Сраснати

Преша Чаша чай

Прекосиха Мъртвите полета, които гъмжаха от пясъчни създания, с черния седан. Преди време колата принадлежеше на Ингършип – бе я получил като жест на внимание от Купола. Ел Капитан седи превит зад волана, а Хелмут дялка парче дърво. Хейстингс, в ролята на навигатор, едва се побира на предната седалка до него; дългите му крака опират плътно в жабката. Оказва се, че Уилъкс разполага с цяла флотилия летателни апарати, конструирани така, че да оцелеят по време на Детонациите. Хейстингс ги води на слабо охранявано място – не споменва защо нивото на сигурност е толкова ниско; може би просто не знае.

Пясъчните създания разтварят качулки като на кобри, извиват бодливи гръбнаци, посягат със зъби и нокти. Ел минава директно през тях. Боли го, че ги убива по този начин, но само защото дяволски много обича тази кола. При всеки удар надава вик – доста емоционална реакция за шофьор. Отзад Преша и Брадуел се държат за каквото сварят – облегалки, врати, седалки. На два пъти лактите им се допират, когато колата свива рязко встрани. Преша се пита какво ли щеше да се случи, ако го бе оставила да ù каже защо държи да пътува с тях. Ами ако беше минала от другата страна на масата? Дали щеше да я целуне? Бе позволила мигът да отлети. Тогава ù се стори, че така ще е най-добре, но сега иска да върне времето назад; иска ù се стомахът ù да престане да се свива. Каква ли е причината? Дали любов или страх, а може би и двете?

Преша е приклещила Финън между краката си. След няколко леки убождания той вече има ДНК от Ел Капитан, Хелмут и Хейстингс. Не им показа резултатите; изглежда, не са сред хората, които търси.

Брадуел и Преша са насочили оръжието си към затворените прозорци, готови да ги използват. Телата на пясъчните създания, които експлодират, обсипвайки колата с пясък, чакъл и сажди, издават оглушителен шум.

Корпусът на колата е набразден с дълбоки вдлъбнатини, резки и няколко стари дупки от куршуми. Предната броня, изкривена при удара във верандата на Ингършип, а после и от телата на пясъчните създания, които изтребваха по пътя си, вече е напълно съсипана. Задната броня липсва, а решетката отпред е напълно разядена. Всяко пясъчно създание, в което се блъскат, охлузва металните части и боята.

– Ако не помиташ всяко пясъчно създание по пътя си, може би колата ще има по-големи шансове да оцелее.

– В случай че колата се развали, колкото повече пясъчни създания съм изтрепал, толкова по-добре за нас – отвръща в своя защита Ел Капитан. – Искаш ли ти да караш?

– Пред теб! – надава вик Хейстингс. – Виждаш ли ги?

– Да – отвръща Ел Капитан, прегазвайки няколко звяра с изпити муцуни, черни очи и зинали челюсти. Далече от Купола, съществата стават все по-мощни и странни.

Колата изтрополява по някаква неравност, след което гумите зацепват по останките от магистрала – ситни камъчета отскачат от шасито. Ивицата асфалт задържа пясъчните създания настрана. Някои издрънчават със зъби, захапвайки паважа, след което се оттеглят под земята.

– В каква посока отиваме? – пита Ел Капитан.

– Северозапад.

– По-конкретно? – обажда се Брадуел.

Ел Капитан поклаща глава.

– Имаме малък проблем с нашия навигатор...

– Какъв по-точно? – пита Преша, накланяйки се напред.

– Снощи с Хейстингс обмислихме маршрута, но ударихме на камък. Оказа се, че е бил подложен на пълно програмиране – картографски умения, вътрешен компас, високоразвито сетивно възприятие, напълно автоматична бойна екипировка – но също и поведенческо кодиране. Тъй като е програмиран да бъде лоялен, това е цялата информация, която може да ни даде.

– Лоялен – изрича Хелмут.

– Искаш да кажеш, че Хейстингс не може да ни посочи точното местоположение на летателния апарат? – пита Брадуел.

– Не мога да ви дам всичко, което искате – обажда се Хейстингс. – Мога да преодолея кодирането си само до известна степен и да ви заведа донякъде.

– Не се обиждай, Хейстингс... – Брадуел се навежда напред, а Преша може да се обзаложи, че се кани да изтърси нещо обидно. – ... Как да сме сигурни, че сега не си лоялен към Купола и че няма да се обърнеш срещу нас?

– Срещу нас – казва Хелмут.

