Сраснати

Преша Лудия Джон

Когато Ел Капитан, Брадуел и Хейстингс откриват огън, ушите на Преша зазвънтяват. Зрението ù се замъглява от пясък и прах. Стиснала е здраво ножа, готова да продължи да сипе удари наляво и надясно, когато нещо я блъска в гърба и тя полита напред, стоварвайки се на земята. Ножът полита от ръката ù. Тя опипва пръстта с пламнала длан.

Долавя тежкото пръхтене на пясъчното създание.

Когато се обръща, усеща, че превръзката с мускалите на кръста ù се е разхлабила. Преди да успее да ги притисне към тялото си, те се пръсват в различни посоки.

– Брадуел! Кап! Хейстингс! – надава вик тя. Пясъчното създание надвисва застрашително над нея. Хесйтингс стреля, помитайки главата на създанието и то рухва.

В далечината земята се тресе. Издигат се облаци прах. Неравна пукнатина плъзва към Брадуел. Но той не забелязва опасността. Вдигнал е очи нагоре, оглеждайки околността.

– Брадуел! Изчезвай оттам! – кресва Ел Капитан.

Но разнеслият се грохот е толкова мощен, че Брадуел не го чува. Преша пропълзява далече от пясъчното създание. Иска да се спусне към Брадуел и да го дръпне настрана. Но мускалите са на първо място. Не може да ги зареже просто така. Успява да грабне един, а после и още един.

Ала третият е доста по-далече. Не може да си позволи да го изгуби. Прекалено е ценен. Тя се изтласква от мястото си и се хвърля напред, но близо до мускала земята започва да се пропуква. Хеклибарената течност затрептява.

Изведнъж изниква ръка с цвят на пръст. Появява се уродливо пясъчно създание. Мускалът се търкулва към покритото му с пръст туловище, което се надига от земята. Създанието стоварва ръка върху мускала и стъклото се разбива на парчета.

– Не! – надава вик Преша. Течността попива в дланта на съществото. Изведнъж плътната обвивка от пясък и пръст се разпуква. Виждат се огромните стави на ръката. Кожата е зачервена и… толкова човешка – грамадна, силна човешка ръка. Видът ù е удивителен.

Пясъчното създание се втренчва в ръката си, след което я потрива в гърдите си и я вдига изумено. После поглежда Преша. Стиснала другите два мускала, тя запълзява бързо заднишком, после става и побягва.

Ел Капитан се провиква към нея:

– Залегни!

Тя пада на колене и се свива на топка. В следващия миг Ел Капитан поваля пясъчното създание с един изстрел.

Щом надига глава, Преша вижда, че земята около Брадуел продължава да се пропуква; тънки черни цепнатини пълзят на зигзаг около краката му. Брадуел също ги забелязва. Около него пълзи мрежа от пукнатини.

– Брадуел! – изкрещява тя, неспособна да му помогне. В ръцете си стиска мускалите. Може би щеше да го спаси, ако не се бе върнала за тях. Усеща, че ù прилошава. – Брадуел! – извиква напразно тя.

Хейстингс светкавично се спуска към него и изхвърля тялото му във въздуха. Брадуел се приземява, натъртвайки рамото си, и го поглежда слисан. В същия миг земята под краката на войника поддава. Той пропада надолу. Опитва да се изтласка на повърхността, ала се оказва, че това не дупка, а поредният капан. Единият му крак е заклещен. Обзет от паника, Хейстингс започва да стреля в пръстта. В погледа му се чете безумие. Преша познава това изражение. Виждала го е и преди в очите на войниците от Специалните сили – ужас и крайна решителност. Хейстингс напряга всички сили. Мята се като риба на въдица и запъва свободния си крак в земята, опитвайки да се измъкне от капана. Като вижда какво прави, Брадуел тръгва колебливо към него.

– Не! – кресва Ел Капитан.

Преша осъзнава, че Хейстингс няма избор. Но не може да гледа и се обръща на другата страна. Спира поглед на мъртвото пясъчно създание. Мускулите на ръката му са набъбнали чак до лакътя. Тя си спомня какво бе казала майка ù на Партридж – бионанотехнологичното лекарство в мускалите „не може да разделя тъканите, а само да ги съединява и изгражда наново.“ Очевидно човешките клетки в ръката на пясъчното създание се бяха размножили с неимоверна скорост. За съжаление действието на лекарството не спира, когато трябва. Освен това няма обратно въздействие върху срастванията. Какъв ли ефект ще имат мускалите върху човешките клетки в главата на куклата? Преша е смаяна от удивителната трансформация. Ръката на пясъчното създание е придобила напълно човешки вид. В този миг до слуха ù достига ужасно изщракване. Хейстингтс надава вой, мощен и безкраен. Тя се обръща.

