Сраснати

Преша Звезди

Преша поема бързо по хълма към светлинките на общежитието. Нощта е ветровита. Вдига яката на палтото си и се обгръща с ръце, прикривайки главата на куклата – навик, останал ù от времето, когато ходеше на пазара. Усеща белега на лицето си, сякаш мястото е наскоро изгорено. Бриджит – наполовина красива, наполовина грозна. Сякаш Уилъкс го бе наредил. Всъщност той наистина го бе сторил, обричайки всички на огън и обезобразяване. Изкован от огъня – какво е искал да каже? Бил е възроден. За разлика от оцелелите.

Поема покрай сградата, като поглежда набързо през светещите прозорци – неприятно ù е, че наднича, но трябва да намери Уилда. В една от стаите забелязва войник, вглъбен в някакви книжа. После зърва кухня със силно замъглени прозорци, в която разни хора се суетят насам-натам. Накрая стига до слабо осветен прозорец. Вижда се само малко легло и стол. Вратата към коридора е отворена. Отпред крачи пазач. На стола дреме медицинска сестра. Най-сетне съзира и Уилда. Момичето е в леглото. Кожата му е все така бяла и чиста. Но въпреки това Преша забелязва потрепването под завивката.

Тя се отдръпва от прозореца, плъзва гръб по стената и сяда на студената земя. Преша знае какво представлява ДНК. Тъкмо затова има лунички като майка си и бадемовидни очи като баща си. Оцелелите са променени, белязани чак до структурата на своята ДНК. Тъкмо затова бебетата, родени след Детонациите, не са Чисти. Но каква точно е връзката между двойната спирала на змиите и на ДНК?

Вдига поглед към небето. Звездите са затулени от пепелта. Съзвездието Сигнус е някъде там. Копнее да го зърне. Опитва се да си представи какво е да виждаш звездите всяка нощ, да ги приемаш за даденост. Но знае също, че моряците никога не са гледали на тях така, а са ги използвали за навигация. Дядо ù ù разказваше, че навремето хората са си пожелавали разни неща от звездите и че най-ярките от тях всъщност планети.

– Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири – прошепва на глас.

В следния миг става рязко. Навигация. Хората са намирали пътя си по звездите. Координатите 20.62, 42.03, NQ4 не съществуват само на небето. Биха могли да послужат за ориентир и на земята. Съзвездието Сигнус – дали няма купол на земята, който да отговаря на тези координати? Преша разбира само бегло от тези неща, но Брадуел има достатъчно познания.

Тя поема бързо надолу, право към каменната къща. Неусетно, започва да тича. Понася се толкова бързо, че палтото ù се разгръща. Краищата му плющят от двете ù страни като крила. Лебедът Бриджит, търсещ Сигнус. За миг си мечтае да полети.

Вижда овощната градина и светлината, която се лее през прозорците на къщата.

Щом приближава, чува гласове. Отначало ù хрумва, че може да са от записите на Финън, само че звучат прекалено силно и отривисто, за да е така. Накрая долавя гласа на Ел Капитан и ехото от гласа на Хелмут.

Отваря вратата и влиза. Брадуел стои до леглото, стиснал Финън под мишница. Ел Капитан и Хлемут са до него. Тримата разговарят напрегнато с гръб към нея.

На масата се вижда куп паяци роботи, изпратени от Купола – някои цели, а други на части.

– Какво става тук? – пита тя.

– Хванахме един – отвръща Ел Капитан.

– Един какво?

– Ела да погледнеш – обажда се Брадуел и се дръпва от леглото.

Преша пристъпва бавно напред.

Ел Капитан ù прави място.

– Приеми го като подарък.

На кушетката лежи войник от Специалните сили с превързана с бинт глава. Очите му са отворени, но замъглени. Има дълго и слабо тяло, краката му стърчат от матрака. Ръцете му са отрупани с различни приспособления и оръжия. А челюстта му е толкова масивна, сякаш е същество от друг вид. И може наистина е така. Той поглежда Преша и се усмихва.

– Здравей – казва тя.

Войникът се опитва да стане. На възглавницата има кръв. Но усилието се оказва непосилно и той се отпуска назад.

– Какво се е случило с него? – пита Преша.

– Това е Хейстингс – приятелят на Партридж. Вече е добре – обяснява Ел Капитан. – Наложи се да извадим от него паяците и бомбата. Направи го една от сестрите от общежитието. Беше малко нервна, но нямаше взрив. Така че, сме доволни. И ето го тук. Дойде по собствено желание. Сега е наш!

