Сраснати

Партридж Китове

Плувният басейн е затворен за посещение, така че Партридж и Айралийн плуват сами. Заради травмата все още не му позволяват да мокри главата си, но поне може да се натопи.

Айралин носи жълт бански с къса поличка. Плува по гръб, гмурка се във водата и отново излиза на повърхността. Гримът ù не се размазва.

Отстрани е застанал Бекли, облечен и въоръжен. Когато са достатъчно далече от него, Партридж се обръща към Айралийн:

– Какво търси тук Бекли?

– Наблюдава те – отвръща тя. – За всеки случай, да не би нещо да се обърка.

– Така ли? – Партридж прокарва ръка през водата. – Не ми прилича на лекар.

Айралийн се замисля за момент и казва:

– Ако ще бъдеш водач, трябва да свикнеш да те пазят.

– Значи, охранителят не е тук по искане на баща ми?

– Да – отвръща тя, – виждаш ли колко те обича? – Всъщност по този начин баща му го следи през цялото време.

Партридж се чувства слаб – но усещането е по-скоро психическо... Тялото му е необичайно напрегнато. Пита се дали не е заради комата, заради цялата насъбрана енергия, докато е бил затворен в собственото си тяло. Малко баскетбол ще му се отрази добре.

– Има ли ученици, с които да поиграя?

– Лекарите няма да ти разрешат. Опасно е.

– Искам да проверя дали има някого, когото познавам, дори от учителите. – Всъщност се надява да срещне Гласингс и да го попита за последния си спомен – лекцията за чудното варварство. – Не ми ли изпратиха картички? Правехме го винаги, когато някое от децата беше под карантина.

– Разбира се, че ти изпратиха! Но те бяха... унищожени. Докторите се опасяваха, че могат да пренесат микроби.

– Нима? И просто ги унищожихте?

– Да, но бяха наистина много. Хората те харесват.

– Длъжни са да ме харесват – отвръща Партридж. – Нали съм синът на Уилъкс.

Плувайки, тя се завърта около него. После спира и обявява:

– Аз също те харесвам. И ще те харесвам каквото и да стане.

Въпреки че не е напълно сигурен, нещо му подсказва, че е искрена. Тя се гмурка и се промушва между краката му. Когато изскача на повърхността, казва:

– Трудно е да повярваш, че е зима, нали?

– Може да не е зима – отвръща Партридж. – Кой знае какво е навън?

Айралийн се разсмива.

– Толкова си забавен. Това е едно от нещата, които харесвам в теб.

Само че Партридж не се шегува.

– А аз да смятам ли, че си забавна? – пита я той.

Тя се приближава и опира мокрия си нос в неговия. Пронизва го болка – от любов? Може би носталгия по дома или по любим човек.

– Смяташ, че съм хубава – отвръща Айралийн.

– Но смятам ли, че си забавна?

Тя поглежда встрани.

– Смяташ, че съм всичко, което някога си искал!

Партридж кима. Сигурно е тя. Защо иначе ще ù предлага?

Бекли ги развежда със закрита моторизирана количка. Двамата са седнали отзад. Стараят се да не привличат внимание. Прическата на Айралийн е безупречна. Партридж няма представа как го е постигнала. Да не би в дамската съблекалня да има фризьор?

– А сега накъде? – пита Партридж.

– Към зоопарка – отвръща тя, взирайки се през матовия пластмасов прозорец. – Не помниш ли, че обожавам пеперудите и аквариума?

Тъй като не си спомня, той не отговаря. Забелязва буболечка на облегалката на Бекли. Понечва да я докосне. Ала нещо в него му подсказва, че не бива да я показва на Айралийн.

Първо отиват в отделението на пеперудите, потънало в зеленина. Вътре е топло и влажно. Пеперудите се носят на рояци. Бекли стои на почтително разстояние. Очевидно се чувства не на място сред пърхащите крилца.

Този участък е отделен само за тях, но останалата част е отворена за всички; Партридж чува гласове на деца. Разходката му напомня за коледите, прекарани у семейство Хеленбек, за Джулби и Джарв, за чорапите с дребни подаръци, за самотните празници, когато баща му бе твърде зает, за да го вземе макар и за няколко дни…

Айралийн стиска здраво ръката му, сякаш се бои от пеперудите.

– Чудя се дали баща ми ще иска да прекараме заедно празниците. Дали пък няма да се сближим, докато ме подготвя за новото ми бъдеще? – казва Партридж не без доза сарказъм.

Една яркосиня пеперуда кацва на рамото му.

– Виж колко е красива и съвършена! – възкликва Айралийн.

