Сраснати

Преша Светлина

Нощ е. От време на време Ел Капитан ги осведомява къде се намират, провиквайки се от кабината с уверен и, което е най-странно, щастлив глас. Беше им казал, че трябва да изминат 2910 морски мили и че в зависимост от ветровете и скоростта на летателния апарат пътуването ще трае между трийсет и пет и петдесет и шест часа.

Отминаха Балтимор, залива Чесапийк, Филаделфия, Ню Йорк, Кейп Ан, залива Мейн, остров Принц Едуард, залива Сейнт Лорънс. Съжалява, че е тъмно и не може да ги види; представя си сринати градове, разбити магистрали и пристанища и сред всичко това бродещи зверове и пясъчни създания.

От машинното отделение на апарата идва силен шум. Помпите съскат и трещят.

– Какво е имало в тези градове през времето Преди? – пита тя Брадуел.

– В Балтимор имаше голямо пристанище, аквариум и кораби, а също и огромен светещ знак на „Домино Шугър“. Във Филаделфия имаше статуя на мъж на върха на сграда и масивна камбана, символ на свободата. А в Ню Йорк ... – Гласът му заглъхва. – Трябваше да видиш града, преди да бъде залят от Праведната червена вълна. Беше прекрасен.

Преша си дава сметка, че много неща могат да се объркат. Може да не успеят да прекосят океана, да не се приземят успешно, на мястото на Ирландия да зее непрогледен кратер или навсякъде да гъмжи от свирепи зверове и пясъчни създания. Ако пък извадят късмет и пристигнат в Нюгрейндж навреме за слънцестоенето, лъчите може да огреят участък от пода, където да се окаже, че има... само кухина, кал или просто нищо.

Но въпреки опасенията, в сърцето ù пулсира радост. Двамата с Брадуел са високо в небето, водени от надеждата. Държат се за ръце.

Ел Капитан се провиква от кабината:

– Намираме се над Хорс Айлънд в Нюфаундленд. Последна суша преди Атлантика.

Преша поглежда през люка, изпъстрен с капчици влага, които се търкалят по стъклото като сълзи при силен вятър, и си представя как на Хорс Айлънд препускат стада диви коне. Ала единственото, което вижда, са сивкавите облаци.

– Ще спусна първата шамандура след трийсет секунди – долита гласът на Ел Капитан. – Ще бъде много шумно. Затова се дръжте.

Брадуел стиска ръката ù и казва:

– Ето, държа се.

От шамандурата се разнася грохот. Летателният апарат е разтърсен от вибрации. Край прозореца преминава лъч светлина, изпълвайки за миг салона с ослепителен блясък. Изведнъж Преша си спомня Детонациите с неочаквана яснота. Светлината лумва през всичко по пътя си. Озарява прозорци, стени, тела и кости.

Светлина.

Ослепителна светлина.

Сякаш слънцето се е взривило.

Но скоро светлината избледнява. Малкият люк отново потъва в мрак. Тя издиша стаения въздух и отпуска глава на рамото на Брадуел.

– За миг си припомних...

– Знам – отвръща Брадуел.

Нощта ги обгръща. Държи ръката на Брадуел, докато се носят в небесната шир.