Успял е да се изтръгне от капана. Кракът му от коляното надолу липсва. Останала е кървава каша от разкъсана плът, сухожилия и мускули. Хейстингс подскача два пъти и пада. Кръвта му шурти, попивайки в пръстта.

– Трябва ни турникет! – кресва Брадуел.

С главата на куклата Преша притиска мускалите към гърдите си, а с другата си ръка издърпва колана си. После изтичва при Хейстингс и Брадуел и коленичи до тях.

– Ще се опитам да стигна възможно най-близо до раната – казва тя. – Има една артерия – нарича се феморална. Това е бедрената артерия и трябва да я стегна. Иначе кръвта му ще изтече.

Брадуел я поглежда впечатлен.

– Все пак съм внучка на шивач на плът. Случвало се е да държа пациентите, докато дядо ми правеше ампутации.

Брадуел хваща здраво крака на Хейстингс, а Преша увива колана около бедрото на войника и го стяга с все сила. Ел Капитан се притичва на помощ. С общи усилия успяват да пробият нова дупка в колана и да го закопчаят достатъчно стегнато.

– Хейстингс – обръща се към него Брадуел и го сграбчва за униформата. – Не се предавай. Чуваш ли? Само се дръж.

Ел Капитан се оглежда.

– Всички ще измрем тук.

– Ще измрем тук – отеква гласът на Хелмут.

Преша също долавя раздвижването. Пясъчните създания са привлечени от миризмата на кръв.

– Брадуел – започва тя.

Той вдига поглед към нея.

– Знам. Няма нужда да го казваш. Трябваше да имам повече доверие на Хейстингс и изобщо на хората.

– Не е това. – Иска да му каже нещо. Но какво? Те са на косъм от смъртта, а последния път, когато бяха в подобна ситуация, тя не разсъждаваше, не можеше да говори. Дали да му признае, че я кара да се чувства сякаш пропада? И че се надява той да изпитва същото към нея?

– Какво има, Преша?

Усеща, че гърдите ù ще се пръснат. Вятърът завихря всичко около тях, посипвайки ги с пясък и прах. Тя го сграбчва за ръкава. Неочаквано се разнася музика – звънливите ноти на жизнерадостна мелодия, отекваща гръмко от прастарите високоговорители, създаващи силна микрофония. Изтъркано парче.

– Като камионите за сладолед – отбелязва Брадуел, но Преша няма представа за какво говори. Разнасяли са сладоледа с камиони, от които е звучала музика?

Хейстингс се опитва да надигне глава.

– Не ставай – спира го Брадуел.

Пясъчните създания са чували и преди тази песен. Лицата им са изкривени, примигват неспокойно. Явно свързват мелодията с нещо ужасно. Поглеждат към небето. Затискат ушите си с ръце. Падат на колене, свели ниско глави. Някои от тях започват да стенат жалостиво.

И тогава нещо изсвистява във въздуха. Едно пясъчно създание отмята главата си рязко назад. То надава вик и когато изправя глава, започва да дере с нокти окото си. От раната потича кръв, която се просмуква в покритото с пръст лице на съществото. Втори куршум прелита край Брадуел. Той кара Преша да залегне до Хейстингс и я прикрива с тялото си. Ел Капитан и Хелмут също се снишават.

Пясъчните създания си проправят път в земните недра. Въпреки че са мудни, Преша забелязва, че са обзети от паника. Над тях се сипят куршуми. Един отскача и се търкулва към Преша – малко, твърдо топче. Тя го взима в ръка.

– Това е Би-Би патрон.

– Какво означава Би-Би?

Всички отправят взор към увеселителния парк. Там някъде трябва да са нападателите.

– Откъде стрелят? – недоумява Брадуел.

В същия миг коршум пронизва слепоочието на едно пясъчно създание. Очите на съществото застиват. От гърлото му се надига гъргорещ звук и то рухва безжизнено на земята.

Преша впива очи във високото трасе на скоростното влакче.

– Които да са те, ясно е, че ни защитават.

Докато музиката звучи, пясъчните създания потъват едно по едно в земните недра. Накрая остават само няколко очи, които примигват и също изчезват.

По протежение на оградата около увеселителния парк, стърчат метални колове, които вероятно са забити надълбоко, тъй като пясъчните създания се придвижват и под земята. Оттук Преша вижда пластмасовата глава на клоуна и пукнатината на плешивото му теме, което сякаш всеки миг ще се разцепи и нещо неочаквано ще изскочи отвътре. Устата на клоуна представлява яркочервена дъга, а носът – червена топка, очите обаче са издълбани. Преша има чувството, че ги наблюдава.

