Сраснати

Партридж Тленна плът

Момчетата от академията са вече будни. Слушат тихичко радиоапаратите си зад затворените врати на стаите си. Партридж знае всички песни от разрешения списък. В тази става дума за плажа, което му се струва жестоко, тъй като може вече да не видят плажа.

– Къде отиваме? – обръща се Партридж към Айралийн.

Тя хвърля поглед към охранителя, вероятно за да поиска разрешение да му каже.

Охранителят кима. По-рано Айралийн го бе представила на Партридж. Името му е Бекли.

– Баща ти е готов да се срещне с теб – казва тя.

– Наистина ли? – отвръща Партридж, усещайки как стомахът му се свива. – Малко ценно време със стареца. Къде е той?

Айралийн отново поглежда към Бекли.

– В кабинета си – отвръща охранителят.

Кабинетът се намира в медицинския център, където Партридж беше измъчван. Няма никакво желание да се връща там.

Една врата в дъното на коридора се отваря рязко. Излизат няколко момчета. На възраст са по-малки от Партридж и той познава по име само двама от тях – Уилкокс Бренър и Фоли Банкс. Момчетата зърват първо охранителя, а после забелязват Партридж и Айралийн. Веднага го познават. Всички го познават. Само че реагират различно отпреди. Трудно му е да определи какво изпитват – страх, вълнение или просто тревога.

Изглежда, знаят и коя е Айралийн. Тя им кимва някак царствено.

– Партридж! Здравей! – надава вик едно от момчетата, сякаш е негов фен. Бекли веднага излиза напред и застава пред Партридж, като че ли хлапето се кани да го нападне.

Останалите го смушкват, мърморейки:

– Млъквай.

Очевидно бяха скалъпили някаква история за него и я бяха разказали на всички. Партридж съжалява, че не се бе сетил да попита Гласингс.

Момчетата свиват зад ъгъла и той се обръща към Бекли:

– Какво са им разказали за мен?

– Историята ти беше предоставена на пресата – отвръща Бекли. Тук има само един вестник, „Новини“. – Разбира се, леко цензурирана.

– Нима наричате тази пропаганда вестник? В него има само изявления на Купола и светска хроника.

– Е, попадаш в светската хроника – отвръща Бекли.

Охранителят отваря една от тежките врати към двора. Айралийн поглъща с очи изкуствените дървета и четвъртитите храсти, сякаш не може да се насити на гледката като затворник със смъртна присъда, получил отсрочка.

– Какво писаха за мен? – прошепва ù Партридж.

Тя повдига брадичка, вперила поглед напред, без да му обръща внимание.

– Бекли, няма ли да ни вземат с кола?

– Наредено ми е да пътуваме с влакчето.

– Но то ще е пълно с хора по това време на деня – отвръща нервно Айралийн.

– Така е – съгласява се Бекли.

– Не искам всички да ме зяпат – измърморва тя под нос.

– Защо ще те зяпат? Айралийн, защо не ми кажеш какво пишеше във вестника?

– Не помниш ли? – пита го тя притеснено.

– Как да помня нещо, което не се е случило? – отвръща Партридж. – Бекли, защо не ми разкажеш? – Поемат по каменната пътека към училищните сгради, от чийто подземен етаж се излиза на еднорелсовия път. Бекли отваря широката врата.

– Двамата с Айралий сте се запознали по време на танци и сте се влюбили. Ти си започнал да се перчиш пред нея, станала е злополука и си изпаднал в кома. А тя през цялото време е била до теб. С безкрайна преданост. Говори се, че сте тайно сгодени.

– Какво? Значи, изобщо не съм бягал?

– Не.

– Не съм рискувал живота си, не съм намерил майка си, не съм гледал, докато брат ми умира, нито пък...

– Тихо! – изсъсква Айралийн. Училищната сграда е празна, тъй като е събота. Притихналите коридори отекват от стъпките им и от приглушения глас на Айралийн. – Баща ти ми разказа за онова момиче, което те е накарало да избягаш, за да докажеш любовта си към нея.

– За Лайда ли става дума? – Явно баща му я бе нарочил за изкупителна жертва.

