Разбитата корона

Двадесет и девет

Болеше го. Не като в старите дни, когато болката беше нещо хубаво и подхранваше гнева му. Това беше друга болка. По-дълбока. Сякаш огън го изгаряше отвътре и можеше да го потуши единствено с убийство.

Не искаше да плаши Раг, все пак тя го беше спасила, но едва ли би искала да стане свидетел на това, което предстоеше. А той вероятно наистина щеше да спази обещанието си и да я очисти заедно с всички останали, които му се изпречат пред погледа. Най-добре беше да я няма.

От капака на избата се изливаше слаба светлина и Нобул пристъпи към нея. Цялото му тяло беше сковано — дори раните от ухапванията не го боляха вече. Беше жаден и гладен и бе стоял твърде дълго в тази черна дупка, без да помръдне и мускул. Един глас в него му казваше, че има нужда от помощ, но той знаеше, че първо трябва да си свърши работата. Тази работа щеше да е доста мръсна. Работа, на която малцина биха се решили. Работа, за която Нобул Джакс беше роден.

С всяка стъпка към светлината увереността му нарастваше. Докато се приближаваше към капака, се изпълваше с все повече решителност.

Време е да забравиш болката. Време е да забравиш за мъките.

Знаеш за какво дойде време.

Стълбите изскърцаха леко под тежестта му. Ръката му още стискаше веригата, която висеше от дясната му китка, и той я усука около юмрука си, за да не подрънква. Най-добре да не го чуят, че приближава. Щеше да развали изненадата.

Отгоре се чу подсвиркване. Нобул надникна през капака. На прага се очертаваше силует на гол мъж, който пикаеше на тъмната улица. Къде бяха изчезнали дрехите му, бе пълна загадка, но те и без това нямаше да му трябват, не и там, където Нобул щеше да го изпрати.

Нобул излезе от избата. Питаше се дали този мъж е гледал боя с кучета в ямата. Питаше се дали добре се е посмял. Дали е викал с ревящата тълпа, дали го е заплювал, докато той се бореше за живота си. Когато прехвърли веригата през главата му и я затегна на гърлото, Нобул осъзна, че всъщност не му пука.

Трябваше да му се признае на този тип — не се даде лесно, но в хватката на Нобул нямаше никакъв шанс. Отначало мъжът се вкопчи във веригата и зарита с крака, за да намери опора, но Нобул само затегна още повече и го вдигна от земята. После онзи потанцува малко във въздуха като обесен, който опитва да избяга от примката. Когато усети, че краят наближава, забрави за веригата и се опита да издере очите на Нобул. Но напразно.

Мъжът се отпусна. Нобул го подържа още малко, колкото да се увери, че не се преструва, и хвърли трупа му на пода.

Втренчи се за миг през отворената врата. Навън беше тъмно, нощният хлад носеше дъх на зима. Можеше да си тръгне сега, да бъде свободен. По-късно щеше да има време за отмъщение. Това беше разумният ход.

Но ти кога си постъпвал разумно?

Нобул затвори вратата. Завъртя ключа, който беше още в ключалката, извади го и го хвърли в избата. После внимателно отвори вътрешната врата. Не искаше да плаши никого. Не искаше да разберат какво ги чака.

Щом пристъпи в кръчмата, го заля топъл въздух. Огън пращеше в ъгъла, тезгяхът беше покрит с чаши и бутилки.

Нобул тръгна през помещението, покрай проснатите на пода тела. Някой се поразмърда, но не се събуди. Когато стигна до другия край, Нобул плъзна резетата на вратата, после взе един стол и залости с него дръжката.

Не искаше някой да нахлуе, преди забавата да е свършила, нали?

Докато решаваше откъде да започне, погледът му попадна на един спящ до тезгяха. Мъжът хъркаше силно, а главата му висеше настрани.

Нобул го позна и сърцето му заби по-бързо. Тръпки на вълнение плъзнаха по тила му.

Беше обещал нещо на това копеле. Време беше да изпълни обещанието си.

Уви плътно веригата около десния си юмрук, а с лявата посегна към ризата на мъжа. Когато го издърпа от пода, беззъбият отвори очи и изхриптя. Нобул го блъсна в тезгяха и го задържа там, докато погледът му дойде на фокус.

