Сраснати

Партридж Надолу

Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.

Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста ù. Сякаш се намира на носа на висок кораб.

Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.

Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.

– Да ти дам ли палтото?

– Няма нужда.

– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете ù.

– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.

– Къде?

– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.

– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.

– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.

– Какво искаш да кажеш?

– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.

– Нещо не разбирам.

– Няма да дойда с теб – прошепва тя.

– Но нали се връщаме заедно.

– Аз не мога да се върна.

– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.

– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.

Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.

– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да ù каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.

– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.

Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.

– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?

– Не мога. – Гласът ù е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.

– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.

Тя поклаща глава.

– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.

Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.

−– Хейстингс идва насам – казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните ù са порозовели от вятъра, а сините ù очи изглеждат още по-сини. – Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. – Бои се да не заплаче.

−– Това ще ти трябва. – Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него – едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.

– Не бива да оставаш сама тук – казва той.

– Майките ще дойдат да ме вземат.

Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж.Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.

– Вземи я. – Отначало ръцете ù дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. – Моля те.

И тя я взима.

– Идвам! – виква той на Хейстингс.

– Пази се – казва тя. – Страх ме е, заради баща ти.

– Знам, че не може да му се вярва – отвръща той.

– Да, така е – съгласява се Лайда. – Но все още искаш да те обича.

Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.

– Ти се сбогува, но аз не. – казва Партридж. – Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. – Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.