Сраснати

Партридж Две по две

През последните няколко часа Партридж и Лайда са работили упорито по картите. Лайда трябва да добави детайли за девическата академия, медицинския център и улицата, където живееше преди време.

Партридж лежи по корем срещу Лайда. Сякаш отново е дете, погълнато от разгърнатия на пода училищен проект. Иска му се този момент да не свършва – проблясващите коледни светлинки, Майка Хестра, която разказва на Садън приказка, и Лайда, приведена над работата си. Майка Хестра им позволява да си шепнат.

– Току-що осъзнах – обажда се Лайда, – че идва Коледа.

В Купола си разменят дребни подаръчета. Ресурсите и пространството са ограничени, така че е неразумно да се правят много продукти. Жените шият готварски престилки и ръкохватки (въпреки че почти никой не готви), плетат шалове (въпреки че температурата в Купола е контролирана) и изработват бижута от мъниста, които мъжете купуват от една жена и подаряват на друга – разменна търговия с еднакви колиета.

– За щастие ще я пропуснем – казва Партридж. – Миналата Коледа баща ми ми подари папки с различни цветове.

– Ще ми липсват снежинките, които децата изрязват от хартия и лепят на прозорците.

– Прекарах празника с учителя по наука, господин Холенбек, и семейството му. Отидохме в зоологическата градина.

– Не си се прибрал вкъщи?

– Баща ми винаги е зает. А и след изчезването на Седж нямаше смисъл.

Тя поглежда картата. Съжалява ли го? Всъщност той не желае съчувствие.

– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.

Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.

– На Коледа е най-зле – сякаш животните трябва да са весели. Но те никога не са весели, пък и какво разбират от Коледа? – Лайда кима. – Нали знаеш израза „две по две“? – Това бе намек за Ноевия ковчег. – Приятелите ми го промениха на „клетка срещу клетка“. Това е самата истина – животни в клетка се взират в други животни в клетка срещу тях.

– Една Коледа – казва Лайда – точно преди да ни напусне, баща ми ми подари снежна сфера с деца, пързалящи се на шейни. Каза ми да я разтърся. Когато го направих, снегът в сферата се изви във вихрушка. – Лайда притихва, умислена.

– Какво има?

– В онзи миг осъзнах, че съм момиче, затворено в сфера, което разтърсва сфера със затворено в нея момиче.

– Точно така се чувствах в зоопарка. Момче в клетка, което се взира в животни, затворени в клетка.

Тя накланя глава и се усмихва тъжно.

– Ще пропуснем зимния бал.

Партридж си спомня как танцуваха под лъскавите гирлянди и изкуствените звезди.

– Ще ми се да можех да ти предложа от онези кексчета – прошепва той.

– Мисля да ти направя подарък – казва тя.

– Какъв подарък?

– Имам нещо предвид.

От далечния край на тунела, в който се намира вагонът, се разнася почукване и Партридж разбира, че мигът е отлетял. Звукът отеква отривисто и настойчиво, лоши новини.

– Не мърдайте оттук – казва Майка Хестра. Отправя се, накуцвайки към тунела, а главицата на Сайдън подскача нагоре-надолу. Пропълзява навън.

Партридж се примъква напред на лакти. Лицето му е на сантиметри от това на Лайда. Накланя глава и я целува. Устните ù са сладки и меки.

– Хартиени снежинки – прошепва той. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива? – Целуват се отново.

– Да – прошепва в отговор тя. – От теб също. – Продължава да го целува. – И от това.

Капакът се отваря; надолу плисва светлина. Разнася се шумолене. Лайда се отдръпва от него и се навежда с усмивка над картата си.

Майка Хестра се появява отново.

– Прихванали са съобщение – обявява тя, изтупвайки праха от дрехите си. – Вашите хора са тук.

– Нашите хора ли? – учудва се Партридж.

– В града е станало нещо. Някаква напаст, дошла от Купола. Налага се да ви оставя; трябва да повикам подкрепление.

– Ще ни оставиш ли? – възкликва Лайда.

– Кой още е тук? – пита Партридж.

Щом майката изчзва, в тунела отново се разнася шум. Някой казва:

– Къде, по дяволите, ще ни отведе това нещо?

А после и едно по-слабо ехо:

– Това нещо.