– Да. – Айралийн се дразни дори от споменаването на името ù. Разкопчава чантичката си и изважда кърпичка, с която покрива носа си.

– Това ли е тайната история, която ти е пробутал баща ми?

Тя не отговаря.

– Е, в това няма нищо вярно.

– После, разбира се, си съжалил – отвръща Айралийн. – Навън си бил нещастен и съсипан, едва не са те убили заради нея! – Тя поглежда бегло към отливката на пръста му. – Но баща ти се е смилил над теб. Много хора са рискували живота си, за да те спасят!

Партридж не може да прецени дали Айралийн е убедена в нещата, които говори.

– Айралийн, не е възможно да си повярвала на всичко това.

– Прояви поне малко благодарност – изрича Бекли с обвинителна нотка в гласа. – Братовчед ми е в Специалните сили заради този инцидент.

– Инцидент ли?

– Секретната операция по твоето спасяване и издирването на горките нещастници, които живеят в ужасни условия – обяснява Айралийн. – Специалните сили бяха свикани незабавно, за да помогнат на тези изгубени души.

Поемат надолу по стълбите.

– Специалните сили бяха изпратени да ме заловят. А знаехте ли, че по нареждане на баща ми навън бяха изпратени паяци роботи, които взривяваха горките изгубени души, докато се предам?

Айралийн спира на стълбищната площадка.

– Стига, Партридж. – Тя стиска ръката му и додава: – Не говори такива неща. – Изглежда искрена. В погледа ù се долавя молба.

– Айралийн, защо си толкова разстроена? Защото знаеш, че казвам истината, или защото смяташ, че трябва да се примиря с лъжата? Само че коя лъжа, Айралийн? Коя от всичките?

Айралийн не отговаря.

– Не смей никога повече да говориш така за Лайда – предупреждава я Партридж.

Айралийн незабавно отдръпва ръката си. Стълбите се огласят от грохота на пристигащото влакче. Тримата ускоряват крачка, излизайки на релсите в мига, в който то спира.

Тя притиска кърпичката още по-плътно към носа си.

– Не мога да понасям миризмата на това място. Ами ти, Бекли?

– Каква миризма? – пита Партридж.

Тя поглежда към него, наклонила глава на една страна.

– Не я ли усещаш?

Вратите се отварят с плъзгане.

– Нищо не усещам.

Влизат. Вагонът е пълен с хора, които бъбрят оживено. Ала щом ги виждат, зяпват от изненада и разговорите секват. Една майка и двете ù деца скачат от местата си, предлагайки им да седнат.

– Няма нужда – казва Партридж.

– Но моля ви! Заповядайте! За мен е чест! – настоява тя. Партридж се бои, че жената ще изпадне в паника, ако ù откаже. Така че тримата сядат; Партридж заема мястото в средата. Влакчето потегля рязко, след което продължава плавно напред.

– Партридж, това е миризмата на хора – прошепва му Айралийн. – Мирише на тленна плът. На смърт.

Партридж си спомня вонята на пепел и смърт, носена от вятъра. На кръв. Ръждивият мирис на кръв, след като майка му и брат му бяха убити. Ето как мирише смъртта.

Хората наоколо се усмихват и кимат, както на него, така и на Айралийн. Въпреки че кърпичката скрива част от лицето ù, Партридж забелязва, че тя също им се усмихва.

– Ние сме двойка – казва тя. – Стояла съм неотлъчно до теб, докато си бил в кома, а когато си дошъл в съзнание, си изрекъл първо моето име.

– Айралийн.

Тя поклаща глава. В очите ù напират сълзи, но въпреки това успява да се усмихне.

– Ти беше прав. Има най-различни истини. Мога да си избера, която поискам. Ако държиш да се получи, Партридж, това е единственият начин. – И тогава го хваща за ръката, тази с отрязаното кутре.

Партридж усеща, че всички го гледат. Няма как да отдръпне ръката си. Ще изглежда, сякаш я отхвърля. И тогава ще тръгнат слухове. А това ще нарани дълбоко Айралийн. Може дори да я изложи на опасност. Това е смисълът на живота ù, нейната мисия. След като бе отказал да убие баща си, поне засега ще трябва отстоява тази истина. Но какво ще каже на баща си, когато го види?

