Вещиците: Лашър

Четирийсет

Събуди го светлината на утрото. Той седеше в нейната стая, до леглото, а тя се взираше в светлината, сякаш наистина я виждаше. Не си спомняше кога е заспал. По някое време през нощта й разказа цялата история. Всичко. Каза й и историята на Лашър, как го бе убил, как бе забил чука във фонтанелата на главата му. Не знаеше дали е говорил достатъчно силно, за да го чува. Бе разказал всичко монотонно. Поне така си мислеше. Тя сигурно би искала да знае, че всичко е свършило. Нали бе казала на шофьора на камиона, че се връща у дома.

Щом приключи с разказа си замълча, затвори очи и чу мекия глас на Лашър в ума си — говореше за Италия, за красивата слънчева светлина, за детето Исус; зачуди се колко от това знаеше Роуан. Зачуди се дали душата му сега е някъде там горе, дали свети Ашлар ще се върне отново. Къде ще се появи следващия път? В Донелайт? Или пак тук, в тази къща? Нямаше как да узнае.

— Дотогава ще съм вече мъртъв, това е сигурно — каза тихо той. — Трябвал му е цял век да се добере до Сузан. И все пак не мисля, че е още тук. Мисля, че е открил светлината. Жулиен също е открил светлината, вероятно дори му е помогнал. Може би думите на Евелин са истина.

И той й изрецитира тихо поемата, като замълча преди последния стих.

Изчака малко и добави:

— Мъчно ми е за него. Ужасен съм, но направих каквото трябваше. Направих го по прости причини, ако любовта на човек към жена му и детето му може да се нарече проста причина. Но има и по-големи основания. Пък и знаех, че другите няма да могат, че той пак ще ги изкуси, ще ги спечели на своя страна. Така щеше да стане, защото той беше чиста душа. И това е най-ужасното.

След това заспа. Струваше му се, че е сънувал Англия, заснежени долини и големи катедрали. Помисли си, че може би ще сънува подобни неща известно време. Вероятно дори цял живот. Отново заваля въпреки слънцето. Беше приятно.

— Скъпа, искаш ли да ти изпея нещо? — попита той тихо, после се засмя. — Знам само около двайсет и пет стари ирландски песни. — И в този миг нервите му не издържаха или може би го прекърши споменът за лицето на Лашър, който говореше за пеещите хора, споменът за големите му невинни сини очи. Видя пак гладката черна брада и мустаците над горната му устна, детската му жизненост, полугласното му тананикане, когато искаше да им покаже каква е била мелодията.

„Господи, аз го убих“, помисли си Майкъл и потрепери.

Утро. Вече е утро, не се безпокой. Стани.

Хамилтън бе влязъл в стаята.

— Искаш ли кафе? Ще постоя малко при нея. Тя изглежда… много хубава тази сутрин.

— Тя винаги изглежда хубава — отвърна той. — Благодаря ти, ще сляза долу за малко.

Майкъл излезе и тръгна по стълбите.

Цялата къща бе светла, а дъждът проблясваше по чистите стъкла на прозорците.

Още надушваше миризмата на огъня, който Мона бе запалила в камината в спалнята, за да изгори дрехите му. Прииска му се и той да запали огън в голямата камина в салона и да изпие кафето си там, докато слънцето и пламъците стоплят плътта му. Прекоси салона до първата камина, любимата му, с резбованите в мрамора цветя. Седна по турски на земята и се облегна на камъка. Нямаше сили да приготвя кафе, нито пък да носи дърва и съчки. Не знаеше кой е в къщата в момента. Не знаеше и какво ще прави.

Затвори очи. Мъртъв, той е мъртъв, ти го уби. Свърши се. Предната врата се отвори и затвори. Аарън влезе в стаята. В първия миг не забеляза Майкъл, а после се сепна при вида му.

Беше гладко избръснат и носеше бледосиво вълнено сако, чиста бяла риза и вратовръзка. Гъстата му бяла коса беше сресана красиво, а очите му изглеждаха отпочинали и ясни.

— Знам, че никога няма да ми простиш — каза Майкъл, — но трябваше да го направя. Трябваше. Всъщност това бе истинската причина за присъствието ми тук.