Първо се появяват ботушите на Ел Капитан.

– Успяхме – казва той, потънал в мръсотия и пепел. Опира се на един стол и се свлича на седалката.

– И кои сте вие? – пита Партридж. Не става ясно кого точно има предвид.

В този миг от тунела се показва Брадуел, следван от Преша.

Сестрата на Партридж. Неговата сестра!

Целите са в сажди. Дишат тежко.

Преша се обръща да помогне на някого. Момиченце. Изглежда бледо, с широко отворени очи и лъскава червена коса – дете от Купола? Чиста? За миг се пренася отново в Купола – под зоркия поглед на възпитателките момичетата от академията преминават по коридорите на момчешкото общежитие, пеейки празнични песни. Но всъщност не са дошли заради песните. Партридж усеща тръпки на възбуда. Едва сега си дава сметка, че част от него е тръпнела в очакване. Дали са дошли да освободят него и Лайда от майките? Копнее да се махне оттук.

Но стомахът му се свива от лошо предчувствие. Нещо не е наред.

– Това не е на добро, нали?

– Така е – отвръща Брадуел и поклаща глава. – Но се радвам да ви видя отново.

За броени минути настава суматоха. Лайда раздава храна и вода от собствените им провизии, но няма друг избор. Всички са изтощени. Партридж не може да откъсне очи от Преша. Напомня му за майка му: луничките, начинът, по който навежда глава, когато се усмихва, и нежността, с която помага на момиченцето да седне, прошепвайки ù нещо, и детето се смее, макар да изглежда уплашено. Но кое е това момиче без белези и сраствания по тялото?

– Дали е Чиста? – пита Лайда.

Партридж свива рамене.

Приближава към Преша. Дали да я прегърне? Не прилича на този тип хора. Тя държи момичето за ръка.

– Как си? – пита я тихичко. Чуди се дали и тя сънува майка им като него, обречен да открива мъртвото ù тяло където и да отиде. Дали би признала, че я сънува? Едва ли. Тя не обича да споделя. Но Преша знае много добре какво е да откриеш майка си, след като години наред си я смятал за мъртва, само за да я загубиш отново. Дори никога да не говорят за ужасната преживелица, тя е нещо, което ги свързва.

– Добре съм. – Явно не иска да навлиза в подробности.

– Старая се да не мисля много за това. – Какво малодушие – да наречеш това онези, които убиха майка му и Седж. – Съжалявам – казва той, без да знае за какво точно се извинява – може би заради миналото. – Не исках да...

– Няма нищо. – Думите ù звучат искрено, като прошка.

– Кап, ела да видиш. – Брадуел посочва разгърнатите на пода карти.

Ел Капитан поглежда – Хелмут също, проточил шия над рамото му.

– Ти ли ги направи? – пита той Партридж.

– Лайда помогна. Не са идеални, но си помислих, че могат да бъдат от полза, ако един ден...

– Защо изглеждат така? – Ел Капитан коленичи, присвивайки очи от болка. Сякаш са минали през люти битки.

– Още не са готови – обяснява Партридж.

– Защо сте тук? – пита Лайда.

– Всичко се промени – казва Преша.

– Как така?

Брадуел развързва една от пристегнатите на гърба му черни кутии и я включва в контакта, захранвал коледните лампички, които веднага угасват.

– Имаме новини за теб, а също и няколко въпроса.

– Ами... – Преша се колебае как да започне. – Това е Уилда. –

Момичето вдига поглед. Не е Чиста. В нея има нещо нередно, но не може да определи какво точно.

Брадуел сяда, потрива неуверено ръце и казва:

– Поклонниците на Купола я открили недалеч от гората. Твърдят, че е доведена от Специалните сили.

Ел Капитан чопли засъхналата на панталона си кръв.

– Специалните сили ли? Какво става, по дяволите? – пита Партридж.

– Един войник от Специалните сили ме отведе при момичето. – Ел Капитан е пребледнял. – Написа ми нещо като съобщение. Една-единствена дума. „Хейстингс.“

– Хейстингс? – възкликва Партридж.

– Сайлъс Хейстингс? – обръща се Лайда към Партридж.

– Познавате ли го? – смайва се Ел Капитан.

– Беше ми съквартирант – обяснява Партридж. – Божичко, погубили са Хейстингс! Много ли е зле?

