Сраснати

Партридж Бръмбар

Избата мирише на застояла дъждовна вода и плесен. Стените и мръсният под са осеяни с яркочервените спори на мухъла. Покрай стените са наредени буркани със странни зеленчуци, мариновани с оцет. Въоръжена до зъби, Майка Хестра върви начело. Всяка нейна стъпка му напомня, че е затворен под земята. Понякога му се струва, че стъпките ù отекват като удари на сърце, а той е затворен в гърдите на огромен звяр.

Не е виждал Лайда от шест дни. Изгубил е представа за времето, Партридж седи сам, привден над безкрайните карти на Купола, които не спира да чертае, и отмерва дневната светлина по един процеп във вратата на избата, прекъсвайки работа от време на време, за да изгълта оскъдната храна, която майките му носят – белезникави бульони, лепкави буци от бели корени и в редки случаи парченце месо, което може да се изяде на една хапка.

Напомня си, че над земята е също толкова зле – там са жалките останки на предградията, много от които са напълно заличени. Но, господи, чувства се сякаш е в капан, а по-лошо от това е само скуката. Майките му дадоха една стара лампа, за да има достатъчно светлина, докато работи, а също и огромни листове хартия, моливи и парче шперплат, което бе поставил на пода и използваше като писалище. Чертае карта след карта, като се опитва да си припомни всички детайли от скиците, които бе запаметил, за да се измъкне от Купола, и да приключи работата си възможно най-бързо. Ала след всички тези часове, минути и стъпки, отекващи над главата му... скуката става непоносима.

Истината е, че е принуден да разчита на закрилата на майките, поне докато не измисли някакъв план. Част от него иска да изчака, докато баща му умре. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Продължилото десетилетия наред мозъчно стимулиране е довело до паралитично трептене и линеене на кожата. Майката на Партридж бе казала, че това са симптомите на ускорена клетъчна дегенерация. Скоро баща му ще си отиде и това ще бъде идеалният момент да се завърне. Куполът най-вероятно ще го приеме като законен наследник. Все пак баща му управлява като монарх.

Ала друга част от него копнее да отнеме властта на самодържеца, докато е още жив, да го разобличи, и то не без основание. Нима хората от Купола не заслужават да научат истината за стореното от баща му? Достатъчно е да им разкрие истината и да им покаже, че могат да живеят и другояче – вместо да изпълняват заповедите на властника с покорно овчедушие и да гледат на оцелелите като на злонамерени отрепки, които заслужават участта си – и те ще изберат новия живот пред владичеството на баща му. Партридж е убеден в това.

Трябва да намери време да направи план с помощта на Лайда. Двамата ще се завърнат заедно в Купола и това му се струва неизбежно.

Междувременно решава да се съсредоточи върху завършването на картите, примирявайки се със самотния си затвор, с разяждащата го скука, с мухъла и спорите, с оскъдните порции храна и останал без никакво оръжие, с непоносимото чувство, че е зависим от майките, които го третират хем като малко дете, хем като опасен престъпник. Смятат го за враг по простата причина, че е дошъл от Купола; той е палач – мъж, дори по-лошо, мъж от Купола – не заслужава доверие.

Ала майките го хранят, защото искат да се доберат до картите, които Партридж подготвя за Ел Капитан. Това е единственият подарък, който може да му направи. Макар че не е изключено да се окажат безполезни; каква е вероятността Ел Капитан да сформира достатъчно силна армия, способна да превземе Купола? И все пак е някакъв принос. Докато чертае картите, отмята едно по едно нещата, които майка му бе казала, преди да умре. Записал е всичко, което успя да си спомни; във всяка дума долавя скрит смисъл, кодиран подтекст.

Той оставя молива, след което раздвижва пръсти. Ръката му е схваната, дори и наполовина отрязаното кутре, лъскаво червено чуканче. Разтрива длани, усещайки мазния восъчен серум, с който майките го накараха да се изкъпе като подготовка за предстоящото пътуване. Целта на восъчния серум, извлечен от камфорово дърво и пчелен восък, е да притъпи миризмата му и да я прикрие. Кожата му е твърда и лъскава. Според сведенията Специалните сили имат отличен нюх за миризма, също като някои зверове и пясъчни създания. Майките никога не оставят Партридж и Лайда задълго на едно място. Несъмнено са грижовни, ала Майка Хестра му бе казала, че не могат да си позволят риска Специалните сили да го надушат – ще бъде твърде опасно за всички. Номадският живот е най-доброто решение.

Пита се дали не са накарали и Лайда да се изкъпе в същия серум. Живее в постоянен страх, че един ден ще заминат за следващото място без нея. Засега винаги ги е придружавала. Опитва се да си представи каква е на допир кожата ù, покрита със същия восък.