— О, не се притеснявай за това — каза Аарън успокояващо. — Дори не мисли за него. Изхвърли го от ума си изцяло. Аз просто — не можах да ти помогна. Не можех да го сторя.

— Защо? Заради мистерията около това същество или ти дожаля за него, или пък го обичаш?

Аарън се замисли. Озърна се наоколо, като че да се увери, че са сами, пристъпи бавно напред и седна на креслото със заострената облегалка.

— Да ти кажа честно, не знам — отвърна той и погледна печално Майкъл. — Просто не можех да го убия. — Гласът му стана толкова тих, че едва се чуваше. — Не можех.

— Ами орденът? Какво ще стане с тях?

— За ордена вече не знам какво да предполагам. Получих съобщение да се обадя в Амстердам и в Лондон, да се върна. Но няма да ида. Юри ще разбере какво става. Той тръгна тази сутрин. Едва се откъсна от Мона, но се налагаше. Обеща да ни се обажда всяка вечер. Така е запленен от нея, че само тази мисия успя да го накара да замине. Ще се опита да се срещне със Старшите, решен е да разбере какво се случва в действителност, дали Столов и Норган са изпратени да отведат онова същество, и ако е така, Старшите ли стоят зад действията им.

— А ти какво мислиш, по-скоро какви са подозренията ти?

— Честно да ти кажа, не зная. Понякога си мисля, че съм прекарал целия си живот като инструмент в ръцете на други, че те скоро ще дойдат и ще приключат с мен, както стана с двамата лекари. Тогава ти не бива да се намесваш. Не можеш да сториш нищо. Досега смятах ордена за група стари изследователи, които събират ценна информация. Никога не съм мислил, че той има някаква окултна цел! Не бих могъл да го предположа. Смятах, че Столов и Норган сами са решили да размножават това същество. Мислех, че когато са се добрали до медицинската информация, някак са се поддали на изкушението, както стана и с Роуан. Искали са да видят чудото. Сигурно са се чувствали точно като нея, когато отведе съществото от тази къща. „Учените само ще подхранят злото, учените ще го възвисят високо.“

— Да, вероятно. Просто са се натъкнали на опасно и невероятно откритие и са решили да предадат доверието на останалите. Излъгали са Старшите.

— Не зная. Вече не участвам във всичко това. Каквото и да става, аз няма да разбера.

— Ами Юри? Могат ли да го наранят?

Аарън въздъхна.

— Казаха, че ще го приемат обратно. Той не се страхува, това е сигурно. Отиде в Лондон да се срещне с тях. Мисля, че може да се грижи сам за себе си.

Майкъл си спомни за Юри, за краткото им познанство. Видя цяла поредица от мимолетни образи, които до един оставяха впечатление за невинност, упоритост и сила.

— Не се тревожа много за него най-вече заради Мона — продължи Аарън. — Той иска да се върне при нея, затова ще е много предпазлив.

Майкъл се усмихна и кимна.

— Да, звучи логично.

— Надявам се, че ще открие отговора. В момента е обсебен от тази загадка — какво стана с ордена, със Старшите, каква е била целта на всичко това. Но после може би Мона ще го спаси така, както Беатрис спаси мен. Странно, нали? Що за мощ притежава това семейство. Мощ, която обаче няма нищо общо с… него.

— А няма ли някой да дойде да търси Столов и Норган?

— Не. Казах ти, забрави за тях. Юри ще се погрижи. Няма никакви доказателства, че са били в къщата. Никой няма да ги търси, нито ще разпитва. Ще видиш.

— Изглеждаш много облекчен, но не и щастлив — отбеляза Майкъл.

— Е, мисля, че е малко рано да съм щастлив — тихо рече Аарън. — Но определено съм по-добре отпреди. — Замисли се за момент. — Не съм готов да се откажа от онова, в което съм вярвал цял живот, само защото двама мъже са вършили зло.

— Но нали и Лашър го каза — настоя Майкъл. — Каза, че това е истинската цел на ордена.

