Сраснати

Партридж Айралийн

Партридж отваря очи. Усеща пулсираща болка на тила си. Над него се върти вентилатор. Не е в часа по история на света. Нито в стаята си в пансиона.

Над него се надвесва момиче, отначало мъгляво. После зрението му се избистря. Момичето възкликва:

– Божичко! Ти се събуди! Той е буден! – Пише нещо на мобилния си телефон. – Ще изпратя съобщение на баща ти! Ще бъде толкова щастлив. – После тя го поглежда и докосва ръката му. – Всички ще бъдат щастливи, Партридж.

Опитва се да си спомни как се е озовал тук. Дали е минал полицейският час? Никога не е ходил в девическия пансион, но е сигурен, че няма нищо общо с тази стая – просторна с развяващи се пердета. Той примигва срещу момичето и без да знае защо, в главата му се върти една-единствена фраза, така че накрая я казва на глас с надеждата, че то ще разбере за какво става дума.

– Чудно варварство.

– Какво значи това? – пита момичето.

– Това е от лекцията на Гласингс за древните култури. Разказваше ни за... – Спомня си спортното сако на Гласингс.

– Не се ли радваш, че всичко е минало? Лекции, часове, учители… Вече си свободен!

– Свободен? – Пита се какво ли има предвид. Иска му се да ù повярва, но не може. Опитва се повдигне глава, но острата болка го пронизва отново. Напипва с пръсти две избръснати места на тила си, където болката, пронизваща мозъка му, е най-силна. – Къде съм?

– Това е нашият дом, Партридж. Не помниш ли? – Тя вдига ръка и размърдва пръсти, показвайки годежния си пръстен с огромен диамант. – Казаха, че няма да помниш нищо заради амнезията от удара в главата. Но аз им отвърнах, че ще си спомниш мен.

Значи е бил ударен. Ето защо го боли главата. Амнезия. Той се взира в момичето, опитвайки се да си спомни коя е.

– Ами, да – смънква той. – Ти си...

– Аз съм твоята годеница. С теб сме сгодени. Баща ти стъкми за нас това местенце. Срещнахме се на танците.

– Есенните танци?

– Кои други?

– Поканил съм те на есенните танци? – Не помни да е виждал това момиче преди. Спомня си само момичета, които правят гимнастика и пеят в хор на сцената.

– Отидохме с други хора, но когато ме видя, напълно забрави за момичето, с което беше дошъл. – Тя взимя ръката му и я притиска към лицето си.

В този миг забелязва, че част от кутрето му липсва – отрязано точно на ставата.

– Божичко! Какво е станало с ръката ми?

– Спокойно, Партридж. Не бива да се вълнуваш толкова.

– Какво е станало с мен? – Гласът му звучи неестествено, сякаш се чува да говори по радиото.

– Беше в кома. Дълго време ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание. Вече е зима. Почти Коледа!

– Злополука ли е станала? Божичко, кажи ми! – Той докосва чуканчето, останало на мястото на кутрето му. Представя си как един нож се спуска към пръста му и се чува странно изпукване. Ножът го кара да се замисли за старите кухни. Нямаше ли изложба на тема „Домашен бит“ в Залата на учредителите?

– Злополуката беше ужасна. Помниш ли ледената пързалка?

Той тръсва глава. Стаята зад нея се завърта. Паника сграбчва гърдите му, а на всичкото отгоре се чувства изтощен.

– Ледена пързалка ли? – Чувства се така, сякаш в съзнанието му има празно място – бяло петно. Опитва се да стигне до него, но в мига, в който успява, то се изплъзва. – Каква ледена пързалка?

– Замразиха синтетичната настилка в гимнастическия салон. Двамата с Хейстингс отидохте там след часовете. Сложихте си кънки и започнахте да се пързаляте, но изведнъж ти се препъна. Падна и удари главата си в леда. А Хейстингс, без да иска, мина през кутрето ти. И го отряза.

Празното място в съзнанието му е като участък бял лед.

