Сраснати

Ел Капитан Облаци

В кабината Ел Капитан докосва всеки бутон, всеки дросел, всяко копче.

– Погледни – обръща се той към Хелмут. – Предполагаше ли, че е толкова красиво? – Гласът му е дрезгав – още не може да повярва, че всичко това е истинско.

– Толкова красиво – отвръща Хелмут, свит в тясното пространство зад гърба на брат си.

Финън бръмчи.

– Ето – казва Ел Капитан, – знаеш как работят тези неща, нали Финън? Напомнят ми старите дирижабли. Как се казваше най-прочутият от тях, дето се взриви?

– Хинденбург – отвръща Финън и показва снимка на експлозията, придружена от аудиоклип, в който репортерът вика: „О, боже“.‟

– Благодаря, Финън – отвръща язвително Ел Капитан. – Тъкмо от това имах нужда.

Зад себе си долавя гласовете на Брадуел и Преша. Не му харесва как си шепнат, сякаш си разменят тайни. Миналата вечер ги видя да се целуват. Беше напуснал за момент поста на релсите, за да им каже, че всичко е чисто, но после се бе измъкнал безшумно, опитвайки се сдържи дъха си. „Какво, по дяволите...‟ – бе промърморил той. „Какво? Какво?“ – започна да повтаря след това Хлемут, докато накрая не му каза да млъкне.

Сега не може да мисли за това. Отваря едно отделение, в което открива контролен списък и ръководство. Подава ги на Финън.

– Можеш да ги запаметиш набързо, нали?

Финън улавя двата документа с щипците си и започва да ги сканира.

Ел Капитан посяга нагоре и хваща контролния лост за руля и задкрилките. Дръжката пасва идеално на ръката му. Докосва измервателните уреди на таблото, като всеки циферблат е прилежно надписан: „ПРЕДНА ПАЛУБА, ГЛАВНА ПАЛУБА, ЗАДНА ПАЛУБА.“‟

– Хайде, Финън, обясни ми как работи това сладурче?

Финън започва да говори за резервоарите отгоре, направени от изключително здрави, леки, но относително нови молекулни съединения. Един глас продължава с обясненията: „Колкото повече въздух се изпомпва от тях, толкова по-високо се издига апаратът, докато не достигнат почти идеален вакуум.“

– Значи се издига с изпомпване на въздух от резервоарите. Колко време отнема подготовката за излитане?

Финън цитира ръководството със автоматизирания си глас:

– Процедурата за постигане на летателна готовност отнема приблизително половин час.

– Ами дроселите? – пита Ел Капитан, нетърпелив да научи всичко.

– Дроселите контролират скоростта, с която витлата тласкат напред летателния апарат. От двете страни на таблото има по един комплект дросели за всяко витло.

– Ами долу? – пита Ел Капитан, посочвайки екрана, намиращ се под обикновения компас.

– Навигационно табло.

– Карти?

– Карти отпреди Детонациите.

– Ще ни бъдат от полза, но не и по време на приземяване. Кой знае какъв ще е теренът? Ами джипиесът и сателитите? При положение че всички са извадени от строя, какво ще използваме за навигация?

– Този апарат не разчита на сателити и контролни кули.

– А и какъв смисъл би имало, след като Уилъкс е знаел, че всичко това ще бъде унищожено? Тревожи ме – казва Ел Капитан, намествайки се на капитанската седалка – навигацията над океана. Там няма ориентири. Не би свършила работа дори навигацията по звездите, както някога са правели моряците, особено без точно време и карти на съзвездията. Не че мога да се ориентирам по тях.

– Има нова презокеанска навигационна система, разработена именно с тази цел. От летателния апарат се изстрелват проследяващи шамандури с лазерно отражение в комбинация с интегрирана система за визуализация на изчислените координати, или ИСВИД, която показва данните на навигационното табло – обяснява Финън.

– Прекрасно – отвръща Ел Капитан впечатлен. – Нещо като комбинация между средновековни технологии и умни бомби.

– На таблото има бутони за изстрелване на проследяващите шамандури. Пилотът пуска първата, когато апаратът достигне желаната височина, която ще поддържа, след което прави същото на всеки два часа.

Финън обяснява, че енергийният източник за помпите, за отоплението на кабината и за витлата разчита на студения ядрен синтез. И че над главите им има маски, които ще се спуснат, ако се издигнат на повече от десет хиляди метра.