Влакчето се носи през тунелите, спирайки на ярко осветени перони. Хората им кимат, преди да слязат, а новите пътници са видимо смаяни от присъствието им. Партридж поглежда през прозореца. Но щом влакът навлиза в следващия тунел, единственото, което вижда, е собственото си отражение. За миг си представя, че Лайда е някъде там, от другата страна на стъклото. Иска ù се да ù каже, че няма да я предаде. Че всичко е временно. И един ден ще се върне за нея.

Влакчето спира рязко. Бекли става пръв, сякаш се нуждаят от човешки щит, за да стигнат до вратата. Партридж пуска ръката на Айралийн. Няма никакво желание да се държат за ръце навсякъде, където ходят.

Тримата излизат на осветения перон, извеждащ направо в медицинския център. Ето от коя миризма му прилошава – не от мириса на тленна плът, а от стипчивата миризма на антисептици, прикриваща болестта, и от острия лъх на сяра от мозъчните стимулации. Спомня си как ескортираха момчетата от академията до стаите им, където те се събличаха и влизаха в калъпите за мумии, спомня си как почти се задушава и как стимулантите проникват в клетките му. Накрая се чувстваше смазан от умора, но при все това изпълнен с нездрава, невротична енергия, сякаш всичките му органи, тъкани и мускули бяха изтощени с изключение на нервната система, заредена като батерия.

Докато си проправят път към асансьорите, всички ги оглеждат. За щастие асансьорът е празен. Бекли натиска копчето за четвъртия етаж.

– Защо на четвъртия етаж? Кабинетът на баща ми не е там.

– Сега се намира в специално отделение – обяснява Айралийн.

Баща му е бил преместен в крилото на болницата, предвидено за тежко болните пациенти. Партридж го бе видял за последен път на екрана в стаята за комуникации на фермерската къща. Изглеждаше немощен, с хлътнали гърди. И все пак баща му, Уилъкс, е в отделението за заразно болни. Струва му се нереално.

– Толкова ли е зле?

– Състоянието му се влоши – временно, разбира се – отвръща Айралийн.

Бекли съобщава по радиостанцията си, че скоро ще бъдат там.

Асансьорът е напълно безшумен, с изключение на тихата мелодия, която се лее от невидимата тонколона. Звучи, сякаш е създадена на компютър с цел да въздейства успокояващо, ала нейната фалшивост оказва обратен ефект върху Партридж. Изкуствено създадената музика го изпълва с безпокойство.

Когато вратите на асансьора се отварят, отпред ги чакат санитари, нарамили бели престилки, калцуни, маски, найлонови шапки и ръкавици.

Айралийн и Бекли се обръщат, за да облекат престилките, вдигат ръце за ръкавиците и навеждат глави за шапките, очевидно привикнали с това упражнение.

Но Партридж се противи:

– Не ме докосвайте. Какъв ви е проблемът? – Докато се облича сам, санитарите стоят сковано до него. Но тъй като не успява да достигне връзките на гърба на престилката, един от служителите пристъпва напред и му помага. Това го притеснява, сякаш не може да завърже собствените си обувки. Убеден е, че изглежда глупаво с бухналата найлонова шапка. Ръкавиците се врязват в китките му. Тръгва след останалите, ала калцуните се пързалят. Чувства се непохватен като дете. Тъй като баща му е манипулатор до мозъка на костите, Партридж се съмнява дали това не е част от плана му.

Съпроводени от половин дузина санитари, преминават през автоматични врати, на които пазят двама тежко въоръжени охранителя. Свиват в едно крило с празни стаи. Само помещението на сестрите кипи от оживление. Изглежда, в това крило има един-единствен пациент – Елъри Уилъкс.

Санитарите спират, преди да са стигнали до стаята в дъното на коридора. Един от тях казва:

– Като изключим охранителя вътре, желанието му е да се срещне с теб насаме.

Всички са вперили очи в него – санитари, доктори, сестри, Айралийн и Бекли, и дори двамата тежко въоръжени охранители от другата страна на стъклените врати.

Партридж кима.