– А Хейстингс къде е? – Трябва да чуе и неговата версия. – В пансиона ли е?

– В Специалните сили.

– Хейстингс? Но той не става за Специалните сили. – Дали са искали да вземат и него, но после са се отказали заради злополуката? Замисля се за Седж. Иска му се да попита дали брат му наистина е мъртъв, но тогава истината изплува с съзнанието му: Седж е мъртъв от няколко години. Беше се самоубил. Вече го нямаше.

– Наложи се да вербуват набързо няколко момчета. Сред тях са Вик Уелингзли, близнаците Елмсфорд, Хейстингс и още много други. Заради нещастниците – прошепва тя. – Имаше бунтове. Трябваха им още войници.

– Навън ли? Извън Купола? – Хрумва му мисълта за пепел и прах, носени от вятъра, почти го усеща с кожата си.

– Шшшт – казва тя. – Малко хора знаят за това, но, да, вярно е.

Главата му ще се пръсне.

– Процедурите за кодиране – сеща се той. – Всичко е отишло по дяволите. Пропуснал съм ги. И училището също. Но къде е баща ми?

– Не се безпокой – отвръща тя. – Баща ти има планове за теб. Чудесни планове!

Усеща остра болка в гърдите си. Дали не е страх?

– За мен ли? Защо? Той дори не ме харесва.

– Баща ти те обича, Партридж. Никога не забравяй това!

– Какви са тези планове?

– Не само за теб, а за двама ни!

– Но аз дори не знам как се казваш.

– Разбира се, че знаеш. Името ми е Айралийн. Сигурна съм, че го знаеш. Запечатано е завинаги в сърцето ти. Не помниш ли?

„Айралийн. Тайни. Обещания.“

– Току-що си спомних – отвръща той. „Айралийн. Пиано. Айралийн. В студа. В мрака.“ – Да, спомням си. – Дали я обича? Споделяли ли са чувства и обещания? Били ли са заедно в студа и в мрака? Той се взира в лицето ù. Тя се навежда и го целува нежно по устните. Струва му се, че си спомня как се целуват в студа, голи. Студ ли? Къде са намерили такъв студ? В гимнастическия салон, охладен заради ледената пързалка?

– Разкажи ми повече за себе си. Искам да знам подробности.

– Ами майка ми беше вдовица. С баща ти се познават от години и едва наскоро се ожениха. Но ние с теб нямаме кръвна връзка, така че всичко е наред.

– Баща ми се е оженил повторно? Той не е такъв човек ... – Не е от хората, които се влюбват, мисли си Партридж. Баща му не разбира любовта. – Баща ти е умрял? Майка ми също. Тя е мъченица. Загина по време на Детонациите, докато спасяваше други хора. – В това няма никаква логика, но Айралийн го приема мълчаливо.

– Да, знам – казва тя. – Баща ми се провали заради измама и го пратиха в затвора още преди Детонациите. За щастие майка ми вече се познаваше с него, когато това се случи, и той ни помогна финансово. Без него изобщо нямаше да се справим, нито пък щяха да ни приемат в Купола. – От тази история му призлява. Стомахът му се обръща. Но защо? Баща му е помогнал на една вдовица. Влюбил се е отново. Това са все хубави неща, нали?

Айралийн взима мобилния телефон от скута си.

– Получи се гласово съобщение от баща ти.

Партридж изпъва гръб – навик, който се проявява винаги, когато баща му е наблизо.

Айралийн натиска един бутон и в стаята се разнася гласът на баща му: „Партридж, много се радвам, че вече си в съзнание и достатъчно добре, за да чуеш това съобщение.“

Изведнъж го изпълва такава омраза, такъв непреодолим гняв, че сякаш гърдите му ще експлодират.

– Почакай! – казва на Айралийн. – Натисни „стоп“.

Настъпва тишина.

Слага ръка на устата си, опитвайки да овладее дишането си.

– Добре ли си?

– Пусни го – казва той. – Да приключваме с това.