– Няма как да сте сигурни – отвръща Хейстингс.

– Кодирането ти е много силно – продължава Брадуел. – Може би информацията е програмирана в кортекса, в мозъчния ти ствол, запечатана е в клетките ти.

– По-спокойно – обажда се Ел Капитан.

– Кап, ако внезапно реши да открие огън срещу нас, кой може да го вини за това? Той е програмиран да ни мрази, да ни смята за врагове, не съм ли прав?

– Хейстингс ще ни заведе там, стъпка по стъпка. Бори се с все сили. Нужно е голямо усилие на волята, за да превъзмогне кодирането – обяснява Ел Капитан. – Трябва да бъдем благодарни каквото и да ни даде.

– Каквото и да ни даде – повтаря Хелмут.

– Мисля, че не бива да пренебрегваме риска – отвръща Брадуел. – Не че не му вярвам. Въпросът е в това, че...

– Не му вярваш – сопва се Преша.

– Не вярвам на Купола. Мисля, че е глупаво да ги подценяваме.

– А може би е глупаво и да ги надценяваме – възразява Преша. – Може би затова са толкова силни. Хейстингс е пример за това, че не бива да ги надценяваме.

Хейстингс я стрелва с поглед, сякаш е обиден.

– Искам да кажа, че може би човешкото в него е по-силно, отколкото са смятали в Купола. Може би емоциите имат голяма мощ. Навярно можеш да промениш някои неща.

Брадуел не отговаря. По вида му личи, че иска да каже нещо, ала Хейстингс го изпреварва:

– Щом искаш така, не ми вярвай. Но това ще промени ли нещо?

Хейстингс има право. Вече са около десет километра навътре в Мъртвите полета. И се нуждаят от него.

– Едно мога да ви кажа – започва Хейстингс и присвива очи съсредоточено – в някои отношения този летателен апарат функционира като тези от стария свят.

Брадуел вдига Финън, молейки го за повече информация по въпроса. Финън обяснява, че старите летателни апарати са работели на принципа на пълен с газ балон, обикновено водород или хелий, които са по-леки от въздуха.

– Летателни апарати – изрича замислено Хелмут.

Ел Капитан се почесва по главата.

– Но Уилъкс не може да не е предвидил, че след Детонациите никой няма да има достъп до тези газове за презареждане. Изключено е да работи на този принцип.

– Точно така – казва Хейстингс. – Затова създадоха един изключително лек материал с ниска плътност, който е достатъчно здрав и може да издържи при почти сто процента вакуум, без да бъде смазан от въздушното налягане.

Финън започва да търси в собствената си база данни.

– Ендохедрални фулерени.

– Това пък какво е? – пита Брадуел.

Финън им пуска кратко видео. „Фулерените – обяснява глас зад кадър – са сложни, разнообразни по форма въглеродни молекули, наричани понякога бъкиболи. Тези два термина са добили популярност в чест на Бъкминстър Фулър – учен, изобретател и футурист.“

– Добрият стар Бъки! – изрича тихичко Преша, която си спомня, че е прочела тези думи в бележника на Уилъкс.

– А това каква връзка има с нас? – пита Ел Капитан.

Тогава Хейстингс обяснява, че под ръководството на Уилъкс са увеличили размерите на тези малки молекули, а после, свързвайки ги с други молекули, са получили материала, изграждащ тънката, но здрава и издръжлива обвивка на вакуумните резервоари.

– Летателният апарат се издига с изпускане на въздуха. А се снишава с вкарване на допълнителен въздух, който го прави по-тежък.

– Леле! – въкликва Брадуел, който е истински впечатлен.

Преша оглежда Мъртвите полета.

– Били са толкова умни, но ето какво са постигнали.

Хейстингс споделя с Ел Капитан познанията си, макар и огрничени, за измервателните уреди и навигацията. Брадуел казва на Финън да им покаже карта на района. Картата с магистрали, църкви и комплекси с офис сгради. Финън ги засипва с информация за геоложките и метеорологични особености на района, за гъстотата на населението на квадратен километър, като всички данни са отпреди Детонациите.

А през прозорците на колата се вижда само пустинен пейзаж. Старият свят вече не съществува. Преша се чувства изморена. Всички тези факти отпреди Детонациите ù идват в повече. Защото показват какво са изгубили.

Брадуел разпитва Финън за Сигнус – за съзвездието, за различните видове лебеди, класифицирани с този термин, за връзки с митологията. Гласът на Финън не спира да боботи, равно и ниско.