Ел Капитан потрива коляно, сякаш го боли, и казва:

– Още не е изгубил човешкото в себе си. В очите му още се долавя истинската му същност. Може ли да му имаме доверие?

– Не беше нито най-коравият, нито най-благонадеждният, но беше лоялен. – Спомня си го на танците – висок и непохватен – как завързва разговор с някакво момиче. – След такава мозъчна стимулация хората се променят, но стига да може, със сигурност ще помогне.

– Определено ще имаме нужда от помощ – казва Ел Капитан.

– Какво става? – пита Партридж. – Защо ни е помощ?

– Уилда е донесла ново послание от Купола, от баща ти – обяснява Преша.

– От баща ми? Защо сте толкова сигурни? – дава си сметка, че се отбранява.

– Написано е в същата форма като първото – отвръща Ел Капитан. – Двайсет и девет думи и кръста, пресечен с окръжност.

– Келтският кръст – обажда се Лайда. – Всъщност е ирландски.

– Специалните сили я отвели в Купола – обяснява Ел Капитан. – А там я излъскали като нова.

Партридж се хваща за лоста над главата си и сяда.

– Като нова ли?

– Била е несретница – казва Преша.

– Божичко! – възкликва Партридж. – Нима разполагат с необходимото? Ако баща ми е в състояние да премахне срастванията, значи ще може да реконструира и собственото си тяло. Дори не е изключено вече да е регенерирал клетките си. Направих експеримент с мускалите. – Той изважда ризата от панталоните си и им показва пристегнатите на кръста му мускали. – Майка ми бе права, че са опасни, но ако баща ми наистина може... – Навежда се и оглежда съвършената кожа на момичето. – Щом е постигнал това, ще може да излекува и себе си. – Хвърля поглед на всички. – Ще живее вечно!

– Не, няма – възразява Преша и вдига ръката на момичето. Тя трепери. Момичето има паралитично треперене, също като баща му. – Още е малка. Помниш ли защо мама е успяла да те предпази от един-единствен вид кодиране? И защо не е ваксинирала и мен? Била съм само с година и половина по-малка от теб.

Партридж кима. Било е твърде рисковано, но не иска да го казва пред момичето. И без това е достатъчно изплашено.

– Мозъчната стимулация на момчетата в Купола не започва, преди на навършат седемнайсет – казва Лайда. – А при момичетата може да е още по-късно.

– Ускорена клетъчна дегенерация – казва Партридж. Колкото по-рано човек бъде подложен на мозъчна стимулация, толкова по-негативни последици се очакват. Баща му е започнал много млад – в юношеските си години – и десетилетия наред е продължил да се подлага на интензивна мозъчна стимулация. А момичето е едва на... колко? На девет? А ето, че вече трепери. Колко време ù остава? Месеци, седмици, дни? – Как е могъл да стори това? – Гърдите му се изпълват с ярост.

– Не е успял да премахне страничните ефекти – заключава Ел Капитан.

– Ако някога успее – казва Преша, – ще спаси живота си и ще... – Тя хвърля поглед към Брадуел. Не е необходимо да продължава. Партридж се досеща. Баща му ще премахне срастванията им, ще ги пречисти, и то без странични ефекти.

– Знам само, че тя е вестоносец – обажда се Брадуел. – И баща ти е предвидил, че ще привлече вниманието ни.

– Какво е посланието? – интересува се Лайда.

Момичето скрива лице в ръцете на Преша.

– Всичко е наред. Не е нужно да го правиш.

– Искаме да върнете сина ни – захваща Ел Капитан. – Това момиче е доказателство, че може да ви спаси. Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници. – Накрая описва келтски кръст на гърдите си.

– Откъде взимат заложниците? – пита Лайда.

Брадуел въздъхва и казва:

– Изпратили са в града паяци роботи, които се впиват в телата на хората и ги превръщат в заложници. Ако не им предадем Партридж, ще продължат да взривяват паяците и да избиват хора.

– Вече са започнали, така ли? – обръща се Партридж към Преша.

Тя кимва.

Значи това е новината, която никой не искаше да му каже. Чувства се замаян. Лайда изхлипва. Сигурно плаче… Няма сили да я погледне. Ако не беше той, сега тя щеше да живее спокойно в Купола и да шие коледни подаръци.

