Сраснати

Преша Слънцестоене

Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.

Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото ù. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните ù изтръпнаха.

Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.

Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.

Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.

Докато излиза от подлеза, до слуха ù достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.

Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.

Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.

Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.

Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.

Песента пресеква.

– Кап? – обажда се тя.

– Какво има? – отвръща той рязко.

Щом се изкачва на възвишението, Преша го заварва седнал насред разбитите релси, сложил пушката в скута си. Хелмут се е облегнал на гърба му и той се поклаща лекичко, сякаш приспива бебе – Хелмут или пушката? Но, изглежда, го прави несъзнателно. Финън клечи до наблизо, притихнал в сянка.

– Защо не влезеш да поспиш? Аз ще поема смяната.

– Къде е Брадуел?

– Спи.

– Наистина ли? – казва той, сякаш я обвинява в нещо. Дали знае, че са се целували?

– Да. Той ще поеме следващата смяна. Аз не можах да заспя.

– Виждам.

– А на теб какво ти е?

– Нищо. – Ел Капитан става. – Да ти оставя ли Финън или да го взема с мен?

– Остави го – отвръща Преша. – Ако наоколо е спокойно, ще мога да проуча някои факти.

– Досега беше сравнително спокойно. – Той поема надолу по хълма. – Пътуването ни едва е започнало, а вече сме с човек по-малко. Ще трябва да се стегнем. Всички.

– Наясно съм с това.

Той вдига вежди, като че ли се съмнява, че е така. Подозрението, прокраднало се в погледа му, не ù харесва. Хелмут надига сънено глава. Щом вижда Преша, се усмихва.

– Заспивай, Хелмут. – Ел Капитан го поглежда през рамо. – Хайде, заспивай. – После се обръща и се спуска бързо надолу.

Навън е студено. Преша обгръща тялото си с ръце. Известно време си тананика песента с мисъл за Брадуел. В нея се пее за очакването на любимата, която никога няма да се върне. Страховете ù я обземат отново.

Околността изглежда притихнала и спокойна и затова казва на Финън:

– Събуди се. Да свършим малко работа.

Лампичките на Финън светват. Краката му се разгъват с жужене от корпуса и той се изправя.

– Трябва ми още информация за Ирландия и за Нюгрейндж. Разкажи ми каквото знаеш.

Финън я залива със смайващо количество информация – история на войните, топография, метеорологични данни, геология и дори кратък преглед на ирландската митология, поезия и народно творчество. Въздухът около нея е грейнал в светлина, сякаш е запален лагерен огън.

Накрая Финън стига до същината на въпроса, историята на Нюгрейндж, който се оказва по-стар от Стоунхендж и от пирамидите – дело на високоразвита древна култура. В гробницата има проход, прокопан на шейсет стъпки във вътрешността на могилата. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, слънчевата светлина прониква в прохода, достигайки до сърцето на могилата през специален отвор, наречен капандура, точно над входа. В днешно време явлението настъпва четири минути след изгрева на слънцето, но преди пет хиляди години се е наблюдавало при изгрев слънце.

Тази информация я кара да се замисли. Преша казва на Финън да ù разкаже повече за зимното слънцестоене – най-краткия ден и най-дългата нощ в годината.

– Тази година кога ще бъде? – пита тя.

– На двайсет и първи декември – отвръща Финън със своя леко металически глас. – Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и една сутринта.

– Защо са били толкова обсебени от зимното слънцестоене?

Финън отваря нова страница, където се споменава, че според някои изследователи мястото представлява погребална могила, докато други го смятат за светилище на свързан с астрологията религиозен култ.

– Което отново ни отвежда при Сигнус – прошепва Преша. – Съзвездието. – Изведнъж я обзема странно усещане. Гърдите ù се свиват от остра болка и тя остава без дъх. Сякаш тялото ù е осъзнало нещо, което мозъкът ù още не е проумял. – Свързан с астрологията религиозен култ. Изгрев слънце. Двайсет и първи декември. Осем и трийсет и една сутринта.

– Колко време остава светлината в камерата? – обръща се тя към Финън.

– Седемнайсет минути – отвръща той.

– И осветява пода, нали? Пода на камерата?

Финън примигва, сякаш потвърждава фактите.

Преша грабва кутията и се спуска към подлеза.

– Брадуел! Кап! Хелмут! Събудете се! – вика тя.

Брадуел се повдига на лакът.

– Какво има?

Ел Капитан, който спи до него, също се обажда:

– Какво по дяволите...?

– По дяволите! – възкликва уплашено Хелмут.

– Уолронд – изрича Преша. – Помниш ли какво каза той?

– Какво каза ли? Може ли малко контекст? – Брадуел разтърква очи с прекрасните си ръце – ръцете, които прегръщаха тялото ù, ръцете, които обожава.

– В Посланието Уолронд спомена: „Времето е от съществено значение.“ Помниш ли? А ти се чудеше защо го казва.

Брадуел сяда.

– Да. Защото времето е било от значение, докато все още са имали шанс да попречат на Уилъкс да взриви света – но не и сега.

– За какво става дума? – недоумява Ел Капитан.