– Наш – припява радостно Хелмут, сякаш става дума за новородено.

Хейстингс затваря очи и започва да се унася в дрямка.

– Какво, по дяволите, ще правим с него? – пита Преша.

– Нямам нищо против тези мускули и оръжие да са на наша страна – отвръща Брадуел, – но се надявам да намерим и малко информация в голямата глава.

Ел Капитан свива рамене.

– Аз пък се гордея със себе си. Все пак той е нещо като трофей, нали така? – Той скръства ръце на гърдите си.

– Влезе задъхана – отбелязва Брадуел. – Какво е станало?

– Докато бях навън, ми хрумна нещо.

– Какво? – пита Брадуел.

– Къде може да е скрита формулата. Стрелям малко наслуки, но... – Тя взима един паяк и го слага на дланта си. – Звездите се използват за навигация. Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири – може да са ориентири за някой, който се намира на земята. Въпросът е има ли купол – но не какъв да е, а някое древно, важно и свещено място, което да отговаря на координатите на Сигнус.

Брадуел оставя Финън на масата. Казва му да им покаже съзвездието. От Финън се излъчва ярка светлина. В прашния въздух затрептяват звезди.

– Информацията не е достатъчна – обажда се Ел Капитан.

– Откъде си толкова запознат с координатите на звездите? – учудва се Брадуел.

– Не забравяй, че съм израстнал сред заклети оцелели. Докато другите хлапета си правеха снимки с гигантски кукли в увеселителните паркове, ние с Хелмут се учехме как да заравяме оръжие в земята. Знам как да намирам следи и да ловувам, как да запаля огън и как да държа хищниците настрана. Мога да позная кое става за ядене и кое може да те убие. Живеехме според законите на природата. Бяхме подготвени за края на света. А освен всичко друго оцелелите знаят нещичко и за звездите.

Ел Капитан посочва изображението на лебеда.

– Съзвездието Сигнус е важно. Наричат го още Северен кръст и е огромно.

– Всеки ден съзвездието прорязва значителна част от небето. Заема твърде голяма площ. Така че трябва да знаеш какви са координатите му в определен ден и час. – Ел Капитан взима джобното ножче на Хелмут, за да отстрани мръсотията под нокътя на палеца си. – Или пък трябва да се ограничиш до една-единствена звезда, покриваща доста по-малка площ. Това ще стесни обхвата на търсенето на свещени куполи.

През конуса от светлина преминава цял калейдоскоп от менящи се куполи и съзвездия като прелиствана от вятъра книга.

Хейстингс издава стон и се размърдва леко, но продължава да спи.

Преша сяда до масата, отрупана с всевъзможни жички, механични стави, метални обвивки, тънички спици и изгасналите дигитални екрани на паяците роботи.

– Защо си донесъл тези неща? – обръща се Преша към Ел Капитан.

– Преди време обичаше да майсториш разни неща. Реших, че може би ще искаш да опиташ нещо ново.

Преша се замисля за протезите, които бе сглобявала за механичните създания – пеперуди, костенурки, гъсеници.

– Нещо конкретно ли имаш предвид?

– Какво ще кажеш да направиш от тези боклуци оръжия по свой дизайн? – предлага Ел Капитан.

Преша плъзва поглед по лицата на призрачните момичета по стените. Уил-ъкс. Уил-ъйс. Уил-ъкс.

– Това, което ни трябва, е в бележките на Уилъкс – казва тя. – Сигурна съм. Сред всички тези идиотски птици, спирали и сълзливи стихотворения. Информацията е скрита в бъркотията от безсмислени драсканици.

Ел Капитан се разсмива.

– Уилъкс е рисувал птици и е писал стихотворения? Най-големият масов убиец в историята на човечеството? Това трябва да се види. Финън!

– Слушай, Кап – обажда се Брадуел, – не е време да се подиграваме на Уилъкс.

– Чакай – казва Преша. Опитва се да си спомни стихотворението – за истината, написана високо в небето, имаше криле и нещо свещено. – Искам да видя стихотворението. Любовната поема за това как немее пред красотата ù...

Финън тършува из базата данни. Накрая в светлината на конуса изниква страница от тетрадка. А там са стиховете на Уилъкс.

