Сраснати

Преша Светулки

След едночасово ходене откриват каменния подлез. Изглежда разбит, но достатъчно устойчив. Всички сядат, за да се подкрепят с осоленото месо, което Ел Капитан е донсеъл. Когато привършват, той предлага да поеме първата смяна. Изкачва се по насипа и сяда на релсите.

– Да се сгушим с гръб към вятъра – казва Брадуел.

Преша кимва. Двамата лягат и той се свива зад нея, обвил кръста ù с ръка. Сърцето ù се блъска в гърдите, а стомахът ù се свива от все същия непреодолим страх – но страх от какво? От загуба.

– Какво според теб имаше предвид Хейстингс, като каза, че летателният апарат има сантиментална стойност? – пита Преша.

– Уолронд смята, че Уилъкс е романтик. А романтиците са сантиментални, нали? – Дали и Брадуел дълбоко в себе си не е романтик? Нима това, че пази спомени за миналото, не е сантименталност?

– Знаеш ли към какво съм чувствителна? – казва Преша.

– Към какво?

– Към онова, което не помня и за което само съм чувала.

– Например?

– Светулките – отвръща тя. – Преди ги е имало. Ти помниш ли ги?

– Заради химикалите, с които пръскаха тревата, в дворовете на къщите нямаше светулки, но навътре в неокосените ливади човек можеше да ги види как привечер пропълзяват на открито и примигват с жълтеникави светлинки. Един път баща ми ме заведе извън града да ги видя. Светулките проблясваха с фенерчетата си, а ние ги гонехме, улавяхме и пускахме в стъклени буркани, след което пробивахме дупки в капачките. – Преша усеща топлия му дъх, галещ крайчеца на ухото ù. – Но аз смятах, че се интересуваш от Детонациите, а не от времето Преди.

– Спомних си това-онова.

– След Детонациите се появиха други видове насекоми.

– Какви?

– Бяха по-едри от светулките, подобни на излъчващи сияние сини пеперуди, които примигваха, а после изчезваха във въздуха. Бяха прекрасни. Когато напуснах дома на леля си и чичо си, навсякъде бе пълно с умиращи хора, но малцината, които все още можеха да се движат, се опитваха да уловят тези фосфоресциращи създания, които приличаха на малки пламъчета. За малко да ги последвам, подтикнат от спомена за баща си и неокосените ливади, но една жена ме сграбчи за ръката и ми каза: „Не тръгвай след тях. Тези хора са привлечени от смъртта.“ Тя крещеше подире им, ала никой не я послуша.

– Какво стана с хората, които се опитаха да ги уловят?

– Хората, които докоснаха дори за миг малките пламъчета, опитвайки се да ги занесат на умиращите си деца, не изкараха дълго. След няколко часа се разболяваха и за броени дни умираха от силната радиация – това беше скоротечна, мъчителна смърт.

Преша потръпва.

– Напоследък ме мъчи едно чувство.

– Какво е то?

– Едно усещане в стомаха. Мислех, че е страх, но всъщност може да е вина.

– За какво изпитваш вина?

– За това, че съм жива. – Опитва се да си представи припламващите пеперуди, които се стрелват във въздуха и изчезват, и хората, които се олюляват немощно подире им в желанието си да уловят късче красота. Тогава си спомня как майка ù се олюлява немощно в гората, отпускайки се на колене до тялото на умиращия си син. Преша отново усеща тежестта на пушката. Ушите ù звънтят и тя заплаква.

– Преша – изрича Брадуел и я притиска към себе си. – Какво има? – Гласът му звучи тревожно.

– Не мога да ти кажа – отвръща тя. До слуха ù достига пърхането на птиците на гърба му, бръснещи с крила плата на ризата. Не може да го погледне. Нито да му обясни. Кървавата мъгла я обвива като плътен облак.

Той се надига на лакът и се навежда към нея, така че главите им се докосват.

– Хайде, кажи ми. Кажи ми какво има.

– Аз я убих – изрича тя. – Тогава мислех, че постъпвам правилно, но сега... не съм толкова сигурна.

– Грешиш – отвръща той. – Аз също бях там. Направи го от състрадание.

Тя не може да си поеме дъх.

– Преша, дълго време изпитвах същото като теб. Години наред носих вина.

– За какво се чувстваше виновен?

– Когато са застреляли родителите ми, аз просто съм спял в леглото си. Спял съм спокойно, без да помръдна.

– Но ти си бил дете. – Преша се обръща с лице към него. – Вината не е твоя.

– И ти не си виновна за смъртта на майка си. Направи го от състрадание. Аз също бях там.

– Знам защо не са послушали жената, която ги е предупреждавала за сините пеперуди – казва Преша.

– Защо?

– Имали са нужда от нещо, за което да се хванат – като удавник за сламка. Имали са нужда от красота. Не знам дали мога да го обясня. Искали са да повярват, че в целия този ужас може да има нещо хубаво. Напълно разбирам потребността да повярваш отново, че красотата съществува, че можеш да я уловиш. – Въпреки непрогледния мрак Преша забелязва блясъка в очите на Брадуел. Той се взира напрегнато в нея. После обхваща лицето ù с ръце, които са топли, силни и загрубели. Целува я. Тя затваря очи, отвръщайки на целувката му, и усеща как гърдите му се притискат към нейните. Устните му са горещи. Тя го сграбчва за ризата.

Когато се отдръпва, и двамата са останали без дъх.

– Какво искаше да ми кажеш, когато пясъчните създания ни обкръжиха?

– За пропадането... как ме караш да се чувствам, сякаш... пропадам все повече и повече.

Той я целува жадно – по устните, по брадичката и по шията.

– Когато те видях за първи път, си помислих, че сме създадени един за друг, въпреки че изглеждахме толкова различни и постоянно се карахме. Но сега...

– Какво?

– Сега имам чувството, че не сме били създадени един за друг. А че си помагаме да се превърнем в хората, които трябва да бъдем. Разбираш ли какво имам предвид?

Разбира всяка негова дума. Сякаш това е най-истинското нещо, което е чувала.

– Да – отвръща тя и го целува. – Знам какво имаш предвид.