Беззъбият изглеждаше объркан, гневен, а после — изплашен, когато видя добре окървавеното лице на Нобул.

— Здравей, здравей — рече Нобул.

Беззъбият отвори уста да отвърне — да се моли или пък да изръмжи нещо в отговор. Нобул заби увития с верига юмрук в устата му. Мъжът изписка, когато едната страна на лицето му избухна в кръв и малкото гнили зъби, които му бяха останали, изхвърчаха от главата му.

— Какво ти казах аз на теб? — изръмжа Нобул и пак заби юмрук в размазаното му лице. — Не помниш ли, нещастнико? — Удари го отново и беззъбият се отпусна на тезгяха. — Казах ти, че ще те убия — издърпа го към лицето си. — Аз винаги изпълнявам обещанията си.

Нобул го пусна и главата на мъжа отново се стовари върху тезгяха. Копелето вдигна немощно ръце, за да измоли милост. Нобул замахна и блъсна отново главата му в тезгяха. И продължи да я удря, разбиваше я, размазваше я. Всеки удар отекваше в кръчмата и Нобул чу, че хората зад него започват да се будят.

Добре! Нека погледат. Нека видят какво ги чака.

Дълго след като беззъбият спря да мърда, Нобул пусна тялото му да се свлече на пода. Трябваше да е доволен.

Но не беше.

Една жена изпищя. Последва суматоха, мебели стържеха по пода, някой хукна към изхода.

Нека бягат.

Нобул се обърна и видя, че към него приближава гол мъж. Беше вдигнал парче черен метал над главата си. Нобул успя да види страха в оцъклените му очи, преди да пристъпи напред и да го удари в главата. Мъжът закова на място и металът падна от ръката му. Още един удар в главата и той се свлече в краката на Нобул.

Нобул се наведе да вземе парчето желязо. Беше ръжен, още топъл от допира. Легна добре в ръката му. Вдигна и го заби в главата на мъжа. Една жена изпищя. Нобул се обърна и тръгна към нея. Тя продължи да пищи, неспособна да помръдне от мястото си.

Дали и тя бе гледала боя с кучетата? А какво значение имаше?

Той заби увития с верига юмрук в устата ѝ и тя политна назад. Още един удар по главата и Нобул усети как черепът ѝ се спука.

Вече всички търсеха спасение, но нямаше къде да се скрият, не и от него.

Нобул се обърна към входната врата. Полуголи хора трескаво се опитваха да измъкнат стола изпод дръжката и да дръпнат резетата. Нобул се озова до тях за миг и вдигна ръжена. Преди няколко нощи те се смееха, крещяха и го чакаха да умре. Сега бяха врещяща маса от тела, които щяха да бъдат убити.

Кръвта плисна по лицето му при първия удар. Усети вкуса ѝ на устните си — топъл и познат. Замахна с юмрук и веригата се впи приятно в кокалчетата му. Това подклаждаше огъня, разпалваше глада му и само едно можеше да засити този глад.

Не след дълго пред вратата вече лежаха само трупове. Прекършени и разкъсани.

Нобул се извъртя, гладен за още, и огледа останалите в кръчмата. Когато тръгна през стаята, чу скимтене под една маса и я изблъска настрани. Някой се беше скрил под нея с изкривено от ужас и обляно в сълзи лице.

— Моля те — каза мъжът, събрал ръце като за молитва.

Нобул се втренчи в него и внезапно си спомни нещо — имаше още едно копеле, което трябваше да умре.

— Къде е Фридрик? — изрева той.

— Не зная. По дяволите, щях да ти кажа, ако знаех, но не зная — замоли се мъжът. — В името на Арлор, пощади ме.

Но тук вече нямаше да има пощада.

Нобул го удари толкова силно с ръжена, че чу как черепът се спука. Преди мъжът да падне, той заби ръжена в окото му и по ръката му плисна гореща кръв.

Някъде от дъното на стаята се чу шум, останалите гуляйджии удряха по вратата и крещяха за помощ.

Нобул тръгна бавно към тях, на устните му плъзна усмивка. Какво им ставаше на тия? Нали бяха дошли за убийства. Е, той им ги осигуряваше.

