Сраснати

Лайда Месинг

От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата – на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е зпокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.

– Проследиха ли ни? – пита тя. Сърцето ù бие учестено, но се чувства някак спокойна.

– Не мисля. – Докосва един разцепен перваз. – Това сигурно е къщата на директора. Някои началници са живеели в просторни хубави домове близо до затворите.

Лайда се опитва да си представи къщата, когато е била хубава. Сега е опустошена.

Поемат по стълбите, оцелели след пожар. Стените са покрити със сажди. Парапетът е откачен и стои безполезен на стълбите. Стъпалата са хлъзгави от меката като коприна пепел.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Горе.

На третия етаж над главите им има само въздух. „Небесен покрив“ – минава ù през ум. Ще ù липсва небето – със смуглия си цвят. Ще ù липсва вятърът, въздухът и студът. Стените са почти напълно рухнали, а стаята е съвсем празна, с изключение на месинговата рамка на високото легло с четири подпори. Рамката е истинско чудо. Матракът, чаршафите, одеялата и кувертюрата са изчезнали отдавна, отнесени заедно с покрива или откраднати. Но потъналата в сажди месингова рамка е още тук.

Лайда избърсва саждите от месинговата топка на едната подпора. В нея зърва отражението си, а зад себе си – изкривения лик на Партридж.

– Струва ми се като подарък – казва тя.

– Може това да е коледният ни подарък – отвръща той. Прекрачва страничната табла и застава в средата на мястото на матрака.

– Може би. – Сяда на пода и с бавни движения си представя, че се отпуска върху меките постели.

– Как ще се доберем до Купола? – подхвърля Партридж.

На Лайда не ù се говори за това.

– Трябва да изчакаме края на битката. Нищо не можем да направим, докато войниците и пясъчните създания са още тук. – Тя се усмихва. – Трябва да разбухнем възглавниците.

Партридж прескача таблата, взима въображаема възглавница, удря я няколко пъти с юмрук и я подава на Лайда.

– Ще я споделиш ли с мен? – пита тя и оставя въображаемата възглавница на леглото.

Той се отпуска до нея. Двамата лежат един до друг, зареяли поглед в облаците.

Партридж се извръща към нея.

– Лайда – казва той.

Тя го целува. Не иска да знае какво ще ù каже. Все още са в този брулен от вятъра свят, в къща без покрив и в това легло, което отдавна не е легло. Тук не са под зорките погледи на възпитателките от Купола и на майките. Сега са сами. Никой не знае къде са. Наистина никой. Не е необходимо дори да съществуват. В момента всичко е на ужким.

Партридж целува устните ù, после шията ù. Горещият му дъх кара кожата ù да потръпва.

Тя съблича палтото му. Наред са ситните, нежни копченца на ризите им, а после ризите също изчезват. Кожата му докосва нейната – топлината ù я учудва. Каква топлина при този студен вятър!

Двамата се сгушват под палтото му. Тя потрива тяло в неговото. Изненадана е от прекрасното усещане – как устните му се плъзгат по ухото, по шията, по раменете ù. Чувства се поруменяла, но не само лицето, а цялото си тяло. Всъщност какво значение има дали е нейното или неговото тяло? Въпросът е в изобилието от кожа и всеки сантиметър от нея потръпва, сякаш е оживяла за първи път.

Восъчното покритие от баните е хлъзгаво на допир. Така ли е между мъжа и жената? Сеща се за уроците по здравна култура в академията – „щастливото сърце е винаги здраво“. Никой не говореше за любов и секс. Но тя знае това-онова; малки късчета информация, които майките прошепват тайно на дъщерите си, а после момичетата шепнат помежду си и наученото се предава от ухо на ухо, така че накрая не е ясно кое е истина и кое лъжа.

Той съблича и останалите си дрехи, тя също. Нищо друго не съществува. Не може да бъде! Двамата са съвсем сами, далече от чужди погледи, и тя си дава сметка, че изпитва нещо като глад. Харесва ù да усеща устните му върху своите. Прокарва ръце през косата му. Обгръща тялото му с ръце и крака.

Партридж се отдръпва. Изглежда изненадан, дори изплашен.

– Сигурна ли си? – пита я той.

Няма представа за какво говори. Дали е сигурна, че ще се върне заедно с него в Купола? Има ли избор? Разбира се, че имa. Тук не е девическата академия. Тук земята и небето са истински и тя се чувства жива в този свят. Може би все пак ще остане. Но не иска да разваля момента като признае истината – ще се върне в Купола само ако е принудена. Затова отвръща:

– Сигурна съм. – Ще му обясни по-късно. Защо да пропилява безценното време?

Следващия миг той вече е в нея. Усеща остра, кратка болка, а после – натиск. Нещо в нея се разширява. От гърлото ù се изтръгва стон.

– Да спра ли? – пита я той.

Това ли е имал предвид? Дали е сигурна, че иска да го направят – това, за което само е чувала – слухове, разкази за грухтящи животни и съпрузи, кръв и бебета?

Трябва да му каже да спре, но не иска. Кожата му, устните му, телата им – къде свършва неговото и къде започва нейното? Двамата са сраснати – ето какво ù хрумва в момента. И двамата са Чисти, но сраснати. В този миг го обича. Всичко ù се струва топло и влажно, омайващо и ново – няма желание да свършва.

– Не спирай – прошепва тя.

Ами ако това е последният път, когато са заедно, преди да се разделят завинаги? Вече знае, че няма да се върне с него, и я обзема тъга, но и чувство за свобода. Иска да бъде негова съпруга – поне в този миг, ако съдбата не им е отредила други.

– Обичам те – казва ù той. – Винаги ще те обичам.

– Аз също те обичам – отвръща тя. Харесва ù как звучи.

Знае, че има кръв. Знае, че това е нередно, не иска да променя нищо. Той потръпва и от устните му се отронва тих стон. Притегля я плътно до себе си.

Тя вдига поглед към небето над рамото му – реещите се облаци, носената от вятъра пепел – и си представя, че е върху тях, на последния етаж на къща без покрив, две тела, слети ведно, в средата на голо легло с четири подпори.

Вече ù липсва. Усеща, че вече копнее за него. Той ще си отиде. А тя ще остане. Какво ще правят един без друг?

– Сбогом. – Прошепва толкова тихо, че не е сигурна дали изобщо я е чул.