— Да, но това е било много, много отдавна. Било е в друго време, когато хората са вярвали в неща, в които днес никой не вярва.

— Да, предполагам, че е така.

Аарън въздъхна и сви рамене.

— Юри ще разбере всичко и ще се върне при нас.

— Ти май наистина не се притесняваш, че могат да го наранят. Ако се окажат лоши момчета, разбира се.

— Не — отвърна Аарън. — Не мисля, че ще направят подобно нещо. Все пак ги познавам… донякъде… след всички тези години.

Майкъл замълча.

— Пък и знам, че вече не съм един от тях — продължи Аарън. — Сега моят дом е тук. Ще остана с Беа и моето семейство. А за останалото… за Таламаска, за тайните, за целите й… Не знам. Не ме интересува. Май спря да ми пука още по Коледа, когато Роуан изгуби първия рунд в тази битка. А съвсем спря да ме интересува, когато я видях бледа като смъртник на носилката. Орденът вече не е мой проблем. Нямам нищо общо с него.

— А защо не се обади в полицията за Столов и Норган?

Аарън изглеждаше изненадан.

— Знаеш защо. Дължа ти поне това, не мислиш ли? Как да ти помогна иначе. Пък и Мона и Юри взеха нещата в свои ръце. Аз бях твърде объркан. Направихме най-простото нещо. Както винаги — най-простото нещо.

— Най-простото нещо?

— Да, онова, което ти стори с Лашър. Най-простото нещо.

Майкъл не отговори.

— Но остава да се свърши още много — рече Аарън. — Семейството още не е наясно, че вече е в безопасност, но скоро ще разбере. Ще настъпят някои промени, когато хората осъзнаят, че всичко е приключило, че вече могат да отворят капаците и да пуснат слънцето.

— Да, така е.

— Ще извикаме лекари за Роуан, ще направим всичко по силите си. Мислех да взема една касета с много хубав канон. Беа каза, че Роуан го обича. Веднъж го пуснали, когато била у тях. У Беа. Всъщност по-точно „у нас“.

— А вярваш ли на всичко, което ни разказа Лашър — за талтошите, за легендите, за малките хора?

— И да, и не — отвърна Аарън, замисли се за момент и добави: — Не искам никакви мистерии вече. — Изглеждаше някак изненадан от собственото си спокойствие. — Искам да бъда със семейството си, искам Деидре да ми прости, че не й помогнах, Роуан да ми прости, че позволих това да й се случи. Искам и ти да ми простиш, задето допуснах да бъдеш наранен и оставих цялото бреме на твоите плещи. А после искам да забравя.

— Значи семейството победи. Жулиен победи — рече Майкъл.

— Ти победи — отбеляза Аарън. — А Мона тепърва ще побеждава — добави с усмивка. — Каква дъщеря може да ти бъде само. Мисля, че трябва да ида до Амелия стрийт да я видя. Тя каза, че е толкова влюбена в Юри, че ако не й се обади до полунощ, ще полудее! Щяла да полудее като Офелия. Трябва да видя и Вивиан, и Древната Евелин. Искаш ли да дойдеш с мен? Много е хубаво да се разхождаш по булеварда. Не е далеч, само на десет пресечки.

— Не сега. Може би после. Ти отивай.

Замълчаха.

— Те искат да идеш там — рече Аарън. — Мона се надява да се заемеш с реставрацията на къщата. Не е поддържана от години.

— Красива къща. Виждал съм я.

— Има нужда от твоята намеса.

— Може пък и да го направя. Върви, хайде.

На следващата сутрин отново заваля. Майкъл седеше под дъба и гледаше гроба.

Райън излезе да поговори с него, но остана на пътеката и не посмя да си накаля обувките. Майкъл разбра, че явно въпросът не е спешен. Райън изглеждаше отпочинал, сякаш някак бе усетил, че всичко е свършило. Може би трябваше да знае.

Райън дори не погледна към парчето земя около гроба, то и без това изглеждаше съвсем като влажната рохкава пръст около корените на дървото, където не бе пораснала трева.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Майкъл.

Райън спря и на лицето му се появи тревога и страх, но се овладя и кимна бавно.