На мръсния под стои металната музикална кутийка на майка му, която бе открил в чекмеджето ù в Архива за лични загуби; Брадуел я бе запалил в мазето на месарския магазин. Но все пак се постара Партридж да си я получи обратно. Другото момче се оказва по-сантиментално, отколкото е предполагал, а споменът от родителите, несъмнено докосва чувствителна струна в душата му. Партридж бе избърсал саждите от музикалната кутийка, но така и не успява да отстрани чернилката от механизмите. Тъй като всичките ù части са от метал, кутийката все още работи, макар че мелодията ù вече звучи фалшиво и леко приглушена. Това е единствената вещ, която майките му позволиха да запази – по простата причина, че самите те също са майки. Той взима кутийката, навива я и тя започва да свири – тоновете звънтят във влажното затворено пространство. Майка му му липсва. Липсва му толкова отдавна, че е овладял до съвършенство чувството. Може би тъкмо затова усеща липсата на Лайда с всяка брънка на съществото си. Защото се упражнява от години.

Щом мелодията замира, той свежда поглед към последната начертана карта, напречно сечение на трите най-горни нива на Купола – първо, второ и трето ниво – и трите подземни етажа – първо, второ и трето подниво, където се намира отсекът с огромните електрически генератори. Наземното ниво, известно като нулево, е дом на академията, където Партридж прекарваше по-голямата част от времето си.

Изпитва непреодолим копнеж по живота си в академията. Не може да си обясни защо иска да е отново в стаята на общежитието, да кисне заедно с Хейстнгс, да моли Арвин Уийд за записките му и да стои далече от стадото – група момчета, които го мразят – но е така. Липсват му дори учебните занятия. Замисля се за онзи момент, в който Гласинг, учителят по история, го дръпна в коридора към балната зала. Партридж тъкмо се канеше да открадне ножа. Връщайки се назад, това бе мигът, в който можеше да се откаже и да продължи с добре познатия си живот.

Ала това не се случи. И по стечение на обстоятелствата сега се намира тук, напълно безпомощен.

Иронията е в това, че всемогъщите мускали, най-важното дело в живота на майка му, са у него. Заради тях баща му бе убивал хора, сред които приемния дядо на Преша, първородния си син и жената, която може би обичаше – майка му.

Мускалите му напомнят за нейната мечта – един ден синът ù да стане революционер и водач.

Партридж се приближава до бурканите с туршия на майките и взима третия откъм ъгъла. Под него се открива тясна, дълбока дупка, откъдето се разбягват буболечки. Бръква в дупката и изважда плътно увит вързоп, покрит с влажна пръст. Отнася вързопа на койката и развива скътаните мускали на майка му; към четири от тях са прикрепени спринцовки с пластмасови капачки на иглите. След като фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан ги взеха от бункера на майка му заедно с всичко друго, което би могло да бъде от полза – компютри, радиоапарати, лекарства, провизии, оръжие и амуниции. Решиха да разделят групата на две – Ел Капитан, Хелмут, Брадуел и Преша отидоха в щаб-квартирата; а Лайда, Партридж и Илиа се присъединиха към майките, които осигуряваха добро укритие и въоръжена охрана. В случай че Специалните сили откриеха едната група, останалите щяха да бъдат в безопасност. Брадуел и Ел Капитан прибраха повечето от вещите на майка му, ала Партридж бе скрил мускалите под якето си.

Проверява ги един по един. Всичките са студени на допир. Още пеленаче, майка му го взе със себе си в Япония по настояване на баща му, тъй като японците бяха водеща сила в разработването на биомедицински нанотехнологии за лекуване на причинени от взрив травми и най-вече в създаването на възпроизвеждащи се клетки, които след инжектиране в тялото започват да го лекуват.

Още като съвсем млад бащата на Партридж използваше мозъчни стимуланти – толкова много, че в главата му пламваха възбудени синапси. Сега проявява признаци на ускорена клетъчна дегенерация: паралитично трептене и линеене на кожата, а после отказ на органи и смърт. Ала той не е единственият. Партридж си спомня, че в Купола всички болни, стари или анемични хора светкавично бяха отвеждани в едно отцепено крило на медицинския център. През последните няколко седмици той проумя мрачната истина: ускорената клетъчна дегенерация накрая ще засегне Специалните сили и всички момчета от академията, подложени на мозъчна стимулация, в това число и самия Партридж.

Преди да умре майка му му каза, че ако съдържанието на тези мускали се смеси с друго вещество, приготвяно по формула – вече изчезнала – полученото съединение може да направи обратима ускорената клетъчна дегенерация. Но тогава той бе обзет от силни чувства – не бе виждал майка си от малък – и не разбра напълно смисъла на думите ù. Сега обаче, припомняйки си всичко това, се опитва да се съсредоточи върху трите основни компонента, които могат да направят обратима болестта: съдържанието на мускалите, другата съставка, върху която, по думите ù, някой работел, и формулата за смесването на тези два елемента.

Освен това майка му му показа и списък на хора, живеещи в Купола, които бяха на нейна страна, в това число родителите на Арвин Уийдс, бащата на Олгрин Фърт и дори Дюран Гласингс – част от някаква мрежа в Купола. Когато извеждаха Лайда оттам, за да я използват като примамка за залавянето на Партридж, един от членовете на тази мрежа прошепна в ухото й: „Кажи на лебеда, че ние сме готови.“ А щом Партридж предаде Посланието на майка си, тя прошепна: „Сигнус“ – дума, чието значение все още не разбира.