Тук-там подминават стари табели на вериги за бързо хранене, закрепени на високи метални прътове, повалени на земята като дървета след силна буря. Някои от табелите са разбити на парчета. Други са пропукани като черупка на яйце. Каквото и да е имало вътре – електронни лампи, електрически жици – всичко е унищожено или заграбено. Вятърът е навял пясъка на високи наноси, които поглъщат останките на хотели, ресторанти и магазини за намалени стоки. При все това Преша съзира от време на време оскъдни следи на човешки живот – някоя къща, направена от отнесения покрив на бензиностанция, примитивни колиби, сгушени откъм защитената от вятъра страна на „Хардис“[Верига американски ресторанти. – Бел. пр.].

Докато Преша се взира в пейзажа, Финън разказва гръцкия мит за двама приятели, Сигнус и Фаетон, които били в постоянна надпревара помежду си. Приятелите се предизвиквали взаимно по време на надбягване с колесници по небесната шир. Ала и двамата препускали твърде близо до слънцето. Накрая колесниците им изгорели и те се строполили в безсъзнание на земята. Щом се свестил, Сигнус започнал да търси Фаетон и накрая открил тялото му, заплетено в корените на дърво на дъното на една река. Брадуел докосва ръката ù.

– Чу ли това?

Преша знае за какво си мисли той – за Новиков и Уилъкс и за злополучното удавяне, което най-вероятно не е било злополука. Тя кимва.

Финън продължава разказа си.

– „Сигнус се гмурнал във водата, за да извади тялото на Фаетон и да го погребе както подобава. В противен случай духът му нямало да премине в отвъдното. Ала Сигнус не успял да го достигне. Той седнал на брега на реката и заплакал, умолявайки Зевс да му помогне. Тогава Зевс му предложил да го превърне в лебед и така Сигнус можел да се гмурне и да извади тялото на Фаетон. Ала превърнел ли се в лебед, вече нямало да е безсмъртен. Щял да живее колкото лебедите. Накрая Сигнус избрал да се превърне в лебед, гмурнал се във водата, извадил тялото на Фаетон и го погребал както подобава, за да може духът на приятеля му да премине в отвъдния живот. Зевс така се трогнал от саможертвата му, че сътворил на нощното небе съзвездие с формата на Сигнус – лебед.“

– Уилъкс сигурно е бил Сигнус. А Новиков – Фаетон. – Преша се обръща към Брадуел. – Смяташ ли, че Уилъкс наистина е искал да го спаси?

– Митът звучи странно пророчески – отвръща Брадуел. – Ако Новиков е разполагал с формулата и е провеждал успешни експерименти върху собственото си тяло, и ако Уилъкс наистина го е убил, тогава се е превърнал в смъртен. Предопределил е собствената си съдба. Както каза Уолронд...

– „Той уби единствения човек, който можеше да го спаси“ – добавя Преша. – Очевидно е чувал този мит, дори да не го е разбирал напълно. Нали все пак е избрал лебеда като символ на седморката.

– Мисля, че Уолронд е бил прав за обсесивния разсъдък на Уилъкс, за значението на съзвездието Сигнус, връхчето на чието крило минава над Нюгрейндж – казва Брадуел. – Преди не бях сигурен, но сега си мисля, че започвам да проумявам моделите в мисленето на Уилъкс.

Преша се взира на изток в останките от стари фабрики с нагънати изтърбушени покриви. Тъжна гледка.

– Чудя как ли са оцелели тук.

– Не знам, но трябва да са били доста жилави.

– Пътят свърши – обявява Ел Капитан.

Асфалтът постепенно изчезва. Пясъчните създания се извиват на хоризонта. Преша взима пушката и я притиска към гърдите си.

В далечината се вижда огромна, подобна на скелет, криволичеща структура – дълга шия, която свършва внезапно, гръбнак, който се устремява към земята, завършващ с овал; напомня за буквите от старо време, на които я бе учил дядо ù.

– Какво е това?

– Увеселителен парк – обяснява Хейстингс. – Трябва да го заобиколим от изток.

Брадуел се навежда напред.

– Божичко. Познавам това място. Идвал съм тук като малък. Тогава беше съвсем ново, но направено да изглежда ретро. Нали знаете, че от движението „Завръщане към добрите обноски“ обожаваха всичко, което напомня за стария свят. Наричаше се „Лудият Джон“. Имаше един клоун – наистина огромен клоун с клатушкаща се глава, въртележка и старовремско скоростно влакче. Но не като симулаторите в театрите, а съвсем истински. С истински вятър, който развява косата и изпълва дробовете ти. Баща ми веднъж ме доведе тук. Возихме се на „Громолящата светкавица“ и на „Лавината“.