– Плъзнали са из целия град. Видяхме един да се взривява. Човекът избухна на парчета. Бум и край! – Ел Капитан присвива очи, сякаш споменът за това му причинява болка. – Намерихме и един мъртъв в гората.

– Край! – изрича Хелмут.

– Поклонниците на Купола са пощурели с това момиче. Въобразяват си, че е светица – додава Брадуел.

– Има вид на Чиста – отбелязва Лайда, взирайки се в Уилда.

– Трябва ли непрекъснато да повтаряме тази дума? – промърморва под нос Брадуел.

Преша го стрелва с поглед.

– Предлагат ни спасение и проклятие. – Ел Капитан подпира лакти на коленете си. Двамата с Хелмут изглеждат бледи под засъхналата пот и пепел.

Партридж кляка до момичето.

– Сложиха ли те в нещо като саркофаг? Използваха ли тръбички, за да инжектират лекарства в тялото ти?

Момичето кимва и начертава на гърдите си кръст, пресечен с окръжност.

– Всичко ли бе според очакванията им?

Тя поклаща глава.

– Какво се обърка? – пита Партридж.

Уилда поглежда към Преша. После взима ръката ù, притиска я към стомаха си и я плъзва насам-натам. Преша докосва стомаха на момичето и неволно отдръпва ръката си.

– Затворили са не само раните ù. – Преша поглежда Партридж. – Тя няма пъп.

По гърба му полазват тръпки. За миг настъпва тишина. Уилда прегръща Преша, която я притиска към себе си.

Накрая Брадуел се обръща към Партридж:

– Ще се предадеш ли?

Партридж си спомня какво бе изпитал, когато научи от майка си за тайната група в Купола, която очакваше призива на лебеда, за да се вдигне на бунт и да го издигне за водач. Той трябваше да ги поведе отвътре. Ала завръщането му в Купола няма ли да е признание за поражение? Или ще бъде възможност да поведе хората – майка му вярваше, че е по силите му. Да, той иска да отнеме властта от баща си или поне да даде на хората шанс да изберат по-добър живот. Но дали притежава нужните качества? Откъде да започне?

Лайда се разплаква и казва:

– Той не може да се предаде. Трябва да има и друг начин. Някой да поговори с баща му.

– Точно така, да поговори с баща му. Понеже той е толкова благоразумен – отбелязва Брадуел саркастично.

– Тя просто не иска да го изпрати на самоубийствена мисия – отвръща Преша. – Напълно я разбирам.

Объркан, Брадуел прокарва ръка през косата си.

– Ако някой има друго предложение, целият съм в слух. Но да знаете, че нямаме много време.

Никой не продумва.

– Това не е самоубийствена мисия. Уилъкс няма да го убие – възразява Ел Капитан. – Ако искаше смъртта му, досега да ни е вдигнал във въздуха. Поне знае как да сипе разруха.

Партридж поглежда Лайда, стисва ръката му толкова силно, че дланите им се нажежават. Може би ако тя е до него, ще намери сили да го направи. Струва му се, че това е съдба. Просто няма друг избор.

– Поне да бях завършил картите – казва Партридж. – Липсват някои важни подробности. Ще имате нужда от входните пунктове през вентилационната система. От повече информация за излизането на Лайда, за товарния док, който е забелязала. За това как да проникнете вътре. Ако имах повече време, можех да отбележа всичко на картата.

– Повече време... – отронва Ел Капитан с дрезгав глас.

– Време – повтаря Хелмут.

– Налага се да погледнеш кутията – обажда се Брадуел. – Помниш ли имената на седмината избраници?

– Смяташ ли, че е възможно? – възразява Преша. – Трябва час по-скоро да го изведем на повърхността и да го предадем на Специалните сили.

– Ако изобщо успеем да превземем Купола, тази кутия ще спаси много хора – отвръща Брадуел. – Нима не разбираш?

Ел Капитан има ужасен вид – измъчен и болезнен. Той сбърчва чело и въздъхва.

– Понякога хората са готови да се жертват в името на общото благо – казва той. – Не можем да искаме това от никого, но истината е, че някои от тях ще кажат: „Поне ще имаме възможност да влезем в бой.“ Така че отбележи по-важните обекти и хвърли поглед на кутията. Всичко е от значение.