Преша чете на глас:

– Всеки ден полита тя към купола небесен / и докосва с края на крилото си могилата свещена. / Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен, / защото красотата ти е дарба съкровена.

– Колко зхаросано – казва Ел Капитан.

– Захаросано – повтаря Хелмут.

– Всеки ден полита тя – като съзвездията – към купола небесен – размишлява Брадуел на глас.

– Могилата свещена – добавя Преша. – Това е мястото, което търсим!

– А какво пише отдолу? – пита Брадуел.

– Втори вариант на стиха „Признал ти бих това, но ням оставам, безсловесен“, който гласи: „Написана е истината във ефира ясен.“ – Преша се обръща към Финън. – Покажи отново Сигнус.

Тетрадката изчезва и на нейно място изниква съзвездието. Преша се вглежда в крилата на лебеда.

– Това изглежда по-изпъкнало. Има по-заострен край – посочва едното крило, отбелязано с буквата К. – Финън, как се нарича тази звезда?

Финън се впуска в подробно описание на звезда, известна под името Капа Сигни, която се намира на петдесет и три градуса северна ширина. Покрива сто и единайсет километрова ивица от земята, минаваща през Дъблин в Ирландия, Ливърпул-Манчестър-Лийдс в Англия, Хамбург в Германия, Минск в Беларус и редица руски градове.

– Да проверим през кои градове от световното културно наследство преминава петдесет и третият паралел – предлага Брадуел. – Да видим какви „свещени могили“ ще изскочат.

Финън започва да пресмята данните. Появява се карта, върху която едно по едно изникват различни места под формата на зелени светлинки – четири в Обединеното кралство, две в Германия, една в Полша, една в Ирландия и две в Беларус.

– Десет? – озадачава се Преша. – Това е с девет повече, отколкото очаквах.

– Финън – казва Брадуел, – пресей онези, които нямат нищо общо с древността – нито със средновековието – а после задай търсене на куполи – но без замъци, важни полесражения и градове.

Първо изчезват трите светлинки в Германия, после угасва и тази в Полша и накрая – двете в Беларус. Една по една помръкват и четирите светлинки в Обединеното кралство, докато накрая не остава една-единствена – в Ирландия. Финън им показва увеличен образ на място, известно под името Нюгрейндж. Всички се взират в него. Пред погледите им изниква покрита с трева могила, опасана с бели камъни.

Купол.

И тогава, както се бе случило, щом изрекоха правилните имена на членовете на седморката, Финън засиява в яркозелена светлина – потвърждение.

– Финън, правилно ли се досетихме? – пита Преша. – Уолронд ли те програмира да ни дадеш тази зелена светлина? Това ли искаш да ни кажеш?

Зелената лампичка светва отново.

– Това е! – възкликва Преша. – Нюгрейндж!

– Но оттам ни дели цял океан – отвръща Брадуел. – Какво, по дяволите, си е мислил Уолронд?

– Може би си е мислил, че няма много възможности – отбелязва Преша.

– Ще ни трябва кораб или самолет, за да стигнем дотам – казва Ел Капитан.

– Дотам – повтаря Хелмут.

Преша се втренчва в лицата по стените. Не може това да е краят. Лицата отвръщат на погледа ù. Нашепват ù да продължи да упорства, да не се отказва.

– И сега какво? – пита тя. – Трябва да измайсторим нещо.

– Какво? Достатъчно здрав кораб или самолет, с който да прекосим Атлантика? – подхвърля Брадуел.

Ел Капитан се потрива по тила и въздиша. Хелмут също.

– Наблизо има летателен апарат – казва Преша.

– Така ли? – пита учудено Брадуел.

Преша поглежда към Купола.

– Помните ли как получихме първото послание? – пита тя. – Няколко дни след Детонациите от небето заваляха късчета хартия. Чуваше се далечното бръмчене на летателен апарат. Дядо ми твърдеше, че успял да зърне огромното му туловище, спуснало се за миг сред черните облаци. Истински корпус. Видял го е с очите си. Значи съществува.

– Добре – отвръща Брадуел. – Но къде ще го намерим? И как, по дяволите, ще успеем да го отмъкнем?

За момент в стаята настъпва тишина и тогава се разнася глас с дълбокото звучене на барабан.

– Всичко е в главата ми – казва Хейстингс и сяда в леглото. После спуска краката си на пода, обути в тежки ботуши, и се навежда напред, опрял лакти на коленете си. – В главата ми има карти.