— Вече няма опасност — продължи Майкъл. — Вече няма опасност за никого. Можеш да освободиш охраната. Остави само една сестра за през нощта. Освободи и Хенри, ако искаш. Пенсионирай го или каквото решиш. Може да го изпратиш в къщата на Мона.

Райън не каза нищо, само кимна отново.

— Оставям на теб да решиш какво ще кажеш на останалите — рече Майкъл, — но те трябва да знаят, че вече няма опасност. Никоя жена няма да пострада повече. Никой вече няма да умре. Не и заради него. Ако от Таламаска се свържат с теб, изпрати ги при мен. Не искам жените да се страхуват. Нищо няма да се случи, те са в безопасност. Обаче не зная нищо за смъртта на двамата лекари. Абсолютно нищо.

Райън понечи да му зададе въпрос, но размисли и пак кимна.

— Ще се погрижа за всичко — рече той. — Не бива да се безпокоиш повече за това. Ще се заема и с въпроса за лекарите. А това за Хенри е добра идея, ще го изпратя в къщата на Амелия стрийт. Не мисля, че Патрик ще възрази. Дойдох просто да разбера как си, но виждам, че си добре.

Майкъл кимна и се усмихна леко.

След обяда отново седна до леглото на Роуан. Беше отпратил сестрата, защото не можеше вече да понася присъствието й. Искаше да остане сам. Пък и тя беше намекнала, че трябва да иде да види своята собствена болна майка в болницата, затова той й каза: „Всичко тук е наред, върви. Върни се към шест“. Тя остана много доволна.

Застана до прозореца и я погледа как се отдалечава, как пали цигара, преди да стигне до ъгъла, и после бърза да хване трамвая.

Отвън стоеше висока млада жена и се взираше в къщата, опряла ръце на оградата. Червеникавозлатистата й коса беше дълга и красива. Момичето бе много слабо, като повечето млади жени днес. Може би беше някоя братовчедка, дошла да посети болната. Той се надяваше да не е така. Отдръпна се от прозореца, за да не го види. Ако позвънеше, нямаше да отвори. Хубаво му беше, че най-сетне остана сам.

Върна се и седна пак в креслото.

Пистолетът лежеше на мраморната масичка — голям и грозен — или може би красив, зависи дали човек харесваше оръжията. Майкъл нямаше нищо против тях, но не му харесваше да го гледа там, защото си представяше как го взима и изстрелва куршум в главата си. После се вгледа в Роуан и си помисли: „Не, не и докато ти имаш нужда от мен, скъпа. Няма да го направя. Не и преди да се случи нещо…“.

Зачуди се дали тя изобщо усеща нещо. Лекарят бе казал, че тази сутрин е по-добре физически, но иначе състоянието й не се бе променило.

Даваха й лекарства, раздвижваха крайниците й. Беше красиво сресана и с розово червило на устните. Помисли си и за Мона.

— Със или без Юри, тя също се нуждае от мен. Пък и въпросът не е само в това — каза той на глас в тишината. — Всички ще бъдат наранени, ако не съм тук в деня на свети Патрик, нали? Трябва да ги посрещна на вратата. Да им стисна ръцете. Аз съм пазителят на тази къща, докато не…

Облегна се в стола и се замисли за Мона, чиито целувки бяха станали съвсем целомъдрени, откакто Роуан се бе върнала у дома. Красивата малка Мона. И онзи мургав умен Юри. Влюбени.

Може би Мона вече работеше по идеята за медицински център. Може би двамата с Пиърс в момента работеха по проекта в офиса.

— Нали няма да предадем цялото състояние на семейството в ръцете на тази малка хулиганка! — бе казал Рандъл с гръмовния си глас предната вечер, когато с Беа спореха пред вратата на Роуан.

— О, моля те, по-тихо — прошепна Беа. — Та това е нелепо. Тя е нещо като престолонаследница и символ, стар идиот такъв. Това е всичко.

Майкъл се отпусна назад, протегна крака под леглото и скръсти ръце. Взираше се в пистолета, в приканващия сребристосив спусък, в дебелата цилиндрична цев и ивицата изкуствен плат, увита около дулото като примка на обесен.

