Сраснати

Преша Снежен човек

Брадуел шофира, приведен напред, за да не притиска птиците, пърхащи на гърба му. Обича да гледа ръцете му на волана, зачервени и издрани. Той завърта копчетата за отоплението, но напразно. Включва чистачките, за да отстрани пепелта и ситния снежец от предното стъкло. Работи само едната. Мята се по стъклото като прекършена опашка. Финън, който кротува на седалката между тях, повдига ръчица и започва да я движи в ритъм с чистачката, сякаш ù маха в отговор. Преша проверява как е сгушения в джоба ù Фридъл.

Потрива с ръка главата на куклата, след което се обръща към Брадуел и зърва белега на лицето му.

– Откъде са тези белези?

Той вдига ръка и докосва бузата си.

– Групита – отвръща кратко. – Хванаха ме неподготвен, едва не ме убиха. Но дядо ти свърши добра работа.

– Ще ми се да бе закърпил мен – казва тя.

– Теб ли? – учудва се Брадуел и поглежда главата на куклата. – О.

– Ами твоите птици? – пита тя. – Не ти ли се е искало някой да ги махне като с магическа пръчка?

– Не.

– Никога ли? Нито веднъж? Никога не си искал да се отървеш от тях?

Той поклаща глава.

– Само хората, които загинаха мигновено, и онези, които умираха бавно от изгаряния, зарази и отравяне, се отърваха от всичко това. А птиците означават, че съм жив. Така че нямам нищо против тях.

– Не ти вярвам.

– Не си длъжна.

– Може би при теб е различно, защото не ги виждаш. – Замисля се за момент, след което пита: – Виждал ли си ги някога?

– Не се случва често да се събличам пред огледало.

– Поне знаеш ли какъв вид са?

Той поклаща глава.

– Водни птици – отвръща Брадуел. – Рибарки, мисля. Но не съм сигурен.

Тя си отдъхва. Брадуел също не е наясно с основни неща за себе си. Непознати са не само един за друг, но и за самите себе си.

– Това ми харесва – казва тя.

– Кое ти харесва?

– Това, че има нещо, което не знаеш. Трябва да го правиш по-често.

– Да не искаш да кажеш, че съм всезнайко?

– Ако беше всезнайко, трябваше да знаеш, че си такъв.

– Което е доказателство, че не съм.

Той свива по една алея недалеч от стария ù дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко ù се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.

От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук – животът ù се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо ù го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.

Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки – парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнло настрани.

– Спри за момент – обажда се тя.

– Какво има?

Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата – старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.

Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.

– Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих – казва тя. – Защо я използваш като преспапие?

– За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?

Погледът ù е прикован върху топящия се снежен човек.

– Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна – подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.

– Какво имаш предвид?

– Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. – Поглежда го косо.

– Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. – Въздъхва. – Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.

Тя поглежда снежния човек – безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета – едното му око се е плъзнало по лицето му.

– И той е като нас – казва Брадуел.

Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.

– Кара ме да си мисля за дома.

– Не разбирам от изкуство – казва Брадуел, – но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.

В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.

– Какво е това?

– Паяк – отвръща Брадуел.

Втори паяк – метален и тлъст – се стрелва пред пикапа.

– Още един – казва тя.

– И още – добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.

Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.

– Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?

Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.

– Всички са еднакви, явно са направени скоро – отбелязва Преша. – Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. – Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.

– Досещаш се какво правят, нали? – казва мрачно Брадуел.

На Преша ù прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.

– Мъртвото момче в моргата.

– Едно от тия неща е взривило крака му.

– Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците – отбелязва Преша.

– Вероятно не е знаел на какво са способни. – Той я поглежда. – Доволна ли си, че дойде?

Предпочита да е тук, отколкото в щаб-квартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка – може би най-вече на себе си.

Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.

Преша и Брдуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.

Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи – двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото ù се струва познато – навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома – онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството ù и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.

– Защо, по дяволите, Преша е тук? – избухва Ел Капитан.

– Преша – изрича Хелмут с усмивка.

– Здравей, Хелмут – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан: – Благодаря, че ни осведоми за паяците. Май ще трябва да ни дадеш повече информация другия път.

– Моля? Да не очакваше бал с маски? – отвръща Ел Капитан, съзнавайки, че се държи грубо. Преша знае, че той се опитва да стане по-добър, но никак не е лесно. – Съжалявам.

– Бал с маски! – повтаря възторжено Хелмут.

– Те са опасни, Кап – обажда се Брадуел. – Знаеше ли това?

– Опасни ли?

– Момчето, което откриха в гората – казва Брадуел. – Помниш ли в какво състояние бе кракът му? Металните скоби, забити в плътта му? Може да е убит от прототип, малка експериментална машинка.

