Сраснати

Партридж Пиано

Когато Аралийн си тръгва, не успява да заспи. Мислите му политат към Лайда. Дори представата, че баща му очаква да се захласне по Айралийн, му се струва предателство. Пита се къде е Лайда. Дали е в безопасност? Майките грижат ли се за нея? Чува пианото, отново същата соната. Айралийн му каза да следва музиката. Това бе нейният начин да му помогне. Усеща прилив на надежда. Изглежда, все пак на Айралийн може да се разчита, но в същото време се страхува. Точно сега не иска да ù бъде длъжник.

Лунната светлина огрява стаята. Става от леглото, промъква се, накуцвайки, до вратата – ставите го болят – и натиска бравата. Заключено е.

Дали Айралин знае, че е заключен? Започва да претърсва чекмеджетата под масичката до леглото, банята и дори пантите на прозореца, надявайки се да намери нещо, с което да задейства ключалката. Отмята завивките. Външният ъгъл на матрака е подсилен с пластмасови пластини, сплеснати в краищата. Коленичи и изтръгва една.

Отива до вратата и избутва резето с пластината. Натиска бравата. Вратата се отваря. Не отеква аларма. Но дали не е предвидено да напусне стаята, дали това не е част от нечий план?

Обзет от страх, прекрачва предпазливо прага в очакване нещо да се случи. Не усеща нищо.

Излиза. Айралийн бе казала, че може да се разхожда свободно из къщата. Дали не е част от дългата верига от тайни?

Пъхва парчето пластмаса в ключалката, за да не се щракне отново, и затваря вратата.

Коридорът е широк. Подът е застлан с теракота. Партридж се промъква на пръсти до стълбището и се взира в мрака долу. Музиката идва от по-ниското ниво. Докато слиза бос, усещането за теракотена настилка изчезва. Стъпалата стават по-груби, като че ли са от цимент.

Стълбището го отвежда в красива стая с тапицирани дивани и кресла, картини с цветни правоъгълници и точки. На белия вълнен килим лежи бяло кученце – от онези, които биха се побрали в дамска чанта. То диша с изплезен език, втренчило поглед в нищото. Изглежда, изобщо не забелязва присъствието му. Бяха разрешили на хората да доведат в Купола домашните си любимци, ала повечето животни измряха. Можеха да развъждат само миниатюрни породи кученца.

От дневната се влиза в кухня, където в момента Мими изважда от фурната тава с мъфини.

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Пианото спира. Партридж се обръща и в другия край на стаята зърва Айралийн, седнала пред пиано от тъмен махагон. Момичето изправя рамене и мелодията започва отначало. Айралийн бе споменала, че не свири на пиано. Може би от скромност.

– Добро утро – обръща се Партридж към Мими, която все още не го е забелязала. – Сега е нощ, нали?

Мими не отговаря. В момента покрива мъфините с глазура. Сигурен е, че не го харесва.

Той се приближава към Айралийн, пристъпвайки върху белия вълнен килим. С босите си стъпала не усеща никаква разлика с голия циментов под.

Килимът не е истински.

Протяга ръка и докосва канапето. Ала ръката разсича въздуха. В спалнята му образите бяха наложени върху реални предмети. Но тук няма нищо.

– Айралийн – обажда се той и докосва рамото ù, ала там няма рамо. Айралийн не съществува. Беше му казала да последва музиката – за да види всичко с очите си.

Той натиска един клавиш, който хлътва и отронилият се звук се смесва с песента на Айралийн. Значи, пианото е истинско. Партридж стоварва юмрук върху клавишите.

– Изобщо има ли някого? – кресва той.

Мими изважда още една тава с мъфини и казва:

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Явно тавата с мъфините е същата. Изглежда, записът е зациклил. Дали баща му е създал този фалшив свят? За негово добро ли го е сторил? Нима смята, че ще му повярва? Че ще се утеши? Тук ли се бе оттеглял, докато той бе затворен в академията? Но онова, което най-много го вбесява, е безчестието на всичко това. Вероятно мястото съществува, за да може баща му за миг да се престори, че има семейство – тъй като Партридж очевидно не му е достатъчен – а после да продължи нататък.

– Мил роден дом – казва Партридж. Докосва една от стените и продължава по края на изкуствено създадения образ. Стените са бледожълти, украсени тук-там с несъществуващи картини. Какво ли има от другата страна? Може би изход. Отправя се към един от ъглите, който обаче не е никакъв ъгъл. Плъзва ръка по стената и… минава отвъд.

Озовава се в слабо осветен коридор с врати от двете страни. Зад всяка врата се разнася странно бръмчене. Заглежда се в табелките на някои от тях: ЕКЗЕМПЛЯРИ ЕДНО И ДВЕ, ЕКЗЕМПЛЯРИ ТРИ И ЧЕТИРИ... ЕКЗЕМПЛЯРИ ДЕВЕТ И ДЕСЕТ. На останалите врати вижда женски имена, гравирани на малки сребърни табелки: АЙРАЛИЙН УИЛЪКС. Табелката е нова сигурно защото фамилията е нова. Айралийн е негова доведена сестра, още една издънка на рода Уилъкс. Но какво търси тук името ù? Какво общо има тя с всички тези екземпляри?

Под тази табелка има още една: МИМИ УИЛЪКС. Тя също е нова и лъскава.

Ето къде е искала да го доведе Айралийн. Дългата верига от тайни, но на коя ли брънка се намира в момента? Няма никакво желание да узнае какво се крие в малките помещения.

Почуква едва-едва.

Никой не отговаря.

Почуква отново.

– Айралийн? Аз съм, Партридж.

Отново няма отговор.

Тогава натиска дръжката и отваря вратата.

