Сраснати

Преша Кадет

– Задавал ли си лични въпроси на кутиите? – интересува се Преша. – Да кажем, за родителите ти? – На разчистения край на металната маса ядат белезникаво месо от консерви.

– Да – кимва той.

С прибрани ръце и крака Финън е притихнал на пода до един радиатор, който от време на време излъчва слаба топлина. Лампичките му светят приглушено. Тя се приближава и коленичи до него.

– Обича ли да стои на топло?

– Всъщност мисля, че се зарежда с енергия. Изглежда, го привличат електрическите контакти, лампата, която използвам за четене, и радиаторът, когато започне да бръмчи. Нямам представа как точно извлича енергията от тях, но това обяснява оцеляването му.

– Ами другите?

– Пусна ли ги от контейнера, правят същото.

Щом Брадуел споменава контейнера, в съзнанието ù незабавно изниква образът на обезобразеното мъртво момче с велосипедна рамка през гърдите му. Не може да се отърси от представата за тялото му, проснато на масата за аутопсии. Вижда като на лента всички смъртни случаи, които бе видяла през последните месеци.

– Значи още мислиш за родителите си?

– Повече отвсякога.

– Защо?

– Защото с времето се доближавам до тях. Ингършип каза, че Уилъкс е познавал родителите ми. Те все още са част от този свят – чрез усилията си да спрат Уилъкс и чрез мен. Също като майка ти, нали? Тя е още тук. Лебедът, седемте избраници. В цялата тази бъркотия има някакъв смисъл.

– Така е.

– Аз не съм като Ел Капитан. Той иска да срине Купола със земята. Партридж иска да отмъсти на баща си. А аз искам просто всички да научат истината.

– Съжалявам за онова, което казах. Знам, че родителите ти са рискували всичко заради истината. Аз също искам да правя разлика между реалните факти и измислиците, които са поднесени като истина. – Но не в смисъла, който Брадуел влага в това. Той иска да знае истината за света. А тя се интересува единствено от истината за себе си в този свят. Желанието ù изглежда егоистично – дребнаво и жалко. Еми Бриджит Иманака. Само три думи. А Преша Белс е просто измислица.

– Добре – отвръща той. Преша вижда, че я наблюдава така, сякаш не ù вярва. – Може би той знае каквото те интересува. Хайде, давай. Попитай Финън за родителите си.

Тя поставя леко ръка върху кутията.

– Може ли?

– Само ако искаш.

– Това ми прилича на лъжа. – Отдръпва ръката си. – Искам сама да си спомня, но ми се струва невъзможно. Защо не помня Детонациите? Или пък нещо повече от живота преди?

– Искала ли си го наистина?

– Налага се – отвръща тя. – Ще трябва да премина през тази част, ако искам да се добера до спомените си от времето Преди. Струва ми се като заключена таванска стая. Отворя ли я, ще открия ужасите на Детонациите, които мозъкът ми е изтрил, и може би чак след това спомените за майка ми и баща ми, заровени в най-скритото кътче на тавана.

– Всъщност онзи ден си мислех за това; сигурно си говорила свободно японски – отбелязва Брадуел. – Живяла си там, отгледана си от баща си и от леля си. Езикът е някъде дълбоко в теб.

– Може би е заключен в подсъзнанието ми като всичко останало.

– Вероятно това е част от проблема, липсата на езикови средства за ставащото около теб. Просто не си успяла да обработиш цялата информация.

– Но си спомних думите на песента, която майка ми пееше за момичето с развяващата се рокля на онази веранда.

– Този спомен е безопасен – казва Брадуел.

– Да не искаш да кажеш, че не ми стиска да си спомня трудното?

– Искам да кажа само... – Някой тропа на вратата. Лампичките на Финън светват, моторът му се събужда с ръмжене.

– Брадуел! – вика някакъв мъж.

Брадуел се приближава до вратата.

– Кой е?

– Имам новини от Ел Капитан. Важно е.

Брадуел повдига резето и излиза в коридора.

По припряните гласове Преша се досеща, че съобщението не може да чака. Нещо се е объркало. Стомахът ù се бръща. Поглежда към светещите като очички лампички на гръбчето на Финън. „Плуват седем лебеда“ – казва си тя, но няма представа откъде са се взели думите. Финън се взира в нея като кученце, което знае само един номер.

Тя коленичи и прошепва:

– Ще ми разкажеш ли за родителите ми, ако реша да попитам? – В същия миг си задава въпроса дали не се бои да узнае истината за тях. Дали след това няма да ù липсват още повече? Има ли неща, които не иска да знае? Все пак е извънбрачно дете и това е тайна.