Хелмут се навежда напред, изучавайки лицето на брат си, вероятно да прецени дали го е страх.

– Само че има и друг проблем. – Ел Капитал драсва клечка кибрит и я хвърля в една метална кофа, пълна с дрехи. – Погрижете се да изгорят докрай – подхвърля на групито. После се отправя към отвора на дренажната тръба. – Без резки движения. Озъртайте се за паяци. Още не са стигнали дотук, но са близо.

Щом влиза в отводнителната тръба, Преша си спомня мястото. В една дъждовна нощ дядо ù я доведе тук и ù каза да се скрие, щом излезе през задния панел в шкафовете. Трябваше да се скрие тук в нощта, когато отиваше към квартирата на Брадуел и когато срещна Партридж – или по-скоро бе отведена при него. Ако бе намерила убежище в тръбата, може би щеше да си остане момиче, което кръстосва града на лов за вехтории. Дали дядо ù щеше да е още жив?

– Добре ли си? – прошепва Брадуел. Май си личи, че не е на себе си.

– Добре съм – отвръща тя и излиза от вцепенението си.

– Момичето е от оцелелите – обяснява Ел Капитан. – Отведена е в Купола, там е пречистена и после е върната обратно. Носи послание.

– Пречистена ли? – прошепва Преша. – Това е невъзможно.

– Но е истина – отвръща Ел Капитан.

– Истина! – повтаря Хелмут с блеснали очи.

По гърба на Преша плъзват тръпки. „Възможно ли е да те пречистят?“

Скоро от мрака изплуват две млади жени на възрастта на Преша и едно момиче, облегнало гръб на стената. Ел Капитан представя жената с набръчканата кожа на лицето – Маргит. Другата е приятелка на Маргит и е сляпа. Ел Капитан не я назовава по име.

– Поклонници на Купола – процежда той с погнуса.

– А пред какво да се прекланяме? – обажда се в своя защита сляпата.

Брадуел мрази поклонниците на Купола.

– Куполът е ваш враг, а не божество – отвръща ядосано.

– Щом чуеш новото послание – казва Маргит, – ще си вземеш думите назад.

Брадуел отваря уста, ала Преша го стисва за ръката.

– Остави. – Приближава се до момичето, за което бяха говорили – с бледа кожа, проницателен поглед и тъмночервена коса.

– Казва се Уилда – добавя Ел Капитан. – Изгорихме дрехите, в случай че има скрити подслушвателни устройства.

Уилда носи стара размъкната рокля с провиснало деколте и навити до лактите ръкави. Партридж и Лайда са единствените Чисти, които Преша е виждала. Заради крехката си възраст момичето изглежда много по-чисто и уязвимо. Обзема я желание да я закриля – момичето я гледа с дълбоко отчаяние.

– Значи тя е Чиста и в същото време не е? – пита Преша.

– Все едно, носи ново послание от Купола – отвръща Ел Капитан.

– Истината! – обажда се Маргит.

Уилда държи дървена лодчица.

– Какво е това? – пита Преша.

– Истината! – надава вик Хелмут.

– Това е лодка. Хелмут я издялка от парче дърво. И я подари на момичето.

Преша се вглежда в лодката.

– Хубава е – казва на момичето. – Чудесна работа, Хелмут. Не знаех, че си толкова сръчен.

Той обръща смутено глава.

Ел Капитан се навежда напред, изгубил равновесие под тежестта на Хелмут.

– Хайде, повтори. Нека и те да чуят.

Хелмут тръсва глава. Не желае да го чува отново.

Момичето се озърта.

– Искаме да върнете сина ни – изрича тя със свити устни, сякаш не може да ги отвори повече.

Преша кима, окуражавайки Уилда да продължи.

– Това момиче е доказателство, че може да спасим всеки от вас – изрича тя, след което стисва устни и свежда брадичка към гърдите си. Преша недоумява как е възможно толкова красиво лице да излъчва такова страдание. Страните на Уилда се зачервяват и изопват. Устните ù изглеждат твърди като камък. Въпреки това промълвява: – Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници... – Тя стисва отчаяно очи и тръсва глава. Не иска да каже нищо повече, ала думите напират на гърлото ù и устните ù сами се раздвижват: – Един по един. – Вдига ръка, но се възпира и горчиво заплаква.

– Всичко е наред – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан и Маргит. – Кажете ù, че може да спре.

– Спри! – изрича Хелмут, разтривайки уши.

– Не може да спре – обажда се Ел Капитан. – Не е програмирана така.

Уилда се взира в Преша умолително, но въпреки това описва на гърдите си кръст, пресечен с окръжност.

– Новото послание – изрича уморено Ел Капитан.