Ел Капитан взима бинокъла, монтиран на стар сгъваем статив. Поглежда през окулярите и установява, че има настройка за нощно виждане. Летателният апарат е оборудван със сложна техника, истинско достижение на науката, внедрена обаче в съвсем проста машина.

Ел Капитан се почесва по брадата и казва повече на себе си, отколкото на Финън и Хелмут:

– Проблемът е, че по това време на годината дните там са много кратки. Сега е зима. Шансовете за приземяване на дневна светлина са почти нулеви. Имаме само два дни да намерим купола в Нюгрейндж, за да хванем слънцестоенето, и доста кратки моменти с дневна светлина. Трябва да тръгнем веднага. – Стомахът на Ел Капитан е свит на топка от тревога. Той седи на пилотската седалка, приведен под тежестта на Хелмут. Сребристият бутон на таблото включва захранването.

– Добре – казва Ел Капитан. – Натискам бутона за захранването. Готови!

– Готови! – повтаря Хелмут и по гласа му Ел Капитан усеща, че самият той е твърде несигурен.

– Финън, само ми кажи, преди да съм допуснал грешка. Ясно?

Лампичките на Финън примигват в зелено.

Ел Капитан натиска сребристия бутон. После вдига ръка, за да задейства превключвателите, с което ще започне изпомпването на въздуха от резервоарите, но преди това поглежда към Финън, който отново примигва в зелено.

Ел Капитан щраква превключвателите.

Брадуел се показва на вратата на кабината.

– След колко време ще се издигнем?

– След около половин час. Първо трябва да източим достатъчно въздух от резервоарите. – Поне веднъж се чувства по-умен от Брадуел. – Защо питаш?

– Чух още шумове.

– От зверове?

– Не съм сигурен. Нещо като дращене, идващо отдолу.

– Продължавай да се ослушваш – отвръща Ел Капитан.

Когато Брадуел се връща в салона, Преша минава толкова близо до него, че телата им се докосват.

– Как ти се струва управлението? – обръща се тя към Ел Капитан.

– Ясно като бял ден. – Това перчене го изпълва с паника. Иска му се да ù каже, че е затънал до уши, само че вече е късно.

– Наистина ли? – учудва се Преша, втренчила поглед в таблото. – Ясно като бял ден?

– Ъхъ – отвръща той. – Мислиш, че няма да се справя?

– Не че се съмнявам в теб – отвръща тя. – Просто всичко изглежда толкова... сложно.

За миг Ел Капитан не казва нищо. Вперил е поглед през стъкления покрив на пилотската кабина към зеещата сграда на Капитолия и прозиращото през отворите сиво небе. Изведнъж си спомня какво си мислеше за небето, когато баща му ги напусна завинаги.

– Като малък все се взирах през прозореца, лежах на полето, вечно се препъвах, тъй като не гледах пред себе си, а нагоре, към небето. „Пак витаеш из облаците!“ – казваше майка ми. Но тя знаеше какво чакам. Баща ми беше пилот и рано или късно самолетът му щеше да прелети над нас, а аз исках да го зърна. Във всеки самолет виждах неговия. Самолетите привличаха вниманието ми навсякъде – в книги, списания и играчки. – Той поглежда Преша. – Може би като малък Уилъкс е гледал така на куполите. Когато си съсредоточен в търсенето на едно-единствено нещо, накрая ще го намериш или пък то ще те намери. Обсебването може да е двупосочно.

Преша се взира в него с изненада. В погледа ù се чете уважение, може би дори възхищение. Усеща непознато опиянение. Свикнал е да го уважават от страх, но това е нещо различно. Радва се, че Хелмут мълчи, оставяйки го да се изкаже докрай. За миг си представя, че са сами, само двамата.

И тогава нещо се удря глухо в корпуса.

Преша извръща рязко глава.

Брадуел се провиква от салона:

– Виждам три звяра. Може би повече. Големи са. Не е изключено да има още.

Летателният апарат се разклаща – първо на едната, а после и на другата страна.

– Мили боже, те ли тласкат така машината? – възкликва Брадуел.

Усещането е сякаш зверовете се опитват да я повдигнат.

Ел Капитан казва:

– Не, не мисля, че е от тях. Издигаме се! Нали? Не се ли издигнахме леко нагоре?

– Нагоре! – надава вик Хелмут.