– Докато правих проучване за Нюгрейндж, установих, че там времето има значение само веднъж годишно – обяснява Преша. – В точно определен ден и час. – После им разказва за гробницата, за прохода и за светлината, озаряваща вътрешната камера. – Само за седемнайсет минути.

– Мислиш ли, че Уолронд може да е скрил формулата там? – пита Ел Капитан.

– Ако Уолронд е знаел, че има шанс Уилъкс да пощади купола в Нюгрейндж, може наистина да я е скрил там и това да е указание за местоположението ù – казва Брадуел. – Хиксът обозначава точното място.

– Трябва да стигнем дотам – казва Преша. – Да си съберем багажа и да тръгваме. До двайсет и първи декември има само три дни. Имаме нужда от тези седемнайсет минути.

– Кутията е ключ – казва Брадуел.

– Ключ – повтаря Хелмут. – Ключ.

Местността е открита и ветровита, обвита в мъгла от прах и пепел. Слънцето се подава на хоризонта. Финън, който има координатите на Хейстингс, е начертал маршрут. Тук-там се надигат пясъчни създания. Тримата се редуват да стрелят по тях – обикновено един изстрел е напълно достатъчен. Освен в тези моменти всички са притихнали.

Брадуел хвърля поглед към Преша. Иска ù се да вярва, че случилото се между тях е тайна, само че Ел Капитан е доста подозрителен. Дали не ги е видял да се целуват?

Ел Капитан нарушава мълчанието.

– Преша, това ми прилича на пулсиращите татуировки на гърдите на майка ти. Оцелелите в увеселителния парк са доказателство, че и на други места има такива общности, може би по цял свят. Като всяка от тях е в неведение за съществуването на останалите.

– Така е – отвръща Преша, замисляйки се за баща си.

– Възможно е – обажда се и Брадуел. – Но не бива да се надяваме прекалено много.

– Щом е възможно хората да са оцелели – започва Преша – значи е възможно някои от тези общности да процъфтяват.

– На теория да – съгласява се Ел Капитан.

Хелмут кимва замислен.

– Точно сега няма смисъл от теории. – В същия миг Брадуел замръзва на място. – Вижте, всички сме обсебени от една и съща мисъл, не е ли така?

Ел Капитан и Преша спират.

– И коя е тя? – пита Ел Капитан.

– Колкото и да се стараем да сме оптимисти, всички се страхуваме, че може да се провалим. Не е изключено да загинем по време на пътуването.

– Не можем да си позволим да мислим по този начин – казва Преша.

– Но не можем да си позволим и обратното – възразява Брадуел.

Тя свежда поглед към главата на куклата, чиито клепачи, почернели от пепелта, потрепват на вятъра. Да се влюбиш, е също толкова опасно, колкото и да бъдеш оптимист. Това ли искаше да каже той? Беше му признала, че се влюбва в него, а той ù бе отвърнал, че взаимно си помагат да се превърнат в хората, които трябва да бъдат. Дали сега не се отрича от думите си?

– Какво ще кажете да млъкнем и да продължим нататък – обажда се Ел Капитан. – Няма какво да му мислим, достатъчно е да вървим напред.

– Няма да му мислим – изрича Хелмут.

– Както кажеш – отвръща Брадуел.

Теренът да става хълмист, тук-там се виждат нискорасли борове и силуетите на оголени дървета. Следват извивките на шосето, чийто асфалт е превърнат от Детонациите в ситен чакъл. По някои късове още личи осовата линия.

Стигат до река. На горе по течението се вижда рухнал язовир. Язовирната стена е непокътната, макар и покрита с пукнатини и процепи, един които криволичи до издълбан в средата ù отвор, откъдето извира водата. Отдолу реката потича отново, бурна и пенлива и Преша си спомня как едва не се удави, спомня си ледения ужас, който бе изпитала, прикована на дъното.

Ел Капитан се изкачва на язовирната стена и, превил коляно, оглежда внимателно земята.

– Проходимо е – заключава той. – И в двете посоки има следи от животни.

Брадуел се обръща към Преша:

– Този път ще гледаме да останем сухи. – Долавя блясъка на тъмните му очи. Иска ù се отново да се гмурне във водата, а после полужива да лежи до него и да усеща близостта му.

– Добре би било.

Тя също се качва на язовирната стена. Оттам вижда срутени сгради, останки от пътища, няколко овъглени скелета на автомобили и един преобърнат автобус.

Брадуел се изкачва след нея, а Финън идва последен.

– Старата Америка – казва Брадуел.

– Още колко остава? – пита Ел Капитан.

– Остава? – изрича Хелмут.

След кратки изчисления Финън казва:

– Около триста и шейсет километра.

Брадуел спира.

– Триста и шейсет? Това трябва да е близо до окръг Колумбия. Финън, ще наложиш ли координатите върху карта от времето Преди?

Ел Капитан се приближава.

Финън показва участък от карта, на която се вижда къде се намират и къде отиват.

– Дай близък план на мястото, където отиваме – казва Брадуел.

Финън увеличава картата.

