Сраснати

Преша Светлина

Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.

– Още колко остава? – пита тя.

– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.

Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите ù. Дробовете ù тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.

Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.

Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.

– Таванът – прошепва тя на Финън. Той насочва прожектора нагоре и пред очите им изниква укрепена арка, изградена от плътно прилепващи един към друг камъни – сигурна и здрава опора за цялата конструкция. В този миг съжалява, че е сама. Иска ù се Брадуел, Ел Капитан и Хелмут също да видят това. Представя си лицата на призрачните момичета, взиращи се от стените на каменната хижа. Те щяха да се гордеят с нея.

Тук съм – иска ù се да им каже.

После подканя Финън да изключи прожектора.

– Не трябва да има светлина.

Настъпва пълен мрак.

Сяда на земята, облегнала гръб на една от стените. В съзнанието ù отеква гласът на Брадуел: „Мястото, което отреждахме на Господ... ставаше все по-малко и по-малко, докато остана само частица от него, един атом.“ В този миг я изпълва увереност, че е оцелял поне един атом от божията сила, защото как иначе да си обясни случващото се – щом слънцето се издига над хоризонта, през малкия прозорец над входа нахлува светлина, която преминава по целия проход, очертавайки ярко, искрящо петно на пода. Преша разбира със сигурност, че мястото е свято.

Финън стои до нея.

– Ти не си просто кутия – повтаря тя думите от Посланието на Уолронд. – Ти си ключ. – Всъщност обаче няма никаква представа как кутията ще се превърне в ключ. Обзема я паника. Всичките ù надежди са в една кутия – пълна с информация, но все пак кутия.

Но както изглежда, Финън, знае какво се иска от него. Той се придвижва с бръмчене до средата на камерата. От вътрешността му се разгъва дълга, тънка ръчица, на чийто край е закрепена фина стъклена леща почти колкото главата на куклата. Финън я задържа неподвижно. Тогава слънчевата светлина прониква през лещата.

Преша затаява дъх. През палтото си усеща студенината на камъка. Не смее да откъсне очи от Финън.

Отначало не забелязва нищо особено. Само напуканата втвърдена пръст по пода на камерата.

Ала тогава съзира цветовете – появява се сияеща диаграма. Чува глас. Край входа на пещерата отекват стъпки. Светлината примигва за секунда-две – някакво тяло преминава през нея. Преша задържа дъха си. Махай се – мисли си тя. – Върви си.

Светлината отново застива на пода, където се очертават три преплетени спирали с ширина около една стъпка. Преша пропълзява до мястото и докосва спиралите. Натиска твърдата земя и тогава отново долавя гласа, долитащ през дългия проход, но не успява да различи думите. Хрумва ù да се скрие в една от нишите на кръста, но точно сега няма време за това.

– Финън, какво да правя? – Сега е единственият ù шанс. Започва да копае яростно с нокти мястото, къде се сплитат трите спирали. Светлината потрепва отново от движението навън, ала в този миг Преша напипва остри ръбове. Нови три спирали, преплетени една в друга. Продължава да копае, докато изведнъж съзира формите им, издълбани в камъка.

– Финън, какво е това? Какви са тези форми?

Финън не отговаря. Сякаш е насочил всичките си усилия в поглъщането на светлината.

Щом трите спирали се разкриват напълно, тя спира да копае. В този момент дочува шум от приближаващи стъпки. Тя казва на Финън да се изключи. Той прибира лещата. Камерата потъва в мрак. Преша се скрива в едната ниша, вдигнала Финън високо над главата си.

– Кой е там? – разнася се мъжки глас. – Кой е?

Мъжът, нисък и набит, спира на крачка от нея, дишайки тежко. Носи бяла риза – толкова искрящо бяла, че Преша се замисля дали някога е виждала нещо толкова поразително. За част от секундата я връхлита надеждата, че това може да е баща ù – Хидеки Иманака – и тя се вцепенява. Но си дава сметка, че шансовете са невъобразимо малки.