Само че още не са се отделили от земята. А зверовете се блъскат неистово в корпуса на машината.

– По-добре седни отзад – подхвърля Ел Капитан на Преша. – Сложи си колана.

Последва мощен удар, а после грухтене и пронизителни писъци.

– Побързай, Кап! – вика Преша и се спуска в салона.

Ел Капитан затваря вратата. Слага Финън на мястото на помощник-пилота. После премята колана над черната кутия, щраква закопчалката и го затяга. Накрая сяда на пилотската седалка, но не може да си сложи колана – двамата с Хелмут са доста обемисти.

Летателният апарат се издига бавно, преодолявайки гравитацията, но още е твърде тромав.

Ел Капитан слага ръце на таблото, чийто екран се е включил. На него се вижда груба карта, а в средата ù – зелена светлинка, представляваща самия летателен апарат.

– Какво да правя? – обръща се той към Финън.

– Включи левия и десния двигател.

Той плъзга очи по таблото. Блъскането по корпуса става ритмично. Крясъците са се превърнали във вой, който звучи като заклинание. Най-сетне открива надписите и натиска превключвателите.

– Хайде, Финън. Сега какво?

Летателният апарат се олюлява, сякаш вече не е прикован към земята.

– Отделихме се! Нали?

Машината рязко спира, задържана от обтегнатите стоманени въжета. Ел Капитан се сеща, че ги е забравил, и изпада в паника.

– Какво става? – провиква се Брадуел. – Какво не е наред?

Воят става по-силен, зловещ.

– Освободи въжетата, отпред и отзад – казва Финън.

– И как предлагаш да го направя? – Летателният апарат се разтърсва отново. Възможно ли е зверовете да дърпат въжетата?

– Защо спряхме? – провиква се Преша. – Ел Капитан?

– Всичко е наред! – обажда се той с надеждата, че наистина е така. – Финън!

Тогава Финън прожектира страница от ръководството, на която има скица с червен бутон под таблото.

Ел Капитан го напипва и го натиска. Въжетата се освобождават и започват да се прибират със свистене. Машината се стрелва нагоре и Ел Капитан сграбчва таблото, за да не се стовари на пода. Неволно натиска друг бутон и се включва сирена.

– Боже мили! – възкликва той.

– Боже мили! – надава вик Хелмут.

Ел Капитан отново натиска бутона и воят заглъхва. Но явно е било от полза, тъй като зверовете отдолу скимтят, изплашени от сирената.

– Имаш ли нужда от помощ? – провиква се Брадуел.

– Помощ! – надава вик Хелмут.

– Не, оправяме се сами – обажда се Ел Капитан. Машината се издига бързо – дори прекалено бързо. Напредва все по-близо до продънения купол. – Финън! – кресва Ел Капитан.

– Витлата контролират посоката на движение – отвръща Финън невъзмутим.

Ел Капитан сграбча лостовете за управление на витлата и ги натиска наляво, далече от стената. Но се оказва, че ги е завъртял твърде рязко. Летателният апарат се спуска надолу. Ел Капитан бързо отпуска натиска върху лостовете. Изглежда, са по-чувствителни, отколкото е предполагал.

Той компенсира отклонението, натискайки лостовете в другата посока, този път по-леко. Машината се олюлява, минавайки на косъм от отвора. Инстинктивно, Ел Капитан поема дъх, сякаш може нещо да стори.

Продължават да се издигат. Той движи лостовете ту леко наляво, ту надясно, докато апаратът се уравновесява.

Ел Капитан чува радостните възгласи на Брадуел и Преша. Припомня си изражението в очите на Преша след коментара за обсебването и чувството, което бе изпитал. Беше му показала уважение. В този миг е обзет от същото опиянение, сякаш е пламъче, сгряващо гърдите му. Покрай тях преминават ниски тъмни облаци. Ел Капитан е във въздуха. Вече не е малкото момче, изоставено от баща си, огправило поглед нагоре в очакване да зърне далечен самолет.

Сега в небето е той. Но не за първи път се чувства като истински мъж. Винаги е трябвало да бъде по-силен от другите. Самотното момче, което се бои да показва слабостта си, да заплаче, колкото и отчаяно, тъжно и изгубено да се чувства, си е отишло завинаги; не е детето, което вярва, че баща му си е тръгнал, защото не е имал сили да гледа безполезния си син.

За първи път усеща, че не е безполезен.