– Но какво искат да кажат с това, че могат да спасят всички? – Преша никога не е била като това момиче – без белези, отпечатъци и сраствания. Лишена е от тази привилегия. Пречистили са момичето. Дали и тя би могла да си върне чистотата? Възможно ли е някога отново да зърне ръката си – такава, каквато трябва да бъде? Възможно ли е белегът с форма на полумесец да бъде изтрит от лицето ù? Ами птиците на Брадуел? Ами ако Ел Капитан и Хелмут отново да станат отделни индивиди?

– Заложници, Преша! – прекъсва мислите ù Брадуел. – Те са готови да убиват хора.

Разкайва се задето първата ù мисъл бе да възвърне чистотата си, но ù става неприятно от забележката на Брадуел. Той се подпира на тръбата и поклаща глава.

– Те ще ни спасят – обажда се Маргит. – Заложниците ще станат като нови.

– Нови – прошепва Хелмут на Преша. – Нови!

– Куполът не отвлича хора, за да ги прави нови и лъскави! – възразява Брадуел.

– Паяците – сеща се Преша. – Ето как хората ще бъдат убивани. Затова са тук.

– Ако им върнем сина, ще ни пречистят! – намесва се сляпата жена.

– Партридж – прошепва Ел Капитан.

Момичето става, олюлява се и се отправя към изхода.

– Уилда! – опитва да я спре Преша.

Маргит настига момичето и го сграбчва за лакътя.

– Никъде няма да ходиш – казва тя. – Трябва да им кажеш да ни спасят!

– Пусни я! – повишава глас Преша. – Не виждаш ли, че я плашиш?

Маргит пуска лакътя на Уилда. Тя свива ръка пред гърдите си, започва да я разтрива.

– Искаме да върнете сина ни! – кресва момичето. Но този път думите не звучат като послание, а като заплаха.

Сляпата жена се олюлява, сякаш е пияна.

– Можем отново да станем Чисти! Пише го в Първата библия. Бог ни изпрати единствения си син. И сега трябва да си го върнем!

– Спрете най-сетне да боготворите враговете си! – обажда се Брадуел. – Знаеш ли защо си ослепяла? Заради тях. Всичко е заради тях!

– Какви доказателства имаш? – изсъсква сляпата жена. – Моето доказателство е Куполът! И това момиче! Това Чисто момиче!

– Чисто момиче – обажда се Хелмут с надежда. Може би Хелмут вярва, че Куполът може да спаси и него? Да го отдели от брат му и да го пречисти. Преша също иска да повярва, че могат да я пречистят, да стане нова и лъскава, както каза Брадуел. – Чисто момиче!

– Млъкни, Хелмут! – прогърмява гласът на Ел Капитан. Всички започват да си крещят, думите им отскачат от стените на тръбата – дори Хелмут се развиква на брат си.

– Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Уилда стиска очи и също крещи:

– Това момиче е доказателство, че можем да ви спасим! Ако не изпълните молбата ни, ще убием заложниците. – Впива пръст до болка в гърдите си и описва кръст, пресечен с окръжност. Настъпва тишина.

Уилда отваря очи. Преша пристъпва към нея и коленичи. Момичето забелязва главата на куклата. Обгръща я заедно с ръката на Преша и започва да я люлее, утешавайки самата себе си.

– Искаме да върнете сина ни. Това момиче е доказателството. – Накрая се отпуска в скута на Преша.

Преша започва да я люлее.

– Тихо, всичко ще се оправи. – Преша бе научила наизуст първото послание, написано на листчетата, които вид летателен апарат бе разпръснал. И започва да декламира: „Братя и сестри, знаем, че сте тук. Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир. Засега ще бдим отдалече с чувство на милосърдие.“

Момичето кимва. Сега вече говорят на един и същи език.

– Какво става? – обажда се сляпата жена.

– Тихо – отвръща Маргит. – Не говори.

– Кръстът – обръща се Преша с тих глас към другите. – Пресечен от кръг по средата. Същият като този, който бе отпечатан в края на първото послание. – Тя поглежда Брадуел. – Двете послания много си приличат.

– И как точно? – пита Брадуел.

– Не знам. Но са еднакви по дължина и по форма. Разбираш ли?

– Двайсет и девет – казва Ел Капитан.

– Двайсет и девет какво? – пита Брадуел.

– Думи. Всяко послание съдържа точно двайсет и девет думи – обяснява Ел Капитан.

– Всичко ще е наред – Преша продължава да шепне на Уилда, разтривайки тясното ù гръбче.

– Наред, наред – гука Хелмут.

Прегърнало куклата, момичето прошепва:

– Искаме да върнете сина ни.

– Да, знам – отвръща Преша. – Ние ще се погрижим за теб.