– „Лудият Джон“ – казва Ел Капитан. – Спомням си афишите. Майка ми все не успяваше да събере достатъчно пари.

– Майка ми – повтаря Хелмут.

Преша се сеща за дядо си, Одуалд Белс, който все ù разказваше за едно пътуване до „Дисни Уърлд“ през времето Преди – измислена от него история, превърнала се в част от миналото ù, за което той не знаеше нищо.

– Мястото е населено – отбелязва Хейстингс. – Скоростното влакче е наблюдателна кула. Виждате ли ги?

– Кои? – пита Преша, но тогава в най-горната част на конструкцията различава няколко дребни фигури, застанали на вертикален участък, вероятно използван като стълба.

– Последния път, когато дойдох – добавя Хейстингс, – се оказаха доста опасни. Разполагат с електричество и барут от фойерверките...

Внезапно седанът занася странично, след което описва кръг. Задните гуми забуксуват в прахоляка. Колата се разтърсва и спира.

– И капани – довършва Хейстингс.

– Какво стана, по дяволите? – надава вик Ел Капитан, след което премята ремъка на пушката през главата на Хелмут и посяга към дръжката на вратата.

– Не излизай! – предупреждава го Хейстингс.

– Излизай – прошепва Хелмут.

– Трябва да хвърля поглед на щетите. – Ел Капитан отваря вратата и излиза навън. Кляка до предната гума, след което става и потрива с ръка шасито. – Проклятие! – изругава той. – Кой би сторил такова нещо на моето бебче?

– Моето бебче! – надава вик Хелмут.

Пясъчните създания са далече оттук. Наоколо е тихо.

– Някой е заровил нещо в земята – казва Ел Капитан. – Розова дупка със зъби! Някаква огромна гнусна уста!

Преша се навежда над предната седалка.

– Трябва да видя това.

– Аз също – додава Брадуел.

– Бъдете внимателни и не се бавете – предупреждава ги Хейстингс.

Спуканата гума е заклещена в съвършено кръгла розова дупка, направена вероятно от фибростъкло. От вътрешната ù страна се виждат остри шипове, забили се дълбоко в съсипаната гума. Свободните краища на брезент се развяват от вятъра.

– Хитро – отбелязва Преша. – Покрили са дупката с брезент, оставяйки вятъра да го засипе с пясък и пепел, и просто са чакали.

Хейстингс също излиза от колата. Спира на няколко крачки от тях, оглеждайки хоризонта.

Ел Капитан сритва гумата, проклинайки.

Брадуел потраква с пръсти по яката пластмаса.

– Това е чаша за чай – казва той. – От някоя въртележка.

– Въртележка ли? – възкликва Ел Капитан. – Колата ми беше съсипана от проклета чаша за чай, част от някаква въртележка?

Преша се замисля за историите, които дядо ù ù бе разказвал – италианските фестивали, златните рибки в найлонови торбички, които се давали като награда, канолите, игрите и въртележките. Тя хвърля поглед към ивицата земя, която ги дели от телената ограда на увеселителния парк. Пясъчните създания се тълпят наоколо.

– Дали има още капани?

– Да – отвръща Хейстингс. – Влизайте вътре. – Приковал е поглед в увеселителния парк. – По този път изгубихме трима войници от Специалните сили – тежко въоръжени и в пълна бойна готовност.

– Трима? – смайва се Ел Капитан.

– Какъв е планът? – пита Брадуел.

– Планът беше да не допускаме колата ми да пострада от една проклета чаша за чай – отвръща Ел Капитан.

– Колко километра остават, Хейстингс? Можеш ли да ни кажеш? – пита Преша.

– Около петдесет.

– Няма да успеем за един ден – заключава Ел Капитан. – Трябва да заобиколим това място и щом стигнем от другата страна, да потърсим къде да пренощуваме.

– Ако стигнем от другата страна – поправя го Брадуел.

– Ако изобщо има друга страна – добавя Преша.

– Ако – изрича накрая Хелмут.

– Чувате ли това? – пита Хейстингс.

– Кое? – обажда се Ел Капитан. Гневът му преминава в страх.

Няма нужда от отговор. Усещат как земята боботи под кракта им.