Сраснати

Ел Капитан Глиган

Ел Капитан чува стъпки с чувство на облекчение. Деактивираният паяк е на парчета, разхвърляни на студената земя. Хелмут е превързал раната с ивица плат от собствената си риза. Ел Капитан лежи на една страна, а болката в крака му постепенно отшумява. Хелмут държи ръката му и я гали, сякаш е котенце. Ел Капитан не възразява, тъй като му е длъжник. А и всеки път, щом се опита да дръпне ръката си, Хелмут започва да скимти. Звукът може да привлече зверовете. Свирепи твари, които бродят нощем из гората – дотолкова мутирали, че е трудно да се прецени дали са глигани или вълци с чепати бивни, или пък странна кръстоска с овчарско куче. Най-лошото е, че понякога в тях има нещо човешко – ивица кожа, пръсти или бегъл израз на човешка природа в очите. Говори се, че оцелелите са погълнати от дърветата, но въпреки това са още тук, като част от гората. Спомня си за стария Зандър, който преди Детонациите му бе показал как да зарови оръжието си. Спаси живота му. Дали и той е погълнат от дърветата? Може пък да е само легенда…

Всеки момент ще дойде помощ.

– Чувам, че приближават – казва той. – Може ли да пуснеш ръката ми?

– Ръката ми? – повтаря Хелмут, сякаш ръката на брат му е и негова.

– Хелмут! – скарва му се Ел Капитан и Хелмут разтваря пръсти. – Благодаря – казва Ел Капитан.

Най-напред вижда Лайда. Носи фенерче, чиято светлина подскача насам-натам. Момичето тича по пътеката. След нея идват двама войници – мъж и жена, нахлузили така ниско качулките на якетата си, че Ел Капитан не може да различи белезите и срастванията им. Мъжът се движи някак неспокойно. А момичето е прегърбено. И двамата изглеждат прекалено млади за войници. Въпреки че на тяхната възраст Ел Капитан беше боец. Всъщност на годините на Уилда вече се грижеше за себе си и за Хелмут. Но сега това му се струва тъжно.

Щом стига до него, Уилда спира рязко и насочва фенерчето към гърдите му, сякаш иска да каже: „Ето, видяхте ли? Това се опитвах да ви обясня.“

– Ел Капитан? – казва момичето сепнато.

– Да, аз съм.

Двамата изпъват рамене – момичето е все така превито зарди гърбицата – и отдават чест.

Уилда коленичи до него и погалва ръката му. Чувства се неловко. Страх го е да не би да се осланя на него – не му трябва още едно гърло за хранене. Пренебрегва жеста ù и се обръща към войниците:

– Кои сте вие?

– Ригс – представя се момчето.

– Дарс – отвръща момичето.

– Свободно – казва Ел Капитан. Май не са го виждали преди. Изглеждат напрегнати. Вероятно само са чували за него – дали не е старият Ел Капитан, който преследва новобранците из горите като живи мишени? Или пък онзи Ел Капитан, който им обеща прясна вода, храна и оръжие?

Над тях се разнася плясък на криле. Всички поглеждат нагоре. Белезникава сова кацва на един клон, който се превива под тежестта ù.

– Тези сови са като лешояди – казва Ел Капитан. – Виждал съм да нападат полумъртъв войник.

– Полумъртъв? – учудва се Ригс. – Как така?

– Ами просто още не беше издъхнал. Ето как.

– Ето как – повтаря Хелмут.

– Надушва кръвта. Скоро ще долетят и други – заключава Ел Капитан. – Те са като акули, а във водата има кръв.

– Не знам нищо за акулите – отбелязва Ригс.

– Не съм те питал.

Рикс поклаща глава със свити от тревога устни.

– Ще ми трябва помощ, за да стигна до наблюдателния пост. Някой друг да е идвал тази вечер? Който и да е?

– Който и да е? – пита и Хелмут.