Поема си въздух. Изпъва гръб, вдига нагоре Финън и го стоварва – силно и рязко – върху тила на мъжа. Той полита напред, задържайки се с ръка за каменната стена. После се пресяга и докосва потеклата от раната кръв, която мокри гъстата му сива коса, после втренчва поглед в ръката си. Въпреки че по тялото му няма следи от сраствания, мъжът определено не е Чист. Едната страна на лицето му е осеяна с белези от изгаряния, но иначе кожата му има странен златист оттенък.

– Кой? – успява да продума той. Свлича се по стената – ризата му се надипля по гърба – и рухва точно върху трите спирали.

Преша се ослушва за гласове и стъпки. Не чува нищо обезпокоително. Оставя Финън на земята. Ръката ù трепери. Има чувството, че и сърцето ù трепери.

Опитва се да избута мъжа настрани от спиралите. Оказва се по-тежък, отколкото е предполагала. Тогава сяда на земята и се опитва да го изтласка с крака, напрягайки всички сили. Мъжът се отмества леко. Тя напъва още веднъж и го избутва още малко. Ръкавът на ризата му е изцапан с пръст. Преша продължава да бута, докато спиралите се показват.

– Финън – казва тя, останала без дъх. – Ти си ключът.

Финън отвръща с кратко пиукане. Приближава се с бръмчене до тройната спирала. Тънка пластина се отделя от гърдите му. Отвътре се появява метална спирала, закрепена на дълга роботизирана ръка. Преша разчиства пръстта от пода. Финън пъхва металната спирала в прореза на централната спирала и тя потъва леко на мястото си с прищракване. С рязко движение Финън я натиска надолу – издълбаните в скалата спирали се завъртат на няколко сантиметра и се сплитат. Преша дръпва крайчеца на едната. Тя се вдига – оказва се прикрепена с панти за заровена под земята кутия. Всъщност трите спирали са капакът на кутията.

Финън осветява с прожектора си вътрешността на кутията; изработена е от метал – студен и влажен. На дъното ù Преша зърва белезникав квадратен предмет. Взима го – оказва се хартиен плик. Върху него е написана една-единствена дума: Сигнус.

Преша го притиска към гърдите си, после разкъсва плика. Вътре открива откъснат от тетрадка лист на сини редове. А върху него с разкривен почерк са изписани цифри и букви, разделени от скоби, плюсове и минуси. Формула.

Или по-точно, формулата.

Мъжът простенва. Тя сгъва набързо листа, пъха го обратно в плика и го прибира в джоба си.

Финън се приближава към мъжа.

– Недей! – прошепва хрипливо Преша.

Но Финън не я послушва. Пресяга се и изтръгва няколко окървавени косъма от главата на мъжа, за да изследва ДНК-то му, както бе сторил с Брадуел, Преша и Партридж.

Преша пристъпва към неподвижното тяло на мъжа. Лицето му е червеникаво. Миглите – тъмни. Бялата му риза е шита на ръка. Вместо копчета отпред има връзки, разхлабени на врата от усилията на Преша да го изтласка. Тя вижда, че той диша.

Финън издава остро пиукане. Преша коленичи до мъжа и забелязва шест квадратчета, врязани в гърдите му – две от тях все още пулсират.

– Един от седморката – прошепва тя.

– Бъртранд Кели – обявява Финън.

Преша докосва ризата му. Бъртранд Кели – един от хората, познавали добре родителите ù. Член на седморката.

Единият пулс е на Гош. Но къде ли е тя?

А другият е на Хидеки Иманака.

Тя втренчва поглед в пулсиращите квадратчета. Баща ù е още жив. А пулсът е единствената ù връзка с него.

Бъртранд Келми простенва отново. В този момент в прохода отекват гласове, примесени със звук, напомнящ рев на животно.

Преша грабва бързо Финън и се изправя на крака. В крайна сметка няма никаква представа на чия страна е Кели. Той отваря очи и се втренчва в укрепения таван. Ето, че забелязва Преша. Тя отново вдига Финън над главата си, но някак нерешително.

– Почакай. Успокой се – казва мъжът, опира се на един лакът и вдига отбранително ръка.

– Ти ли си Бъртранд Кели? – пита го тя.

– Кой се интересува? – Той примигва и разтрива очи.

