Разбитата корона

Осем

Планината остана далеч зад тях, върховете ѝ се виждаха над безкрайната гора, която се простираше на юг. От пет дни Регулус ги водеше през гъстите дървета и очакваше врагът да нападне всеки момент, но успяха да преминат и да навлязат в Студените земи на Безноктестите племена.

Тази хълмиста земя им се струваше странна. Из нея имаше ниски каменни стени, синори и буйни потоци. По нищо не приличаше на безкрайните равнини на Екуун, из които можеш да бродиш с дни, без да намериш вода.

Леандран се приближи до Регулус, който оглеждаше земята пред тях.

— Трябва да продължим да се движим — каза старият воин и потрепери. Регулус знаеше, че студът прониква в костите му. Никой от тях не беше свикнал с такъв студ, а Леандран страдаше най-много от него.

— Знам — каза Регулус и погледна назад към воините си. Те бяха изтощени. Изморени от безкрайното бягство. — Може би бягахме достатъчно, стари приятелю?

Бавна усмивка се разля по устните на Леандран.

— С теб съм, каквото и да решиш. Знаеш го.

— Да, знам го — Регулус го потупа здраво по рамото. Въздъхна и огледа терена за възможна отбранителна позиция. Не виждаше нищо, което да им позволи да устроят засада, нямаше никаква постройка, в която да се барикадират. Само хълмове, на които можеха да се изкачат и да чакат врага си.

Регулус се озърна към гората. Нямаше да мине много време, преди преследвачите им да изскочат от тези дървета. Дали имаха някакъв шанс да открият Стоманения крал на Безноктестите племена, преди да ги настигнат?

Съмняваше се.

Ако трябваше да се бият, по-добре да умрат с чест, отколкото да го посекат в позорно бягство. Колкото и да искаше да избяга на север и да възстанови репутацията си, тази възможност вече беше отминала.

Той си помисли с горчива усмивка за онова, което можеше да постигне. За победите, които можеше да извоюва, в името на баща си и гортана. Но нямаше смисъл да мисли за това, то само щеше да го изпълни с мъка.

— Там — рече рязко на воините си и посочи хълм, който се спускаше към гората. — Ще спрем там.

— Дори те да са зад нас? — попита Хагама.

Регулус го погледна решително.

— Да, ако имаме късмет.

Докато се изкачваха изморени по хълма, Регулус усети присъствието на Джанто Шо до рамото си.

— Бягахме толкова време, само за да спрем тук, в студа, в тази земя далеч от дома?

— Ти искаш да продължим да бягаме, така ли? Да умрем от изтощение? А и това място не е по-лошо за смърт от всяко друго — отговори Регулус.

Джанто се изсмя рязко.

— Да, може да си прав. Но какво стана с легендите?

Регулус сви примирено рамене. Беше искал да създаде легенда, която да се носи от уста на уста из цял Екуун. Но вероятно бе хранил напразни надежди.

— Ще се наложи да разказват за някой друг — каза той, без да се обръща.

Никой не заговори, чакаха. Денят напредваше и докато воините почиваха, Регулус наблюдаваше гората под тях. Едва когато слънцето, което не успяваше да стопли земята, се издигна високо в небето, преследвачите им се появиха.

Първо видя съгледвач, който се взираше в земята, търсеше следи. Спря, вирна нос, сякаш да помирише въздуха, и тогава ги забеляза. Регулус се наслади на паниката в очите му миг преди той да хукне назад, към убежището на гората.

— Ставайте — нареди Регулус, надигна се и извади черния меч от ножницата. Воините му направиха същото, някои изглеждаха примирени със съдбата си, но всички се подчиниха. Регулус се гордееше с тях — макар и малцина, воините му бяха предани докрай. Окуражи се от нетърпението, което просветна в очите на Джанто. Шотана явно копнееше за битката, предвкусваше насилието.

Не се наложи да чакат дълго, преди няколко фигури да изникнат от гората. Регулус не знаеше колцина са и не знаеше дали е облекчен, когато едва двайсетина мъже се появиха от дърветата. В него се събуди надежда. Неговите воини бяха само деветима, но той бе готов да заложи живота си на уменията им.

Когато видя обаче кой предвожда преследвачите, Регулус се разколеба.

Начело беше Гаргара, сподвижникът на Фаро в предателството. Именно Гаргара от келтана беше помогнал на Фаро да узурпира короната на бащата на Регулус. Именно той поведе атаката и изби мнозина от най-добрите воини на баща му.

Свирепият келтана се взираше в Регулус, когато поведе хората си по хълма. Очите му бяха изпълнени с омраза, но Регулус имаше на своя страна гнева на отмъщението. Всички бяха чували за Гаргара; жестокостта и силата му бяха легендарни, както и дързостта и арогантността му. За миг Регулус видя шанс той и хората му да оцелеят.