Отвътре го лъхва студен въздух; всъщност най-студеният въздух, който е усещал в Купола. Докосва стената с длан, търсейки електрически ключ. Напипва бутон. Стаята се облива в светлина.

В празното помещение има две капсули, високи няколко стъпки. Капсулите са пълни с пара, а стъклото е покрито с вледенени фигури. Партридж доближава едната. Изтрива стъклото с ръка. Замръзнало лице, сякаш е в хибернация.

Мими Уилъкс.

„Хибернация.‟Тъкмо този израз бе използвала.

Олюлява се назад, тичайки към вратата. Неопредлена възраст. Ето как става! Устоява на времето с консервиране. Но защо е замразена? За да съхрани младостта си? Някакво криогенно състояние, умишлено предизвикана хипотермия?

Айралийн. Приближава другата капсула. Събира кураж и изтрива парата от стъклото. Капсулата е празна. Притиска ръка към стъклото и разбира, че моторът, охлаждащ съоръжението, не работи.

Къде ли е тя? Защо са ù сторили това? Та тя е още дете. Но така ли е наистина? Помни начина, по който Айралийн го погледна, когато предположи, че е на шестнайсет. Дали двете с Мими не са доста по-възрастни, отколкото изглеждат?

Втурва се навън, затваряйки вратата след себе си. В края на коридора няма изход. Хуква обратно, откъдето е дошъл, усещайки все още краката си слаби. Щом открива процепа към дневната, от който се процежда ярка светлина, и понечва да влезе, се разнася пукот. Примигва светлина. Ослепителна светкавица. И тогава всичко потъва в мрак. Намира се в мазе. Просто мазе. Тръгва по празните коридори. Няма врати. Нито прозорци. Зърва само едно пиано, свряно под стълбището. Истинско пиано с истински клавиши, педали и всичко останало. Идеална версия на изпотрошеното пиано в къщата на директора, където бе видял Лайда за последен път.

Лайда. Радва се, че тя не е тук. Какво ли щяха да сторят с нея?

Поема нагоре по стъпалата, взимайки по две наведнъж. От теракотената настилка няма и помен. Вратата е отворена. Не беше ли я затворил след себе си?

Влиза в стаята, която е почти празна с изключение на оскъдната груба мебелировка – най-обикновено легло, масичка и стара лампа.

Айралийн стои до отворения прозорец, но отвън няма нищо – нито океан, нито дори луна.

На леглото има метален ключ – ключът за яката му.

– Видях всичко, Айралийн – обръща се той към нея. – Видях какво са сторили.

– Нищо не знаеш – отвръща тя и го поглежда. – Изобщо не би могъл да го проумееш.

– Кои са хората долу? Много ли са?

Тя извива поглед към прозореца и потрива перваза с ръка.

– Дори не знам откъде да започна. Има толкова много неща, които не би трябвало да разбирам.

Той посяга и поема ръката ù. Има нужда да се увери, че е истинска. Тя трепери.

– Защо го правиш?

Поглежда го, сякаш смята отговора за очевиден.

– Ние съществуваме само когато е необходимо. Студът забавя увреждането на клетките ни. И аз, и майка ми можем да запазим младостта си.

– Заради баща ми ли?

Тя дръпва ръката си.

– Не, заради нас самите! Правим го заради себе си! А не заради баща ти или заради теб. За да се харесваме – отвътре и отвън. – Гласът ù звучи пискливо.

– Съжалявам – казва той. – Не исках да те разстроя.

Отваря гардероба и изважда костюм на закачалка и чифт лъснати обувки.

– Сигурно ще ти станат – казва тя и му ги подава. Обръща се с гръб и започва бързо да се съблича. – Претоварих системата с команди – за Индия, Китай, Мароко, Париж, река Нил. Скоро сама ще се рестартира. Така че, трябва да побързаш.

Той закопчава ципа на панталоните и навлича ризата и сакото, без да ги закопчава. Премята вратовръзката върху яката.

– А чорапи? – пита той.

Тя се връща до гардероба и проверява в единственото чекмедже ниско долу.

– Няма. – Изглежда така, сякаш ще заплаче. – Какъв пропуск! Не мога да повярвам!

– Няма нищо. Няма нищо. – Той закопчава ризата донякъде и нахлузва обувките. После взима ключа, намира опипом прореза в яката, пъха ключа и го завърта.

Яката се отваря с щракване. Той я хвърля на леглото и разтрива охлузената си шия.

– По перваза ще стигнеш до противопожарния изход – казва тя, след което започва да връзва вратовръзката му. – А после бягай.

– Ела с мен – отвръща Партридж. – Не бива да оставаш тук.

– Не мога да дойда с теб.

– Разбира се, че можеш. Нямаш дори яка.

– Така е, защото са наясно, че никога няма да си тръгна оттук. – Тя стяга възела на вратовръзката.

– Айралийн, те ще разберат, че ти си блокирала системата. Ще разберат, че си ми помогнала да избягам.

– Бях напълно искрена, докато натисках всички онези бутони. Аз наистина искам да отида в Индия, Китай, Мароко... – Гласът и замира.

– Нямам доверие на баща си. Страх ме е какво може да ти стори.

– Върви, Партридж. Хайде, върви.

– Айралийн, никога няма да те забравя. – Партридж се провира през прозореца, стъпва на перваза и казва: – Благодаря ти.

– Това беше нашата тайна – отвръща тя. – Само наша. Моя и твоя.

– Точно така – казва той.

– Върви.

Той поема по перваза, слагайки краката си един пред друг. От карибския бриз няма и помен. Въздухът е неподвижен. Накрая се покатерва на противопожарната стълба, издокаран с лъскавите си обувки, и поглежда към циментовата площадка отдолу.

После вдига поглед и зърва сграда с прозорци. Но никой от тях не свети.