси, събра косата си отзад, както правеше майка й, и я прихвана с шнола.

За миг, но само за миг, за едно мигване на окото, тя си помисли, че вижда майка си. Изстена. Твърде много й се искаше това да е истина. Но в огледалото бе само тя, Мона, с прибрана коса и като че много пораснала. Взе червилото на Сиси, бледорозово „защото тя вече не бе достатъчно трезва, за да направи нещо готино с червено червило, освен да прилича на клоун“.

Начерви устните си.

Добре. Прекоси отново коридора, затръшна вратата на стаята си и включи компютъра.

Появи се главната директория — ярка, зелена, пълна със стандартните менюта. Мона натисна R за Run a Program и направи поддиректория WS/MONA/HELP.

Веднага влезе в нея и натисна D, за да създаде файл с име Help/Помощ.

Тя натисна KD, за да го съхрани, и файлът тихо изчезна в машината. Беше сама с тъмната стая и компютъра, сякаш стоеше пред камината. Шумът от булеварда бавно надви безстрастната тишина. Отвън имаше задръстване. Някой чукаше на вратата.

Тя отиде и махна резето. Люспи боя останаха по пръстите й. Отвори вратата.

— Търся Мона. О, Мона, не можах да те позная. — Беше леля Беа. — Господи боже, дете, ти си открила майка си, така ли?

— Да, добре съм — каза Мона. — Но трябва да се обадим на всички.

— Това правим, скъпа, ела долу. Нека те прегърна.

— Никой не бива да остава сам, дори както аз току-що в стаята. Никой.

Мона мина покрай нея и тръгна по коридора към стълбището.

— Никой не бива да остава сам! — извика тя. Дългият коридор долу бе изпълнен с роднини. Димът от цигарите се издигаше на слоеве под лампата. Плач, ридания, миризма на кафе.

— Мона, скъпа, може ли да извадя някакви сладки?

— Мона, ти ли я откри?

— Мона, Мона, скъпа!

— Боже, та те бяха като близначки — Сиси и Джифорд.

— Не, не мисля, че беше така.

— Това не е болест — каза Мона.

Объркана и тъжна, Беа я хвана за рамото.

— Да, знам, и Аарън казва така. Обаждат се на всички жени в Ню Йорк и Калифорния.

— Да, навсякъде.

— Господи! — изпъшка Беа. — Карлота беше права. Трябваше да изгорим онази къща. Трябваше. То дойде оттам, нали?

— То не е свършило, скъпа Беатрис — каза Мона и тръгна надолу по стълбите.

Долу влезе в банята, заключи се и заплака.

— По дяволите, мамо, по дяволите, по дяволите.

Но това не продължи дълго. Нямаше време. Беше умрял още някой. Тя чу как гласовете се издигнаха рязко и някаква врата се затръшна. Някой дори изпищя. Да, сигурно бе умрял още някой.

Райън бе дошъл и я викаше. Тя чуваше гласовете им, приглушени от тежката кипарисова врата. Линдзи Мейфеър била намерена мъртва в Хюстън, Тексас, по обяд днес. Семейството току-що се свързало с тях.

Мона излезе в коридора. Някой пъхна чаша вода в ръката й и за миг тя просто се взря в нея, без да разбира какво е това. После я изпи и благодари.

Пиърс беше там и я гледаше със зачервени очи.

— Чу ли за Линдзи?

— Чуйте ме — настоя Мона. — Това не е заболяване. Това е просто един мъж. Той ги убива. Във всеки град всички трябва да се съберат в някоя къща и да не се разделят. Никой не бива да излиза сам. Няма да продължи дълго, защото ще го спрем. Ние сме много силни, всички ние…

Тя замълча, събралите се притихнаха. Тишината се разля из целия коридор.

— Той е сам — каза Мона.

Само леля Евелин още плачеше, тихо и някъде далеч.

— Милите ми, милите ми…

После се разплака и Беа. Мона също. Пиърс й каза:

— Дръж се, Мона. Имам нужда от теб.

И другите се разплакаха, но скоро Мона се успокои.