Сраснати

Преша Река

Щом навлизат дълбоко в гората, Брадуел казва:

– Да опитаме отново.

– Какво?

– Финън. – Черната кутия бе поддържала добро темпо с помощта на сложен набор от колелца и дълги ръчки, с които преодоляваше неравните участъци от пътя. – Тази мисъл просто не ми излиза от ума. Искам да опитаме още веднъж с всичките седем имена сега, когато Партридж го няма. Тук сме само двамата.

– Добре – съгласява се Преша, – но този път недей...

– Недей какво?

Искаше само да му каже да не възлага големи надежди на Финън, но сърце не ù дава да го стори. Гласът му звучи така пламенно, а погледът му излъчва такава решителност – не бива да изостави надеждите си. Как би могла да каже на когото и да е в тази окаяна пустош да изостави надеждите си?

– Нищо – отвръща тя. – Нека да опитаме.

Двамата коленичат от двете страни на Финън.

– Лебед – изрича Брадуел.

Когато Финън завършва своята мантра, Брадуел бързо изстрелва имената:

– Арибел Кординг, Елъри Уилъкс, Кидеки Иманака, Лев Новиков, Бъртранд Кели, Авна Гош и Артър Уолронд. – След всяко име примигва зелена светлинка. На кутията се появява окото на камера. То се взира първо в Брадуел, а после и в Преша. – Познава ни – отбелязва Брадуел. – Сигурно сравнява лицата ни с пробите на ДНК, които взе от нас.

Процесорът на Финън започва да бучи, сякаш се затруднява да обработи информацията.

– Свързване на Отън Брадуел и Силва Бернт. Мъжки пол. Свързване на Арибел Кординг и Хидеки Иманака. Женски пол.

– Това сме ние – възкликва Брадуел. – Видя ли?

Преша е смаяна.

– Разрешен достъп до информация – изрича Финън. – Съобщение за Отън Брадуел и Силва Бернт.

И тогава от Финън се извива ярка примигваща спирала от светлинки. Въздухът над него сякаш засиява от мощно сияние, което улавя носените от вятъра прашинки пепел.

– Стана! – възкликва Преша, удивена.

– Нали ти казах! – отвръща Брадуел.

На фона на пъстрите смущения се появява лице, което Преша не разпознава – лице на мъж в средата на трийсетте с рошава руса коса и руси мустаци. Той примигва нервно, сякаш дни наред не е спал и е твърде превъзбуден, за да се унесе в сън. Проговаря:

– Ако гледате това, значи сте сред хората, на които имам доверие. Така че или сте от седмината избраници, на които все още вярвам, или сте Силва и Отън, на които бих поверил и живота си. – Мъжът спира и притиска ръка към гърдите си. После вдига поглед и казва: – И, значи, сте живи.

Брадуел се навежда над лицето на мъжа. Пребледнява, сякаш е видял призрак.

Преша докосва ръкава му:

– Това Уолронд ли е?

Без да откъсва очи от мъжа, Брадуел само кима и промърворва:

– Да, той е.

– Когато гледате това, вероятно ще съм мъртъв. Може би целият свят ще е мъртъв. Може би всичките ни усилия ще се окажат безполезни. Но въпреки това съм длъжен да опитам. Кутията знае това – казва Уолронд. – Съжалявам за ДНК пробите. Просто допълнителна мярка за сигурност. Трябваше да го направя. – Озърта се със замъглен поглед. За миг излиза от кадър, може би търси нещо или някого, неспокоен е, но после се връща. – В тази кутия се пазят всички записки от самото начало, още от зараждането на седморката – всички идеи на Елъри, които залегнаха в основата на създаването ù. Цялата му лудост.

Той скръства ръце на гърдите си.

– Хората не решават просто ей така да се превърнат в масови убийци. Пътят, който води до унищожението, е дълъг, и Елъри го е извървял. Всъщност още върви по този път. Но започна от нулата. Аз бях там от самото начало. Трябваше да го спра още тогава. Сега вече го осъзнавам. Въпросът е, че той уби единствения човек, който можеше да го спаси. В това е иронията.

Очите на Брадуел са пълни със сълзи, но той не плаче. Обичаше Уолронд. И болката е отпечатана на лицето му.

– Тук е събрана цялата информация, с чиято помощ ще стигнете до формулата – изрича Уолронд.

Формулата. Уолронд е знаел формулата и все още може да ги отведе до нея? След толкова време?

– Не всичко е съвсем ясно. Не можех да рискувам с нещо толкова просто. Ако в търсенето стигнете до засечка и не можете да продължите, не забравяйте, че познавах ума на Уилъкс като всеки от вас. След като обмислих внимателно бележките си, се наложи да надникна и в бъдещето. За мен тази кутия не бе достатъчно сигурна. Не можех да скрия всичко тук. Не се съмнявам, че познавате добре ума на Уилъкс – та това бе делото на живота ни, прав ли съм? Да предвидим следващия му ход. Е, ако се замислите за ума му, за логиката на мисълта му, ще разберете решенията, които взех. А щом приключите, ще осъзнаете, че всъщност кутията не е никаква кутия. Тя е ключ. Запомнете това. Кутията е ключ, а времето е от съществено значение.