Влезе в задната стая, където се чуха още писъци и отчаяни викове. Един дори се осмели да го нападне и Нобул едва не се засмя. Мъжът държеше нещо в ръката си — тояга или крак на маса. Нобул вдигна ръка, когато тоягата се спусна към него. Болката подхрани огъня. Един бърз удар в гърлото и нападателят вече беше на пода, стискаше врата си и поемаше последния си дъх.

Нобул се наведе и взе сопата. Очите му бяха широко отворени, устата беше разтеглена в мъртвешка усмивка. Той продължи с удоволствие мрачната си работа.

Писъците и ударите по вратата не продължиха дълго. Имаше и молби, но те бяха само шум за Нобул, а лицата се размазваха пред очите му. Когато всичко свърши, когато ръцете му се измориха да убиват, той беше почти разочарован.

Втренчи се в труповете. Те не бяха никакво предизвикателство. Макар че се беше позадъхал.

Докато вървеше към входната врата, тоягата падна от пръстите му. Веригата се разви от юмрука му и увисна от окървавената ръка. Той отмести стола и издърпа резетата.

Когато отвори вратата, почти очакваше отвън да го чакат Зелени куртки. Или поне банда от Гилдията.

Но нямаше никого — само той и нощта.

Излезе със залитане, умората от последните дни най-сетне успя да го превземе с първия полъх на нощния въздух. Нямаше представа къде се намира — най-вероятно някъде в Северната порта. Улиците бяха пусти. Куче излая от странична уличка. Някой затвори с трясък капаците на прозорец.

Нобул не го беше грижа кой го е видял. Дрехите и плътта му бяха разкъсани, дъхът му излизаше на пресекулки. Веригата на китката му подрънкваше като чумна камбана при всяка крачка.

Изнесете мъртвите си. Изнесете ги за изгаряне! Господарят на Враните е тук!

Всеки миг можеше да се натъкне на патрул на Зелените куртки, но не му пукаше. За тези убийства нямаше да бъде съобщено. Той беше убил сбирщина мръсници в кръчма на Гилдията — никога не биха се обърнали към властите за разследване. Те щяха да се погрижат сами, щяха скоро да тръгнат след него.

Е, нека заповядат. Не можеха да му причинят нещо по-лошо от това, което вече му бяха сторили.

Постепенно започна да провлачва крака. Усещаше, че го обзема слабост, но се бореше с нея. Ако паднеше на улицата, не се знаеше кой ще го намери. Трябваше да се добере до сигурно място — да си почине, поне за мъничко. Да събере сили. Да планира следващия си ход.

Нобул се препъна и падна на земята. Тя беше мокра и студена и за миг го свести. Когато се надигна отново, ясно усещаше болката в раните по тялото си. Краката му тежаха като олово, ръцете му висяха безжизнено и го влечаха надолу.

В края на улицата имаше врата. Коя беше тази къща? Коя беше тази улица? Щом приближи, той се препъна в стъпалото и политна към дървената врата. Точно над главата му имаше мандало и той посегна към него. Стори му се много далеч, мракът вече се спускаше пред очите му. Ако успееше да го достигне, преди…

Нищо не виждаше. Беше пълен мрак, беше ужасно студено и ужасно шумно. На главата му имаше нещо.

Нобул посегна да нагласи шлема си. От гледката пред него му се искаше да спусне забралото пред очите си.

Долината се издигаше от двете му страни, сякаш устремена към небето. А по средата ѝ се извисяваха огромни статуи — двама воини, вкопчени във вечна схватка.

Портата на Бакхаус.

До Нобул беше армията — конници с разноцветни, разкъсани знамена, които се развяваха на вятъра. Те викаха едно име отново и отново, вдигнали мечове и щитове, крещяха непокорно. В другия край на долината се надигаше рев и ръмжене, които отекваха страшно като края на света. Това беше врагът им.

Нобул стисна по-здраво чука. Как щяха да победят? Как щяха да се изправят срещу тази развилняла се орда?

Тогава чу мъжете около него да скандират:

Черният шлем! Черният шлем! Черният шлем!