– Това окръг Колумбия ли е? – пита Преша.

Накрая изображението замръзва.

– Невъзможно! – казва Брадуел.

– Какво има? – пита Преша.

– Купол – изрича Брадуел. – Проклет да съм!

– Какъв купол? – пита Ел Капитан.

– Това е окръг Колумбия, нали? – казва Брадуел. – Не си ли ходил на образователни екскурзии, Кап?

– Веднъж ни заведоха в едно колониално село – отвръща той. – Наблюдавахме как хората правят свещи от восък.

– В окръг Колумбия има ли известен купол? – пита Преша.

– Не може да е оцелял – поклаща глава Брадуел.

– Кое не може да е оцеляло? – извисява глас Преша. – Кажи най-сетне!

– Капитолият.

– Какъв е този капитолий? – пита Преша.

Брадуел пъха ръце в джобовете си и се взира в далечината.

– Капитолият на Съединените американски щати – изрича той. – С други думи сградата Капитолий. Била е с формата на купол. Прекрасен купол.

– Мили боже – възкликва Ел Капитан. – Сградата на американския Капитолий? Този купол ли? Там ли се намира летателният апарат?

Брадуел кима и казва:

– Или каквото е останало от него. Едва ли е много.

– Уилъкс е паркирал летателен апарат в сградата на американския Капитолий? – изрича озадачено Ел Капитан. – По-сантиментално от това здраве му кажи!

– Уилъкс – повтаря смаяно Хелмут.

Духа бръснещ вятър.

– Кап, изглежда, ще си получиш образователната екскурзия.

Преша поема по язовирната стена. Вятърът е силен и при всеки негов порив се бои, че ще я събори. Превива се ниско напред. Вятърът развява косата ù, издува панталоните и якето ù. Опитва се да си представи летателен апарат във вътрешността на огромна сграда. Как ли изглежда?

Поглежда надолу от стръмната стена, където водата се излива с грохот през отвора, разпенена и вряща, и веднага съжалява. Щом вдига поглед, пред нея се стрелва нещо – малко зверче с четинеста козина. Гърбът му е извит като на котка. Но при все това прилича повече на плъх с остри зъби. Животното издава пронизителен писък. Има нокти на краката си, които вероятно се прибират.

– Имаме си компания – казва Преша.

– Аз ще се погрижа – отвръща Ел Капитан.

Очите на животното са червеникави.

– Готви се да скочи – предупреждава го Преша. – Гледай да се прицелиш добре.

Ел Капитан вдига бавно пушката. Хелмут запушва ушите си с ръце. Щом чува щракването на затвора, зверчето се хвърля към Преша. Тя се снишава и се претъркаля настрани. Ел Капитан стреля, но тъй като животното е в движение, пропуска. Тясната му зъбата муцуна се оказва на сантиметри от лицето на Преша. Тя се дръпва, превъртайки се до ръба на стената. Краката ù се изплъзват и тя увисва над самия отвор с бясно изливаща се вода. Държи се за ръба с едната ръка и с лакътя на другата. Зверчето ръмжи срещу лицето ù.

Ел Капитан се хвърля напред, сграбчвайки животното за козината на тила, а то се опитва да хапе. Брадуел хваща Преша за ръцете. Тя сграбчва ръкава на палтото му, притиснала юмруци към мускулестото му рамо. Той я притегля към себе си. Преша продължава да стиска палтото му, докато се опитва да си поеме дъх; наслаждава се на близостта си до него.

Хелмут удря животното, опитвайки се да го отблъсне от брат си. Най-сетне Ел Капитан успява да се освободи. Зверчето го е ухапало до кръв, но в крайна сметка изцвърчава и изчезва.

Опрял ръце на коленете си, Ел Капитан диша учестено. Вдига поглед към Преша и, изглежда, забелязва начина, по който държи палтото на Брадуел. А ако вече смята, че между тях има нещо, този жест може да не му хареса. Ел Капитан е непредсказуем. Затова тя пуска ръкава на Брадуел и изтупва мръсотията от панталоните си.

– Какво беше това, по дяволите? – обажда се Брадуел.

– Нещо като невестулка – отвръща Ел Капитан.

– За малко да ме убие невестулка! – смайва се Преша.

– Само че не успя – отвръща Брадуел. – Спасихме те. Някои хора биха нарекли това романтично.

– Не и според моето определение за романтика – обажда се Ел Капитан.

– Имаш определение за романтика? – учудва се Брадуел.

– Защо? Смяташ, че не мога да бъде романтичен ли? – сопва се Ел Капитан. – По една случайност вярвам в романтиката. Но не мисля, че има нещо общо със спасяването на едно момиче. Това е чисто и просто кавалерство.

Преша си спомня гласа на Ел Капитан, печален и дрезгав. Може би идеята за близостта между нея и Брадуел му напомня за изгубената му любов, която оплакваше с песента. Трудно ù е да си го представи влюбен – но, разбира се, е способен да обича. Все пак е човешко същество, нищо че се прави на толкова твърд.

– Всеки може да бъде романтичен – казва тя. – Ако наистина го иска.