„Не, може би по-късно“, помисли си. Макар че всъщност знаеше, че никога няма да го стори. Може би само щеше да изпие нещо по-силно, което да пропълзи в него, за да го отрови бавно. После ще легне в леглото до нея, ще я прегърне и ще заспи.

„Ще го направя, когато тя умре“, рече си той. „Да, точно така.“

Трябваше да прибере пистолета някъде на сигурно място. В тази къща влизаха толкова деца, че можеше да стане нещо. Сутринта доведоха няколко да видят Роуан — пък на деня на свети Патрик щяха да дойдат много деца. Щеше да има голям парад на Мегазин стрийт, само на две пресечки оттук. Отново парадни платформи. Хората ще хвърлят картофи и зеле — всички продукти, нужни за традиционния ирландски бульон. Семейството обожаваше този празник. Поне така му казаха. И той щеше да го хареса.

Но трябва да махне пистолета. Някое дете може да го види.

Тишина.

Пак заваля. Къщата проскърцваше, сякаш бе пълна с хора. Някъде се затръшна врата. Може би бе врата на кола или пък в друга къща. Понякога на човек му се причуват разни неща.

Дъждът барабанеше по гранитните первази на прозорците.

— Как ми се иска… да мога да разкажа всичко на някого… да призная — каза той тихо. — Но най-важното сега е, че вече не бива да се тревожиш. Всичко свърши, както ти искаше. Поне така си мисля. Само ми се ще да има някакво пълно опрощение. Странно. Беше ми толкова тежко, когато не успях да го спра на Коледа, а сега като че е още по-зле. Просто има битки, които не ти се ще да водиш, и победи, които струват твърде скъпо.

Лицето на Роуан си остана същото.

— Искаш ли някаква музика, скъпа? — попита я той. — Да пусна ли стария грамофон? Честно да ти кажа, действа ми успокояващо. Моля те, нека го пусна.

Той стана и се наведе да я целуне. Устните й бяха меки. Усети вкуса на червилото и се усмихна. Сигурно сестрата го беше сложила — едва се виждаше. Роуан гледаше в тавана — бледа, красива и спокойна.

Намери грамофона на тавана. Взе и плочите с „Травиата“. Спря насред крачка, омагьосан от невероятната комбинация на дъжд и слънце.

Прозорецът беше затворен.

Подът беше чист.

Помисли си за Жулиен, който се бе появил за миг пред входната врата и беше препречил пътя на Лашър.

— А дори не съм се сещал за теб оттогава — каза на глас. — Моля се да си намерил покой.

Постоя още малко в стаята и се зачуди дали някога ще я използва отново. Вгледа се в прозореца, в края на покрива на верандата. Спомни си мимолетния образ на Анта, която приканваше Лашър при себе си.

— Призови мъртвите за свидетели — прошепна си. — Така и стана.

Тръгна бавно по стъпалата, но спря изведнъж, разтревожен, без да знае от какво. Какъв беше този шум? Остави внимателно грамофона и плочите на пода.

Някаква жена плачеше, или пък беше дете? Беше тих, сърцераздирателен плач. Не, не беше сестрата. Тя щеше да се върне след часове. Плачът се чуваше от стаята на Роуан.

Не смееше да се надява, че плаче тя самата! Не смееше, пък и знаеше със сигурност, че това не е нейният глас.

— О, скъпа моя — проплака гласът. — Скъпа моя, толкова те обичам. Да, пий, пий млякото, пий. О, майчице, милата ми майчица. Скъпа моя.

Умът му не можа да намери никакво обяснение. Беше се сковал от страх. Слезе внимателно и безшумно по стълбите и надникна през вратата.

На леглото седеше високо и слабо момиче с червено-златиста коса, която се спускаше по грациозния й гръб. Беше я видял долу на улицата! Сега бе прегърнала Роуан, която седеше в леглото и се притискаше към нея, да, притискаше се, и сучеше от голата й гръд.

— Така, мамо, пий, пий — каза то, а от големите му зелени очи се стичаха сълзи. — Пий, мамо, боли ме, но пий! Това е нашето мляко, нашето силно мляко.