Всички се взираха в него, сякаш очакваха да ги поведе. В очите им имаше страх и ярост. Те искаха той да води атаката. Към морето от метал и зъби.

Нобул беше доволен, че шлемът скрива страха му. Вдигна чука си. Усещаше го тежък. Толкова тежък, че едва го държеше, камо ли да го завърти.

Някой го потупа по гърба. Друг го блъсна леко. Нобул пое неохотно напред. Конят му изцвили. После ускори ход. Гласове закрещяха окуражително.

Нека поведат тогава проклетата атака. Нека се хвърлят срещу проклетия враг.

Той вече препускаше, набираше скорост. Стисна чука с двете си ръце. Крещеше, но не различаваше собствения си глас сред оглушителния шум. Врагът също пое напред. Устремиха се към тях със сивите си брони, вдигнати мечове, раззинати усти и оголени зъби.

Той щеше да умре тук. Щяха да го разкъсат, но не го беше грижа.

— Елате, копелета! — изкрещя.

Чудовищната вълна го погълна.

Отвори очи в ярката светлина на утрото и сигурно щеше да се изправи рязко, ако още имаше сили. Или воля.

Вместо това остана да лежи и да се чуди къде е, по дяволите, и кой е превързал раните му.

Вдигна дясната си ръка. Оковата я нямаше, китката му беше опасана от възпален червен обръч. Кокалчетата му бяха превързани, той сви юмрук и се смръщи от болка. Плътта беше разкъсана и натъртена, но костите не бяха счупени.

Внимателно вдигна ръка към ухото си. Половината го нямаше, но раната беше зашита. Усети острата миризма на лекарство. Някой се беше погрижил за него с умение.

С огромни усилия успя да свали крака от леглото. Беше гол и щом погледна тялото си, осъзна какво е преживял през последните дни — по кожата му нямаше и едно здраво място, цялата беше покрита с чернеещи синини.

Но той беше отмъстил за това, нали? Беше ги избил до крак. Макар че още един щеше да умре.

Фридрик.

Нобул щеше скоро да посети този мръсник. И краят му нямаше да е бърз като на другите нещастници в кръчмата.

— О, жив си, значи?

Нобул погледна към жената на прага. Слабата ѝ фигура едва се различаваше в сенките. Позная я, чак когато тя пристъпи в стаята.

— Фернела? Как…?

Замълча и се вгледа в старата жена, която не беше виждал от деня, в който положи сина си Маркъс в земята.

— Ти дойде снощи. Драскаше по вратата като някакво мишле. Едва те познах, но като видях състоянието на юмруците ти, осъзнах, че старият Нобул е още тук.

Той погледна ръцете си, спомни си за убийствата и се усмихна.

— Да, свърших малко работа снощи, но не би искала да чуваш за това.

— Да, предполагам. Но като те гледам и други са поработили върху теб. Получиха ли си заслуженото?

— Нима някой получава това, което заслужава?

Фернела сви рамене.

— Може би не — посочи към един стол, на който бяха оставени чисти дрехи. — Облечи се. Не можеш да останеш тук. Долу има деца, не бива да те виждат в това състояние.

Добрата стара Фернела. Устата ѝ удря като чук. Сърцето ѝ е голямо като на лъв.

Той се облече възможно най-бързо, макар че срещна известни трудности с ризата. Беше му леко тясна на гърдите, но щеше да свърши работа.

Долу Фернела шеташе в кухнята, а около масата седяха пет-шест деца. Повечето го гледаха изплашено и той тръгна право към изхода, както го беше помолила.

— Искаш ли си я вече? — попита го тя, когато той стисна дръжката на вратата.

— Какво?

— Кутията, която ми даде. Искаш ли си я?

Той поклати глава, сянката от снощния сън още играеше в паметта му.

— Не точно сега.

Фернела сложи длан на ръката му.

— Не се тревожи, момко. Ще я пазя, докато си готов.

— Не знам дали някога…

— Не, не го казвай. Мъжът, който дойде снощи тук… Скоро градът ще има нужда от него. Разбираш ли ме? Той може да помогне.

Нобул погледна сбръчканото ѝ лице и очите, които бяха видели твърде много.

— Да, може би.

Отвори вратата и излезе на улицата.