Пеперудата наистина е прекрасна. Партридж поглежда черните кадифени ивици на крилата ù. После плъзва поглед към Айралийн – искрящо зелени очи, съвършени черти и лъскава коса.

– Може би баща ми ме е заобичал – казва, докато пеперудите кръжат около тях.

Айралийн го прегръща през кръста.

– Предполагам, че му е било трудно да показва любовта си след понесените загуби.

– Имаш предвид майка ми и Седж, който се самоуби. – Не може да си обясни защо го казва направо. Вероятно иска да я изпита.

– Това е много тъжно – отвръща тя, – но не бива да говорим за тях. Миналото си е минало!

Партридж изпитва нуждата да защити майка си и Седж, сякаш животът им е бил омаловажен. Изведнъж го обзема гняв. Отблъсква ръката на Айралийн.

– Не говори така.

– Как?

– Не говори за тях по този начин. Миналото не е само минало. – Отдръпва се настрана.

– Сега, когато сме сгодени, имаме надежда за ново начало. Ето какво можем да дадем на баща ти, а също и един на друг.

– Тук нещо не е наред – казва той, разтривайки слепоочията си.

– Какво имаш предвид? – Тя се приближава до него, ала той отстъпва назад.

– Не знам – отвръща той, свил ръката си в юмрук. – Нещо с тялото ми – добавя той, взирайки се в себе си.

– Какво точно?

Явно не е бил дълго на легло. Мускулите му никога не са били по-силни. Освен това няма доверие на Айралийн, въпреки че долавя в нея искреност и невинност.

– Партридж, кажи ми какво има?

– Нищо. Няма нищо – отвръща той.

Над тях се включва пръскачка.

Партридж мисли за кръв. Ефирен воал от кръв, който се загнездва в съзнанието му. Пеперудите летят като обезумели наоколо. Озърта се през рамо към Айралийн, но вижда само части от роклята, от косата ù, сякаш крилата са насекли образа ù на късчета.

Разчистени са дори коридорите, свързващи заграждението на пеперудите с аквариума. Двамата минават през стъклен тунел, отстрани и отгоре плуват риби. Медузата се издува и се плъзга леко напред, издува се и се плъзга. Айралийн притиска ръка към стъклото.

– Жалко, че нямам фотоапарат – казва тя. – Щях да я снимам.

– Сигурно имаш десетки снимки тук като малка. Не са много местата в Купола, където да се направят незабравими детски снимки.

– Разбира се. – Тя го хваща за ръка.

Известно време вървят в мълчание. Долавят шум далече напред, нечии бързи стъпки.

Бекли вдига ръка, давайки им знак да спрат. Той минава напред и поема към скритата част на коридора.

– Кой е там? – пита високо охранителят.

– Аз съм! Изгубих се на път за тоалетната! – От завоя изниква Гласингс. Лицето му е зачервено, като че ли е тичал.

– Ще ви помоля да се върнете оттам, откъдето сте дошли – отсича Бекли с нетърпящ възражение тон.

– Почакай! – надава вик Партридж и се спуска към Гласингс, но забавя крачка, защото главата му мъчително пулсира. – Гласингс! – казва той и протяга ръка.

Учителят разтърсва енергично ръката му.

– Партридж!

Айралийн пристъпва между тях.

– Сега не можем да говорим! – отсича тя. – Партридж не е в състояние да приема посетители. Имунната му система е прекалено слаба! Нали така, Бекли?

Бекли слага ръка на гърдите на Гласингс.

– Сър, трябва незабавно да се върнете обратно.

– Не, не – протестира Партридж. – Това е Гласингс. – Айралийн го дърпа за ръката. – Пусни ме! – казва ù той. – Бекли, остави го намира! Та това е учителят ми по история на света, по дяволите!

Бекли не му обръща внимание. Вади пистолет и макар да го държи надолу, изрича заплашително:

– Гласингс, искам да се върнеш обратно.

– Недей така – казва Гласингс.

– Бекли, какво те прихваща?

– Всичко е наред – обажда се Гласингс. – Исках само да поздравя Партридж. Не съм го виждал, откакто се върна.

– Откакто съм се върнал? – пита учудено Партридж.

– Затваряй си устата! – вика Бекли и вдига оръжието.

– По дяволите, Бекли! – кресва Партридж. – Разкарай това нещо!

Гласингс мълчи. Поема бавно заднишком с вдигнати ръце.

– Тръгвай, Партридж – казва Бекли – и всичко ще е наред.

Гласингс кимва на Партридж. Говори сериозно – сякаш го предупреждава. – „Прави каквото ти казва.“

– Хайде – подканя го Айралийн.