– Къде е Хидеки Иманака?

– Иманака ли? – възкликва той, сякаш не е чувал това име от години. – Откъде познаваш Иманака?

Гласовете се приближават. От коридора се разнася тропот на стъпки.

– Къде е той? – кресва Преша.

– Защо питаш? – пита той.

– Защото това е баща ми – отвръща тя. Баща ми. Баща ми. Тези думи звучат чуждо, изречени от нея. – Той е мой баща – казва тя и въпреки че гърдите ù се свиват, не заплаква.

Бъртранд Кели се взира в лицето ù.

– Еми Бриджит Иманака – прошепва той името, дадено ù по рождение, но заличено от Детонациите – името, принадлежало на момичето, което никога няма да бъде. – Наистина ли си ти?

Той протяга ръка към нея, но Преша отстъпва назад. Това, че е жив, може да означава, че е сключил специална сделка с Уилъкс. В този момент формулата се намира в джоба ù. А мускалите са пристегнати на кръста ù. Ако Кели се окаже замесен с Уилъкс и я залови, тогава Уилъкс ще има достъп до всичко, от което се нуждае.

Стиснала Финън, тя поема надолу по коридора, но пътят ù е отрязан от мъж и жена – и двамата млади и силни. Мъжът я сграбчва за китката, където е главата на куклата. Ръката му е груба и мазолеста. Той поглежда куклата и ахва от изненада.

Жената също изглежда смаяна.

– Коя си ти? – казва тя, но с такъв тон, сякаш я пита: Какво си ти? Доколкото успява да ги разгледа, никой от двамата няма сраствания по тялото и все пак на сутрешната светлина различава белези от изгаряния по лицата им, които са със същия златист оттенък.

– Пусни ме! – кресва Преша.

– Кели? – обажда се жената. – Добре ли си?

Преша извива китката си, опитвайки се да се отскубне. Кожата ù е студена и потна. Мускулите ù са напрегнати. Драскотините по тялото ù са болезнени.

– Пусни я! – извисява глас Бъртранд Кели. – Пусни я!

Мъжът се взира за миг в лицето на Преша и я пуска. Тя се шмугва между двамата, втурва се към светлината в дъното на тунела, блъскайки се в каменните стени от двете ù страни.

Чува отново приглушеня тропот и онзи странен рев. Опира се на камъка и излиза навън. Посреща свежия въздух, слънцето и новия ден.

Най-неочаквано пред себе си зърва кон.

Конят е истинско чудо – дори само, че е тук. Широк гръден кош, черна грива, дълги, стройни крака и изящни глезени. Тъмен белег минава по дължина през тялото му, иначе покрито с мека като кадифе козина. Ушите му потрепват и се въртят. От устата му излизат облачета пара.

Конят е оседлан, но не е завързан. Преша отива до него и слага длан на гърдите му, които са топли. Издигат се и спадат.

Долавя гласовете от вътрешността на камерата. Дали не идват?

Никога не бе яздила кон. Дядо ù бе ù разказал, че на един от рождените ù дни е имало пони, но това беше лъжа за един живот, който никога не е бил неин. Спомня си преплетените коне на килнатата въртележка.

Конят е чудо, предназначено за нея.

Със здравата си ръка хваща дръжката на седлото и, стиснала Финън с другата, се изтласква нагоре. Изненадана е от височината на коня, от неговата царственост. После поема юздите и смушква животното с обувки.

– Давай – казва тя.

Конят прави няколко крачки.

Преша го смушква отново, този път по-настоятелно. Навежда се напред и прошепва:

– Тръгвай! Моля те, тръгвай!

Гласовете вече отекват съвсем ясно.

Тя изритва лекичко коня и надава вик:

– Давай!

В мига, в който мъжът и жената, подкрепящи Бъртранд Кели от двете страни, изникват на входа на пещерата, конят се спуска в галоп. Преша притиска колене към тялото му и, опряла Финън до гърдите си, се опитва да запази равновесие. Привежда се почти до гривата на коня. С развети коси и насълзени очи тя подканя животното:

– Давай, давай, не спирай!