Сраснати

Партридж Целувка

На сутринта Бекли се връща и, съдейки по звука, чука по вратата с дръжката на пистолета си. Партридж е облечен. Пликът с хапчето е в единия джоб на панталоните му, а списъкът – в другия. Най-разумно е да унищожи списъка, но не може да го направи. Нуждае се от късче истина, на която да се опре.

Щом отваря вратата, Партридж изобщо не се учудва, когато вижда Айралийн в коридора – стои със скръстени на гърдите ръце и неспокойно се оглежда.

– Готов ли си? – пита Бекли.

Партридж не се чувства готов, но кимва. Бе прекарал нощта в размишления и накрая бе решил, че баща му няма да го убие. Кутрето му – пораснало почти напълно и дори с оформящ се нокът – и изтритата му памет са безпорно доказателство. Ако наистина смята да го убие, той не би се погрижил за това. Защо да си прави труда? В крайна сметка Партридж реши, че Айралийн е изтълкувала погрешно намеренията му. Ала все пак предпочита таблетката да е у него. Но дали не го измъчват съмнения? Може би.

Тъй като поемат по тайния за широката общественост път, пристигат в медицинския център малко по-рано. Една санитарка ги отвежда в уединено помещение.

– Изчакай отвън – казва тя на Бекли. – Пази на вратата.

Стаята е малка, кремава на цвят. Има легло, покрито с чаршаф от бял креп, няколко стола и вграден в стената компютър.

– Първо искам да видя баща си – казва Партридж.

– Това не е предвидено.

– Подранихме, а той е тук, нали?

Санитарката кимва, но на лицето ù е изписано объркване.

– Не мога да позволя такова нещо.

– Тогава искам да видя доктор Уийд – казва Партридж.

– Не мисля, че доктор Уийд е планирал консултация преди самата процедура. Ще говориш с него след това.

Айралийн хваща Партридж под ръка и го ощипва лекичко над лакътя.

– Нали знаеш кой е той? – обръща се тя към санитарката. – Или по-скоро кой ще бъде един ден? При това много скоро.

На лицето на санитарката се появява усмивка, която прилича повече на нервен тик.

– Партридж Уилъкс – отвръща тя. – Разбира се, че знам.

– И знаеш също, че завещанието на баща му е вече факт. То е подписано. Властта ще бъде прехвърлена незабавно в ръцете на сина му. Разбираш ме, нали? Е, Партридж би искал да се види с баща си. Какво ще кажеш? – Тя се навежда към табелката и прочита името на санитарката. – Розалинда Крендъл?

– Ще потърся доктор Уийд. Ще го помоля той да разреши – отвръща тя. – Извинете. – Тя излиза бързо от стаята, в която е монтирана камера.

Партридж придърпва Айралийн към себе си. Докосва леко бузата ù и заравя лице в шията ù.

– Няма да го направя – прошепва на ухото ù. – Защото той няма да ме убие. Просто не се връзва.

Тя се усмихва заради камерата. Целува го и прошепва:

– Май още не си наясно.

Той поклаща глава.

Тя го прегръща силно. После свива ръце до ухото му и казва:

– Той иска да живее вечно. Иска мозъкът му да просъществува. Но тялото му пречи. Твоето обаче...

В гърдите му се надига гореща вълна. Моето тяло – мисли си той. Баща ми има нужда от тялото ми. Изведнъж всичко си идва на място. Ето защо му прехвърля цялата власт. Самият той ще бъде Партридж. Ще направи опит за трансплантация. Божичко, това ли са измислили хората на Арвин Уийд? Затова ли го поздравяваха на празненството? Когато присадят мозъка на Уилъкс в тялото на Партридж, той ще иска кутрето му да е непокътнато.

Партридж се навежда към Айралийн. Усеща, че му призлява.

– Защо не ми каза по-рано?

– Казах ти, че смята да те убие. Не обичам да издавам повече информация, отколкото е необходимо. Понякога тайните са единственото оръжие, с което човек разпола.

Той я поглежда в очите.

– Но това значи... че ти ще бъдеш...

– Това винаги е било част от плана му – отвръща тя, а той усеща топлия ù дъх на шията си. – Бях предвидена за теб, но ако трансплантацията е успешна, ще бъда...

– Негова?

– Такава е ролята ми.

– А майка ти?