После огромното момиче се отдръпна назад, отметна косата си и обърна към Роуан лявата си гърда. Роуан засука жадно и лявата й ръка се вдигна, сякаш да хване главата на момичето.

То видя това и просълзените му очи се разшириха още повече. Приличаха много на очите на Лашър! Лицето й имаше съвършена овална форма с красива ангелска уста.

Роуан издаде някакъв приглушен звук и в следващия миг изправи гръб, а лявата й ръка се вкопчи в косата на момичето. Отдръпна се от гърдите му и от устата й излетя ужасен писък:

— Майкъл, Майкъл, Майкъл!

Свлече се към таблата на леглото, сви колене и се взря в момичето, като го сочеше с пръст.

То скочи и запуши ушите си с ръце.

— Майкъл!

Високото момиче заплака, лицето му се сгърчи от мъка като на бебе, големите му зелени очи се присвиха.

— Недей, мамо, недей. — Дългите й пръсти запушиха устата на Роуан, която обаче пак извика:

— Майкъл, убий го! Убий го. Спри го, Майкъл.

Момичето политна към стената.

— Мамо, мамо, недей…

— Убий го! — ревеше Роуан.

— Не мога — изкрещя Майкъл. — Не мога да го убия. Господи, помогни ми!

— Тогава аз ще го убия — изпищя Роуан, посегна встрани и сграбчи пистолета от нощната масичка. Хвана го с двете си треперещи ръце, присви очи и натисна спусъка. Изстреля три куршума право в лицето на момичето. Замириса на изгорял барут.

Лицето на момичето заприлича на счупена порцеланова маска, от която се лееше кръв. Дългото й слабо тяло се присви и падна тежко и безшумно на пода, косата й се пръсна като ветрило върху килима.

Роуан свали пистолета и заплака. Плачеше за момичето. Вдигна ръка към устата си, за да задуши риданията си, смъкна се от леглото и с олюляване посегна да се хване за едната му колона.

— Затвори вратата — каза тя с груб, задавен глас. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще припадне.

После пристъпи с мъка напред, цялата разтреперана от усилието, коленичи до момичето и занарежда през сълзи:

— О, Емалет, детето ми, малката ми Емалет.

Момичето лежеше мъртво с разперени ръце, отворена риза и окървавено лице. Косата й, тънка и красива като на Лашър, бе цялата в кръв. Дългите слаби ръце бяха протегнати встрани като деликатни клони на дърво насред зима.

— Детето ми, горкичкото ми детенце — плачеше Роуан.

После се наведе и отново засука от гърдите на момичето.

В стаята беше съвсем тихо, чуваше се само звукът от устните й. Роуан изцеди лявата гърда и се премести на другата, сучеше яростно и жадно.

Майкъл гледаше всичко това онемял.

Най-сетне тя се отдръпна от момичето, обърса уста и издаде нисък стон, разкъсващо ридание.

Майкъл коленичи до нея. Тя се взираше в мъртвото момиче. После затвори очи, като че искаше да проясни зрението си. На едната гърда на момичето бе останала капчица мляко и Роуан протегна ръка, обърса я с пръст и я облиза.

В очите й още имаше сълзи, когато погледна към Майкъл така, сякаш искаше да му каже, че знае всичко. Тя знаеше какво се е случило. Тя беше Роуан. Излекувана.

Внезапно сълзите й рукнаха още по-силно и тя хвана ръцете му като че да го успокои, макар че и нейните бяха съвсем студени и трепереха.

— Не се тревожи повече, Майкъл — рече Роуан. — Не се тревожи. Аз ще я погреба под дървото. Никой няма да разбере. Ще я погреба. Ще я сложа при него. Ти вече направи достатъчно, аз ще се погрижа за дъщеря си.

Облегна се назад и заплака тихо и задавено. Затвори очи и главата й се отпусна настрани. Продължаваше да гали ръцете на Майкъл и да повтаря:

— Не се тревожи. Боже, детето ми, милото ми детенце, Емалет. Сама ще я положа в земята. Сама.

22 ч.

5 август 1992 г.