„Сега е важно да си спокоен – продължава баща му. – Върни се към предишния си живот. Забавлявай се.“ Сърцето на Партридж бие учестено. Баща му никога не му е казвал да се забавлява. Освен това в гласа му има нещо странно – звучи неестествено и някак остарял, но не с месеци, а с години, може би с десетилетия. Пита си дали баща му не е болен. Затова ли не е дошъл при него?

„След няколко дни – продължава баща му – ще те повикат отново в болницата. Там ще се опитат да възстановят някои от – той се колебае за миг, но после явно решава да се придържа към медицинската терминология – синаптичните връзки в мозъка ти. А когато това стане, синко, ще ти гласувам изцяло доверие. Имам големи очаквания към теб като водач. Сега ще обявя официално решението си. – Той прави пауза, както по време на публични обръщения. Пауза, заредена с напрежение. Кани се да обяви нещо. Стомахът на Партридж се свива, сякаш очаква удар. – Ти ще бъдеш моят приемник. Не мога да ръководя вечно. Още сега трябва да предам част от властта. На кой друг да я дам, ако не на теб?“

Патридж е смаян. Все още усеща изпепеляваща омраза, но се чувства и объркан, сякаш се намира извън времето и пространството. Баща му иска той да бъде негов приемник, да управлява? В това няма никаква логика – нито в баща му, нито в стаята с полюшващи се пердета, нито пък в това момиче, което се взира в него с широко отворени от очакване очи.

Баща му продължава: „Предполагам, че в този момент Айралийн е до теб. Така че чуйте ме и двамата: през следващите дни искам да се забавлявате. Това е заповед. Защото бъдещето идва, и то много бързо“.

Това е краят. Айралийн се взира в Партридж, стиснала здраво мобилния телефон.

– Партридж? – изрича тя нежно.

Той забива юмрук в матрака и остава изненадан от собствената си сила. Момичето се сепва, за миг раменете ù застиват.

– В това няма никаква логика! – казва той, усещайки прилива на болка в главата си. – Баща ми се срамува от мен. Знам го със сигурност.

– Той те обича – прошепва Айралийн.

– Нищо не знаеш за нас – възразява Партридж.

– Напротив – отвръща тя, навеждайки се към него. – Може би досега не е искал да признае, че има нужда от теб. Може би е искал да ти спести товара на бъдещето. Но сега има нужда от теб. Той беше...

– Болен е, нали? Умира ли?

– Не, не, не умира – отвръща бързо Айралийн. – Известно време не беше добре. Скоро ще се оправи и все пак не е вечен. Кой друг му е останал освен теб?

Погледът му да блуждае из стаята. Няма представа как да обори думите на Айралийн. Баща му винаги е бил непонятен за него. Може би тя е права. Седж вече го няма. Останал му е само Партридж.

– Най-важното сега е да си почиваш – казва Айралийн. – Така че да събереш сили да се забавляваме. Това беше заповед, нали?

– Да.

Айралийн става и поема към вратата. Партридж втренчва поглед във вентилатора над главата си. Вентилаторни перки. За миг си представя, че са остри метални ножове, които ще го насекат на парчета. Откъде се взе тази мисъл?

Поглежда Айралийн, застанала сред сноп слънчева светлина, нахлуваща през прозореца – истинско следобедно слънце. До слуха му достига плисъка на вълни.

– Това океанът ли е?

– Мисли за него като за нощна лампа – казва Айралийн, – която баща ти е направил само за теб.

Баща му не би сторил нищо за него. Майка му – да. Спомня си я на плажа, загърната с развяваща се от вятъра кърпа. Радва се, че си спомня това. Мисли за смъртта й: загинала е като светица. Ала когато тази мисъл изплува в съзнанието му, се сеща за думите, които чува, преди да се събуди – те нямат нищо общо с Хейстингс и ледената пързалка. Не. Това е гласът на Гласингс – изнася лекция за древните култури и ритуалите, свързани с мъртвите. „Чудно варварство.“