Сраснати

Преша Насекоми

Отначало Преша пое тичешком, но бе невъзможно да поддържа темпото. Реши да тича само по надолнища, когато инерцията я улесняваше. Наоколо е тъмно. Затъкнала е Финън под мищница. От него струи лъч светлина – обхожда чепатите дървета и отскача обратно на пътя пред нея. Земята е обрасла с бръшлян, който покрива скалите, стволовете на дърветата и горските просеки. Неочаквано тя се подхлъзва, загубва равновесие, но успява да се хване за един клон. После хуква отново напред, промушва се под клоните и прескача изровените в земята коловози и стърчащите коренища. Знае, че времето не е на нейна страна. Калта обаче засмуква обувките ù и я забавя.

Сама е вече почти цял ден; спира само веднъж, за да поспи няколко часа под една естествена каменна тераса. Финън ù помага да се ориентира, като показва светлинното изображение на карта на старите пътища и земния релеф. Освен това непрекъснато отброява часовете до зимното слънцестоене. Седем часа и четирийсет и две минути. Има шанс да успее, но Преша се старае да не мисли за крайната цел, съсредоточавайки вниманието си върху пътя крачка по крачка.

Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ù липсват. Целувката на Ел Капитан не излиза от главата ù. Обичам те, Преша Белс. Спомня си Брадуел, който я изпраща с поглед. Колкото повече мисли за тях, толкова повече се убеждава, че трябва да е тук, сама.

Няколко пъти зърва птици – може би прилепи. Изглеждат някак съсухрени и само се стрелват насам-натам вместо да кръжат във въздуха. През храстите пробягват дребни гризачи. Деформирани същества – хибриди с обгоряла кожа, обезобразени с всевъзможни сраствания. Това не я изненадва. Но въздухът по тези места е по-чист и светът ù се струва по-голям, тъй като вижда по-обширна част от заобикалящата я околност. Растителността тук също се възстановява по-бързо.

Крачолът на панталона ù се закача за бодлива вейка и тя пада в калта. Успява да омекоти удара с лакът, но от силния тласък Финън се забива в ребрата ù, изкарвайки въздуха ù.

Тя измъква крака си, разкъсвайки крачола. Усеща лека болка. Напипва драскотина и вижда, че пръстите ù са изцапани с кръв.

– Добре ли си? – пита Финън, примигвайки с лампички.

– Проклет трън – изтърсва тя.

Става, усещайки как драскотината пулсира, и грабва Финън. Хуква напред, но тук земята е още по-хлъзгава.

Има чувството, че пръстта под краката ù се движи, сякаш бръшлянът е оживял. Продължава напред възможно най-бързо, ала изведнъж усеща, че нещо се увива около глезена ù. Пада отново. Една пълзяща клонка се усуква около ръката ù. Опитва да я измъкне, но бодлите на клонката се забиват в кожата ù. От раните потича кръв. Друга пълзяща клонка пленява крака ù.

– Финън!

Нова вейка плъзва по рамото ù, извива се зад тила и се насочва към устата. Тя тръсва глава и яростно размахва ръце, разкъсвайки част от филизите. От земята изскачат жилави като канап клонки с тънки къдрави мустачета. Двамата с Финън са приковани към земята. Преша не може да помръдне от мястото си. Обзема я паника.

– Финън! Не мога да се освободя! – Само очите ù пробягват като обезумели. Не иска да умре по този начин. Просто ще изгние в земята. А Брадуел, Ел Капитан и Хелмут ще очакват завръщането ù, без да знаят какво се е случило.

Финън тихо бръмчи и въздухът се изпълва с борова миризма.

– Имаш ли нож? – извисява глас Преша.

Финън отвръща с кратко пиукане.

Усеща как започва да реже клонките. Отсича една от тях и тя се свлича на спирала от крака ù.

Финън пристъпва към клонката около здравата ù ръка и я прерязва. Тогава Преша изважда ножа от пояса си и двамата се хващат за работа. В този миг усеща как още една клонка се увива около глезена ù, впивайки се в кожата на обувката ù. Преша се обръща и я разсича.

Успява да застане на колене. Но тогава една клонка изсвистява като камшик и се вкопчва в китката ù, точно там, където главата на куклата се слива с кожата ù. Представя си как клонката удушава куклата и за миг се вцепенява. Бързо се окопитва и прокарва ножа в пролуката между главата на куклата и клонката. Накрая Финън я измъква от ужасната хватка, приковала я на земята, и тя скача на крака.

Съскайки, бръшлянът се отдръпва надалече.

Грабва Финън и с все сили се втурва напред. Светлината на прожектора подскача по пътя пред тях, докато най-сетне тя зърва края на гората. Спуска се натам с цялата бързина, на която е способна. Отминава и последните дървета, но продължава да бяга, докато се озовава сред поле.

Пред нея се простира обширна ливада, а в далечината стърчат останките на сграда с полуразрушени стени. Бръшлянът е плъзнал по постройката, поглъщайки останките от нея.

Останала без въздух, тя пуска Финън на земята и опира ръце на коленете си, опитвайки се да си поеме дъх.

– Изгубихме много време – казва тя. – Колко ни остава?

– Пет часа и дванайсет минути.

– Все още можем да успеем – отвръща тя, но се чувства отмаляла. Дрехите ù са надупчени и изцапани с кръвта, процеждаща се от разранената ù кожа. Усеща набодените места като болезнени синини. – Трябва ми само минутка – казва тя.

Тялото ù трепери; главата ù бучи, сякаш е пълна с пчели. Зрението ù се замъглява. Примигва няколко пъти и се втренчва в малка туфа детелини с восъчни листенца. Завърта Финън, така че да ги освети с прожектора. Полепналата по тях пепел е толкова фина, толкова ефирна, че зеленото на листенцата прозира през нея. По тях пъплят насекоми, потропвайки с деликатните си крачка. Приличат на миниатюрни кърлежи, но са с яркочервени твърди обвивкии и щипци, с помощта на които отстраняват пепелта.

– Дали не чистят растенията от пепелта? – пита тя Финън. Но тогава забелязва, че насекомите всъщност изяждат пепелта. Имат аеродинамична форма и изглеждат целеустремени. Телата им са симетрични и са напълно еднакви. – Ами ако са развъдени с тази цел? – Тя сяда на земята, усещайки, че ù прилошава.

Финън издава кратко пиукане.

– Ако това е вярно, значи има оцелели ирландци. Те са някъде тук и са наистина умни.