– Не, сър. Мисля, че не – отвръща Ригс. – Трябва ли да очакваме някого?

– Надявах се Преша Белс и Брадуел да се появят. Свържете се с радиостанцията и попитайте.

Войниците се споглеждат.

– Нямате ли уоки-токи? – Той бе оставил своето в колата по нареждане на майките.

– Не, сър. Още не сме ги заслужили – отвръща Ригс. – На служба сме от две седмици.

– Чудесно – казва Ел Капитан.

Още една сова каца наблизо. На Ел Капитан никак не му харесва, че клюнът ù изцапан с кръв. Изглежда, тази вечер е пирувала. Дано не е някой, когото познава.

– Поне сте въоръжени – отбелязва той. И без това днес достатъчно пострада. – Един от вас трябва да изтича обратно до наблюдателния пост – който е по-бърз и с по-здрави дробове. Там ще пита за Преша и Брадуел. Ако няма сведения за тях, ще изпрати войници в гората на разузнаване. Разбрахте ли?

– Аз съм по-бърза – казва Дарс.

– Наистина ли? С тази гърбица? – не вярва Ел Капитан.

Момичето понечва да каже нещо, но се отказва. Дали щеше да изтърси някое остроумие за онова на собствения му гръб? Може би смятат, че се е размекнал?

– Хайде, казвай.

– Ригс не е толкова бърз.

– Добре – казва Ел Капитан. – Какво, по дяволите, чакаш? Тръгвай!

– Тръгвай! – повтаря Хелмут.

Дарс отдава чест и се втурва обратно. Долитат още няколко сови.

– А ти, Ригс, ще ми помогнеш да стана и да стигна до наблюдателния пост. Ясно ли е? Ще ми служиш като патерица.

– Да, сър – отвръща Ригс.

Ел Капитан изнася напред тежестта на двете тела – неговото и на Хелмут. Ригс кляка. Той обгръща раменете му и казва:

– На три. Едно, две, три. – Ригс започва да ги вдига. Накрая Ел Капитан става, балансирайки на един крак. Опитва да пренесе част от тежестта си на ранения крак. Изгаряща болка разкъсва прасеца му. Порезната рана е много дълбока, а и Хелмут е превързал така стегнато мястото, че кракът му пулсира. – Добре. Да вървим.

– Да вървим – повтаря Хлемут.

Уилда събира набързо частите на паяка робот. Ел Капитан понечва да я скастри, но се отказва. Разглобен, паякът не представлява заплаха. А момичето бе загубило лодката, така че, нека ги вземе.

Ригс е дребен на ръст и подкрепата му е незначителна. Пътят е каменист. Уилда отново върви начело с фенерчето. Ел Капитан усеща пареща болка в прасеца. Може да е инфектиран. Може би тъкмо тази миризма привлича совите тук. Вече са цяло ято и пляскат с криле над тях.

Ел Капитан чува пръхтене откъм храстите.

– Да побързаме – подхвърля на Ригс.

Пита се дали Дарси е заварила Преша и Брадуел в наблюдателния пост. Вероятно седят край камината в старата къща на директора. Или пък спасителният отряд е вече в гората. Войниците със сигурност ще намерят Преша и Брадуел – дано да са живи – ако въобще са успели да се измъкнат от Мъртвите полета.

Внезапно една от совите събира смелост. Спуска се ниско. Ел Капитан замахва и перва краищата на перата ù.

– Дай ми пушката си – казва Ел Капитан. – На служба от две седмици, а? Май имам по-добри шансове от теб, макар да съм нестабилен, пък и мишената е подвижна.

Ригс спира, сваля пушката от гърба си и помага на Ел Капитан да нагласи ремъка. Доволен е, че отново държи пушка в ръцете си. С оръжие винаги се чувства по-добре. Отново чува пръхтене и зърва два бивни да се подават иззад храстите. После изчезват.

Уилда запява с треперещ като ръцете ù глас:

– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.