Отново излиза от полезрението им. Да не би да има прозорец наблизо? Може би проверява дали някой го следи? Щом се връща, Уолронд продължава:

– Усещам, че са наблизо. Времето ни изтича. Ако слушате това, значи, всичките ни усилия са завършили с провал. –

От гърлото му се изтръгва нещо като смях – а може би ридание? Трудно ù е да определи кое от двете. Гърдите на мъжа се повдигат за миг. – В края на краищата Уилъкс е романтик, не мислите ли? Иска славната му история да издържи на времето. Надявам се все някой да чуе това и да сложи край на историята му. Обещайте ми. – Вдига поглед. За миг образът се разкъсва от смущения, след което се връща. Не че заслужавам обещанието ви, най-малко това на Силва и Отън. Не съм достоен. Много пъти съм нарушавал дадената дума. Вие сте по-добри от мен – казва Уолронд. – Винаги е било така. А Брадуел е взел най-доброто от двама ви. – Той поглежда в камерата, право в Брадуел. – Всъщност – казва Уолронд – какво пък ако от всички ни оцелее само той? За всеки случай ще добавя още няколко думи. Вашите деца – прошепва той. – Господи, как се надявам да надживеят всички ни. Да оцелеят въпреки това, което се задава. И все още да има свят, в който да се борят за оцеляването си.

Светлината избледнява. Малката камера, прожектирала допреди миг холограмата, се прибира с щракване в черната кутия.

Настъпва тишина.

– Добре ли си? – обажда се Преша. Не може да си представи какъв шок е да види Уолронд след толкова години.

– Да, добре съм – отвръща той, вперил поглед във Финън. –

Значи, става дума за формулата. Явно е успял да я скрие. Формулата. И нищо повече. – Поема дълбоко дъх и казва: – Да вървим. – Докато Финън се носи на колелцата си, той ускорява крачка и Преша подтичва, за да не изостава.

– Почакай – казва тя. – Какво очакваше да чуеш от Уолронд? Не се ли радваш за формулата? Доберем ли се до нея, остава да открием последната съставка и ще можем да спасим Уилда и...

– Ти може и да се радваш.

– Какво искаш да кажеш?

– Куполът е намерил начин да пречиства хората. Само че това води до ускорена клетъчна дегенерация – казва Брадуел. – И сега се появява надежда, нищожен шанс, и ако откриеш как да използваш мускалите на майка си в комбинация с другата съставка и формулата, Куполът ще може да пречисти всички, давайки им лекарство за премахване на страничните ефекти. И животът изведнъж ще стане идеален, нали?

– Щом Уилъкс и хората от Купола решат, че земята е достатъчно чиста, за да се завърнат, според плановете му ще има две ясно разграничени класи – чистите и нещастниците, които ще им служат – казва Преша. – Но сега можем да осуетим този замисъл.

– Има и друг вариант: когато излязат, ще се изправят лице в лице с нас. Лице в лице с това, което са ни сторили, и може да ни приемат такива, каквито сме.

– Няма как да отречеш, че намирането на лекарство е интересна възможност.

– Искаш да кажеш опияняваща възможност…

– Не ми обяснявай какво съм искала да кажа!

– Знам на какво се надяваш, Преша. Искаш си обратно ръката. Искаш белезите ти да изчезнат. Искаш да бъдеш като тях.

– Какво лошо има в това? Нима е престъпление да искаш да не бъдеш обезобразен?

– А ако получиш каквото искаш, какво ще се промени?

Не е сигурна в отговора, но усеща, че по този начин ще си върне част от себе си.

– Все още помня каква съм била – отвръща тя. – Искам да съживя тази част от мен. Да бъда изцяло себе си.

– Но ти си изцяло себе си – възразява Брадуел. – Аз съм такъв, какъвто съм независимо от белезите и птиците на гърба ми. Приемам се какъвто съм. Ти непрекъснато откриваш красота в разрухата наоколо, но кога най-сетне ще я откриеш и в себе си? – Той прокарва пръст по извития белег на окото ù. – Ето в това например.

Въпреки желанието си да се дръпне, Преша не помръдва. Спира я начинът, по който я гледа – с вълнение.

– Поне формулата е истинска. Въпреки че ти искаше само да проникнеш в миналото. Да се добереш до старите истини, нали така?

– Има само една истина – отвръща той. – И ние трябва да я намерим и опазим.

– Не знам – казва Преша. – Понякога ми се струва, че вярваш само в своята истина, а всяка друга намираш за относителна, непостоянна и съмнителна.

Тя извръща глава и поглежда към реката. Над нея се стеле лека мъгла. Нещо прошумолява в близките храсти. И двамата се взират в черната шума.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша.

Брадуел вдига поглед към прорязаното от клони небе.

– Защо времето да е толкова важно? – казва той. – Сякаш Уолронд не си дава сметка, че ще чуем съобщението му чак след Детонациите. Времето е било от значение преди това, когато все още е имало надежда, че могат да спрат Уилъкс. Нещо не се връзва.

– Как би могъл да си представи всичко това? Тогава времето сигурно е означавало нещо съвсем различно – казва Преша. – Хайде, достатъчно се забавихме. – В същия миг се сеща за Ел Капитан. Дали паякът скоро ще избухне? Няма часовник. Ами ако Ел Капитан и Хелмут са вече мъртви? Това е въпрос, който не коментират. Просто не могат.