– Нямам нищо против. – Преди да влезе в стаята, Айралийн го докосва по лакътя. Той се обръща и тя го целува по бузата. Всички наоколо ахват, сякаш това е най-милото нещо, което са виждали. Айралийн, изглежда, не забелязва раздразнението му. За негово учудване тя го перва лекичко по носа, все едно си имат тайна закача. Той оглежда присъстващите.

– Късмет! – прошепва Айралийн.

Слага ръка на дръжката, ала преди да я завърти, го залива вълна на надежда – ще отвори вратата, ала вместо болничната стая ще открие малка уютна дневна. Ще завари баща си – здрав, и майка си, седнала до него, а също и Седж, застанал до прозореца. Те ще му кажат, че всичко е било само изпитание, нещо като ритуал за възмъжаване, който се предава от поколения наред. „Всички отново сме семейство“ – ще каже майка му. А Лайда ще изскочи от съседната стая.

Но Партридж си дава сметка, че това са празни мечти.

Накрая отваря вратата и влиза.

Охранителят е на поста си, както бе казал санитарят. Застанал е мирно до леглото, закрито с чиста правоъгълна завеса. Найлоновата материя потрепва, издува се лекичко, сякаш диша. Виждат се всевъзможни помпи, които се движат с пуфтене и съскане. Апаратурата наоколо цвърчи и пиука; единствения апарат, който разпознава, показва сърдечния ритъм на баща му.

Машините се опитват да отложат настъпването на смъртта, чието присъствие се усеща.

За миг Партридж се замисля за баща си като за човека, който го е държал в прегръдките си като бебе, който понякога го е завивал вечер и винаги е бил част от живота му. Колкото и да е лош, дори да е масов убиец – най-големият в историята на човечеството – дълбоко в себе си Партридж няма да забрави, че е негов баща. Дори да изпитва страх и омраза към него, в дъното на душата си винаги ще таи надежда, че той може да го спаси. Обзема го слабост. Спомня си думите на Лайда, че все още иска баща му да го обича.

В този миг чува гласа на Уилъкс:

– Партридж.

Усеща как страните му пламват, сърцето му забива лудо. Ето го човека, убил майка му и брат му. Никога няма да забрави това. Пристъпва по-близо до завесата. Различава червеникавто му лице, покритата с язви кожа. Вижда, че шията и едната му ръка са почернели, сякаш плътта е мъртва. Ръката е сгърчена от атрофия – като крайник на граблива птица – свита на гърдите, сякаш да пази сърцето му.

Баща му натиска бутон на леглото. Част от найлоновата завеса се прибира. Очите му са затворени, но устните са свити, сякаш се кани да заговори. Гърдите му са пристегнати с голямо метално приспособление, което също пъхти и съска. Най-вероятно в него е скрит инструмент, който подпомага дишането. От двете страни на кутията са прикрепени две тръбички, които стигат до ноздрите му. За миг Партридж си представя как прищипва с пръсти тръбите. Но и без това баща му едва си поеме въздух – като риба на сухо, устата му се разтваря все по-широко, а страните му се изопват, сякаш всеки миг кожата ще се скъса.

– Партридж – прошепва Уилъкс, щом кутията подава въздух в гърдите му. – Знаех си, че ще се върнеш.

– Не и по свое желание – отвръща Партридж.

– Ти се върна... – Дробовете му се свиват и разширяват. – Защото не ме мразиш. Кажи ми, че не ме мразиш.

– Да не искаш да кажеш, че ти е домъчняло за мен?

Баща му отваря очи, примигвайки на флуоресцентната светлина. Погледът му е замъглен. Атрофиралата ръка и шията му лъщят, като че ли са покрити с втори пласт кожа – чиста и гладка.

– Създадох цял един свят за теб. Свят, в който можеш да пътуваш. Пратих ти момиче. Нима не го оценяваш?

– Пратил си ми момиче? – Партридж стисва решетката на леглото.

Охранителят пристъпва напред.

– Сър? – обръща се към Уилъкс.

– Всичко е наред – отвръща Уилъкс. – Кръвта му кипи. Още е млад.

– Между другото, честито – обажда се Партридж – за сватбата.

– Не се муси.

– Ти си болен човек.

– Не виждаш ли, че умирам?

– Не това имах предвид.