От нея знаеше, че течността в мускалите съдържа мощно вещество за самовъзпроизводство на клетките. Но също, че серумът е неустойчив, несъвършен и опасен.

Взима един от мускалите и го разглежда на оскъдната светлина. Пита се защо тази течност е толкова неустойчива, несъвършена и опасна. Например какво ще стане, ако влезе в контакт с кожата на някое живо същество? Иска му се да провери. Тази мисъл се е загнездила в ума му и просто не може да се отърси от нея. За начало има нужда от нещо живо, върху което да я изпробва.

Бръмбарите.

Връща се при бурканите и взима нетърпеливо един. Буболечките отново се разбягват, ала Партридж улавя един в шепата си. Тя е с лъскаво гръбче и яркочервена главица с бодливи рогца. Разперва крачка, осеяни с остри шипове. Партридж го държи, но усеща, че насекомото запълзява по пръстите му.

– Съжалявам – прошепва той. – Наистина съжалявам.

После го отнася при шперплата, отваря музикалната кутия на майка си, внимателно го слага в нея и затваря капака. Отвътре се чува драскане. Ще му се Арвин Уийд, геният на академията, да е тук. Господи, как съжалява, че не е внимавал по време на лабораторните упражнения.

Партридж взима една от спринцовките и отстранява капачето. Иглата проблясва на светлината. Дава си сметка, че ще изхаби капка от течността. Само една, казва си той. Една-единствена.

Повдига капака на музикалната кутия. Буболечката се втурва по шперплата, ала Партридж я спира. Докато размахва яростно крачка, изпод крилата ù се подава извита нагоре опашка, разкривайки люшкащо се насам-натам жило. Малките черни очички на буболечката изглеждат влажни. Когато отмества поглед към иглата и започва да натиска буталото, Партридж усеща убождането. Пареща болка полазва по палеца и показалеца му, с които придържа буболечката от двете страни на хитиновата обвивка. Огънят плъзва нагоре по ръката му. Надава вик на изненада, ала не пуска насекомото.

Партридж бързо насочва иглата към него, ала го пуска, тъй като ръката му е вцепенена от болка. Буболечката започва да ситни по шперплата, но от иглата се отцежда капчица гъста течност, която се отронва на задното ù краче, и то се отпуска. Но тя продължава да се влачи напред.

Викът е разтревожил Майка Хестра. Тя почуква на вратата на мазето.

– Какво става там?

– Нищо! – Партридж увива спринцовките с вече подутата си ръка, повдига буркана и мушва вързопа в дупката. А буболечката се шмугва в мрака под шперплата.

Вратата на мазето се отваря с трясък. Силуетът на Майка Хестра се очертава неясно на прага.

– Каква е тази врява? – пита тя.

– Просто една песен, която научих в академията. Тук е дяволски тихо – отвръща, разтривайки пламналата си от болка ръка, но веднага спира. Не иска повече въпроси.

Майка Хестра е доста пълна. Синът ù, петгодишно момченце на име Сайдън, ще остане завинаги прикован към крака ù. Жената е облечена с парчета кожа, зашити едно за друго и скроени по тялото й; малко над бедрото ù е оставена дупка за пъпчивата глава на момчето. Повечето майки са групита, сраснали се с децата си, и Партридж така и не можа да свикне с вида им. По време на Детонациите майките са държали децата в обятията си или приведени над тях са ги пазели от ярките пламъци. Партридж изобщо не може да си представи какво е да бъдеш замразен в това състояние, без никакви изгледи да пораснеш, впримчен завинаги в затвора на майчиното тяло. Лицето на Сайдън е започнало да съзрява. Нима ще остарее така?

Майка Хестра поглежда ядосано Партридж. На едната ù буза личат дамгосани думи – обърнат наопаки надпис, отпечатан на кожата ù по време на Детонациите; приличат на татуировка. До този момент Партридж не е успял да ги разчете, тъй като не си позволява да се взира прекалено дълго в тях. Просто не иска да бъде груб.

– Е, стига толкова – отсича тя.

– И без това смятах да си лягам.

– Хубаво. Сутринта заминаваме. Ще те събудя рано.

– Лайда и Илиа също заминават, нали? – Макар че би предпочел Илиа да не идва с тях. Тя е луда. Нещо, за което не може да я вини. Бе живяла под ключ във фермерската къща, непрестанно малтретирана от мъжа си и принудена да крие белезите си под найлоновата материя, превърнала се в нейна втора кожа. Наскоро е започнала да увива тялото си с парчета плат – може би защото се срамува от кожата си. Или просто по навик. Илия бе убила съпруга си, забивайки скалпел в гърба му, и бе превъртяла. Така че Лайда е единственият човек, когото иска да види. Лайда.

– Лайда, да. Но за Илиа не знам – отвръща Майка Хестра.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Не мога да ти кажа. – И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире ù. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.

В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това – звучи повече като дращене.

Обзема го чувството, че не е сам.

Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка – крак на насекомо, огромно насекомо – да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.

Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.

Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.

Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.

От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.

Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато – деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?

Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.

Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите – взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?

Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?

Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача...

Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.

Вече е нов вид.