– Тя е изпълнила ролята си. И вече няма да се изразходват допълнителни ресурси.

Партридж се чувства зле. Иде му да строши камерата, да разбие с юмрук компютъра и да обърне леглото.

– Ти беше прав – прошепва тя, играейки си с кичур коса. – Уилъкс натопи баща ми. Тикна го в затвора, за да се добере до майка ми. Всичко е започнало много отдавна. Убий го. – Гласът ù е нисък. – Направи го.

Той усеща яростта, стаена в нея. Изпитва същата омраза, която го изгаря отвътре. Заради себе си, заради Айралийн, заради оцелелите навън и заради всички хора в Купола, изгубили свои близки. Заради майка си и брат си. Смърт. Толкова много смърт.

И все пак не всичко се връзва.

– Ами мозъкът му? – казва Партридж. – Той сигурно се влошава заедно с останалите органи, ако не и по-бързо. Все пак е бил подложен на много мозъчни стимулации. Защо смята, че мозъкът му, повреден от ускорената клетъчна дегенерация, ще заработи в моето тяло?

Айралийн го хваща за кутрето.

– Стига да има незасегната част от мозъка и благоприятни условия, в които да се развива...

Уийд ще възстанови мозъка му от тази част? Щом успя със собствения му пръст, сигурно ще може да стори същото и с мозъчната тъкан.

– Добре – отстъпва Партридж, но има още един факт, който го притеснява. – Ясно ми е защо баща ми иска здраво тяло, в което да прехвърли мозъка си, но защо ще изтрива паметта ми? В това няма никакъв смисъл.

– Наистина ли вярваш, че разбираш баща си? – Айралийн се взира в него със стоманен поглед. После слага ръка на гърдите му и прошепва: – Знам само, че ще имаш четирийсет секунди, преди таблетката да се разтвори и отровата да подейства. Ако не искаш камерите да те проследят, ще трябва... – Но не довършва. Вместо това застава на пръсти и го целува по устните.

На вратата се почуква.

Санитарката надниква и казва:

– Доктор Уийд помоли да ти предам, че днес баща ти също ще бъде подложен на лека операция. Нещо козметично. Ще бъде под упойка. Но тъй като не сте се виждали отдавна, доктор Уийд разрешава кратко посещение.

– Добре – отвръща Партридж. Уийд. Дали е жест на добра воля? Или всъщност иска да му осигури малка отсрочка, възможност да убие баща си?

– Бекли ще те заведе. Но първо трябва да сложиш престилка.

– Да не е заразно болен? – Това е най-страшното обвинение в Купола?

– Не, но не искаме да рискуваме ти да го заразиш.

– Предайте му, че не искам да обличам тези парцали, освен ако не е твърде болен.

Отговорът му обърква санитарката още повече. Тя хвърля поглед към Айралийн, която ù се усмихва. Жената се отдалечава забързано. След малко се връща и кимва.

– Добре – казва Партридж. Усеща, че има надмощие в малката битка на волята. Не е лошо понякога да разклаща увереността на баща си.

Щом поемат по коридора, Партридж забелязва, че хората се събират на групички и шушукат.

– Какво става? – пита Партридж.

– Нищо – прошепва Бекли.

– Искам да знам.

– Довели са някакъв затворник. Нещастник. – Лекарите влизат и излизат тичешком. Има и санитари – някои носят противовирусна екипировка.

– Нещастник ли? – учудва се Айралийн.

– Какво говориш? – пита Партридж. – Как е възможно да пуснат нещастник в Купола?

Бекли тръсва глава.

– Имам заповеди да не говоря. Това е строго секретна информация.

– Бекли, страх ме е – казва Айралийн. Тя спира и сграбчва телохранителя за ръката. Очите ù се напълват със сълзи. Партридж просто недсоумява как го постига.

– Успокой се, Айралийн – отвръща Бекли. – Предполат, че е имало атака срещу Купола, но без особени щети. Заловили са една нещастница, за да я разпитат, и вероятно да послужи за назидание.

– Жена? – учудва се Партридж.

– Ами да – отвръща Бекли, – но трудно се разбира, че е момиче с тази обръсната глава.

– Искам да я видя – отсича Партридж.

– Мислех, че искаш да видиш баща си – напомня му Бекли.