— Гор! — изрева Гаргара и спря на няколко стъпки от него, обграден от хората си, които бяха извадили оръжия, ноктите им бяха готови за атака. — Моят господар, Фаро, те обрече на смърт. Аз съм тук, за да изпълня волята му, но не е нужно и хората ти да страдат. Коленичи пред мен и аз ще го сторя бързо.

Регулус се озърна към воините си, които, въпреки умората си, гледаха със стоманена решителност.

— Моите воини са предани, Гаргара от келтана. Те ще останат и ще загинат с мен. Чудя се дали можеш да кажеш същото за твоите.

Гаргара тръсна гневно глава и черната грива шибна лицето му.

— Стига! Не съм дошъл да говоря. Коленичи пред мен или всички ще умрете.

— Както и мнозина от твоите воини — Регулус виждаше, че някои от мъжете до Гаргара не очакват битката с нетърпение. Повечето изглеждаха изморени като неговите воини. — Но има начин да измамим Мрачния бродник. Предизвикателство. Ти и аз, Гаргара. Със зъби и нокти.

Регулус изплю последните думи с наслада, предизвикваше Гаргара на двубой. Но не успя да смути с това прославения воин келтана, защото Гаргара се усмихна, очите му блеснаха, а зъбите просветнаха на слънцето.

— Убил съм стотици кутрета като теб само с нокти — отвърна той, откачи меча и секирата от колана си и ги остави да паднат на земята. — Разпорил съм безброй гърла със зъби. Но твоето ще ми донесе най-голяма наслада, гортанска измет.

Регулус заби черния си меч в меката земя.

— Ела тогава — изръмжа той с омраза. — Ето го гърлото ми. Ела и го разпори.

Гаргара нападна, пръст хвърчеше под краката му, докато бягаше по хълма. Регулус го чакаше да се приближи, чакаше омразата да се завихри в гърдите му и ноктите му да изскочат от върховете на пръстите. Оголи зъби и нададе рев, който надделя над рева на Гаргара.

Скочиха един към друг, обградени от воините от двете племена. Гаргара нападна първи, размахал острите си нокти. Той беше планина от мускули, плътта му беше нашарена от белези и рани от стотиците битки, с които беше заслужил страховитата си репутация. Регулус едва успяваше да отбива ударите, знаеше, че и един е достатъчен, за да разпори плътта му. Докато той избягваше острите нокти, Гаргара издаде главата си напред, за да го захапе. Регулус изрита, отскочи назад от смъртоносните зъби и смърдящия горещ дъх на врага си.

За миг спряха един срещу друг. Регулус бе приклекнал, готов за скок, когато Гаргара, изцъклен от гняв, се хвърли отново към него. С един бърз замах Регулус разпори бедрото му с нокти. Опита да удари отново с другата ръка, но Гаргара беше по-бърз и остави три червени следи на гърдите му. Отстъпиха и започнаха да се обикалят, като дишаха тежко. Останалите ги гледаха притихнали.

Гаргара Кел пристъпи напред и Регулус видя, че омразата му вече се примесва с болката от раната в бедрото, тя му беше дала да разбере, че не се бие с пале, а с опитен воин. Това за миг потуши яростта в очите на Гаргара. После той отново изрева и налетя, но Регулус го очакваше.

Разменяха си бързи удари, кръв пръскаше от дълбоките рани, сумтенето от гняв се засилваше, ставаше по-трескаво. Гаргара скочи с главата напред, за да го ухапе, но Регулус замахна с нокти. Гаргара се отдръпна, но не достатъчно бързо — Регулус раздра лицето му от носа до ухото и черният му нокът проби едното му око.

Гаргара изкрещя отново, този път от болка. Кръв се стичаше между пръстите му, докато безуспешно се опитваше да запуши раната. Регулус почти се усмихна, но знаеше, че още не е победил.

Хвърли се напред, нетърпелив да се възползва от предимството си. Скочи към гърлото на Гаргара, но той показа защо е най-добрият воин на келтана — посегна напред, въпреки зъбите и ноктите, които раздираха тялото му, и стисна Регулус за гърлото.

Безпомощен в хватката на врага си, Регулус усети как ноктите разкъсват кожата на врата му, задушават го и го принуждават да коленичи. Гаргара се взираше в него с изпълнено с ненавист око, явно нехаещ за кръвта, която течеше от другото. Усмивка разкри двата реда остри като бръснач зъби. Срам заля Регулус, когато си представи как те се впиват в сърцето му, за да отнемат воинската му сила. Щеше да опозори паметта на баща си, щеше да посрами гортана с това поражение.

Когато всичко пред очите му започна да се размазва, Регулус вдигна рязко ръка, разкъса препаската между краката на Гаргара и заби черните си нокти в гениталиите му. Гаргара нямаше време да реагира, Регулус стисна здраво, откъсна ги и скопи врага си точно в мига на победата му.