– Ще приемеш ли... – Машината издава клокочещ звук. – ... това, което ти се предлага? Тук си герой.

– Не искам да бъда герой.

– А какво искаш?

– Искам да бъда водач.

Баща му натиска друг бутон на страничната решетка и горната половина на леглото му се повдига.

– Отдавна чакам... да кажеш тези думи.

– Нима?

– Кой друг бих искал да ме смени? Кой друг, ако не ти, моят син. – Протяга здравата си ръка и докосва лицето на Партридж. В очите му блести влага. Партридж никога не е виждал баща си да плаче. Седж беше неговият любимец – синът, достоен за велики дела.

– Нима възможно? – пита Партридж.

– Ти ще бъдеш този, който ще поведе хората... навън. Аз няма да успея.

– Навън? В новия рай?

– Аз няма да успея.

– Наистина ли мислиш, че ще го сторя? – Няма нужда да убива баща си, нито пък да чака смъртта му. Той сам ще му предаде властта.

Баща му отдръпва ръката си.

– Ще трябва да докажеш, че си готов да загърбиш миналото и да вървиш напред заедно с нас. Ще трябва да се докажеш не само пред мен, но и пред моите хора, които знаят истината за твоето заминаване.

На Партридж това не му харесва.

– Как да докажа лоялността си?

– Не разполагаме с много време.

– Какво имаш предвид?

Металната кутия изпухтява, след което изпуска свистящ въздух.

– Паметта ти.

– Паметта ми? – Партридж усеща, че му прилошава. – Какво си намислил?

– Искам спомените ти за заминаването, за синеокото момиче, за нещастниците, с които си бил навън – всичко извън Купола да бъде заличено.

– Какво? – възкликва Партридж. – Никога.

– Не те ли измъчват спомените за смъртта?

Партридж се отдръпва от разлагащото се тяло на баща му. Отива до отсрещната стена и опира длани на студените плочки; отливката на кутрето му изтраква.

– Имаш предвид спомените за извършените убийства.

– Те също могат да бъдат изтрити. Всичко лошо, грозно и мрачно.

В съзнанието си вижда отново кръвта на Седж и покрусеното лице на майка си, когато черепът на брат му експлодира. Кръв. Ефирен фонтан от кръв като разсейваща се мъгла. За миг му се иска споменът да изчезне, но – не, не може да се откаже от този образ, не може да изгуби всичко, което някога е имало значение за него.

– Не – изрича накрая.

– Но това е единственият начин – отвръща баща му. – Единственият начин да те приема обратно. А ти го искаш, нали?

– Измисли нещо друго, каквото и да е. – Поглежда към баща си. Представя си как притиска шията му с ръце.

– Това е единственият начин – отсича баща му. – Ще се ожениш за момичето.

– За Айралийн?

– Ще се ожениш за нея и ще докажеш лоялността си – ще се откажеш от спомените си, от тази незначителна част от миналото си – и това е окончателно. – Баща му затваря очи.

– Ами ако откажа?

Баща му се усмихва и кожата на лицето му се напуква.

– Не съм от хората, които прощават лесно.

Партридж поклаща глава и казва:

– Но това е невъзможно. Дори да искаш, не би могъл да изтриеш определени спомени. Мисля, че блъфираш.

– Арвин Уийд е един малък гений – изрича тихо баща му, сякаш се унася в сън. – Той може почти всичко. Почти всичко.

Арвин Уийд може да изтрие спомените на Партридж – за бягството му, за срещата със сестра му Преша, за Брадуел и майките, за Ел Капитан и пясъчните създания, за майка му и брат му, за нощта, прекарана с Лайда в месинговото легло в къщата без покрив.

Но не може да спаси Елъри Уилъкс. Дегенерацията на тялото му напредва клетка по клетка. Не може да го избави от смъртта. Или поне засега. Но докато тези машини бръмчат и съскат, поддържайки живота му, баща му остава в играта. В случай че умре, иска Партридж да поеме властта. Но това, което остава неизречено, е, че открие ли Арвин лек за болестта му, баща му няма да има нужда от него. Ако Уилъкс е готов да отстъпи юздите, Партридж трябва незабавно да ги грабне.