– Партридж – обажда се Айралийн, – трябва да се придържаме към плана.

Но Партридж не иска и да чуе. Това е по-силно от него. Там има едно момиче от външния свят, момиче с обръсната глава. Трябва да я види. Бързо поема към лекарите и санитарите, скупчени пред една отворена врата. Ала Бекли го настига и го дръпва грубо назад.

Партридж светкавично се извърта и го сграбчва за гърлото. Хватката му е желязна. С нисък глас той изръмжава:

– Тук си, за да ме защитаваш, помниш ли?

Бекли помръдва с глава в знак на съгласие.

Партридж го пуска и се провиква към другия край на коридора:

– Какво става тук?

Лекарите и санитарите се споглеждат.

– Медицински случай – отвръща един от тях.

– Искам да видя пациента! – заявява Партридж, запътвайки се натам.

– Невъзможно. Има риск от зараза – изтъква един от лекарите.

– Зараза ли? – пита Партридж.

– Била е навън, сър. Тя се нуждае от... – Санитарят млъква и се оглежда, несигурен каква част от информация може да разкрие.

– От какво?

Един от лекарите излиза напред и му препречва пътя към вратата.

– Медицинска интервенция.

Калъпи за мумии. Чудно варварство. Нож.

Партридж удря в гърдите лекаря, който се блъска в стената и се строполява. Двама санитари му се нахвърлят в гръб, но Партридж бързо се отскубва от хватката на единия, а другия сграбчва за престилката и го тръшва на пода.

Миг по-късно нахлува в стаята. Само един прозорец го дели от Лайда. Тя седи на ръба на метална маса за прегледи. Носи бял гащеризон и хартиени чехли.

Лекарят кресва на всички да се разотиват.

– Хайде, вървете! Всеки да си гледа работата! – После влиза в стаята. Айралийн се шмугва подире му с бързи ситни стъпки. А Бекли остава да пази на вратата, за да се увери, че хората наистина се разотиват.

Опитвайки се да не повишава тон, лекарят казва:

– Не може да влизате тук! Разбирате ли?

Партридж не му обръща внимание.

– Това е еднопосочно огледало за наблюдение. Тя не може да ни види – добавя лекарят.

Той почуква по стъклото и Лайда вдига поглед.

Роклята ù, усещането от допира с ефирния плат, докато танцуват под изкуствени звезди.

– Партридж, трябва да тръгваме – обажда се Айралийн.

Но той не я чува. Цялото му внимание е погълнато от Лайда. От изявените скули, от наситено сините ù очи. Тялото на дете, сляло се ведно с тялото на майка си. Лайда се навежда да каже нещо на детето, обхваща брадичката му с ръце. Лайда, която върви през пустиня от пепел, тича с все сили към него, целува го насред облъхната от вятъра пустош. Очите ù са приковани в Партридж, но погледът ù сякаш минава през него. Пронизва го същата остра болка, онова смътно усещане за загуба и любовна тъга, ала то вече си има име – Лайда. И онази необяснима мъка, като че тялото му е прогизнало, натежало и безчувствено, вече знае причината – лицето. Нейното лице.

– Защо е тук? Какво ù има?

Лекарят въздъхва.

– Изглежда, е забременяла, докато е била навън. Но нямаме представа какво е съществото, което расте в утробата ù. По всяка вероятност е изнасилена, тъй като добре знаем на какво са способни нещастниците.

Думите на лекаря го разтърсват, сякаш някой е изкарал въздуха от дробовете му.

– Какво каза? – сепва се той.

– Тя е бременна, сър. Нещастницата, която преди е била Чиста, е бременна.

Партридж притиска ръка към стъклото. Опитва се да преглътне, но гърлото му е пресъхнало. Все още не може да си поеме въздух. Сякаш времето е спряло: Лайда е бременна. Очите му заблестяват. Ветровито небе, стая без покрив и една ръждясала месингова рамка на легло. Двамата с Лайда, сгушени под палтата. Допира на голата ù кожа.

– Трябва да говоря с нея.

– Партридж, недей – обажда се тихо Айралийн. Бекли влиза в стаята. – Кажи му, Бекли. Не може да говори с тази нещастница! Не и сега!

– Не и преди да се видиш с баща си – казва Бекли. – Няма друг начин. Предстои му операция, както и на теб. Не можеш да рискуваш да се заразиш.

