Сраснати

Партридж Коледна елха

Партридж се събужда. Пред очите му е лицето на Джулби – петгодишната дъщеря на Холенбек. Това бе стаята, в която спеше през зимните ваканции, прекарани у семейство Холенбек. Чува госпожа Холенбек, която пее в кухнята; тя обича песните за снежни човеци и пързаляне с шейни. Джулби е пораснала. В момента ù липсват два предни долни зъба.

Дойде тук снощи, след като се раздели с Гласингс. Стигна пеша до апартамента на Холенбек и зърна малкото чукало с формата на лъвска глава – талисмана на академията – украсена със сложно завързана панделка – умение, на което госпожа Холенбек учи момичетата. Домашният уют е вид изкуство. Точно под панделката бяха залепени две хартиени снежинки, също като онези, които украсяваха прозорците на училището. Като че ли Лайда е била тук. За миг му мина през ум, че всички вече спят, свити на топло под завивките. Не искаше да ги буди.

Но въпреки това той вдигна чукалото и потропа.

Чу шумолене, а после и гласа на Холенбек:

– Кой е? Кой е там? Какво става, за бога? – После ключалката изщрака и Холенбек отвори широко врата.

Мъжът застана пред него, очевидно разтревожен. Няколко тънки снопчета коса се полюшваха на почти олисялото му теме, докато пристягаше колана на халата си. Раменете му изглеждаха още по-хилави – може би защото не носеше спортното си сако. Явно бе очаквал, че това е някакъв номер или че е изникнало нещо извънредно.

Той застина на място, втренчил поглед в Партридж. Само преди миг Холенбек бе смятал, че нищо не може да го изненада, ала се оказа, че не е така. Забелязвайки изумлението в очите му, Партридж изпитва задоволство, че го е извадил от равновесие. В този миг изпитваше омраза към него – през цялото време е знаел истината, ден след ден е премълчавал фактите.

Е, събуди ли се, Холенбек? – щеше му се да каже. – Такъв е животът. Пълен с изненади.

Холенбек го побутва да влезе.

– Партридж Уилъкс – не спираше да повтаря той. – Гледай ти! – А после се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше пребледнял.

– Можеш да пренощуваш тук. Няма проблеми. На сутринта ще дойдат да те вземат.

А сега Джулби се е надвесила над лицето му.

– Цял ден ли ще спиш?

– Как си, Джулби? Много си пораснала.

Момиченцето носи пуловер с избродирана коледна елха.

– Сега съм в детската градина, трета група, при госпожа Върк. Мама каза да ти предам, че ще обядваме.

– Ще обядваме ли?

– Днес е събота! – изрича тя с гордост. Партридж си спомня, че в събота обядваха с оскъдна, но истинска храна – а не с таблетки от соя или с безцветни разтворими напитки. – Ти също си поканен.

– Сигурна ли си? – Дава си сметка, че храната едва ли ще стигне за всички.

– Ами да. Имаме още един гост.

– Кой? – Не може да е баща му, нито пък Гласингс.

– Едно момиче! – Лайда. Това е първата му мисъл, но бързо му хрумва доста по-логично предположение. Айралийн. – Има лъскава коса и мирише на мехурчета.

– Айралийн.

Джулби свива рамене, човъркайки топките на избродираната елха.

– Дошла е да те заведе у дома.

– Аз нямам дом.

Джулби вдига очи и се засмива.

– Много си забавен.

– Това не беше шега.

Лицето ù става сериозно.

– И Джарв вече си няма дом.

Госпожа Холенбек непрекъснато бе намирала извинения за състоянието му. „Дребничък“ е, защото много повръща. Има чувствителен стомах. Но ще го надрасне!“ Често отвеждат за лечение децата, които не се развиват добре. Дали не са прибрали и Джарв?

– Как е той? – Партридж все още е облечен с панталона и ризата от вечерта, вече омачкани.

Открива вратовръзката си, провесена на облегалката на един стол. Джулби почуква на прозореца, сякаш от другата страна има някого.

– Джарв е глупав.

– Не е глупав. Просто е още малък. Храни ли се по-добре?

– Откъде да знам? Отведоха го – ще го правят умен.

Значи са го отвели. Замисля се за господин Холенбек – стори му се по-възрастен и някак смален. Сигурно е заради Джарв. Партридж не иска да казва на Джулби, че съжалява, защото тя ще разбере, че има за какво да съжалява. Макар че наистина има. Понякога тези деца изобщо не се връщат.

– Дано скоро да се прибере у дома.

– Нищо чудно – отвръща Джулби. – Изчезна изведнъж, може и така да се върне. Като изненада. – Тя поглежда към отворената врата и отново човърка топките на пуловера си. – Мисля, че трябва да останеш за Коледа. Обичаме да си с нас. – Тогава Джулби се стрелва навън, надавайки викове: – Той е буден! Той е буден! Той е буден!

Партридж се шмугва бързо в банята. Докато мие ръцете си, сваля отливката от кутрето си. Кожата е по-плътна. Израстването на кутрето му е знак, че се връща към старото си аз. Това го тревожи. Явно баща му иска да заличи миналото, да го пречисти. Кога ли ще види стареца? Партридж наплисква лицето си с вода и се поглежда в огледалото. Това все още съм аз – казва си той. – Все още съм аз.