Финън се изправя. Стрелва напред ръка, сграбчва кичур коса и го изтръгва с рязко движение.

– Ох! – извиква тя. Става и разтрива мястото. – Това пък защо го направи? – Косата изчезва бързо в кутията като навита с моторче нишка. Тя се дръпва стресната, блъска се в металната маса и събаря камбанката, която се търкулва по масата и издрънчава на пода.

Преша понечва да я върне на мястото ù и съзира изрезката от вестник. Сега се вижда цялото заглавие: „ОБЯВЯВАТ ЗА ЗЛОПОЛУКА УДАВЯНЕТО НА МЕЖДУНАРОДЕН КАДЕТ“. Името на момчето е написано под снимката му: „КАДЕТ ЛЕВ НОВИКОВ“. Взима изрезката, в която се обяснява, че тренировъчната операция е международен проект. „Най-добрите от най-добрите“ от няколко държави са повикани да участват в дипломатическа кампания за културен обмен. От статията се разбира, че става дума за клон на „Най-добрите от най-добрите“, включващ най-интелигентните младежи от цял свят. Ето защо баща ù е бил поканен от Япония. Лев Новиков е бил от Украйна. Лицето на момчето излъчва печал, но може би ù се струва така, защото е наясно, че не е сред живите. Изглежда красив и сериозен. Под изрезката има още една. „КАДЕТ ПОЛУЧАВА СРЕБЪРНА ЗВЕЗДА ЗА ХРАБРОСТ.“ Тук също е поместена снимка на кадета, но този път тя разпознава лицето, въпреки че е по-млад и очите му изглеждат по-тъмни и живи. „КАДЕТ ЕЛЪРИ УИЛЪКС.“ Преглежда набързо статията. „Деветнайсетгодишният Уилъкс се опита да спаси кадет Новиков, претърпял злополука по време на тренировъчна кампания. Наистина е жалко, защото от доста време момчето [Новиков] не се чувстваше добре – заяви офицер Декър. – Тъкмо беше започнал да се оправя. Това беше първото му плуване за сезона.“ Организирано е погребение и по-късно същия ден – церемония за присъждане на медала. Тя изчита статията, но един цитат приковава вниманието ù. „Това е тъжен ден, но храбростта бе възнаградена“ – отбеляза кадет Уолронд.‟

Уолронд, като Артър Уолронд, семейният приятел, убедил родителите на Брадуел да му вземат куче – куче на име Арт Уолронд. Той също ли е бил част от „Най-добрите от най-добрите“? Дали този тренировъчен лагер е мястото, където Уилъкс, майка ù и баща ù се срещат за първи път? Дали е било преди и след превръщането им в седмината избраници? И защо Брадуел не ù е споменал нищо за това?

Тя връща двете статии там, където ги бе намерила, и поставя камбанката отгоре. Финън тръгва към нея с тихичко бръмчене. Тя отстъпва заднишком. Той спира и лампичките започват да примигват закачливо. Тогава от него се разнася вой. Звучи почти жаловито. Да не би да се извинява?

Тя накланя глава и вдига поглед.

– Какво искаш от нас?

Черната кутия не обелва нито дума. Може би не е програмирана да иска. Преша се пита дали кутията прави разлика между желанието и страха.

Брадуел се връща и казва:

– Говориш си с кутия? Става за компания, нали?

Преша се чувства неловко и сменя темата:

– Какво е съобщението от Ел Капитан?

– Имаме среща близо до руините. Имало някакво момиче. Странен случай. А също и паяци. Споменал е нещо за паяци.

– Не иска ли и аз да дойда?

– Там е твърде опасно.

– Идвам с теб. Искам да помогна.

– Кап ще ме убие, ако те пусна навън.

– Не мога да разбера дали съм тук за собствената ми безопасност, или защото съм затворничка?

– Много добре знаеш отговора. Кап иска само...

– Щом се чувствам като затворничка, значи съм такава.

Брадуел пъха ръце в джобовете си и въздъхва.

– Не съм от порцелан. – Но не е сигурна дали казва истината. Нима нещо в нея не се бе пропукало, след като натисна спусъка на пушката; майка ù е мъртва – дали пукнатината някога ще заздравее?

Той вдига очи и среща погледа ù.

– Прекалено скоро е.

– Забравяш нещо. – Познава добре този глас – кротък, но твърд.

– Какво?

– Сама взимам решенията си, така че не зависи от теб.