Поемат обратно по коридора. Щом свиват зад ъгъла, той издърпва ръката си.

– Тихо.

Не се чува изстрел. Нито движение. Никакъв шум.

След минута-две Бекли се връща при тях, сякаш нищо не се е случило.

– Да вървим – промърморва той и тръгва напред.

Партридж го настига.

– Какво, по дяволите, беше това?

– Заповед. Никакви контакти с други хора освен с Айралийн. Точка по въпроса.

– Гласингс е мой учител, а ти извади пистолет срещу него!

– Нищо лично. Просто заповед. – Той продължава да върви с изпънати рамене и безизразно лице.

Партридж не знае какво да каже.

– Заповеди – обръща се той към Айралийн – това е всичко! – Тя се опитва да го докосне, но Партридж я отблъсква. От ярост не е в състояние дори да говори.

Щом стигат до малкия воден театър, той сяда най-отзад и вперва поглед в стената от подсилено стъкло. А от другата страна белугите, прекрасни и силни, порят водата с масивните си опашки.

Айралийн сяда до него. Той усеща погледа ù, но стои като закован.

– Защо, по дяволите, баща ми е наредил да не говоря с никого освен с теб? – пита Партридж и наблюдава Бекли крадешком.

– От съображения за сигурност. За твое добро.

– Стига, Айралийн. Нещо не е наред. Сигурен съм в това.

– Разбира се, че не е наред! Отскоро си се върнал към живота си. Това е голям шок, Партридж.

– Какво имаше предвид Гласингс? Спомена, че не ме е виждал, откакто съм се върнал? Откъде обаче?

– Не знам! – отвръща Айралийн и вдига рамене. – Може би от прага на смъртта. Поне така ми се струва. Беше в кома, но се върна при нас.

– Не мисля. Май имаше предвид нещо друго.

– Ще попитам доктора дали заради загубата на паметта си толкова подозрителен. Най-вероятно е от това.

– Така ли мислиш?

– Мога да се обзаложа.

Белугите се плъзват наблизо, две от тях плуват една до друга. Партридж се чувства изморен. Разтрива очи и се втренчва във водата.

–Айралийн защо правим всичко това?

– За да си върнем изгубеното – отвръща тя. – Влюбихме се. Не мога да пожертвам онова, което имахме. Ако не възстановим спомените, няма да го понеса.

Партридж не вярва, че момиче като Айралийн наистина го обича. Тя изглежда толкова нормална и съвършена, а той никога не е бил нормален и нито пък свършен. Струва му се жестоко, че не помни какво се е случило. Докъде е стигнала близостта им? Деликатен въпрос. Няма смелост да попита. Ами ако са били като женени, а той не си спомня? Иска да узнае истината, но се страхува, защото колкото и привлекателна да е, той не чувства нищо към нея. Познава я, но му е някак чужда. И това е най-странното. Двамата са близки и в същото време непознати.

– Трябва да възстановим спомените си или да ги създадем наново, така ли? – пита той.

– Какво значение има?

– Смяташ ли, че спомените могат да бъдат възстановени? Искам да кажа, дали някога ще си спомня първия път, когато сме били заедно? Или просто трябва да повторим всичко отначало? Да създадем тези спомени отново.

– Не знам – отвръща тя. Изглежда притеснена. – Баща ти каза да се забавляваме. И това беше заповед.

– Не обичам да ми нареждат какво да правя.

– Не бъди зъл – казва Айралийн и за първи път той долавя гняв в гласа ù. Това го изненадва, ала е доволен да открие у нея желание за борба. Тя хвърля поглед към Бекли, сякаш той е не само охранител, но и шпионин. После посочва белугите.

– Нали знаеш, че и те имат пъпове? Много си приличаме с тях.

Белугите замахват мощно с опашки, сякаш имат човешки крака, също като русалките.

– Да, наистина си приличаме – отвръща той.

Айралийн се усмихва.

– Никога не съм била по-щастлива. – Казва истината. Долавя го в начина, по който го гледа. Но, изглежда, Айралийн очаква от него да отговори на чувствата ù. На очите ù затрептяват сълзи. – Все още ме обичаш, нали?

Партридж се паникьосва. Бекли поглежда за миг към тях. Не може да чуе какво си говорят, но той се дразни само от присъствието му. Непрекъснато ги наблюдава, а на всичко отгоре вади оръжие.

Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.

Миглите ù са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.

Когато се отдръпва, тя казва:

– Партридж, всичко е наред.

– Кое точно е наред?

– Разбирам.

Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.

– Красива си – казва той. – Наистина.

Тя докосва лицето му.

– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.

Тя поклаща глава и прошепва:

– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.