Излиза от банята и чува смях от кухнята. Когато минава покрай малката дневна, по чиито стени има рафтове с книги, вижда изкуствена коледна елха. От нея се носи мирис на боров спрей. Забелязва само един чорап с подаръци, закачен на етажерката. На него с ръкописни букви е написано „ДЖУЛБИ“. Няма чорап за Джарв. Месеци наред след смъртта на Седж никой не споменаваше името му в присъствието на Партридж. Като че ли брат му никога не бе съществувал.

Партридж влиза в кухнята и се сблъсква с госпожа Холенбек, препасала бяла престилка, на която малко над гърдите ù е избродиран Исус в яслите. Тя също изглежда отслабнала – състарена като господин Холенбек – макар че още не е изгубила неизтощимата си енергичност. Ръцете ù са побелели от брашното и тя го прегръща, без да го докосва.

– Партридж! Толкова се радвам да те видя. Не си ни казал, че имаш такава красива приятелка!

Госпожа Холенбек отстъпва назад и Партридж зърва Айралийн, зад чийто стол стои охранител. Макар да няма имплантирани в ръцете оръжия като войниците от Специалните сили, личи, че е претъпял стимулации. Може да е в процес на трансформация. Носи военна униформа и пистолет. Партридж отново се чувства като затворник. Айралийн, разбира се, няма вина за това, но по някаква причина събужда у него гняв.

– Здравей, Айралийн.

– Здравей.

– Баща ми ли те изпрати?

Айралийн се усмихва.

– Ще има тържество.

– Какво тържество? – пита госпожа Холенбек, но вниманието ù е привлечено от господин Холенбек и Джулби, които спорят за нещо в преддверието.

– Казах не, Джулби. Това е много важно. Трябва да се държиш добре, иначе. – Иначе какво? Ще ме отведат като Джарв? Ще изчезна?

– Ще бъде съвсем скромно – отвръща Айралийн. – Елегантно, но непринудено.

– Чудесно – казва госпожа Холенбек. – Какъв е поводът?

– Ами – запъва се Айралийн, поглеждайки нервно към Партридж, след което се обръща отново към госпожа Холенбек. – Ще бъде сватбено тържество!

Госпожа Холенбек плясва с ръце, вдигайки облаче брашно.

– О, Партридж! Толкова се радвам и за двама ви! – Прекосява стаята и се провиква към коридора: – Илвандър! Джулби! Имаме новини!

Партридж сяда до Айралийн.

– За какво говориш?

– Баща ти реши да ускори нещата. Иска да провери на какво си готов, за да го видиш. – Погледът ù се стрелва към охранителя, след което отново се връща към Партридж.

– Вече сме сгодени. Просто ей така?

Госпожа Холенбек продължава да вика:

– Ще има сватба! Нашият Партридж и Айралийн! Идвайте бързо!

Айралийн се пресяга към него и го сграбчва за ръкава.

– Ако не го направиш, вече няма да има полза от мен. Ще означава, че съм ги предала. Ако не те убедя да се върнеш...

Обзема го гняв към баща му, който дърпа конците на този извратен театър. Айралийн има измъчен вид.

– Ще поговоря с него – казва накрая той. – Ще намерим някакво решение.

Господин и госпожа Холенбек се връщат заедно и преди Партридж да успее да обясни каквото и да било, се разразява истинска буря от радостни възклицания, поздравления, ръкостискания, прегръдки и потупвания по гърба.

– Е, Джулби, какво ще кажеш? Ще има сватба! – казва госпожа Холенбек.

Сватба. От тази дума му прилошава. Замисля се за Лайда и за времето, което прекараха заедно в къщата на директора, под открито небе. Тогава бе готов да прекара живота си с нея. Завинаги. А ето какво стана.

Джулби е притихнала. Страните ù са зачервени, сякаш е плакала.

– Това е чудесно – казва тя.

– Хайде, трябва да им честитиш! – подканя я госпожа Холенбек.

– Честито! – кресва ядосано Джулби. – Какви късметлии сме! – После се обръща и започва да дърпа закачените на стената рисунки – на цветя, коне и дъги.

– Не сега, Джулби! – обажда се господин Холенбек. – Не пред гостите!

– Какви късметлии сме! – вика Джулби и излита от кухнята.

Госпожа Холенбек слага длан на устата си. В очите ù бликват сълзи. После се спуска към Партридж и Айралийн. Хваща ги за ръце.

– Моля ви не казвайте на никого, че се е държала така. Ще останат с погрешно впечатление. Ще ù мине. Тя е добро момиче. И е нормална! За разлика от Джарв. Джулби ще порасне както трябва.

– Стига, Хеления – прекъсва я господин Холенбек. – Недей да преувеличаваш, сякаш е станало кой знае какво.

– На никого няма да кажем, госпожо Холенбек – уверява я Партридж. – Наистина. Обещаваме.

Айралийн се усмихва.

– Чух момиченцето да казва: „Какви късметлии сме“ – и това е съвсем вярно. Всички сме късметлии. Има толкова много неща, за които да сме благодарни.

Господин Холенбек докосва жена си по рамото и казва:

– Ето, видя ли, скъпа?

– Няма да говорим за Джарв – отвръща госпожа Холенбек.

– Точно така – прошепва господин Холенбек. – Трябва да гледаме напред. Вече сме си дали дума.

Госпожа Холенбек кима и отива до умивалника.

– Да, да, разбира се. Какви късметлии сме. Какви късметлии сме.