Ел Капитан вижда сечището, което прозира между дърветата. Останалото знае наизуст – разбитият път води до мястото с арката, сега разрушена; после извива край няколко надвиснали дървета и стига до металния скелет на потрошена оранжерия, разкривени футболни врати, живи плетове, оставени да растат на воля, мъхнати филизи, пълзящ по камъните крехък бръшлян, цъфтящи през лятото жълти цветя с бодливи венчелистчета и глухарчета, които му приличат на триглави бебета. Цялото място сякаш е обитавано от духове.

Изведнъж Уилда спира и насочва фенерчето към храстите.

Ел Капитан нарежда на Ригс да спре. Намират се в края на гората.

– Какво има?

– Не знам – отвръща Ригс. – Тя е обладана от духове.

– Уилда – обръща се към момичето Ел Капитан. – Какво има?

Момичето се навежда и накланя глава, така че да вижда по-добре.

– Назад, Уилда, много бавно – казва ù спокойно Ел Капитан.

Но тя не се подчинява. Вместо това понечва да докосне нещо.

– Не! – кресва Ел Капитан.

Глиганът изгрухтява и се спуска напред.

Електрическото фенерче тупва на земята. Уилда вдига ръка и пада по гръб. Глиганът – с козина като на койот – насочва бивните си към крехкия ù гръден кош.

Ел Капитан избутва Ригс и вдига пушката, но в този миг над него се спуска сова и го удря с крилете си. Останал без опора, той залита напред и стъпва на ранения си крак, който поддава. Стреля, ала куршумът се забива в пръстта.

Уилда започва да пищи като сирена. Глиганът спира, сякаш уплашен. Вдига рязко глава и подушва с гумената си зурла. Разтваря широко челюсти, разкривайки острите си зъби, и ужасяващо квичи.

Ел Капитан се опитва да заеме позиция за стрелба, но си дава сметка, че може би е закъснял, и глиганът ще разкъса Уилда. Бивните му са на косъм от шията ù. Тя ще загине тук, в тази гора, пред очите му. Бе обещал на Преша да я заведе в наблюдателния пост. Но, изглежда, няма да успее.

Ала внезапно глиганът отскача назад, надавйки жаловит писък. На крака му се вижда рана от куршум, от която потича кръв, но не е смъртоносна. За секунди животното замръзва на място.

Уилда е вцепенена от страх. Очите ù са изцъклени, сякаш звярът все още препуска към нея. Ел Капитан се приближава и повдига брадичката ù.

– Успокой се. Всичко свърши.

Белезникавите сови се събират над тях и се спускат надолу. Ригс замахва към птиците и поваля една.

Ел Капитан успява да се добере до фенерчето и пропъжда совите. После прегръща Уилда и я притиска към себе си. След минута насочва фенерчето към глигана: кракът му кърви, но още диша. С каквото и да е улучен, със сигурност е имало приспивателно.

Една от совите напада Хелмут. Ел Капитан не издържа повече. Пуска фенерчето. Ляга по гръб, оставяйки Хелмут да поеме тежестта му, и открива огън по птиците. Част от тях падат на земята сред дъжд от окървавени пера. Останалите се изпокриват сред дърветата.

Сега са обкръжени единствено от мъртвите сови. Лъчът на фенерчето разсича замръзналата земя.

– Какво, по дяволите, улучи глигана? – пита Ел Капитан, останал без дъх.

– Какво, по дяволите? – повтаря Хелмут.

В този миг в светлия кръг, образуван от лъча на фенерчето, с бръмчене се появява черната кутия, сякаш пристъпва в светлината на прожектор.

– Ти ли го направи? – смайва се Ел Капитан.

Лампичките на Финън примигват. Да.

Щом кутията е успяла да стигне дотук, това е добър знак. Ел Капитан поема дълбоко дъх и със задавен от надежда глас, пита:

– Преша и Брадуел живи ли са?

Финън не помръдва. Защото не знае.