– Излезте! – извисява глас Партридж. Поглежда Айралийн и добавя: – Айралийн! Излез! Наясно си какво означава това за мен! Всички вън!

От гърлото на Айралийн се изтръгва вик. Тя се обръща премаляла и посяга към рамото на Бекли. Не успява да се опре и влачейки се на колене по плочките, излиза от стаята. Бекли се спуска след нея, лекарят също. Тя поглежда за миг Партридж, след което забелва очи и се отпуска на пода.

Всичко е театър. Сигурен е в това. Понякога Айралийн е блестяща.

Партридж затръшва вратата и я заключва. Опитва да си поеме дъх, ала в дробовете му сякаш няма място. Лайда е бременна. Но не с някакво същество. А с тяхното дете!

Отново са в разнебитения вагон. „Хартиени снежинки‟ – чува собствения си глас. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива?“ А Лайда прошепва: „Да. От теб също.‟ – Целува го. – И от това.“‟

Изважда списъка от джоба си. Прегъва единия му край и откъсва долната част, за да остане квадрат. После го сгъва няколко пъти на триъгълник. Откъсва връхчето, а после пробива със зъби дупчици от двете му страни и назъбва третата.

Изважда плика от джоба си и пъхва листчето вътре. Взима таблетката и я мушва обратно в джоба си. Запечатва плика.

Най-сетне отваря вратата. Зърва Айралийн в коридора. Съвзела се е от припадъка и седи на сгъваем стол. Бекли е до нея. А докторът мери пулса ù. Щом Партридж се появява, тя издърпва ръката си и става. Той ù подава плика. Тя го притиска към сърцето си и го прегръща през кръста.

– Никога повече не ми викай – казва му тя.

А той прошепва на ухото й:

– Айралийн, погрижи се момичето да получи този плик. Разбра ли?

Тя кимва.

– Вярвам ти – казва ù той. – А ти вярваш ли ми?

Тя кимва отново. Понякога забравя колко е красива, съвършена, дори под прецизния грим хубостта ù го смайва – фините ù черти, заоблената брадичка, ослепително белите зъби. Но въпреки усмивката, в очите ù се чете тъга. Каквото и да се случи оттук насетне, вече няма да бъдат същите. Партридж я целува по бузата. Жестът му я учудва. Тя докосва мястото.

Той поема по коридора. Хората се разпръсват, щом се приближава. Скоро Бекли го настига. Двамата вървят в пълно мълчание. Съотношението на силите е променено. Сега Бекли се бои поне малко от него.

Минават през лабиринт от коридори и накрая спират пред една врата.

– Тук ли е?

Бекли кимва. Партридж не може да прецени дали изражението на телохранителя издава омраза или неохотно уважение.

Влизат заедно в стаята на баща му. До леглото стои друг телохранител.

– Искам да остана за малко насаме с него – казва той на Бекли. – Изведи и пазача.

Погледите им се срещат и за миг Партридж се пита дали Бекли няма да му се опълчи. Задържайки погледа си, Партридж добавя:

– Искам и двамата да пазите на вратата. Погрижете се никой да не ни прекъсва.

– Разбира се – отвръща Бекли, след което кимва на другия телохранител. Двамата излизат навън.

Партридж отива до найлоновата завеса около леглото. Има чувството, че самата тя диша. Сякаш е жива – заради пиукащата апаратура, заради пуфтенето и съскането на малката желязна кутия, в която са пристегнати гърдите на баща му. Всичко му се струва толкова познато. Бил е тук и преди.

Трябва да застане лице в лице с баща си. Но убийство не би могъл да извърши. Просто не е в състояние. Освен това не вярва напълно на версията на Айралийн, защото има нещо, което не се връзва; защо баща му ще си прави труда да изтрива паметта му, ако наистина възнамерява да се отърве от мозъка му?

Партридж дръпва завесата. Очите на баща му са затворени. Собствената му кожа го отхвърля – всеки сантиметър от нея е възпален или вече почернял. Ръцете му за извити навътре, положени под брадичката. Дори в съня си е разтърсван от конвулсии – паралитичен тремор, който не му дава мира дори за миг.

Гледката, която представлява тялото на баща му – деформирано, грохнало и съсипано – предизвиква сълзи на ужас в очите му. Това е баща му. Неговото тяло. Олицетворение на смъртта. Кожата му, на места превързана с бинт, се разлага, сякаш е попарена отвътре. И лъщи.