Недалече от главата на Лудия Джон се вижда висок стълб. Нащърбен и огънат по средата, стълбът все още е прав. На върха му са закрепени два високоговорителя, които отдалече приличат на метални лилии. Тъкмо от тях идва музиката.

– Кой е там?

Брадуел се взира през телената ограда.

Ел Капитан и Хелмут също стават и се приближават до оградата, само Преша остава до Хейстингс.

– Пясъчните създания отидоха ли си? – пита Хейстингс.

– Засега.

Преша се чувства като замаяна. Във въздуха се носи бавното, протяжно звънтене на мелодията. Вятърът е все така силен, а въздухът – студен.

– Хората там ни спасиха – казва Преша. – Но все още се нуждаем от помощта им. Трябва да приберем Хейстингс на сигурно място.

– Може да ме оставите тук – отвръща Хейстингс. – Аз само ще ви забавя.

– Изключено – отсича Брадуел. – Ти ми спаси живота. Никога няма да забравя.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша. – И след като колата издъхна...

– Не е издъхнала – възразява Ел Капитан. – Само... си отдъхва.

– Отдъхва – повтаря Хелмут.

– Добре, при положение че колата е издъхнала, ще бъдем като живи мишени.

– Преша е права – казва Брадуел. – Трябва да разберем кои са хората в увеселителния парк. Имаме нужда от помощта им.

Преша зърва на земята окървавена стрела – същата, която раненото пясъчно създание бе извадило от окото си. Тя пристъпва към нея и я побутва с крак. Краят ù е залепен с тиксо.

– Погледнете – казва тя.

Ел Капитан се приближава.

– Тиксо? Мили боже. Откога не съм виждал тиксо.

Преша се отправя към телената ограда. Оглежда малките четвъртити бараки, представяйки си, че някога са били стрелбища, където можеш да спечелиш златна рибка в найлонов плик, с каквато дядо ù се бе сдобил като малък на италианския фестивал. Беше ù разказал как е хвърлял стрелички по балони, закачени на коркова дъска.

Една сянка се плъзва между бараките. Преша тръгва бързо покрай оградата с надеждата да я зърне отново. И шансът ù се усмихва.

Оказва се момиче с дълга и рошава златиста коса. Лявата ù ръка е обезобразена, стопила се до чуканче точно под лакътя.

Това е Фандра.

След толкова време Преша разбира, че приятелката ù е жива. Сякаш току-що си е върнала отдавна изгубена частица от себе си – пред очите ù изниква порутената бръснарница, Фридъл в люлеещия се кафез и дядо ù с ампутиран крак и заседнал на гърлото му вентилатор. Двете с Фандра обичаха да си правят къщичка, разпъвайки одеяла между стола и масата. Изведнъж Преша осъзнава, че тази къщичка, плод на детското им въображение, е най-сигурният и истински дом, който е имала.

– Фандра! – възкликва тя.

Фандра се спуска към телената ограда и се хваща за нея с една ръка. Облечена е с дълга пола, маратонки и зелено непромокаемо яке с отчасти разтопена яка. Преша улавя Фандра за здравата ръка и двете сплитат пръсти през телената мрежа.

– Наистина си ти! – възкликва Преша, замаяна от щастие.

– Преша! Как се озова тук?

– Фандра? – обажда се Брадуел. – Фандра? Ти ли си?

Фандра хвърля поглед над рамото на Преша и се усмихва широко.

– Здравей, Брадуел.

Брадуел стърчи на мястото си, натъртен и прашен, занемял от изненада.

– Мислех, че... вината беше моя... – Той пристъпва няколко крачки напред, но някак предпазливо, сякаш тя е видение.

– Брадуел, не само аз успях да се измъкна – казва Фандра. – Нелегалната мрежа... ние успяхме! Просто нямаше как да изпратим съобщение.

По лицето на Брадуел, почерняло от пепелта, потичат сълзи.

– Ти си част от новата история – казва му тя.

– От новата история ли? – повтаря той.

Няколко глави щръкват зад навесите, малкото влакче, дремещо на елипсовидните релси, и преобърнатата платформа на една въртележка.

– Фенъли? – отронва Брадуел, препъвайки се към оградата. – Стантън? Това вие ли сте?

– Да, сър!

– Не мога да повярвам. Верден, всички сте успели! – възкликва Брадуел. – Бях сигурен, че сте мъртви. Бях сигурен, че вината е моя.

– Само че ние сме тук – отвръща Фандра. – И сме живи благодарение на теб.