Пронизителният писък на Гаргара отекна из хълмовете. Той пусна гърлото на Регулус и политна назад. Регулус не се нуждаеше от друго, оголи зъби, хвърли се към врага си, захапа гърлото му и го разкъса. Най-добрият воин на келтана се свлече на земята, а от гърлото и слабините му шуртеше кръв.

Регулус отстъпи назад, втренчен във воините, които ги бяха преследвали толкова много левги. После вдигна ръка и хвърли гениталиите на Гаргара върху умиращото му тяло.

Щеше да каже на воините на Гаргара да бягат, да се върнат на юг, в родината си, и да кажат на Фаро, че някой ден, скоро, Регулус ще дойде, за да си върне водачеството над племето на баща си.

Но Джанто Шо беше намислил друго.

Дали защото жаждата му за кръв се беше засилила от свирепия двубой, или защото просто беше кръвожаден, воинът шотана изрева, обезглави със секирата си един от враговете вляво от него, а с другата разцепи черепа на воина вдясно.

Регулус така и не успя да им предложи милост — останалите воини се хвърлиха в схватката, младият Аккула и старият Леандран бяха най-бързи. Мъжете келтана първо се стъписаха, но скоро отвърнаха и Регулус едва успя да извади меча си от земята, преди да се изправи пред двама от враговете си. Избегна меча на единия и посече крака на другия, после парира меча на първия, който отново налетя. Ако си мислеше, че Регулус е изморен от двубоя с Гаргара, жестоко се лъжеше. Кръвта му още кипеше от схватката, той изкрещя и отби острието на врага. Воинът отстъпи крачка по хълма, свали защитата си за миг и Регулус го посече с меча си от рамото чак до ребрата.

Когато издърпа оръжието, видя, че хората му са приключили бързо с келтана. Дузина от враговете лежаха мъртви, а шепата оцелели бягаха към дърветата. Гортана нададоха победния си вик. Но това беше трудно спечелена победа.

На земята сред мъртвите келтана лежаха четирима техни другари — Ортера, Фелик, Чурник и Теода. Все смели, предани воини, които се бяха били рамо до рамо с Регулус още от юношеството си. Той се надяваше да стигнат до звездите, преди Мрачният бродник да узнае за смъртта им.

Не можеше да вини Джанто за прибързаността му — подозираше, че келтана нямаше да пощадят хората му, какъвто и да беше изходът от двубоя. Сега му бяха останали само петима бойци, но той щеше да празнува победата, сякаш бяха хиляди.

Леандран първи изкрещя триумфално, когато враговете им побягнаха към гората. Регулус се присъедини към него и всички шестима затани надигнаха гласове в ужасяващ рев.

По-късно, когато слънцето потъна зад хоризонта и те запалиха четири клади за мъртвите си другари, Леандран проведе погребалния ритуал. Телата на келтана останаха за мършоядите. Регулус нямаше намерение да пречи на пътуването им към звездите, затова им остави зъбите и ноктите. На всички, освен на Гаргара Кел.

Трупът на жестокия воин лежеше сред останалите и Регулус и воините му се взираха в него с ненавист. Вече му бяха изтръгнали зъбите и ноктите и ги бяха захвърлили на земята. Като победител в двубоя, Регулус щеше да има честта първи да започне да се храни.

Той протегна ръка и Леандран сложи на дланта му тясно острие. Регулус коленичи и разпори Гаргара от раната на гърлото до пъпа. Бръкна с ноктестата си ръка в гръдния кош и стисна сърцето на врага си. Изтръгна го, после го вдигна високо, за да се наслади на победата си.

— За гортана — изкрещя той и заби зъби в сърцето, а кръвта на Гаргара Кел потече по брадичката му. Регулус преглътна, наслаждавайки се на вкуса — вкус на победа.

Докато погребалните клади горяха, воините започнаха да пируват с трупа на Гаргара. Заситиха глада си чак късно през нощта. На сутринта се събудиха до въглените от кладите, натежали и все още сити. От трупа не беше останало много.

Леандран се приближи до Регулус, който се взираше на изток.

— А сега? — попита старият воин. — Отървахме се от преследвачите, но може да ни очакват и други беди, ако навлезем още по-навътре в Студените земи.

— На това разчитам — отговори Регулус. — Нали затова идваме тук. За битки и слава. Усещам, че там ще намерим по много и от двете — посочи лениво на изток.

— Там, откъдето дойдохме, имаше достатъчно беди. Сигурно тези пред нас няма да са по-малко — Леандран му смигна и тръгна да събуди останалите.

Регулус ги огледа: Леандран, жилав и стар, до Джанто, черен, мрачен и страховит. После Хагама, Казул и младият Аккула. Бяха му останали петима бойци. Петима бойци, с които да върне славата на своето племе и отново да направи гортана велики.

Това беше начало.

Регулус можеше само да се надява, че на изток наистина ги очакват проблеми.

Ако не, той бе готов да се закълне в самия Мрачен бродник, че ще се погрижи да ги създаде.