Кръв, изпълнила въздуха след експлозията като фина мъгла. Кръвта на майка му. И на брат му. Спомня си камерите – но не онези в стаята му, с миниатюрните лещи в очите на сестра му. Той крещи. Крещи от ужас. А когато спира, вижда лицето на сестра си, очите ù и накрая главата на куклата. Лайда също е там и го вика по име, но това е само беззвучен спомен.

Партридж пъхва ръце в джобовете си. Напипва с пръсти таблетката. Камери има във всеки ъгъл на стаята, както и зад завесата – но дори да ги нямаше, пак не би го сторил. Не е убиец. Това е разликата между тях. Не ще допусне да се стопи. Поклаща глава. Не може да го извърши.

В този миг баща му отваря очи.

– Партридж? – Гласът му звучи като цвърчене.

– Татко.

Баща му помръдва пръстите на безформената си ръка, подканвайки го да се приближи.

– Имам нужда от нещо, преди да...

– Преди какво?

– Преди да е дошъл краят. – Чий край? На баща му? Или неговият? Ето в това е разликата между убиеца и жертвата, между злото и доброто – струва му се прозрачна и ефирна като воал.

– Какво има? – пита Партридж.

Баща му е сломен. По лицето му преминава сянка – на болка или може би на емоция? Той притваря очи, издава челюстта си напред и казва:

– Искам да ми простиш.

Това ли иска от него? Прошка – за всичките му ужасни деяния, за смъртта на милиони?

– Кажи ми – започва баща му, – кажи ми, че ме обичаш.

Партридж се отдръпва от страничната решетка на леглото, където стои до момента. Крачи из стаята, а стените, с лъскави бели плочки, сякаш се завъртат около него. Ето защо баща му е искал да изтрият паметта му. За да помни само събитията преди заминаването му. Той иска прошка за дребните провинения, които повечето бащи извършват спрямо синовете си. Иска лъжовно опрощение – да чуе думи на пощада от сина си, прошка, която да изкупи безкрайните му грехове. А щом я получи, ще вземе тялото му.

Партридж се обляга на стената. Явно баща му се опитва да съчини своя реалност, в която синът му го обича и му прощава. Струйки пот се стичат по гърба и лицето му. Пулсът му е учестен. Пъха ръка в джоба си. Таблетката е там, напипва я.

– Партридж – повиква го баща му. – Ела тук.

Партридж изтрива потта от лицето си. Докосва таблетката отново и отново. Накрая я хваща с два пръста и я скрива в шепата си. Връща се до леглото, но няма сили да погледне обезобразените ръце и разпадащта се кожа на баща си.

– Само това ли искаш? – казва, останал без дъх. – Да ти простя? Да ти кажа, че те обичам?

Баща му кимва. Очите му се насълзяват.

Партридж вдига ръка към устата си, преструвайки се, че кашля, и мушва таблетката под езика си. Камерите се завъртат надолу. Избутва таблетка в бузата си.

Само четирийсет секунди, преди да се разтвори. Но е нужно да чака.

Сграбчва решетката на леглото и се надвесва над баща си. За миг си представя как той отнема тялото му, живота му, как живее с Айралийн и я докосва със собствените му ръце. А какво ще стане с мозъка му? Ще бъде хиберниран? И никога вече няма да зърне Лайда.

Майка му е мъртва.

Баща му е мъртъв.

Целият свят е мъртъв.

Навежда се над решетката. Кръвта нахлува в главата му, пулсира на шията му. Прошепва:

– Никога няма да разбереш любовта. Но аз ще ти простя – с целувка.

Той никога не ги бе целувал или прегръщал като деца. Беше ги научил да се здрависват, като мъже. Но Партридж е решил да прости по своему: навежда се и целува баща си, издухвайки таблетката в гърлото му.

– Дали ще ти простя? – казва той. – А ти ще ми простиш ли? Какво значение има вече?

Гърлото на баща му се свива. Той преглъща. Зачервените му очи се разширяват. Прозрението го пронизва незабавно. Знае какво е сторил Партридж. Посяга със сгърчената си ръка и го сграбчва за ризата.

– Ти си мой син – изрича той. – Ти си мой.